Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.12.2011 11:54 - Майсторите на парите - 5. БОРБА ЗА ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА СРЕБЪРНИТЕ МОНЕТИ. СЪЗДАВАНЕ НА ФЕД. Автор: bulgarinut57
Автор: grigorsimov Категория: Политика   
Прочетен: 1830 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 08.12.2011 12:07

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Чейнчаджиите бързо набираха сили. Те започнаха периодично да стрижат стадото си, като предизвикваха периоди на възход, следвани от депресии. Така те успяха да купят хиляди домове и ферми за центове. През 1891 г. чейнджаджиите се приготвиха отново да съборят американската икономика, като мотивите им бяха изложени възмутително ясно в една записка разпространена от Асоциацията на банкерите в Америка - организация в която членуваха повечето банкери.Тази записка призоваваше банкерите да предизвикат депресия на определена дата три години по-късно.

Ето как изглеждаше част от нея според архивите на Конгреса:

„На 1 септември 1894 г. ние по никакви съображения няма да подновим заемните си договори. На 1 септември ще си искаме заемите. Ние ще влезем във владение на ипотекираните имоти. Можем да станем собственици на 2/3 от фермите на запад от Мисисипи и на хиляди още на изток от Мисисипи на цени които определим... Ние също така можем да притежаваме фермите на Запада и парите на цялата страна. Така фермерите ще станат квартиранти (арендатори), както е в Англия.”

Депресиите можеха да се контролират от банкерите (евреи), защото Америка беше на златен стандарт. Тъй като златото е оскъдно, то е една от най лесните за манипулиране стоки. Хората искаха узаконяване на сребърните пари, за да се отърват от контрола на чейнчаджиите върху златните пари. Те искаха връщане на сребърните пари и отмяна на Закона "Сед" от 1873, наричан тогава „Престъплението от 1873.”
През 1896 спорът за повече сребърни пари стана основна тема в президентската кампания. Уилиам Дженингс Брайън, сенатор от Небраска, президентски кандидат на Демократите, издигна лозунга „Свобода за среброто”. По време на националния конгрес на демократите в Чикаго, той произнесе емоционална реч, „Корона от тръни и кръст от злато”, която му спечели номинацията. Въпреки че тогава Брайън беше 36 годишен, тази реч се счита за най прекрасното слово произнасяно на политически конгрес. В драматичното си заключение, Брайън заяви:

„Ние ще отговорим на тяхното желание за златен стандарт с тези думи: Вие не ще наденете на главите на трудовите хора тази корона от тръни, вие не ще разпънете човечеството на кръст от злато.”

Банкерите щедро подкрепиха републиканския кандидат Уилям Маккинли, който защитаваше златния стандарт. Поради това, надпреварата беше една от най-оспорваните в американската история. Брайън произнесе повече от 600 речи, в 27 щата. Щабът на Маккинли накара фабрикантите и индустриалците да информират своите служители, че ако Брайън спечели, всички фабрики и заводи ще бъдат затворени и няма да има работа. Тази уловка успя. Маккинли победи Брайън с минимална преднина. Брайън отново се кандидатира за президент през 1900 г. и 1908 г., но и двата пъти не успя. На конференцията на демократите през 1912 г. Брайън беше човекът, който помогна на Уудроу Уилсън да спечели номинацията. Когато Уилсън стана президент, той назначи Брайън за Държавен секретар. Скоро обаче, Брайън се разочарова от администрацията на Уилсън. Брайън служи в администрацията на Уилсън само две години. През 1915 година, той подаде оставката си заради потопяването на Лузитания, събитието което въвлече Америка в Първата световна война. Въпреки че Уилям Дженингс Брайън не успя да стане президент, неговите усилия забавиха със 17 години чейнчаджиите, от постигането на следващата им цел - нова, частно притежавана централна банка на Америка.

 

20. ДЖОН ПИЪРПОНТ МОРГАН

 

И КАТАСТРОФАТА ОТ 1907.

