Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.12.2011 23:07 - Майсторите на парите - 6. Създаването на Федералния Резерв. Автор: bulgarinut57
Автор: grigorsimov Категория: Политика   
Прочетен: 2616 Коментари: 0 Гласове:
3

Последна промяна: 10.12.2011 09:55

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Според обяснението на демократа Луис Макфадън, който двадесет години беше председател на банковата и валутна комисия: "Проектозаконът Олдрич беше осъден от кандидат президентската платформа на Уудроу Уилсън. Ръководителите на Демократите обещаха на хората, че ако спечелят, няма да допуснат съществуване на централна банка. Тринадесет месеца по-късно, това обещание беше нарушено и администрацията на Уилсън, ръководена от зловещите фигури на Уол стрийт, които бяха зад полковник Хаус, основаха тук, в нашата свободна страна, разядената от червеи монархическа институция наречена „кралска банка”, за да ни окове във вериги от люлка до гроб.”
След избирането на Уилсън - Уорбърг, Барух и съдружниците им изработиха нов план, който Уорбърг нарече Система на Федералния резерв. Демократите приветстваха този план носещ името Проектозакон на Глас-Оуен, като нещо радикално различно от Проектозакона Олдрич. Но всъщност, тези проектозакони бяха еднакви. Демократите така остро отричаха прилика с Проектозакона Олдрич, че Пол Уорбърг – бащата и на двата проектозакона –трябваше да се намеси и да увери приятелите си в Конгреса, че двата плана са идентични: “Ако премахнем някои външни различия, които представляват черупките на тези проектозакони, ще открием, че в сърцевината си те много си приличат. ”Разбира се това беше само вътрешна информация. Пред обществото “Паричният тръст” отхвърли плана на Олдрич и Франк Вандерлип, президент на Рокфелеровата Нашънъл сити банки, един от седмината от остров Джекил, и предложи нещо различно – Системата на федералния резерв.. Години след това, Вандерлип призна в “Сатъдей ивнинг поуст”, че двата плана са били еднакви:

Въпреки че планът на Олдрич за Федерален резерв беше отхвърлен когато носеше неговото име, основните му принципи се съдържаха в новия план който беше приет.”
Сатъдей ивнинг поуст”, 9 февруари 1935г..

Преди гласуването в Конгреса, адвокатът от Охайо Алфред Крозийър се изказа. Крозийър беше забелязал приликите между проектозаконите на Олдрич и Глас-Оуен: “Проектозаконът гарантира точно това което Уол Стрийт и големите банки преследваха в продължение на двадесет и пет години – частен, а не обществен контрол върху парите. Проектозаконът Глас Оуен го прави по абсолютно същия начин, както и този на Олдрич. И двата лишават правителството и народа от възможността за ефективен контрол над парите и дават на банките изключително опасната власт да правят парите лесно или труднодостъпни за хората.
”В тази страна има банки които са врагове на общественото благополучие.”
каза един сенатор. Колко меко казано! Въпреки обвиненията за измама и корупция, проектозаконът най-после беше гласуван от Сената на 23.12.1913 г.,след като много сенатори бяха извън града за празницитеи след като получиха уверения, че гласуването ще бъде след коледната ваканция. В деня в на гласуването, конгресменът Линдбърг пророчески предупреди сънародниците си:

Този закон създаде най-големия тръст на земята. Когато президентът го подпише, невидимата власт на парите ще бъде узаконена. Хората няма да го разберат веднага, но това ще си проличи само след няколко години. Чрез този банков закон се извърши най-голямото законодателно престъпление на нашата ера.”

Като добавка, седмици преди това, Конгресът беше гласувал закон за данъка върху общия доход.

Защо този закон беше така важен?

