Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.02.2012 16:51 - Четиридестте безотговорни дни 1944 г. - 3 част; Никола М. Николов. Автор: antikom
Автор: grigorsimov Категория: Политика   
Прочетен: 1789 Коментари: 0 Гласове:
5


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Самолетното ни въоръжение, както и почти всичкото ни оръжие беше немско производство. Машината, с която трябваше да се извърши разузнаването, беше един месершмид - последен модел. Задачата на Минков беше поставена в кабинета на командира в присъствието на войнишкия комитет. Без да възразява за опасността, която го грози, капитанът изпъна младото си тяло, токовете на ботушите му чукнаха отсечено и басовият му глас отговори:
- Слушам, господин полковник!
Хората от войнишкия комитет завидяха на тази решителност, която в тях липсваше. Злоба, ненавист и страх облада хората от войнишкия комитет.
- Този решителен и смел човек, ако получи заповед да разстреля хората от комитета, със свойствената си механична готовност да изпълнява заповед не би се колебал -мислеше фелдфебелът, като гледаше в профил интелигентния овал на лицето му.
Проучвайте шосетата, пътищата и железопътните възли, състоянието и степента на концентрацията, колкото може по-дълбоко в югославска територия! Нали знаете, ние сме вече във война с довчерашните си съюзници. Внимавайте, те са озлобени и унищожават всяка поява на наш обект!
- Ще се старая, господин полковник!
- Кога да ви очакваме, капитане? - запита фелдфебелът от комитета.
Минков го изгледа с насмешка и с тънка ирония отговори лаконично:
- Там е война! Задачата е бойна! Срок няма, може и ...
От това недоизказано „може" телата на присъстващите потръпнаха, макар че през открехнатия прозорец нахълтваше приятна есенна топлина. Навън под меките лъчи на есенния ден животът течеше приятно и никой не би пожелал смъртта. Този човек така леко прие задачата, която може да го раздели със света на реалността! Присъстващите в кабинета познаваха опасността, на която е изложен, знаеха, че той е обречен, че може да не се върне и гледаха на него като на нещо, което виждат за последен път! В него всеки жест, всяка дума всеки трепет и мускул говореха за една решителност, готова да срещне смъртта!
Всеки искаше да съхрани в съзнанието си част от него, от готовността му за саможертва, от руменината на лицето му, от синевата на големите му очи, от решителния трепет на жестовете, от твърдата походка на войника. Когато трябваше да се разделят, полковникът се ръкува с него продължително и сърдечно. Искаше му се да го прегърне като собствен син, но войнишките правила не позволяваха. Буря от най-възвишени чувства го душеше и в очите му се показа влага. Хората от комитета последваха примера на командира и се ръкуваха продължително. Сините му очи като вечерни звезди грееха ясно със студена до ужас решителност. По страните властваше плаха бледност. Ъглите на устните и отвесната бръчка на челото говореха за мъжествена твърдост.
Напълно екипиран, с парашут на гърба и кожен скафандър Минков отиваше към самолета, който работеше за подгряване и проверка. Успоредно с него от дясната му страна беше командирът с вкаменено мраморно лице. Той може би искаше да му каже нещо, но не можеше, защото не бяха сами - до тях вървяха петимата от войнишкия комитет. Така групата в пакет премина край първия хангар, откъдето се чуваше един стенещ, изнемощял глас:
- Помощ!.. Стига!.. Невинен съм!..
Наушките на скафандъра бяха обърнати встрани и Минков дочу познатия глас на поручик Тодоров. Дали останалите се направиха, че не чуват, или наистина не чуха, това остана неизвестно за Минков, но той позна гласа на колегата си и измени посоката на вървежа. Упъти се към открехнатата врата на хангара и колкото повече доближаваше, толкова по-ясно се чуваха мъчителните стенаник, чуваха се и тъпи удари с дърво в човешкото тяло и съскащ от злоба глас:
- Дисциплина, а? Дисциплина?.. Устав?.. Царско копеле... Фашист с фашист? Майка ти гадна, ще ти източа кръвта!..
Минков усили твърдата си крачка към мястото на инквизицията. Останалите го следваха механически и тичаха да се изравнят с него. Преди да отвори вратата, един сърцераздирателен вик се проточи:
- Ох... Майчице... Защо ме убивате?..