РОКФЕЛЕР

Дойде времето чейнджаджиите в Америка да се сдобият с една нова частна централна банка. В началото на 20 век атаката се ръководеше от Дж. П. Морган. Нужна беше една последна сериозна паника, която да насочи вниманието на нацията върху необходимостта от централна банка. Обосновката беше, че само централна банка може да предотврати банкови фалити. Морган беше най-могъщия банкер в Америка. Смяташе се, че е бил агент на Ротшилдови. Морган финансира Standard Oil, империята на Джон Д. Рокфелер, както и на монополите на Харимън и Карнеги в железопътната, стоманодобивната и много други индустрии. Бащата на Дж.П. Моргън, Джуниъс Моргън, е бил финансов агент на британците в Америка. След смъртта на баща си Дж. П. Морган, избра за свой партньор Едуард Гренфел, дългогодишен директор на Банк ъф Инглънд. Когато Морган умира, богатството му е било оценено на няколко милиона долара. Основната част от ценните книжа, които се е смятало че притежава, са били собственост на други хора. През 1902 президентът Теодор Рузвелт „притисна” Морган и неговите приятели чрез Законът Шърмън, чиято цел беше разбиването на монополите. Всъщност Рузвелт направи малко за да спре засилващата се монополизация на американската индустрия от страна на банкерите и техните подчинени. Предполага се, че чрез него той разби монопола на Стандард Ойл. Но това не беше вярно. Компанията беше разделена на седем корпорации, като всички от тях бяха контролирани от Рокфелер. Обществеността беше известена за това от политическите карикатуристи като Том Наст, който наричаше банкерите „Паричният Тръст”.

Към 1907 г. годината на преизбирането на Теди Рузвелт, Морган реши, че е време отново да създаде централна банка. Използвайки своята обединена финансова мощ, Морган и приятелите му предизвикаха катастрофа на пазара на акциите. Хиляди малки банки бяха нестабилни. Някои имаха резерви по-малко от 1 %, благодарение на системата за частични резерви. За няколко дни дълги опашки се извиха пред вратите на банките. Морган се появи на обществената арена и предложи да подкрепи колабиращата американска икономикака, като финансира банките с пари създадени от въздуха. Това беше изключително нагло предложение, по-лошо и от банковото дело с частични резерви, но Конгресът го разреши. Морган напечата 200 милиона негови пари, за които нямаше никакви налични резерви. С тези пари Морган, направи няколко покупки, плати за някои услуги и ги разпредели между клоновете на банките си, които ги дадоха в заем с лихва. Планът му успя. Скоро обществото си възвърна доверието в парите и спря да изтегля парите си. В резултат на това, банковата мощ се съсредоточи в ръцете на няколко големи банки. През 1908 г. паниката беше овладяна и Морган беше приветстван като герой от президента на Принстънския университет, на име Уудроу Уилсън:

„Бедствието можеше да бъде предотвратено, ако бяхме съставили комитет от 6-7 национално отговорни мъже като Дж. П. Морган, които да решават проблемите на страната.”

По-късно учебниците по икономика ще обяснят,че създаването на Системата на Федералния резерв беше предизвикано от паниката от 1907:

„Поради тревогите около банковите фалити, страната реши завинаги да приключи с анархията на нестабилните частни банки.”

Конгресменът от Минесота Чарлз Линдберг, бащата на авиатора “Лъки Линди” по-късно се изказа, че паниката от 1907 г. е била една измама:

„... тези към които Паричния тръст не беше благосклонен, бяха притиснати и отстранени, а хората бяха така изплашени, че пожелаха изработените от Паричния тръст промени.”

След прокарването на Закона за националните банки от 1863 г. чейнджаджиите успяха да координират поредица от възходи и катастрофи. Целта беше не само да се стриже американското общество, но и да се твърди по-късно, че банковата система е била толкова нестабилна, че е трябвало да се консолидира в една централна банка.

21. ОСТРОВ ДЖЕКИЛ.

След катастрофата, в отговор на паниката от 1907 г. Теди Рузвелт подписа проектозакон за създаването на нещо наречено Национална монетарна комисия.