Защото банкерите най-после създадоха система,к оято на практика ще генерира неограничен федерален дълг. Как може да се изплати лихвата по този дълг, да не говорим за главницата? Запомнете, частната централна банка създава главницата от нищото. Федералното правителство тогава не е било голямо на брой. То се е издържало само от тарифи и акцизи. Както и при Банк ъф Инглънд, плащането на лихвата трябваше да бъде гарантирано от пряко данъчно облагане. Чейчжаджиите знаеха, че ако трябваше да разчитат на вноски от щатите, в един момент щатските законотворци щяха да се разбунтувати да спрат да плащат лихва върху собствените си пари, или да упражнят политически натиск дългът да остане малък. Интересно е да се отбележи, че през 1895 г. върховният съд обяви един подобен закон за данък върху доходите, за неконституционален. Върховният съд отхвърли закон за данък върху доходите на корпорациите през 1909 г. В резултат на това, през 1913 г. сенаторът Олдрич представи поправка към Конституцията позволяваща въвеждането на данъка върху доходите. Предложената 16-та поправкакъм Конституцията беше изпратена за одобрение от щатските законодателни власти, но според някои критици тя не получи одобрението на ѕ от щатите. С други думи 16-тата поправка може би не е законна. Но чейнчаджиите нямаха желание да обсъждат подробности. През октомври 1913 г. Олдрич прокара закона за данъка върху общия доход. Без силата пряко да таксуват народа, независимо от желанието на щатите, законът за федералния резерв нямаше да бъде така полезен за тези, които искаха да вкарат Америка в блатото на дълга.

Година след прокарването на закона за федералния резерв, конгресменът Линдбърг обясни как Федералният резерв създаде, това което ние наричаме “бизнес цикъл” и как те го използват:

За да повишат цените, Бордът на Федералния резерв трябвада намали основния лихвен процент, което предизвиква разширяване на кредитите и повишаващ се пазар на акциите. След това, когато бизнесът се е пренастроил към тези условия, Федералният резерв може да възпрепятства прогреса, като повиши лихвения процент. Това предизвиква плавно движение на махалото на пазарните цени нагоре и надолу, при малките промени в лихвения процент, и силни колебания, когато промените са по големи, като и в двата случая Фед притежава вътрешна информация за състоянието и предварителна осведоменост за промяната, независимо дали ще е нагоре или надолу. Това е най-странното и най-опасно предимство предоставяно в ръцете на една класа със специални привилегии, от коетои да е било правителство до сега. Системата е частна, единствената и цел е получаването на облаги чрез използването на чужди пари (Г.С: Главната им цел не е печалбата, а тоталната власт). Те предварително знаят кога да предизвикат и как да се възползват от паниките. Те също така знаят и кога да ги спрат. Инфлацията и дефлацията работят еднакво добре за тях, когато контролират финансите.”

Конгресменът Линдбърг беше напълно прав. Той не осъзнаваше, че всички европейски нации бяха вече жертва на централните банкери десетилетия и дори векове преди това. Той също така спомена интересния факт, че само година по-късно, Фед напълно овладя пазара на златото:

Банките на федералният резерв владеят пазара на злато и златни сертификати.”

Конгресменът Линдбърг не беше единствения критик на Фед. Конгресменът Луис Макфадън, председател на банковата и валутна комисия, през периода 1920 г. заяви, че Законът за Федералния резерв създаде:

Една свръх държава, контролирана от международните банкери и индустриалци обединени в името на поробването на света, за свое собствено удоволствие.”

Забележете как Макфадън осъзна международния характер на акционерите на Фед. Друг председател на банковата и валутна комисия през 60 те години, Райт Патмън от Тексас каза следното:

Ние в САЩ днес имаме две правителства. Ние имаме избраното от нас правителство ...Освен това ние имаме независимо, неконтролируемо и некоординирано правителство в лицето на Системата на федералния резерв, които управляват парите – власт, която по Конституция принадлежи на Конгреса.”

Даже и изобретателят на електрическата светлина, Томас Едисон се присъедини към критиците на Федералния резерв:

Ако нацията ни може да емитира облигации, тя може да емитира и банкноти. Това което прави облигацията приемлива, може да направи приемлива и доларовата банкнота. Разликата между банкнотата и облигацията е, че облигацията дава право на посредниците да приберат два пъти повече пари от стойността и, и още 20%, докато валутата не плаща на никой друг освен на тези, които имат полезен принос. Абсурдно е нашата страна да емитира Облигации за 30 милиона долара, а да Не може да емитира банкноти за 30 милиона долара. И двете са обещания за заплащане,но едното обогатява лихварите, а другото хората.”

