Интервю със свещеник Божидар Главев - свещенослужител в Българска Православна Църква (Сливенска епархия) и Главен редактор на сайта „Бъди верен”.

- Вашият сайт е нещо уникално за българоезичното виртуално пространство – сайт за защита на Православието! Винаги съм си мислел, че е невъзможно да няма модерно мислещи свещеници, които да са в съзвучие, в крак с времето. Как се породи идеята да създадете този сайт?

- Така е. Уникално е за българоезичното виртуално пространство, но в световен мащаб – не е. Отдавна има подобни сайтове във всички православни страни, защото в днешното време на повсеместно отстъпление от Христа и все така воинстващ атеизъм, Православието има нужда от защита.

Колкото до модерно мислещите свещеници, зависи в какво се изразява тяхното „модерно мислене”. Няма лошо, ако свещеникът кара кола, има мобилен телефон, ползва Интернет. Стига гореизброените да служат като средство да си върши душепастирската работа по-добре. Но ако „модерното мислене” се разпростре върху предмети от областта на Вярата – например нейната догматика, ритуал, нравственост – тогава вече то може само да навреди в желанието си да я осъвремени. За да съм по-ясен, ще приведа думите на един виден православен богослов – св. Николай Велимирович, който казва: „Някои теолози наричат Православната Църква „окаменяла Църква”. Защо? Защото тази Църква, според тях, „не върви в крак с времето” и „не се приспособява към него”. Но тъкмо в това е славата на Православието – в това, че то „не върви в крак с времето” и „не се приспособява към него”. Защото, как може вечността да следва временното? Как може абсолютното да се нагажда към преходното? Как може Небесното Царство да се съвмести със земното? Та това са противоположни неща!”

Ценността на Православната Църква е в това, че тя е такава, каквато е била създадена от Христос, и в нея по приемственост се съхранява вече в продължение на 2 хиляди години непроменено и неповредено Неговото учение, цялото й Свещено Предание и исконните християнски ценности. Затова „модерното мислене” тук няма място.

Как се породи идеята да се създаде сайта? Както казах, налице е една световна тенденция Православната Църква да се преобрази в удобна Църква, която да не предявява никакви изисквания към човека, да му осигурява единствено душевен комфорт; църква, чийто ценности да могат да се релативират във всеки един момент според угодата и капризите на съвременния човек, и тя да се превърне по примера на „фаст фууд” заведенията в нещо като „фаст чърч” или църквата на консуматора. Но така Православната Църква ще загуби връзката със своя вечен Глава - Христос и ще замъгли в огромна степен Неговото учение, изразено и запазено в творенията и живота на църковните свети отци.

Този процес не е от вчера, но днес е несравнимо по-опасен, защото срещу Вярата започнаха борба не просто външни ней хора, а такива, които определят себе си като православни, без обаче, на практика, да са. Тези хора започнаха да внасят нови на Вярата учения, да я дробят и късче по късче да подменят Църковното учение с тези човешки учения. Хората, които ние наричаме модернисти, се стремят да върнат Църквата във времето, когато тя още се е развивала и изковавала своето учение, като загърбят постигнатото от нея през вековете. И ако не бъдат изобличавани навреме, от Православието скоро няма да остане нищо, освен някаква външна обрядност и така то неусетно ще се окаже подменено със свой сурогат. Това е причината да се създаде този сайт, за да бъде той мястото, където тези процеси се анализират и изваждат наяве заедно с хората, които стоят зад тях, за да бъдат християните предупреждавани за този тип опасност.

- Твърдите, че се ръководите „от примера и духовните наставления на патрона на нашия сайт – иеромонах Серафим Роуз”. Обяснете на читателите, вкратце, за този необикновен човек.

