Да ми прости Гергина Банкова, че използвам заглавието на блестящото й разследване за убийството на Володя Наков в сп."Общество и право" отпреди близо 20години. Всъщност аз съм просто медиатор между фактите, установени и издирени от други, и читателя. Да ми прости и той, че в разгара на плажното лято го занимавам с тая гадна и мрачна история. Правя го,защото тя ме стисна за гърлото и още ми е трудно да дишам. Защото ако съществува обществена съвест, нашата отдавна е в кома и никой не се интересува от диагнозата на болестта.

Затова трябва да пишем за Володя - отново и отново. Макар че убийците му - и тези на Георги Заркин, и тези на Борис Арсов - вече не се боят от съдебно дирене и наказание. Ние, журналистите, обаче можем да правим само това. Да ударим камбаната, за да видим дали все още някого го боли.

Роденият през 1953 г. Володя Наков е изселван,освидетелстван, осъден, затворен и убит по една единствена причина - не е искал да живее в страната си. "На който му се строи социализъм, казвал, да си остане в България и да го строи; аз не искам и искам да си отида". През 1962-66 г. учел във френски колеж в Тунис, където баща му бил строителен работник - нещо е вдъхнал там, заченал е някаква дързост, а и езикът му е дал възможност да чете, да се информира, да контактува. Сред нашето поколение /с Володя сме връстници/ имаше немалко такива, които бяха наясно с положението. За разлика от мнозина обаче той не крие позициите си.

14-годишен е изключен за една година от училище заради съпротивата си срещу "промиването на мозъци", официално наричано педагогика. Уволняват го и като екскурзовод в Балкантурист - заради "разясненията", които дава на западните туристи относно същността на комунистическата система у нас.

След една-две подобни "неприятности" повечето от инакомислящите по онова време обикновено се снишаваха. Не и Володя. Хваща се с физическа работа и започва борбата си за свобода. Пише до всички възможни инстанции, чак до председателя на Държавния съвет. Тропа на вратите на западните посолства и търси помощ за «своите изменнически намерения», както ще пише по-късно в делото. Чрез легациите на САЩ, Великобритания, Германия и Франция писмата му стигат до форумите на държавите, подписали Хелзинската харта за правата на човека, до ООН и до Амнести Интърнейшънъл.

Какво да го правиш такъв "заблуден младеж"! Изселват го за по няколко дни преди всеки празник, за да не пречи на всенародната радост. Подслушват дома му и понякога той прекъсва приказките на компанията с театрален жест: "Е сега,за да си повишат културата другарите милиционери от Шесто, им предлагам Бах". Приятелят му Иво Беров разказва как често ги викали в участъка -следели ги, държали се с тях като с опасни терористи. Веднъж откарали Иво с тяхна кола на остър завой в Искърското дефиле, отворили вратата и кротко му рекли: ако те хвърлим долу, няма дори да те намерят. И той се превъзпитал -подписал декларация, че няма да посещава Френския културен център, няма да гледа филми там, няма да говори с французи...

/Тъкмо Иво попитал веднъж Володя откъде намира смелост и сили да продължава. От отчаянието, отговорил.
– "А не те ли е страх?"
– "Толкова се настрахувах, че ми мина..."/

Изселват Володя и при всяко посещение у нас на западни политици. Но гласът му все пак стига до тях. През юли 1983 г. в София е външният министър на Германия Ханс Дитрих Геншер и той запознава колегата си Петър Младенов с едно от писмата на"заблудения", успял да го предаде в германското посолство малко преди това.

Буквално часове по-късно младият човек е арестуван и изпратен в психиатрията в Курило

- нали само луд човек може тъй да се натиска да напусне социалистическия рай заради "гнилия капитализъм"!
След десетина дни приятелите го посещават - не се плашете, подвиква, аз и това ще издеяна. Лекарите не могат да му прикачат друг етикет освен "социопат", макар да му подсказват, че при тях ще му е по-добре, отколкото в затвора. Той обаче не желае да се прави на луд и го пускат. Срещу него тутакси е образувано дело за"противодържавна агитация и пропаганда". Но понеже доказателствата са все "общи приказки", побързват да заведат друго - за изселване като паразитен противообществен елемент. Прокурорът води за свидетели седмина активисти на ОФ. Някои от тях все пак трепват, като разбират, че "тунеядецът" работи и се грижи за трите си деца - най-малкото току-що родено, най-голямото на 4...