Три години след гласуването на Закона за Федералния резерв, президентът Уилсън започна да се замисля, какво беше направил през първия си мандат:

Ние може би сме едно от най-слабо управляващите и напълно контролирани правителства в цивилизования свят. Ние вече не сме правителство на свободното мнение, правителство избрано от гласа на мнозинството, а правителство работещо под натиска на малка група влиятелни мъже. Някои от най-значителните личности на Америка в областта на търговията и производството се страхуват от нещо. Те знаят, че някъде съществува една сила, така добре организирана, така неуловима, така бдителна цялостна и всепроникваща, че е по-добре да не се опитват да я критикуват дори и шепнешком.”

Преди смъртта си през 1924 г. Уилсън осъзна степента на вредата, която беше нанесъл на Америка :

Аз несъзнателно разорих своето правителство.”

Най-после чейнчаджиите, тези които печелят от манипулирането на парите в обръщение, отново създадоха своята частно притежавана централна банка в Америка. Основните вестници (които те притежаваха) приветстваха Закона за федералния резерв от 1913, като обявиха, че, „сега депресиите могат научно да бъдат предотвратени.”

Истината е, че сега депресиите могат да бъдат научно предизвикани.

Дж. П. МОРГАН.

ПЪРВА СВЕТОВНА ВОЙНА

Властта вече беше значително концентрирана. Сега беше време за война, една наистина голяма война – Първата световна война. За банкерите политическите мотиви за войната бяха незначителни в сравнение с потенциала за натрупване на печалби, защото войните създаваха най-големите дългове. Англия беше най-добрия пример по това време. През 119 те години от създаването на Банк ъф Ингланд до разгрома на Наполеон при Ватерло, Англия беше във война 56 години, а през останалото време тя се беше подготвяла за война. През Първата световна война, германските Ротшилдови финансираха Германия, британските Ротшилдови даваха заеми на Великобритания, а френските на Франция. В Америка Дж. П. Морган търгуваше с военновременни стоки от името на англичаните и французите. Всъщност шест месеца след започването на войната, оборотът на Морган беше 10 милиона долара на ден. Неговите офиси на Уол Стрийт №23 бяха обградени от тълпи от търговци, желаещи да сключат сделки с него. Поради това, банката трябваше да постави охрана пред всяка врата, а също така и пред домовете на сътрудниците си.

Други банкери от Ню Йорк , също направиха добри пари от войната. Уилсън назначи Бернард Барух за ръководител на военновременните индустрии. Според историка Перлоф, Барух и Рокфелерови спечелиха 200 милиона по време на войната. Печалбите не бяха единствения мотив. Съществуваше и жаждата за отмъщение. Чейнчаджиите никога не простиха на Царя за това че подкрепи Линкълн през Гражданската война. Русия беше и най-голямата европейска нация, която не подкрепи схемата за частна централна банка. Три години след началото на Първата световна война, Руската революция свали царя и въведе комунистическо управление. На смъртното си легло Джейкъб Шиф от „Кун, Лоуб анд къмпани” призна,че беше похарчил 20 милиона долара за разгрома на царя. Англия също изпрати пари в подкрепа на революцията.

Има ли смисъл най-богатите в света мъже да финансират комунизма – системата която открито се зарече да унищожи капитализма, който ги направи богати? Гари Алън ни дава следното обяснение:

Ако човек разбере, че социализмът не е програма за преразпределяне на богатството, а всъщност метод за консолидиране на богатството, тогава привидният парадокс супер богатите да пропагандират социализъм придобива друг смисъл. Вместо това, той се очертава като логично и даже идеално оръжие в ръцете на мегаломаниаците търсещи все повече власт. Комунизмът и по-точно казано социализмът не е движение на потъпканите маси, а на икономическия елит.” (И пО-ТОЧНО - НА СВЕТОВНОТО ЕВРЕЙСТВО! г.с.)

...През 1938, Мао Тзе Дун формулира разбирането си за властта така:

Политическата власт произлиза от дулото на оръдието.”

Оста Лондон/Уол Стрийт избра риска. Създателите на плана контролираха революционерите комунисти като им даваха много пари, когато им се подчиняваха и ги лишаваха от средства или пък финансираха тяхна опозиция, когато ставаха неконтролируеми. Ленин започна да разбира,че въпреки че той беше диктаторът на новия Съветски съюз, не той дърпаше конците на финансите; някой друг безмълвно ги контролираше:

Държавата не функционира така както ние искаме. Колата не се движи в правилния път. На волана има човек, но въпреки това тя не върви в желаната посока. Тя се движи в посоката пожелана от друга сила.”

Кой беше зад волана?

