Припомниха по телевизията големите български зими, но за най-голямата от 1954 година нищо не споменаха, вероятно защото я няма във фотоархивите.

Помня я.

И споменът ми за нея нараства сега като търкулната снежна топка по склона на Бог баир – хълмът, който стръмно поляга на запад от моето родно село Ценово, Русенско, и който през зимата се превръщаше във великолепна пързалка за нас, децата.

Бях петгодишен. Живеехме в съвсем малка кирпичена къщурка в южния край на селото. Тя имаше две стаички и килер. Родителите ми я бяха купили на сгода от беженеца Тодор Македонеца – съучастник по съдба на баща ми. Не са могли повече в ония години да съжителстват заедно в многолюдната къщата на дядо и баба, която се намираше диагонално от нашата през един съседен двор. Впрочем, къщата на дядо и тази наша къщурка с прилежащия общински двор към нея от 1,8 дек. е свързана със съдбата на прокудените ми баща, дядо и прадядо от Егейска Македония, чиято двукатна къща и до днес е жива в центъра на с. Пътеле, Леринско.

Та, спомням си как гледахме с моя по-голям брат през единствения прозорец на къщурката явяването на голямата за тогавашната ми представа зимна виелица. Идваше тъмна и на талази откъм североизток и устремно въргаляше и подмяташе по Гидиклия - хълма, който полягаше плавно на юг от нашия двор - полски тръни и тарталаци (едно бухнало като балон с диаметър около един метър полубодливо полско растение, което от години вече не го срещам и не го виждам по нашия русенски край).

Заедно с вилицата и тарталаците летяха в главата ми и стиховете на Христо Ботев - "Зимата пее свойта зла песен, / вихрове гонят тръни в полето... - стихове, които майка ми често рецитираше и пееше през дългите, неосветлени с електричество, зимни нощи, заедно с цяла друга поредица стихотворения от Ботев, Вазов, Славейкови, Яворов, Дебелянов.... И като се замислям сега – Христо Ботев е нямало откъде другаде да чуе злата песен на зимата и да види вихровете, гонещи тръни в полето, освен в Добруджа и полята на Румъния – местата на неговото изгнаничество... Виждал е тарталаците...

На другия ден у дома не съмна. Наложи се баща ми да пробива тунел в снега, за да достигне до колибата, която ни служеше като мазе, и вземе лопатата.

После, като последица от неговия труд се явиха тесни снежни проходи с височина над главата му до колибата, до курника и до малката сушина с хамбара, до дръвника, до ямите пълни със захарно цвекло, картофи, ряпа и алабаш, и до една от камарите с царвевичак, който ползвахме за отопление заедно с изсушен пресен говежди тор, събиран от мен и от батко през лятото - идеално гориво за джамал (вградена тухлена пещ, наподобяваща бункер - откъм пещника – едната от стаичките, която ни служеше като кухня - се палеше, а откъм стаята, в която спяхме, топлеше цяла нощ).

Вечерта обаче пак заваля и снежните проходи не се запълниха, а се затвориха отгоре и се превърнаха в тунели, които рехаво светлееха. Голяма игра вихрехме тогава из тях с брат ми и кучето ни - Хектор. Кръстосвахме из тунелите и проходите може би седмица, докато един от тях се свърза с прохода към къщата на баба и дядо. После други проходи ни свързаха с многолюдните семейства на комшиите и детските ни игри станаха още по-весели и колоритни.

Това съм запомнил от зимата на 1954 -та.... - игрите в проходите и тунелите.

Но – казах вече – споменът ми от тази зима е като търкаляща се снежна топка; по него полепват и други.

Колибата беше вкопана. Беше дълбока около метър и половина, широка около три и дълга около пет. Отгоре имаше салкъмов гредоред и беше покрита със струпани снопове блатна тръстика, припокрити най-отгоре с около двадесет и пет сантиметра пръст. През лятото колибата беше хладна, през зимата топла. В нея имаше и вкопана пещ за печене на хляб, иззидана отвътре с тухли и обезпечена отпред с широко огнище и надеждно обезопасен комин. В нея държаме делвите с маджун (от захарна тръстика) и слънчогледово масло, бъчвата с вино, каците със зеле, жито, ечемик и слънчоглед, коритата за къпане и нощовите за месене на хляб, а през зимата в по-голямата си част колибата се изпълваше с тикви и дюли.

