Марксизмът и Болшевизмът — Изобретенията на еврейството.

Еврейството отдавна е осъзнало неограничените възможности на болшевишкия абсурд на изток. Това твърдение може да се подкрепи от следните два факта:

1. Марксизмът бе създаден от евреин – Маркс - Мордохай.

Кървавите атаки на болшевизма в Европа винаги са били съпътствани с упорита агитация, че Съветския Съюз е „раят на селяните и работниците”. В действителност това е била една обикновена пропаганда и целият културен, социален и технически възход, за който болшевизмът претендираше, е бил само измамна маска, прикриваща сивите несгоди на болшевишкото ежедневие. Това може да се види в следващата изложбена зала. В центъра й стои оригинален масивен болшевишки паметник, направен чрез измазване на дървена основа с хоросан. Такъв монумент се намира във всеки град там. Заради лошото си качество тези паметници са започнали бързо да се ронят – истински пример за болшевишката култура. Монументите от този тип допълнително допринасят за мизерната атмосфера и мръсотията, която е присъща на всеки съветски град и се нарушава от единични представителни сгради, в чиято архитектура са проявени и доста технически слабости. Те са построени за пропаганда на местно ниво, както и с цел да подвеждат посетителите от чужбина.

Контрастът между правителствените сгради и повсеместните окаяни жилищни постройки е същият като разликата между продукцията за военните и необходимите за ежедневието стоки. Огромните разходи за армията изглеждат колосални на фона на тези на другите нации, но битовите стоки са с възможно най-ниско качество. Не се води война, която да е причина за липсата на обикновените стоки от първа нужда като посуда, мебел, завеси или килими – да не говорим за най-необходимите дрехи. Тези неща струват колкото хранителните стоки. 100-125 рубли са дори щедра оценка за средния седмичен доход на даден работник. А ето и какви са цените:

Фрапантният контраст между великолепното въоръжение и крайната бедност на народа е видно от условията за живот в Москва, които между другото не са по-добри или по-лоши от тези в останалите болшевишки градове. Условията не са били особено добри още преди войната от 1913 г. Но през 1928 г. средно в стая живеят четири човека, а през 1939 г. вече са шест души, без значение дали са в роднински или семейни взаимоотношения. Всички жилищни постройки са препълнени. Нормалните домове като тези, с които сме свикнали в Германия, въобще не са познати. Всяка стая е едновременно кухня, дневна и спалня за тези, които живеят в нея. Ако се потърсят виновните за тези ужасни условия, винаги се стига до евреи. Не е ли странно защо изричането на думата „антисемит” е сред най-лошите престъпления в Съветската държава, за което човек може да бъде осъден на принудителен труд или дори смърт? Един бърз поглед върху статистиката с броя на евреите, които заемат държавнически постове в Съветския Съюз, обяснява всичко.

Почти всички министерства, наричани от болшевиките „народни комисии”, се контролират от евреи.

Допълнително доказателство за еврейското владичество над съветската държава е фактът, че народът е безмилостно жертван за целите на световната еврейска революция. Освен познатата система за труд „Стаханов”, жените също са деградирали систематично до това да бъдат трудови робини. Дори в мирно време постоянно е нараствала заетостта на жените, дори и в професиите, свързани с най-тежък физически труд, като миньори и леяри.

Запознатите са наясно с участието на евреите в структурите на съветската индустрия и поради следния показателен факт: Предвидено е в рамките на една година фабриката Ворошилов в Минск да произведе 650 машинни инструмента, за които да получи 81 милиона рубли. Естеството на еврейското мислене обаче довежда до това, че по-важна се явява не продукцията, а нейната цена. Поради липса на експерти, апаратура и части, заводът успява да произведе само 480 машинни инструмента на цена 59.2 милиона рубли. За да навакса разликата от 22 милиона рубли и така да изпълни плана, управителите на завода тайно решават да построят парен котел, с който да произвеждат стоки за продан на цените на черния пазар. По този начин планът за производство на стойност 81 милиона рубли е изпълнен, въпреки че произведените машини са със 170 по-малко от необходимото.

180 000 000 души е трябвало да работят при най-брутални и примитивни условия само в производството на въоръжение за армията. Това е и обяснението на невъобразимото количество болшевишко оръжие, по-голямата част от което е унищожено или пленено във великите битки за унищожение на Източния поход.

Това огромно по количеството си оръжие е било предназначено да помогне на еврейското нашествие в Европа. Болшевизмът е имал готовност и в позициите си във Финландия, Балтийския регион, Полша и Бесарабия. Това са базите, които са били предназначени за начало на решителните удари срещу Запада.