Сенаторът Луис Макфадън, председател на банковата и валутна комисия, през

двадесетте години и Голямата депресия през тридесетте, даде следното обяснение:

Руската история беше повлияна от операциите на международните банкери... Съветското правителство получи помощ от хазната на САЩ чрез Федералния резерв при посредничеството на банка Чейс. Англия изтегли пари от нас чрез банките на Федералния резерв и ги даде в заем при висока лихва на съветското правителство. Язовирът на река Днепър беше построен със средства незаконно иззети от американците от корумпирания и нечестен борд на Федералния резерв и банките му.”

С други думи, Федералния резерв и Банк ъф Инглънд, заедно с международните банкери, които ги контролираха, създадоха чудовище, което в продължение на седем десетилетия подхранваше комунистически революции, войни и най-вече дългове. За да не си помислите, че чейнджаджиите са създали комунизма, а след това са изгубили контрол, през 1992 г. Уошингтън таймз съобщи, че руският президент Борис Елцин е бил, че повечето от чуждестранната помощ за Русия се е връщала пак в касите на западните банки под формата на плащания по дълга. Никой нормален човек не може да каже, че за събитие като Първата световна война има една единствена причина. Войните са сложни явления с много фактори. От друга страна ще бъде не по-малко глупаво да се изключат от причинителите тези, които са спечелили най-много от нея.
Ролята на чейчжаджиите не е конспиративна теория, те са имали мотиви. Краткосрочният им мотив е бил печалби, а дългосрочният им план – финансирането на тоталитарни правителства, и упражняването на пълен контрол над водещите политици.

Сега ще разгледаме плана на чейнчаджиите за политическото устройство на света. Скоро след Първата световна война, планът на чейнчаджиите стана ясен.

С придобиването на контрол над националните икономики, следващата стъпка беше най-висшата форма на консолидация –световно правителство.

Новото световно правителство беше на първо място сред приоритетите на Парижката конференция. То беше наречено Лига на нациите, но за голяма изненада на Пол Уорбърг и Бернар Барух, които участваха в нея заедно с президента Уилсън, светът все още не беше готов да премахне националните граници. Национализмът все още беше силен в сърцата на хората. Например, Лорд Кързън, британският външен министър определи Лигата на нациите като добра шега въпреки че Великобритания заяви, че ще я подкрепи. Конгресът на САЩ унижи Уилсън като отказа да ратифицира Лигата. Въпреки че беше ратифицирана от много други страни, без парите на американската хазна идеята се провали. След войната, американското общество се бе отвратило от интернационалистическата политика на президента Уудроу Уилсън. На изборите през 1920 г. републиканецът Уорън Хардинг спечели над 60% от гласовете. Хардинг беше заклет враг на болшевизма и Лигата на нациите. Избирането му беше началото на дванадесетгодишно управление на президенти републиканци, както и на ера на просперитет наречена „Грохотът на двадесетте”.

Въпреки че дългът натрупан през Първата световна война беше десет пъти по-голям от този на Гражданската война, икономиката се развиваше с мощни темпове. Злато започна да се влива в страната през войната, което продължи и след това. В началото на двадесетте, управителят на Банката на федералния резерв в Ню Йорк, Бенджамин Стронг, често се срещаше с потайния и ексцентричен управител на Банк ъф Инглънд, Монтагю Нормън. Нормън беше решил да възвърне златото, което беше прехвърлено от Англия в Америка по време на войната, както и предишната ръководна роля на Банк ъф Инглънд във световните финанси. Освен това, богата със златото, Америка можеше да излезе извън контрола и, както се случи след Гражданската война. През 8-те години, по време на президентите Хардинг и Кулидж, огромният федерален дълг, след Първата световна война беше намален с 38%, до 16 милиарда долара –най-голямото процентно намаляване в историята на САЩ.