- Иеромонах Серафим (Роуз) (в света Юджийн Роуз) наистина е необикновен човек. Роден е през 1934 г. в Сан Диего, САЩ в протестантско семейство. Завършва училище и колежа в Помона (недалеч от Лос Анжелос) с отличие, а после постъпва в Академия за изучаване на Азия в Сан Франциско и се дипломира в Калифорнийския университет в Баркли. Човек с необятна ерудиция и дарования. Дълги години се е занимавал с философия, търсейки отговорите на екзистенциалните въпроси; със същата цел изучил различните духовни школи: индуизъм, будизъм, иудаизъм, суфизъм и пр. в търсене, както самият той казва „преди всичко на Истината”, като при това, всяка религия изучавал на оригиналния език. Конфуцианските текстове, например, четял на древнокитайски. Но същевременно сърцето му оставало гладно за Истината, която не открил никъде – нито в нехристиянските вероизповедания, нито в протестанството и католицизма. Веднъж обаче приятел му предложил да посети православен храм и богослужение и впоследствие о. Серафим Роуз споделя, че с влизането в този храм със сърцето си усетил, че търсенето е приключило и че се е намерил най-после у дома. От този момент нататък се обръща с цялата си душа към Православието, а не след дълго се замонашва. За жалост, умира сравнително млад – в разцвета на силите си през 1982 г., когато е само на 48 години. Но оставя след себе си неоценимо литературно наследство - негово лично творчество и множество преводи на светоотеческа литература. Сред най-известните му произведения - духовна класика на 20 век са: „Православието и религията на бъдещето”, „Душата след смъртта”, „Човекът против Бога”, „Православният възглед за еволюцията”, „Светите отци – верният път към християнството”, „Божието откровение за човешкото сърце” и др. Иеромонах Серафим (Роуз) е световноизвестен и обичан от православните християни навсякъде по света. Нещо повече, за мнозинството той е свят човек, (макар и все още неканонизиран), предвид праведния му живот и монашески трудове, заради които е прославен от Бога с посмъртни чудеса.

- Защо в българската литература няма разкази посветени на християнството? Разкази от този тип, които публикувате в рубриката „Православна проза”, а те, с едно изключение, са руски?

- Ами защото православното благочестие у нас отдавна е забравено и вярата се е изродила в груба езическа обрядност. Кой да напише хубави православни разкази? Нали писателят сам трябва да е християнин, а не враждебен на християнството, какъвто е да речем Елин Пелин, който в него видя единствено „черните овци на стадото” и лошия пример. Сещам се обаче за Тодор Влайков и неговите повести и разкази, където се долавя полъх на православно благочестие, но за жалост у нас авторите като него са твърде, твърде малко. В това отношение и ние сме длъжници на нашите читатели и навярно би било добре да се намери място за повече качествена българска православна литература, доколкото я има у нас.

В сайта за момента наистина преобладават руските разкази, но все пак има и български, макар и съвременни. Например разказите на писателя Петър Марчев, прозата и публицистиката на Десислава Главева, наскоро започнахме да публикуваме и друг български автор – Мартин Ралчевски. В сайта има детска секция, където освен анимационни филми, децата могат да прочетат приказки от Тимотей Митев, а съвсем скоро ще представим и детската писателка Ангелина Жекова. Въобще сайтът ни е отворен за талантливи православни съвременни автори, на които с радост бихме дали поле за изява, защото този тип творчество в България е в огромен дефицит.

Колкото до публикация на чуждоезична православна проза - за това са нужни сътрудници, а сайтът все още е в процес на набиране на такива.

- Често ме занимава един такъв въпрос - как да се изгради духовен мост между съвременната литература и Православието? Може би съграждането на такъв мост е задължение на Църквата, на свещенослужителите? Или на писателите?

- Самото понятие „мост” показва разбирането, че Църквата е на единия бряг, а литературата на другия. Но литература от и за Църквата не може да се роди извън нея. Литературата, която да води към вярата, или е плод на вярата, може да бъде създадена единствено като продукт на самата вяра. Би ми се искало съвременната литература да види в Православието спасителната жива вода, от която има нужда днес, но това, като че ли в голяма степен е утопия. Струва ми се нереалистично да очакваме решаване на проблема между Църквата като институция от една страна и литературата като самостоятелно изкуство от друга. Тези, които създават тази литература трябва сами да са практикуващи християни, за да творят въз основа на собствен, църковен опит, а не да прокарват отвлечени идеи на оплътскостения си ум. Тогава Църквата сама ще ги припознае като свои, защото те ще бъдат на практика нейни чеда. Хубаво е съвременните писатели да осъзнаят, че днес светът има нужда не просто от бестселъри във всеки един жанр, а от литература, която да нахрани гладната за вяра и доброта човешка душа. Такава „храна” днес също е в огромен дефицит. Книжният пазар е пълен с каква ли не литература, но носи ли тя утеха на страдащия съвременен човек? Може ли да докосне в дълбочина човешката душа и да я накара да се замисли за непреходното, за вечното, за стремеж към съвършенство, да я промени към по-добро? Простете, но за мен, ако една книга не е в състояние да направи това, то нейното съществуване в голяма степен е безсмислено.