Огромната мащабност на това въоръжение – част от което все още е налично – е може би най-видима от плененото оръжие по време на големите обкръжаващи битки и по време на зимата на 1941 г.: задържани са 25 000 танка, 32 000 броя тежки артилерийски оръдия и 16 000 самолета, а над 4 000 000 души са взети в плен.

Болшевизмът проповядваше, няма да има никакви класи в неговия рай, тъй като само пролетариатът ще остане след елиминирането на бившата управляваща класа. Липсата на реализиране на това обещание е видна за всеки непредубеден страничен наблюдател, който може да види степента на подчиненост на населението. Еврейската управническа класа и нейните лакеи са на върха, а под тях стоят масите заводски работници от градовете. Цяла пропаст обаче се намира между тях и изцяло сиромашките фермери по кооперациите в селата. Болшевизмът умишлено създаде тези съществени разлики по следните две причини:

1. Да примами масите в градовете, за да подкрепят болшевишката програма за въоръжаване.

2. Да създаде впечатление у работниците, че живеят по-добре от фермерите и така да ги заблуди, че примитивният им и мизерен живот е чудесен в сравнение с този на селяните в колхозите.
Работниците няма как да узнаят, че по нашите стандарти съществуването им е окаяно, тъй като са херметически изолирани от останалия свят. Освен работниците и фермерите има две класи, които са съвсем без никакви права: членовете на бившата интелигенция и средната класа, която няма произход, свързан с пролетариата. Те също са работници по принуда, използвани като евтини и беззащитни роби в огромните некултивирани региони. Милиони от тях умират в резултат на нездрава храна, лош подслон и тежък физически труд.

Наложеният чрез ГПУ от болшевизма брутален терор може би най-добре обяснява защо болшевиките се бият така ожесточено на фронта. В продължение на 25 години терорът е създал една сива и пречупена маса, която изпълнява тихомълком всички заповеди, понеже това е единственият й начин да остане жива. Съпротивата означава смърт – често и за цялото ти семейство. Зверският терористичен режим на еврейското ГПУ най-добре може да бъде видян в садистичните му методи за изтезаване на предполагаеми вътрешни „врагове”.

Изложението включва клетка за екзекуции от затвор на ГПУ. Според един от пленените комисари в период от 5 години около 5000 човека са били застреляни зад железните й решетки.

Клетката е облепена с плочки. Обвинените са закарвани в нея, след което са застрелвани в гръб, в тила. Труповете са били премествани настрана и са били пръскани с маркуч, докато се отмие кръвта. За да има свеж въздух и следващата жертва да не припадне от кръвта, се е използвал и вентилатор. Целта е била човекът да остане в съзнание до последния възможен момент.

Друга тясна клетка е била използвана, за да се изтръгват признания. Затворените в нея са били принуждавани да коленичат в течение на дълги часове. Когато се изправят, те докосват тавана като така задействат аларма и срещу тях се насочва прожектор с ярка светлина. Ако решат да седнат на поставената малка седалка, получават електрошок, който ги кара да слязат. На вратата пък има дървено острие, което е насочено към стомасите им.

Най-лошите от всички места, в които ГПУ провежда терора си, са принудителните трудови лагери, в които ежегодно милиони невинни жертви губят живота си. Те изключително рядко въобще узнават причините, поради които са отведени от семействата и работните си места в ледената пустош на Воркута или в някой от другите такива лагери. Повечето от тях се намират там, само защото е била нужна работна ръка някъде из необятната съветска пустош. Никой не го е било и не го е грижа за тях. Изпратени са там по принципа „Хора ли? Имаме достатъчно от този боклук”.

Всичко започва с доносник, който обикновено е член на семейството на самата жертва. В някоя нощ ГПУ чука на вратата на човека и го арестува. След което бива поставен в тясна клетка, изтощаван чрез безкрайни разпити, а накрая и принуден да признае вина посредством обичайните методи на измъчване. После – с или без присъда – жертвите са транспортирани в трудови лагери, в които получават неадекватна храна и често преживяват дните си в условия на жесток студ. Мнозина умират още по пътя. В самите трудови лагери натъпкват хората в малки казармени помещения. Оскъдната храна, която им се полага, зависи от работата им през деня. Никога обаче не е достатъчна и тежкият труд скоро ги довежда до пълно физическо изтощаване. И най-малката обида се наказва жестоко с прекарване на период в ледена клетка. Продължителната наднормена работа, лошата храна и липсата на санитарни условия скоро довеждат до сериозни заболявания. Болните работници в принудителните трудови лагери умишлено биват подлагани на глад, за да настъпи смъртта им по-бързо, тъй като ГПУ няма интерес от изнемощяли работници. Те трябва да бъдат ликвидирани по най-бърз начин.