На изборите от 1920 г. Хардинг и Кулидж се състезаваха срещу Джеймз Кокс, губернаторът на Охайо и малко известния Франклин Д. Рузвелт, който преди това успя да се издигне най-много до поста помощник секретар на флотата в администрацията на Уилсън. След победата си, Хардинг предприе енергични мерки срещу Лигата на нациите. След това той бързо понижи данъците и повиши вносните тарифи до рекордни нива.Това беше политика, която основателите на Америка биха одобрили. През втората година като президент, Хардинг неочаквано почина по време пътуване с влак. Въпреки че аутопсия не беше направена, причината за смъртта е била или пневмония или отравяне с храна. Когато Кулидж пое управлението, той продължи политиката на високи данъци върху вноса и намаляване на данъците върху доходите. Икономиката се развиваше с бурни темпове и постъпленията се увеличаваха. На това трябваше да се сложи край.. Чейнчаджиите решиха, че е време да смажат икономиката - нещо което бяха правили толкова често преди това. Фед започна да залива страната с пари. Паричното предлагане се увеличи с 62% за няколко години. Парите бяха в изобилие. Ето защо тези години бяха наричани “Грохотът на двадесетте”. Преди смъртта си бившият президент Теди Рузвелт предупреди американците за това какво се вършеше.

В изданието на Ню Йорк Таймз от 27 март 1922 г. Рузвелт написа:

Тези международни банкери и Рокфелеровци от Стандард Ойл контролират повечето от вестниците и техните рубрики и чрез тях те се нахвърлят върху онези, които откажат да се подчинят на желанията на могъщата и корумпирана клика, представляваща невидимите правителства.”

Само ден преди това, в същият вестник, кметът на Ню Йорк, Джон Хайлън цитира Рузвелт и порица тези, които според него контролираха Америка, политическата и система и пресата:

Рузвелт остро порица тези Цезаровци, които контролират Америка, техните политически машинации и подчинената им преса. Предупреждението му е тъкмо навреме днес, защото реалната заплаха за нашата република е невидимото правителство, което като гигантски октопод e разпростряло лигавата си снага над градовете, държавата и нацията. То е сграбчило в мощните си пипала нашите ръководители, нашите законодатели, нашите училища, нашите съдилища, нашите вестници и всяка една организация създадена да защитава обществото ни. За да не бъда обвинен, че обобщавам, ще кажа, че главата на този октопод са Рокфелер и интересите на Стандард Ойл, заедно с една малка група от банкови къщи известна под названието „международни банкери”. Тази малка клика от международни банкери всъщност управлява правителството на САЩ в полза на своите егоистични интереси. Те на практика контролират и двете партии, пишат политически платформи, правят послушни политици, използват лидерите на частни организации и прибягват до всякакви средства за да назначат на високи обществени постове кандидати, които да изпълняват заповедите на покварения едър бизнес. Тези международни банкери и Рокфелеровци контролират вестниците и списанията в тази страна.”

Защо хората не чуха тези предупреждения и не поискаха от Конгреса да анулира Закона за Федералния резерв от 1913 г.? Защото това бяха двадесетте години, банковите заеми растяха а пазарът на акции беше във възход. С други думи, точно както и днес, в дни на благоденствие, икономическите проблеми не тревожат никого. Но това благоденствие си има и обратна страна. За да се разраснат, бизнесите затъват в дългове, а спекулирането в покачващия се пазар на акции става неконтролируемо. Въпреки, че всичко изглеждаше розово, това беше замък направен от пясък.Когато всичко беше подготвено, през април 1929г., Пол Уорбърг, бащата на Федералния резерв образува таен съвет и предупреди приятелите си, че националната катастрофа и депресия са неизбежни. През август 1929 г. Фед започна да свива паричното предлагане. Не е случайно, че биографите на всички гиганти от Уол стрийт от това времекато Джон Рокфелер, Морган, Джозеф Кенеди и Б. Барух с възхищение отбелязват, че те са продали акциите си дни преди катастрофата и са инвестирали в кеш и злато. На 24 октомври 1929 г. банкерите от Ню Йорк изискаха заемите отпуснати на борсовите посредници. Това означаваше, че брокерите и техните клиенти трябваше да продадат акциите си на каквато и да е цена за да изплатят заемите си. Пазарът се срина и този ден остана в историята като черния четвъртък”. Според описанието на катастрофата от 1929 г. на Джон Галбрейт, в разгара на безумната разпродажба, Бернард Барух е завел Уинстън Чърчил в галерията за посетители на борсата в Ню Йорк, за да наблюдава паниката и да го впечатли с контрола си над бурните събития на пода на борсата. Сенаторът Луис Макфадън, председател на банковата и валутна комисия, през периода от 1920 – 1931г., знаеше кой е виновника. Той обвини Фед и международните банкери, че са организирали катастрофата:

Това не беше случайност. Това беше едно внимателно подготвено събитие. Международните банкери искаха да ни доведат до отчаяние, за да установят господство над всички нас."