Комисията трябваше да проучи проблема с банките и да излезе с препоръки към Конгреса. Разбира се комисията беше пълна с приятели и близки на Морган. Председателят и беше човек на име Нелсън Олдридж. Олдридж представляваше Ню Порт, Роуд Айлънд, където живееше американският банков елит. Дъщеря му беше омъжена за Дж. Д. Рокфелер младши и от него имаше пет сина: Джон, Нелсън, който щеше да стане вицепрезидент през 1974), Лорънс, Уинтроп и Дейвид (ръководител на Съвета за международни отношения и бивш председател на Чейс Манхатън банк. Веднага след съставянето на комисията, сенаторът Олдридж направи едно двугодишно пътуване из Европа, където беше подробно инструктиран от частни банкери от Англия, Франция и Германия. Стойността на това пътуване за данъкоплатците беше 300 000 долара, огромна за времето си сума. Скоро след завръщането си, на 22 ноември 1910 г. седем от най-богатите и могъщи мъже в Америка се качиха на частният влак на сенатора Олдридж и по най-потаен начин отпътуваха за остров Джекил, недалеч от брега на Джорджия. Към групата се присъедини Пал Уорбърг.Той получаваше 500 хиляди долара годишна заплата от фирмата „Кун Лоуб анд Къмпъни” да лобира за създаването на частно притежавана централна банка в Америка. Партньор на Уорбърг в тази фирма беше човек на име Джейкъб Шиф, внук на човекът, който живееше в Грюне шилд със семейство Ротшилд във Франкфурт. Шиф, както по-късно ще разберем, с 20 милиона долара финансира свалянето на царя в Русия. Тези три европейски банкови фамилии – Ротшилд, Уорбърг и Шиф – бяха свързани помежду си чрез бракове, както и партньорите им в Америка – Морган, Рокфелер и Олдридж. Потайността беше толкова строга, че всичките участници бяха предупредени да използват само първите си имена за да прикрият самоличността си от слугите. Години след това, Франк Вандерлип, президент на Нешънъл сити банк ъф Ню Йорк и представител на семейство Рокфелер, потвърди пътуването до остров Джекил във вестник Сатъдей Ивнинг Поуст, на 9 февруари 1935 г.:

„Бях потаен и прикрит като конспиратор... Знаехме, че не трябваше да ни разкрият, защото всичките ни усилия и време щяха да отидат напразно. Ако се разкриеше, че точно нашата група се беше събрала за да напише един проектозакон за банка, защото не съществуваше никакъв шанс този проектозакон да бъде гласуван от Конгреса.”

Участниците се събраха за да обсъдят как да решат основния си проблем – връщането на частно притежавана централна банка, както и други въпроси, на които също трябваше да бъде обърнато внимание. Първо, пазарният дял на големите банки се свиваше рязко. През първото десетилетие на века, броят на банките в САЩ се удвои – над 20 000. Към 1913, само 29 % от всички банки бяха национални и те държаха само 57 % от всички влогове. Според признанието на Олдридж в едно списание:

„Преди прокарването на този закон, банкерите от Ню Йорк можеха да управляват само резервите на Ню Йорк. Сега можем да управляваме банковите резерви на цялата страна.”

Нещо трябваше да се направи за да се приведат новите банки под техен контрол.

Джон Д. Рокфелер беше казал:

„Конкуренцията е грях.”

На второ място, икономиката беше толкова силна, че корпорациите започнаха да финансират разширяването си, от печалбите, вместо да вземат големи заеми от банките. През първите 10 години на новия век, 70 % от корпоративното финансиране идваше от печалбите. С други думи, американската индустрия ставаше независима от чейнчаджиите и на това трябваше да се сложи край. Всички участници знаеха, че тези проблеми можеха да бъдат решени на практика, но най-сериозният проблем беше този с името на новата централна банка. Дискусията се състоя точно тук, в тази зала, една от многото заседателни зали на огромния хотел известен днес като Джекил Айлънд клуб.
Олдридж смяташе, че думата „банка” въобще не трябва да присъства в името. Уорбърг искаше да нарече тази инициатива Проектозакон за националния резерв, или Проектозакон за федералния резерв. Идеята беше да се създаде впечатлението, че целта на новата централна банка е да спре атаките срещу банките и да прикрие монополния и характер. Себелюбивият политик Олдрич обаче, настояваше за името „Проектозакон на Олдрич”. След девет дни групата от остров Джекил се разтури. Новата централна банка, беше подобна на старата Банка на САЩ. На нея трябваше да бъде даден монопол върху националната валута и правото да създава пари „от въздуха”.

Как Фед създава „пари от въздуха” ? Това е процес в четири степени. Нека първо да кажем нещо за облигациите. Облигациите са обещания за заплащане (Аз ти дължа – IOY). Хората купуват облигациите за да получат лихва. В края на срока, правителството изплаща главницата плюс лихвата и облигацията се унищожава. В момента има облигации на стойност 3.6 трилиона долара.