- Аз като редактор на КНИГИ NEWS изповядвам схващането, че най-голямото Зло в съвременния български литературен живот е модернизма, тъй като той се основава на антихристиянството. Вие пък считате, че опасност за Светото Православие е модернизма в Църквата. Какво представлява този църковен модернизъм?

- Аз малко по-нагоре го обясних, но пак ще повторя. Църковният модернизъм е подмяна на оригиналната божествена Христова вяра, която е Православието, с неин човешки сурогат. Той е път към отричане на вековната църковна традиция с налагането на нововъведения, чужди на нейния дух. Защо, обаче в случая говорим за „модернизъм”, и кое му е модерното и новото на това явление? За древните лъжеучения (ереси) е характерно това, че срещу Христовата истина, проповядвана от Църквата, се изправя лъжа, предявяваща претенциите да е истина, но тази лъжа обикновено има относително ясни очертания и сравнително добре се познава, къде точно противоречи на Църковното учение. През цялата история на Църквата светите отци са се занимавали точно с това – да посочат ясната и непреходима граница между истината и лъжата, за да бъде лъжата изхвърлена извън оградата на Църквата и предпазени вярващите от пагубното й действие. При модернизма, обаче, в действие влиза коренно противоположен принцип. Авторите модернисти насочват всичките си интелектуални усилия да изобретят такава словесно-терминологична среда, която да позволи пълното заличаване на границите между истината и лъжата, нещо като „църковна политкоректност”. Докато за Светоотеческото богословие е характерен ясният и точен, напълно недвусмислен изказ, дори когато става въпрос за съобщаване на истини, труднодостъпни за човешкия ум, то за модернизма са характерни двусмислието, неопределеността, релативизма, заличаване на границата между доброто и злото. При модернистите е налице цинично отношение към истината, както и към всичко съществуващо, следователно за него не може да има нищо непреходно – оттук и неговото наименование. Аз бих го квалифицирал като философия на абсолютната преходност. И да, църковният модернизъм като произход и същност също е антихристиянски!

- Съвременният български литературен живот е определено антихристиянски по дух, оказа се, че и марксизмът, и либерализмът воюват в еднаква степен яростно с Православието... На какво се дължи това?

- На еднаквата им идеологическа основа – западния човекоцентризъм, който независимо от това дали човек го осъзнава или не, исконно противоречи на Православния Христоцентризъм. Оттам е и основният идеен сблъсък – постоянно изменящият се (не към по-добро) човек, срещу Неизменния Христос и Неговото Тяло - Православната Църква. И така за съвременното общество в центъра на битието застава човекът, чието единствено постоянно качество е неговото непостоянство и изменчивост, който подменя Твореца със себе си. На същата идейна основа ще стъпи и бъдещият антихрист, който ще се опита да подмени Христос със себе си.

- Збигнев Бжежински, един от идеолозите на Студената война, след рухването на Берлинската стена, заяви:”След комунизма, идва ред на Православието”. Е, усещате ли се обект на воюване?

- Според мен, самият Бжежински е по-скоро жертва на собствената си философия, отколкото просто враг. Всъщност това важи за всички съвременни идеолози. В борбата си срещу Православието те много приличат на дете, стрелящо с лък срещу слънцето. От самото начало на своето съществуване Църквата е била преследвана, (днес – също, макар и по-рафинирано), но накрая винаги е излизала победител. Така ще бъде и този път.

- Руската православна църква, за разлика от Българската й сестра, се включва в по-голяма степен в спасяването душата на своето паство. Руската православна църква се противопоставя активно на наложената в Русия духовна и материална разруха. Кога ще видим и БПЦ да започне борба срещу враговете на българската нация и духовност?