Макфадън отиде още по-далеч.Той открито ги обвини, че са предизвикали катастрофатаза да откраднат златото на Америка. През февруари 1931, в разгара на депресията, той се изказа така:

Мисля, че едва ли някой ще ми противоречи, ако кажа, че европейските държавници и финансисти са готови да направят всичко за да си възвърнат златото което отиде от Европа в Америка през Първата световна война.”

Къртис Дал, брокер на Лиймън Брадърз, беше на пода на Ню Йоркската борса в деня на катастрофата. В книгата си „Ф. Д. Рузвелт - моят тъст" от 1970 г. той обяснява, че катастрофата е била предизвикана от внезапната планирана липса на пари на паричния пазар:

Всъщност, това беше едно пресметнато стригане на масите от световните финансови сили, предизвикано от предварително планираното рязко свиване на паричния пазар в Ню Йорк.”

За няколко седмици 3 милиарда долара се изпариха в небитието. За една година загубите възлизаха на 40 милиарда. Но дали парите наистина изчезнаха или се съсредоточиха в по-малко на брой ръце?

Какво направи Федералният резерв?

Вместо да подпомогне икономиката чрез незабавно понижаване на лихвените проценти, тя продължи безмилостно да свива паричното снабдяване, което задълбочи депресията.. Между 1929 и 1933 Федералният резерв намали паричното предлагане с още 33%. Въпреки че американците никога не бяха чували, че Фед причини депресията, това не беше тайна за елитните икономисти. Милтън Фрийдмън, носител на Нобелова награда, сега професор в Станфорд, изрази същата мисъл по едно национално радио, през януари 1996 г.:

Със сигурност може да се заяви, че Федералният резерв причини депресията, като сви с 1/3 количеството на парите в обръ щение през периода 1929-1933.”

Но парите, изгубени от повечето американци през депресията не изчезнаха.

Те просто бяха преразпределени в ръцете на онези, които излязоха от пазара преди катастрофата и купиха злато, което винаги е било безопасна инвестиция преди депресия. Американските пари също така напуснаха страната. Докато президента Хувър геройски се опитваше да спаси банките и да подкрепи бизнесите, когато милиони американци гладуваха, със задълбочаването на депресията, милиони долари бяха похарчени за възстановяването на Германия след Първата световна война.

Осем години преди Хитлер да завладее Полша, конгресменът Луис Макфадън, председател на банковата и валутна комисия, предупреди Конгреса, че Америка финансира издигането на Хитлер на власт:

След Първата световна война, Германия попадна в ръцете на германските международни банкери. Тези банкери я изправиха на крака и сега я притежават напълно. Те изкупиха нейната промишленост, те държат ипотеки върху земята и, те контролират производството и, те контролират всичките и комунални услуги. Международните банкери субсидираха сегашното правителство на Германия, а също така и доставиха всеки долар от парите, които Хитлер щедро използва в кампаниите си за сплашване на правителството на Брунинг. Когато Брунинг не изпълни заповедите на германските международни банкери, Хитлер излезе на преден план и чрез страх подчини германците. Чрез борда на Федералния резерв, 30 милиарда американски пари бяха вложени в Германия.

Вие всички сте чували за голямото харчене на пари в Германия... за нейните модерни жилища, нейните огромни планетариуми, нейните спортни зали, нейните плувни басейни, нейните прекрасни магистрали, нейните приказни фабрики. Всичко това беше направено с наши пари, всичко това беше дадено на Германия от борда на Федералния резерв. Федералният резерв напомпа толкова милиарди долари в Германия, че нямат смелостта да кажат точната сума.”

През същата 1932 година, Франклин Делано Рузвелт дойде на власт.

Веднъж встъпил в длъжност, Рузвелт обяви спешни мерки в банковото дело, които единствено увеличиха властта на Федералния резерв над паричното предлагане.

Едва след това, Фед започна да си развързва кесията и да пуска в обръщение нови пари за гладуващия американски народ.


 




Гласувай:
3



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: grigorsimov
Категория: Политика
Прочетен: 15665270
Постинги: 3954
Коментари: 6980
Гласове: 7983
Архив
Календар
«  Юли, 2022  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031