В близост до колибата беше ямата за захарно цвекло. Побирала е според сегашната ми представа около два кубика. Есента татко я пълнеше и я зариваше отгоре със слама и пръст. До нея бяха и ямите за картофи, ряпа и алабаш. Брашната от жито и царевица, маджуна, тиквите, дюлите, цвеклото, картофите, ряпата, зелето и алабаша бяха основните ни храни през зимата.

Стаичката, която наричахме пещник, беше стаичка за всичко. Имаше полици по една от стените за домакински съдове. На друга от стените стояха окачени ведрата с вода. Но най-важно беше огнището. Отпред то беше изградено с два реда тухли, върху които лягаше чугунена плоча с два отвора отгоре, които се затваряха с чугунено капаче и две други чугунени колелета. На нея плоча мама готвеше. А навътре, зад плочата, започваше камината и се отваряше пещта на джамала. Опалвахме джамала повече с царевичак, чукани и коренища от дървета, слама и изсушен пресен говежди тор. Цепени дърва ползвахме кажи-речи само за готвене. Но в самия джамал откъм пешника имаше и вградена тенекиена фурна. В нея печахме най-вече цвеклото, картофите и дюлите, а също ястия с ориз, с картофи, със зеле...

Тиквите ги печахме цели в пещта на джамала. Вечер татко ги подготвяше. Залагаше в средата на пещта сухия говежди тор, който после тлееше и поддържаше огъня цяла нощ, а около него и в близост до опалените стени на джамала зареждаше по две-три тикви.

Много печени тикви, цвекло, картофи и дюли (а също и много пресни дюли) съм изял през детството си. И днес често зареждам фурната на готварската си печка на дърва с тикви и картофи, а дюлята ми е любим плод. В нейния мирис и вкус усещам първичността на плодоносното наше земно битие. Семенникът й е фантастичен. Мама приготвяше от него великолепни сиропи и желета, а от плътта на дюлите – сладка. Ползвахме и листата на дюлята за чай.

Стаичката, в която битувахме и спяхме, беше през цялата зима с мирис на дюли и мушкато. Ежегодно през пролетта и лятото мама и татко я варосваха, а пода го измазваха с червена глинена пръст, омесена с пресен говежди тор. После, като изсъхнеше, я застилаха с рогозки от папур. Спяхме всички отначало върху сламеници, положени върху рогозките, а после и върху на голям дървен пат (легло), със сламени възглавници. Сламата я сменяхме всяко лято, а юрганите, чергите и другите спални принадлежности перяхме в бързея на река Янтра до моста над нея. Водата на реката през лятото в ония години беше бистра като сълза.

В спалната стаичка дажамала стоеше прилепен до стената като стъпаловидна египетска пирамида на три нива – третото представляваше коминът. Варосвах ме го и него отгоре до долу. През лятото усещахме как ни притиска, а през зимата ни привличаше, особено когато се върнехме с батко от пързалката. Тогава опирахме гърбовете си на него и студът, който набирахме отвън, изчезваше.

С малката кирпичена къщурка се простихме през 1959 година. Социализмът тогава победи и на село.

Впрочем, не само ние, бежанците от Егейска Македония, Одринска Тракия и Северна Добруджа, които формирахме бежанската махала в селото, битувахме така, бедно (и богато), но и по-голямата част от местните жители, които хранеха съответно повече от по три-четири деца. Баба ми обаче често пустосваше дядо за харамийските му македонски несгоди и изповядваше душата си пред мама и плачеше за уютния си роден дом в Петерско – нейното родно село в Леринско - и за просторната двукатна кукя на дядо в Пътеле. Не я разбирах и не й съчувствах тогава.

Започнах да я разбирам едва в годините, когато демокрацията победи в България и превърна родната ми къщичка на село в обект на кражби, извършвани от отчаяни от живота си мои съселяни. Сега тя е напълно изтърбушена и опустошена.

Плащам обаче данъци за нея, включително данък „смет“, и ми е мило за нея, и затова ги плащам.

И няма как да не виждам сега това, което са виждали и древните китайци, а именно това, че когато в държавата се яви отгоре Големия крадец, явяват се и малките отдолу.

Тъй че голямата зима на 1954-та със снежните проходи и тунели, които свързваха комшулуците на село и в които властваха многобройните здрави и читави деца на България, няма почти нищо общо със сегашната „голяма“ зима на България – 2012-та...

Владимир ЛУКОВ

откраднато от:
 

http://www.knigi-news.com/?in=pod&stat=7671§ion=12&cur=0