След него последва тъп удар. Минков не отвори вратата с ръка, а я ритна с крак. Едната ръка беше заета със заредения валтер, а мощният му глас прогърмя:
- Стига! Спрете!
Двама от инквизиторите се опитаха да застанат полумирно с ехидни усмивки на лицето. Третия, който биеше с дръжка от лопата вързания на бакъш офицер, се изпречи пред Минков и процеди през зъби:
- Вървете си! Защо идвате?
Със саблен удар на лявата си ръка Минков събори инквизитора. Държалето падна от ръцете му и зловещо звънна на циментовия под. Летеца го ритна и то полетя към отсрещната стена! Инквизиторът се изправи бавно, но в това време цевта на валтера го опря в гърдите му и решителният поглед на Минков го смрази. Той застана мирно, по войнишки.
- Що значи това? Кой ви даде тези права? Отвържете офицера! - нареди Минков
Инквизиторът стоеше като повехнала статуя, в очите му мъждукаше сплав от страх и ярост.
- Отвързвай! - повтори той и подготви лявата си ръка за втори саблен удар.
В това време съучастниците в инквизицията клекнаха над смазания и окървавен офицер и започнаха да развързват въжето. Единият изтегли тоягата, която беше пъхната между свивките над лактите и задната част на коленете. Другият отвърза връвта, с която бяха вързани китките. Освободеният не можеше да стане. Легна на дясното рамо върху циментовия под и простена:
- Боли!.. Пребиха ме...
На две места от силните удари куртката беше спукана, спукана беше и кожата на гърба и оттам струяха капки кръв.
- Помогнете му да стане! Фелдфебел, отведете го в лазарета и превържете раните! Извине-те ме, господин полковник, че нареждам във Ваше присъствие.
Когато двамата изведоха Тодоров, Минков се обърна към фелдфебела и каза:
- Това е произвол! Ние всички без оглед на пагона сме войници! Задачата ни е добросъвестно и честно да изпълняваме заповедите за защита на Родината!
Той погледна часовника и като в просъница каза сам за себе си: - Закъснявам! Заповед... Командването иска сведения... Преди да се изкачи на сгъваемата стълба, капитанът застана мирно, удари токове на ботушите и козирува на изпращачите.
- До скоро виждане, господа!
- Меко кацане, капитане, успех! - отговори полковникът, като удължаваше думите като паралитик. Челюстите му бяха схванати от това, което видя, от участта на Тодоров. По лицето му нямаше капка кръв, в съзнанието му изчезна всяка представа за дисциплина и ред, за чест и дълг.
- До скоро виждане - отговориха след полковника петимата от комитета. Докато самолета набираше инерция по бетонната писта, лицата им просветнаха като зимно проясняване, после отново по тях застина дивата злоба на хора, жадни за кръв и злини.
Към щаба вървяха шестимата заедно, полковникът беше в средата; краката му тежаха, като че мъкнеше оловни ботуши. В съзнанието му не слизаше образът на смазания дисциплиниран поручик. „Щом започнаха така, ще карат наред... Може би утре съм аз! Знае ли Велчев? По чия заповед се върши това?! Всичко е така грозно, неизвестно и страшно! Партия в казармата. Анархия, произвол на корумпирани и малограмотни хора, престъпници, които аз пазех от строгостта на закона! Вярвах в тяхното разкаяние!
Да се обадя ли на генералите - Маринов, Станчев и Попов? Те ще спасят честта на пагона! Познавал ли съм ги добре? Те взеха властта от ръцете на старата власт и я поднесоха на новата с надеждата за национално обновление... Не е ли това НАЦИОНАЛНО ПОГРЕБЕНИЕ? Тези руски войски, които се настаняват на гарнизон в страната, не са ли за това, да закрилят престъпленията на партийните страсти?
Партийната агитация говореше за братство между хората, за равенство в обществото, за ред, за закон!.. Какво остана от тази агитация? Ние, офицерите, спорехме помежду си често за това какво ще бъде, когато във властта участват комунисти. Никой не ги е познавал, всичко беше предположение! Изчезват офицери, невинни хора, които служеха на България предано и честно, убиват ги и ги хвърлят в полските ями. Това никой не е предполагал! Някои от офицерите искаха да заминат с германците, ние ги обвинихме в предателство, в измяна, сега те изчезнаха. Те са познавали какво значи комунизъм в действие и комунизъм на власт! Ние, наивниците, ги смятахме за ангели, а те излязоха дяволи, затова ще плащаме, но поне нека е по-достойно!" - Тези мисли занимаваха полковник Ангелов, когато се приближаваше към щаба придружен от хората на войнишкия комитет. Един от тях запита:
- Другарю командир, след колко време ще очакваме Минков?