Ето как Фед прави парите:

1. Федералният комитет за операции на открития пазар одобрява покупката на държавни облигации на свободния пазар.

2. Фед купува облигациите от някой посредник на свободния пазар.

3. Фед плаща чрез електронни влогове в банковите сметки на продавача, които се кредитират в сметката на подавача. Трикът е, че този влог не се обезпечава от нищо. Фед просто го създава.

4. Банките използват тези влогове като резерв. Те могат да дадат заеми на стойност десет пъти по-голяма от резервите си, на нови длъжници с лихва. Така, една покупка на облигации от Фед на стойност един милион,се превръща в повече от 10  милиона банкови заеми. Фед на практика създава 10% от новите пари, а банките останалите 90%.

За да се свие количеството на парите в икономиката, процесът е обратен:

Фед продава облигации и парите изтичат от банката на купувача. Заемите се свиват десетократно повече от обема на продажбата. Ако Фед продаде облигации за един милион долара, резултатът е 10 милиона долара по-малко в икономиката.

Каква беше ползата за банкерите, които се събраха на остров Джекил?

Законът насочи усилията за банковата реформа в напълно погрешна посока.

1. Той предотврати завръщането на зеленогръбките на Линкълн – безлихвеното финансиране от правителството.

2. Системата на финансиране чрез облигации, наложена след зеленогръбките, беше необратимо въведена.

3. Чрез системата на частичните резерви, той делегира на банкеритеправото да създават 90% от парите, които те можеха да дават в заем с лихва.

4. Той централизира контрола върху паричното предлагане в ръцете на няколко личности.

5. Беше създадена една частна централна банка, независима от ефективен политически контрол. Скоро след създаването си, Фед причини Голямата депресия в началото на 30-те години. От тогава, чрез допълнителни закони, независимостта и беше затвърдена. За да заблуди обществото, че всичко е под контрола на правителството, планът предвиждаше, Фед да бъде ръководен от Борд на управителите, назначаван от президента и одобряван от Сената. Това, което банкерите трябваше да направят, беше да сложат техни хора в Борда на управителите. Това не беше трудно. Банкерите имат пари, а парите купуват политиците.

След като заговорниците от остров Джекил се прибраха, беше подета мощна кампания. Големите банки от Ню Йорк създадоха „образователен фонд”  от пет милиона долара за да финансират професори в уважавани университети да подкрепят новата банка. Уудроу Уилсън от Принстън беше първият, който се възползва от възможността. Този трик на банкерите обаче, не успя. Проектозаконът Олдрич беше разпознат като дело на банкерите , който проектозакон облагодетелстваше само “Паричния тръст.”

Ето изказването на Линдбърг по време на дебатите в Конгреса:

„Планът Олдрич е план на Уол Стрийт. Той означава още една паника с цел сплашване на хората, ако се наложи Олдрич, на когото правителството плаща да представя народа, ни предлага план в полза на тръстовете.”

Виждайки, че нямат гласовете да спечелят в Конгреса, ръководството на републиканската партия не предложи проектозакона за гласуване. Банкерите безшумно решиха да преминат към другия лагер – този на демократите. Те започнаха да финансират Уудроу Уилсън като кандидат на демократите.
Според думите на историка Джеймз Перлоф, финансистът от Уол Стрийт, Бернар Барух отговаряше за обучението на Уилсън:

„Барух доведе Уилсън в главната квартира на Демократическата партия в Ню Йорк през 1912 г., така както се води пудел на каишка. Там Уилсън получи своите инструкции от ръководителите, които се бяха събрали."

И така, сценарият беше изработен. Чейнджаджиите отново се подготвиха за създаването на своята частно притежавана централна банка.  Вредата, която президентът Джаксън беше нанесъл 67 години по-рано, беше частично поправена от Закона за националните банки след Гражданската война. От тогава, в продължение на десетилетия, битката продължаваше, привържениците на Джаксън подкрепиха зеленогръбките, а след това станаха поддръжници на Уилям Дженингс Брайън. Начело с Брайън, тези противници на чейнчаджиите, без да знаят за инструктажа на Барух, застанаха зад Уудроу Уилсън. Те и Брайън скоро щяха да бъдат предадени.




Гласувай:
2



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: grigorsimov
Категория: Политика
Прочетен: 15665157
Постинги: 3954
Коментари: 6980
Гласове: 7983
Архив
Календар
«  Юли, 2022  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031