Осъждат го набързо на година принудително заселване в с. Ножарево, Силистренско и през февруари 1984-а заминава. Но вместо да се "осъзнае", както пише после в делото му, там той "най-нагло и гнусно" излъгал пощенската служителка, че иска да се обади на родителите си, а се свързал с посолството на САЩ. На 21 май Володя е преместен в с.Кайнарджа, където не може да ползва телефон. Там той "отказал да се настани в предложената му квартира, защото била лоша, без баня и телевизор. Отказал и да работи. В знак на протест отишъл да спи и нощува в парка на селото, нечистоплътен и без средства", четем в дело №542. При това се настанил не къде да е, а тъкмо пред паметника на загиналите партизани и антифашисти - в знак на протест срещу нарушаването на гражданските му права,както обяснил на "органите на реда".

Разбира се, "обществеността на селото протестирала" и на 1 август, когато местните органи на властта поискали да го отведат в съвета, Володя рязко отказал да се качи в колата им под претекст, че е частна и нямат заповед за арест. А когато един от тях - цивилен офицер от ДС - го потеглил за ръката, "хулиганът" закрещял, отказал да се подчини и "отправял безадресни тежки обидни думи". След което "отвлекли принудително Наков в ОбНС". А оттам - право в затвора в Белене

Това са събитията,заради които Володя, устоявал правото си да откаже незаконно задържане с частна кола, е осъден на 4 години затвор за "непристойни действия, отличаващи се с изключителен цинизъм и дързост". Изтъкнато е неговото "крайно реакционно отношение към народната власт, склонност за извършване на предателство спрямо народа и държавата, връзки с посолствата на западни държави". Предразполагащият към снизхождение факт, че "има три деца и съпруга", е тутакси елиминиран с уточнението "но и тя е с противообществени прояви".

В разследването си през 1992 г. Гергина Банкова е установила нещо потресаващо -до края на живота си Володя не е знаел дали е осъден, кога е осъден, на колко години и за какво. В Белене той е изпратен на 3.08. - в деня, в който е привлечен като обвиняем, но с документи за осъден на 4 години лишаване от свобода. Което наистина е било постановено, но едва след 21 дни - в негово отсъствие, от Силистренския районен съд.

На 19.09.по заповед на първия зам.-началник на отдел "Затвори" към МВР Володя Наков е преведен в Пазарджишкия затвор - макар че и по закон, и по разпределение, мястото е трябвало да бъде Кремиковци. От Белене е успял да напише на 22-годишната си съпруга Едит, че ако по-рано все пак отвреме-навреме се е съмнявал дали действително е прав, то сега вече не се съмнява. И не съжалява за нищо друго освен за това, че не ще може да се грижи за нея и децата.

Точно след една година е убит.

СЛЕДСТВИЕТО Е ПРИКЛЮЧЕНО, ЗАБРАВЕТЕ!

Когато през 1992 г. Гергина Банкова от сп."Общество и право" започва разследването си за смъртта на Володя Наков, тя се натъква на странни неща. Погребението му не е регистрирано, актът за смъртта "при пиянски побой" липсва в картотеката на неговата община, а е на съвсем друго място. Липсват и протоколите за аутопсията му, направена преди 7 години във Военна болница. "Откога чакам някой да ме разпита за това - посреща журналистката подп. д-р Златко Колев. Нямал друг такъв случай в практиката си: веднага след аутопсията в кабинета му дошли неколцина най-висши служители на ДС, които иззели и трите екземпляра на протокола. Интересували се кой го е писал на машина, кой би могъл да знае съдържанието му. "И ме предупредиха: на никого нито дума. Изисквала го сигурността на държавата".