- Да, така е. Руснаците са известни със своето благочестие, не напразно оцеляха в огъня на страшните антихристиянски гонения през миналия век. Ще ми се и ние да имахме тяхната силна вяра, но като че ли нещо все не ни достига, като че ли приемствеността с предишното поколение български християнски светци някъде се е прекъснала и го няма живият пример, който е от изключително значение. Друга разлика между Българската и Руската Православни църкви е във всеотдайността на клир и паство. Църквата не е само духовенството, това са и всички хора, които се самоопределят като християни, и от чиито среди излизат духовниците. Всички са призвани да се трудят на Божията нива, не само пастирите. Защото независимо за какви църковни мероприятия и инициативи говорим, всички тези неща се правят с хора. При нас освен това е налице патологичен индивидуализъм. А и много трудно можем да говорим за „издигане ролята на Църквата”, щом всеки път, когато Църквата изяви позиция по даден въпрос, веднага бива засипвана с укори. Получава се така, че когато Църквата реагира по някакъв духовен въпрос, мнозина негодуват защо го прави. Когато пък не реагира – тогава пък я упрекват, защо не го прави. И това обикновено идва от хора, които нямат нищо общо с Църквата. Тогава как да се бори Църквата с враговете на българската нация и духовност, като ръцете й са вързани? Доколко успешна ще е тази нейна борба, при условие, че много българи виждат в нея враг?

- Българското православие е практически непознато на българите. Питам се – къде са историите на храмовете и манастирите ни, къде са биографиите на знаменитите ни монаси, монахини, свещеници? Дали тази липса не е причина за нарастващото безверие сред българите?

- Като цяло българинът предпочита друг да му пише историята и то не само църковната, но и светската. Тази антиисторичност на българина е загадка не само за мен. Нали затова се е провикнал отец Паисий Хилендарски, изразявайки същото недоумение: „Българино, защо се срамуваш да се наречеш българин?!” Тоест защо бягаш от своята история? Антиисторичността наистина е причина за нарастващото безверие и безверието води обратно до антиисторичността, те съжителстват в една особена симбиоза и едното постояно подхранва другото.

В Гърция и в Русия, например, е имало летописци, които старателно са записвали случващото се в държавата. Такива хронисти е имало и в техните църкви. А българинът сякаш няма сетивата да забележи изключителните хора в своята родина, (освен лансираните през социализма революционери), и да им се отблагодари поне като запише за идните поколения стореното от тях. Затова казах, че връзката с тези наши забележителни предци, (защото такива несъмнено е имало), някъде е прекъсната и най-лошото е, че никой сякаш не чувства липсата й, а липса има.

Всъщност, сега като се замисля, има истории и на храмовете и манастирите ни, има издадени такива трудове, но интересът към тях очевидно не е голям, затова изглежда, че ги няма. Българското Православие е налично – и в храма има кой да ви запознае с него, и на книжния пазар - достатъчно литература. Бавно и някак несмело то си пробива път, но пак ще попитам, колцина искат да го опознаят? Нека не търсим вината само в Църквата, защото при проблеми от всякакъв характер, българинът не идва в храма и не търси Бога, а отива при врачката и чака помощ наготово. А без личното участие и решимост на човека, помощта, която ще получава, винаги ще бъде плацебо.

- Българската православна църква, според мен, трябва да организира литературни конкурси, конкурси за пиеси за киносценарии. Съгласен ли сте?

- Доколкото зная, конкурси се правят - именно литературни, а също фотографски, зографски и пр. Но ще призная, че аз не съм особен привърженик на конкурсното начало. Още повече, че в Църквата конкурсният принцип ми се струва някак неуместен. Творческата изява на душата е нещо, което би трябвало да се движи от по-висши мотиви и да преследва по-висши цели от спечелването на конкурс. Но това е мое мнение.

- Е, добре, да приемем, че по времето на социализма Българската православна църква се бореше за оцеляването си. Ами сега? Защо БПЦ не се бори за оцеляването на нацията, която загива, не само в духовен, но и в чисто физически план? Къде са грижите на БПЦ за унижените и оскърбените, за бедните и сираците? Сега българите практически нямат държава, нямат литература, поне църква да си имаха, но и нея им отнеха. Страшно е...или не сте съгласен?

- Че е страшно, съгласен съм. Но не съм съгласен за това да бъде укорявана единствено Църквата. Българската църква, това сме всички вярващи – и аз и вие, и духовници и редови християни. Решението на проблема съвсем не е сложно. Първо всички кръстени православни християни трябва да започнат да изпълняват своето задължение-минимум, т. е. да посещават редовно неделното и празничното богослужение и да се вслушват в гласа и поучението на Църквата, а не да налага всеки своята визия, а сам нищо да не прави. Така не става. И тогава християните ще принадлежат вече не формално, а реално към Църквата, а при това положение вече биха могли да се организират и всякакви други дейности. Нищо не може да се направи, обаче, с хора, които винаги имат особено мнение по всички въпроси и абсолютно неоснователни, но пък неизкореними предразсъдъци по отношение на Църквата. Пак казвам, почва се от „а” и „б”, а то е – в неделя и на празник - на църква. Оттам нататък може да се надгражда. Иначе няма как да стане, ако трябва да се търсим по стадионите, киносалоните и баровете.