Малцина са тези, които отново получават свободата си. Един от тях е Кайетан Клюг. Бил е лидер на Лигата за защита на марксизма в Линц. След неуспешното въстание през февруари 1934 г. той е трябвало да избегне отмъщението на режима Долфус. Пътят му го превежда през Чехословакия до земята на неговите мечти – „Раят на селяните и работниците”. В Москва повежда австрийските имигранти и става партиен член, но скоро узнава за нищетата, на която работниците и фермерите са подложени. Когато си позволява открито да критикува тези условия, бива обвинен в шпионаж. След това е арестуван, измъчван, освободен и накрая осъден без доказателства на 5 години принудителен труд в централна Азия. Зимната пустош на Воркута най-накрая отваря очите му за истинската същност на „Рая на селяните и работниците”. Няколко дни преди началото на войната със Съветския Съюз успява да избяга в немското посолство и се завръща в Германия заедно с персонала на мисията ни.

Накъдето и да погледнеш се виждат само бедност, мизерия, разложение и глад. Това важи както за градовете, така и за селските райони. Атмосферата в болшевишките градове също не е по-различна и е депресираща и сурова.

Всички експерти са съгласни, че тази изложба е особено автентична. Това винаги е шокиращо по простата причина, че ужасните, изложени тук, неща се случват в действителност. Това е болшевишки парк на културата с масивни скулптури, които поради лошото си качество не са могли да издържат на атмосферните условия. Те допринасят за атмосферата на разпад, присъща за всички градове на болшевишка земя. Тук може да се видят в оригинал разпадащи се бараки – така наречени „студентски домове” – разположени в сянката на построен в американски стил университет. Клетите им обитатели поне имат добра гледка към престижните сгради. От разстояние обаче не може да се види окаяното качество на всеки един аспект на тези сгради.

Вътре в общежитията положението е същото. Потрошени столове, развалени легла с изпокъсани завивки, занемарен таван, няколко пропагандни плакати и книги, както и остаряла завеса с надпис: „Това е стаята на отговорника на общежитието”. В другите стаи са настанени до 11 обитателя, които са нямали чак такъв късмет. До стаята на отговорника на общежитието се намира баня без течаща вода за 63 студенти.

Да погледнем някоя обикновена пресечна улица. Тъмна дупка с магазин, където се предлагат най-примитивните стоки: хартиено облекло (в мирно време!), хляб, няколко консервени кутии и бутилки – най-скромна наличност от битови артикули. Този магазин е държавен, тъй като в съветския рай няма магазинери в нашия смисъл на думата. Така както няма и независими производители или търговци, тъй като частната собственост е директно забранена. В съседство се намира работилницата на частен обущар – изключение от забраната върху частната собственост, тъй като човекът има право да работи само за себе си и не е част от нормалния колектив. Въпреки това върху и без друго ниските му доходи са наложени високи данъци и за него остава малка част, с която едвам успява да прехрани семейството си.

Скрит зад купчина боклук в двор на центъра на Минск се намира този ресторант, който също е държавно предприятие. Ресторантът е снабден твърде оскъдно. Гостите му трябва сами да си носят прибори и посуда. Такива трудно се намират, тъй като инак биха били откраднати. И това не е място за бедните, а е често посещавано от директори и държавни служители. Управителят има специална стая с няколко стола с окъсана тапицерия за предпочитаните си клиенти. Самата храна пък се прави в заводски условия и е винаги една и съща, от което книгата за оплаквания прелива от коментари. И всичко това в мирно време!

По-лошо от цялата тази нищата е пълният разрив на семейния живот, като дори може да се говори за начало на цялостното му елиминиране. Изложението ни включва една от онези служби, в които срещу 50 рубли се предлага услугата сключване на брак, без да се необходими каквито и да е документи. Има неизброимо много случаи, в които мъже и жени са встъпвали в брак по няколко пъти, без да са получавали развод от предишните си съпрузи. Причина за това е липсата на контрол на документирането.

В резултат на това ужасно съсипване на браковете и семейните ценности младото поколение е доведено до състояние на пълна мизерия и упадък. Изложението илюстрира това с примера на така наречените „Безпризорни”. Тези банди от момчета на 4- до 15-годишна възраст крадат, за да могат да се издържат. Те живеят в разпадащи се сгради и в пещери. Според местните служби в Минск, град с население от 300 000 души, има 3 хиляди такива самотни деца. Тези изоставени деца твърдят, че никога не са познавали родителите си, нямат имена и дори не знаят възрастта си. Една такава улична банда е заловена и поставена в немско сиропиталище. Облеклото им е изложено на тези манекени, за да се даде реалистична представа за ужасния живот на тези нещастни деца в „съветския рай”.