Полковникът погледна ръчния си часовник, пресметна нещо на ум и пак така разчленено, като дете, което за пръв път проговаря, или като тежко болен отговори бавно:
- Ако всичко е добре и бог го запази - около 90 минути! Ако - може и никога!...
- Какво да разбираме под това ако?
- Ако снаряд не улучи машината! Противникът стреля точно!
Месершмитът изчезна в синевата на есенния ден, някакво вътрешно чувство подсказваше на полковник Ангелов, че той никога няма да види тоя предан и смел офицер, от когото винаги се възхищаваше, обвиняваше се в излишен сантиментализъм и си казваше:
- Една прегръдка не беше излишна!.. Той заслужава това!
Друга подобна възможност - едва ли.
Все пак тревожно замислен, полковникът се отправи към щаба, хората от комитета отидоха да се съвещават в партийния клуб, който беше настанен в най-хубавата стая на щаба.
Мрачно предчувствие и все по-черни мисли обземаха командира на полка. Той горчиво разбра, че не е господар на положението. Дисциплината за една седмица спадна до най-ниската степен. Вечерни проверки не се правеха, не се провеждаха никакви учения. Заповеди от главното командване липсваха, освен тази за разузнавателния полет. Това бяха симптоми, че и там по върховете нещата не са в ред. Там също има арести и изчезнали офицери. Велчев не е от мекушавите хора, които могат да понесат такова падение, ще направи опит да излезе от задънената улица. Той винаги е успявал, но сега срещу него е комунистическата партия, а зад нея 100-хилядна съветска армия гарантира властващото й положение!
От дружините и ротите непрекъснато идваха сведения за арестувани и изчезнали офицери, подофицери и войници. За едни се говореше, че са убити, други в неизвестност, трети - задържани за разпит.
В портала влязоха два стари джипа, от които излязоха цивилни хора, въоръжени с шмайзери. Всичките осем души имаха на левите си ръце средно широки червени ленти. Около новодошлите се събра голяма група войници, които ги разглеждаха недружелюбно. Някои от гостите се опита да се ръкува с тях, но те отбягваха това. Кръгът се разшири, оредя и изчезна съвсем. Войниците се прибраха в помещенията и гледаха през прозорците.
- Не се страхувайте, другари! Ние сме представители на спасителния Отечествен фронт! Ние сме комунисти! Долу фашистката тирания! Смърт на фашистката тирания! Смърт на фашизма и богаташите! - заговори един от цивилните, среден на ръст, с големи черни мустаци, широки бакенбарди и провиснала под каскета му дълга сплъстена коса.
Лозунгите не предизвикаха овации, а смях и подигравки. Това ядоса цивилните и един процеди през зъби:
- Войниците са отровени от фашистката зараза! Безжалостна борба с враговете! Няма ли тук войнишки комитет?
Командирът гледаше от прозореца на кабинета, стаен зад дебелото перде. В този момент той недоумяваше, не разбираше какво значи това и какво трябва да предприеме. Беше подал покана за разговор с командира на армията генерал Маринов, но телефонът упорито мълчеше. От цялата обърканост той знаеше само едно, че не е вече командир на полка, че полкът не е вече оная монолитна бойна единица, готова да служи на интересите на нацията.
- Да дойдат хората от войнишкия комитет! – извика мустакатият, като гледаше към прозорците на първия етаж.
Плахо и неуверено войниците започнаха да се тълпят отново около тях.
- Кой е председател на централния войнишки комитет? - запита човекът с голямата коса.
- Аз, другарю - обади се фелдфебелът и излезе три крачки пред другите.
- Ето, вие сте властта, вие сте командирът! Упражнявайте смело властта! Бийте смело фашизма! Унищожавайте го, където го намерите! Властта е наша, на комунистите! Всеки, който се опита да пречи, е враг и трябва да бъде смазан! Ние, комунистите, не можем да бъдем спокойни, докато в ръцете на царските офицери има оръжие, докато те са начело на бойните части. Ние искаме и ще имаме наши народни командири -комунисти, дотогава войнишките комитети ще изпълняват тези права.