Колкото до грижите „за унижените и оскърбените, за бедните и сираците” те как да се осъществят? Нали затова са нужни пари, а ако Църквата се опита да си вземе имотите – вой до небесата. И омагьосаният кръг се затваря – Църквата не може да помага, защото няма ресурс, а ако се опита да получи полагащото й се – обвиняват я в алчност! Но всички социални дейности се правят с пари, не само с желание. Църквата пожела да научи децата да различават добро и зло, да се запознаят с вярата на предците си, но пак удари на камък, и то на каменните сърца на самите българи. Е, как тогава да спасява нацията? Спасяването на нацията не може да стане, докато нацията не реши, че иска да бъде спасена. Нищо не става насила. Църквата не може насила да ви направи добър, човечен, милосърден, нито насила да ви спаси.

- Понякога ми се струва, че ние, българите, имаме нужда от нова християнизация, не мислите ли, че е така?

- Съгласен съм, но не от нова, а от добрата стара православна християнизация. И, както казах, за тази цел трябва да работим всички – цялото българско общество.

- Черквата като сграда престана да е в центъра на българската духовност, черквата, подчертавам, като сграда, не ни обединява, а нали и такава е святата й мисия?

- Всъщност мисиите на Църквата, (не просто като сграда) са две: Да разделя истината от лъжата, светлината от тъмнината и оттам съответно синовете на светлината от синовете на тъмнината; и да обединява, но не поголовно и безразборно, а само онези, които „са приели любовта на истината за свое спасение” (вж. 2 Сол. 2:10). Защото, Христос се е молил: „да бъдат всички едно” (Иоан. 17:21), но и още: „не за цял свят се моля, а за тях, които си Ми дал, защото са Твои” (Иоан. 17:9), а това съвсем не звучи просто хей тъй обединително. Както виждаме, налице е съвсем ясна разделителност и избирателност, предхождаща обединението. Накратко, мисията на Църквата е да възвести словото Божие. Оттам нататък вече тръгват гореизложените процеси и хората биват изправени пред избор. Онези, които приемат Христос за свой Спасител се обединяват в Църквата, а останалите остават извън нея. Що се отнася до църковната сграда, тя е просто мястото, където се събират вярващите.

- Храмовете пустеят и винаги, когато неуморно ги посещавам – и в София, и когато обикалям страната, никъде не съм видял храм в който да има богомолец. Е, има понякога някакви хора дошли по повод – кръщене, погребение, сватба. А не виждам хора, които да са в храма за да се помолят Богу, за да споделят радостта или скръбта си... Какво преживяваме – тържество на безверието?

- Не мисля, че е възможно такова нещо като „тържество на безверието”. Човек без вяра е човек, който е убил вярата в себе си, тоест духовен самоубиец. Това не може да е вид тържество. Липсата на хора в храмовете може да бъде само трагедия, но тържество - не.

Храмовете обаче е добре да се посещават най-вече в часа на църковното богослужение, когато там са молещите се, къде повече, къде по-малко. Пък и така посещението в храма вече се изпълва с църковен смисъл. Този вид посещение е друг етап, (за разлика от обикновеното свещопалене, което практикуват повечето българи два пъти в годината), и в християнската практика това се нарича „черкуване”. Това е и смисълът от влизането в храма – присъствието на божествените служби и участието в общата църковна молитва, която винаги е по-силна от индивидуалната.

- Как живее свещеник Божидар Главев?

- В храма на богослужение; в енориите, които обслужва; в сайта, който поддържа; в градината на село, където винаги има много работа. И с надежда в Божието милосърдие...

- Какво не ви харесва в КНИГИ NEWS?

- Може би липсата на български църковни автори, но го отдавам на факта, че за голяма част от българските читатели те са непознати, както за нас пък – светските.

Интервю на Стоян Вълев

На снимката – свещеник Божидар Главев