Защо? Каква мръсна тайна е трябвало да заровят службите заради държавата, която по това време беше само другото име на Партията?

В Пазарджишкия затвор 32-годишният "хулиган" Наков е трябвало да бъде на общ режим. "Не е ползвал правата по режима", пише в характеристиката му. Ще рече, той сам се е настанил в килия без прозорци и много по-малка от останалите, с гола циментова настилка, без легло и без дюшек, само с едно мръсно и скъсано одеало. Сам е настоявал да се къпе веднъж на 2-3 месеца, и то със студена вода. Сам е връщал редовната храна и изискал друга, много по-лоша и символична по обем - и то през ден. Не е ползвал и правото да вижда ведъж месечно близките си - злорадо са му казвали, че те не искат нито да го видят, нито да го чуят, възмутени от "злостната му антинародна дейност". Нито пък нещо от колетите им е стигало до него.

Искали са да го пречупят, но не са могли. След повече от 5 месеца гладна стачка, само на хляб и вода, Володя е бил кожа и кости. Но се е държал. Чакал е да изтече присъдата, за да излезе и разкаже на света, че в края на ХХ век в една страна, подписала всички международни конвенции, човек може да бъде хвърлен в зандана също като граф Монте Кристо - без реален процес, без право на обжалване и защита, по нечие злостно хрумване...

Бил е, следователно, заплаха - За сигурността на държавата. Трябвало е да умре.

Оръдието,използвано от ДС за тая цел, е криминалният затворник Костадин Мастръков.Неговата драма е отделна, но сега нямаме време за нея. По-важното е, че тя също е била режисирана от ДС. Службите добре са усетили неговата лабилност и са му осигурили "приятно преживяване" в един карцер с цигани. Ползат и съпроцесника му, който постоянно го заплашва, че ще го ликвидира - ще плати на цигани, на един софиянец. И Мастръков лудва. Нарязва си вените, не спи, плаче. Изцяло е обсебен от страха, че някой ще го убие.

След което вместо при психиатър тоя човек е пратен в килията на софиянеца Володя. И през нощта срещу 25.IХ.1985 г. обзетият от демонските си страхове Костадин се нахвърля върху него. Рита го, блъска го, удря го с 4-литрова туба, пълна с вода. Но не го убива - шумът и виковете са чути, Мастръков е изведен от килията. Съседът Янко Янков е успял да запише часа - 1,10. Няколко часа тежко контузеният Володя е оставен да лежи на цимента, след което линейка го кара в градската болница. Все още е в съзнание. Лекарите констатират мозъчен кръвоизлив, контузия на мозъка, две счупвания на черепа - неща, изискващи спешно лечение и абсолютен покой. Въпреки това затворническите власти нареждат той да бъде откаран в болницата на Софийския затвор. Нищо, че в пазарджишката има отлична техника и неврохирурзи, а там - никакви, и че превозът на човек в такова състояние е напълно забранен.

Володя е изписан в 6,30 ч, а според документацията в болницата при Софийския затвор е пристигнал в 15,30 ч. Т.е. разстоянието от 120 км е изминато за 9 часа. Бил е жив още 12 часа и е починал в 2,30 ч на 26.09. Няма данни да е лекуван. Директор на Софийския централен затвор по това време е служителят на ДС полк. Ангел Топкаров. Същият, по чието време в Пазарджишкия умират при странни обстоятелства политическите затворници Георги Заркин и Борис Арсов.

А какво става с "оръдието" Костадин Мастръков? Веднага, след като е изведен от килията на Володя, той е вкаран в друга. При Асен Методиев, политически затворник с 20-годишен стаж по килиите, последните пет - в пълна изолация. Защо при него, а не е отведен веднага на психиатър - сетете се сами. На Асен през 82-а лично Топкаров е казвал: ако не успееш да умреш сам, ние ще ти помогнем. Но той вече е чул писъците в съседната килия, досеща се за ролята на нещастника Мастръков и се разкрещява с пълен глас - докато го махнат...

Всъщност психиатрията не се разминава на Костадин - той е обявен за убиец на Володя, но и за невменяем, поради което следствието е набързо прекратено. В болницата-затвор в Ловеч "опасният шизофреник" е на свободен режим и работи на строеж в града без охрана. Ние знаем, че ти няма нищо, но си с големи връзки, казва му главният лекар. Година по-късно Мастръков е помилван със секретен указ в чест на 9 септември. После извършва ново престъпление, но сега вече е вменяем.

А следствието е приключено по този начин само за 40 дни, за да прикрие една мръсна тайна. Че 32-годишният баща на три деца не е издъхнал нито от побоя, нито поради лишаването от медицинска помощ - той е бил убит. Тая страшна истина съдържа иззетият протокол за аутопсия, в който д-р Златко Колев съвестно е отразил заедно с контузиите по премазаното тяло и т.нар. странгулационна бразда, която говори за смърт чрез обесване. През 1991 г. по настояване на Янко Янков и бащата на Володя /брат му и жена му с децата вече са в чужбина/ започва следствено дело. После то е прехвърлено във Военна прокуратура, като е обединено с делата за смъртта на Заркин и Арсов. За обвиняем и по трите случая е привлечен полк.Топкаров.

И тука идваме до най-страшния момент. Следствието е спряно до издирването на основния свидетел - Асен Методиев от отсрещната килия, който знае много и за трите случая. Той вече живее в Норвегия, но Гергина Банкова стига до него - в края на 1992 г., пътувайки като "багаж" в един чартър, само и само за да издири повече детайли по случая Володя. Тя успява, ала главният прокурор Иван Татарчев - не. Пет години той не намира начин да прати човек да разпита основния свидетел. След което делото е прекратено поради смъртта на Асен. А през декември 2000 г. бащата на Володя, Ангел Наков, единственият му роднина,продължаващ да търси истината, е отровен с арсеник и умира в Инфекционна болница.

Ето това е всъщност комунизмът - ботушът върху Володя, каза ми при срещата ни Гергина. Върху човека, който се осмелява да мисли различно, да харесва други неща и сам да избира живота си. Всички други щети, икономически и социални, бледнеят пред това. А отговорни и осъдени точно за тия престъпления не видяхме. Защо, питах се след всичко, което научих за Володя, за Заркин, за отвлечения емигрант Борис Арсов, обесен на вратовръзката си в килията. Защо не осъдиха поне един човек, не разнищиха поне едно престъпление - ей така, за демагогия?

Сега разбирам - не са могли. Та ако убийците на Володя, Заркин и Арсов бяха влезли в кадър, ако следяхме всяка вечер техните процеси, а не съдебния фарс срещу Живков за апартаментите, нямаше ли да трепнат най-дълбоките човешки струни дори на тези, които редовно махат червени знаменца на Бузлуджа? Как, с какви очи синовете и дъщерите на довчерашните БКП-вождове щяха да се кандидатират и да ни управляват? Щяха ли шефовете и апаратчиците на Шесто да се радват на днешния обществен и медиен комфорт, като автори на мемоари, авторитетни съветници и ментори? И в същото време, заедно с най-талантливите си рожби, отново да пренареждат съдбите ни?

И какво, че Татарчев беше антикомунист, Иван Костов също, Петър Стоянов също...Излиза, че през цялото време са ни управлявали ТЕ. И никому не са позволили да покаже най-мръсните им тайни. На т.нар. демократи дадоха парче от баницата - тлъсто парче. Плебса залъгаха с банани без опашки, и свобода на инициативата, т.е. на далаверата. Дори ни пускат без проблеми да продаваме таланта, мозъците и телата си навън - обикновено на безценица. Но никога, никога, никога не ни позволиха да живеем извън сценария им.

Така че според официалните документи Володя все още е хулиган, починал при "пиянски побой". Всъщност той отдавна вече е свободен гражданин там, на небето. А ние с вас - дали?

Татяна МАЧКОВСКА

седмичен ТРУД