Докато мустакатият долу говореше, командирът слушаше зад открехнатия прозорец от кабинета на втория етаж. Телефонът звънна остро и от другия край на жицата се обади кадифеният глас на генерал Маринов. Полковник Ангелов разказа това, което беше видял и чул, изрази желание да напусне. Искаше да отиде в родното си село, където носталгията непрекъснато го теглеше.
- Ще предам на министъра всичко, което чух. Вие не сте първият с подобни сигнали, на бюрото ми има стотици телеграми, в които се чете ужаса от една необуздана маса, която говори от името на народа, без да е упълномощена за това. Има нещо по-страшно. Сега, когато ние й дадохме властта, дадохме и Вътрешното министерство, те се въоръжиха до зъби и обявиха, че извършват революция, - 14 дни, след като от нашите ръце получиха ръководните постове. Това са указания от Съветското посолство, което фактически се разпорежда със съдбата на страната. Ние се стремим да запазим независимостта, но дали ще успеем, това никой не знае! Арестуват и убиват без съд и присъда невинни граждани, много от тях по лични вражди!
- Велчев знае всичко. Вие знаете за вашия полк, той знае за страната, за цялата армия! Нещата са по-страшни, полковник Ангелов, защото е застрашена националната ни независимост! Действайте търпеливо и разумно! Има вероятност под натиска на неверие и страх комунистите да вкарат в казармата така наречените народни командири - хора без политическа подготовка, за да следят нас! Ние ще ги приемем! Нямаме друг избор!
- Господин генерал, трудно понасям анархията, готов съм да захапя цевта на пистолета, като запазя завинаги дълга за чест и доблест!
- Грешите, полковник Ангелов, това е малодушие! Вие сте необходим на България и трябва да й служите! Нашите части воюват на запад, пристигат първите убити и ранени! Току-що получих от щаба данни от разузнаването, за големи контингенти от немски съединения. Те са на нашата граница и ние ще се бием с тях! Това е наше задължение, наш дълг като офицери! Разговорът още не беше приключил, когато тръбата засвири сбор и един войник от комитета доложи:
-Другарю полковник, викат Ви цивилни от комитета!
Полковникът сложи слушалката на вилката, без да изчака последното обяснение на генера-ла. Без друго той не можеше да говори в присъствието на човек от комитета.
- Кои са господата? Защо не заповядат тук?
- Не знам - свириха сбор по тяхно искане! Искат да правят митинг.
- Какъв митинг? Това е казарма!
- Не знам, другарю полковник, викат Ви!
Докато полковникът и войникът разговаряха, двама от цивилните със заредени автомати застанаха в рамката на вратата и единият от тях заповяда твърдо:
- Полковник, всяка съпротива е излишна! Предайте оръжието на войника и се оттеглете четири крачки в страни от бюрото!
- Господа, арестуван ли съм? В какво ме обвинявате?
- Без приказки! Изпълнявай каквото Ви казваме!
Полковникът изпълни заповедта. Пистолета от кобура изваждаше много бавно, като обмисляше да захапе ли цевта. Страхуваше се, че този срещу него ще го предвари, а да умре от такъв негодник му се видя недостойно. Като го постави на полираното бюро, той го бутна с края на пръстите си, като каза на себе си:
- Сбогом, оръжие! Сбогом, свобода! Сбогом, воля моя! Цивилните изкараха всички преписки от бюрото му, натикаха ги безразборно в касата и взеха ключа със себе си.
- Ако желаете да останете жив, изпълнявайте това, което Ви нареждаме!
- Аз имам началство над мен - има щаб на армията!

- Вашето началство е мъртво! Щабът сме ние - комитетът!
Полковникът замълча, той прецени, че повече обяснения не са нужни.
- Да вървим на митинга - нареди един от цивилните. Полковникът вървеше напред като арестант, един от цивилните пошушна нещо на ухото на другия, той се позамисли и отговори тихо:
- Прав си, войниците го уважават, ефектът може да бъде обратен. Полковник, Вие не сте арестуван, вървете с нас! Това, което направихме, е необходимо като предпазно средство. Ако нямате престъпления, не се страхувайте.
- При нас всичко се вършеше със заповед! Тук до сега произволите бяха изключени! Според вас може би е престъпление да се опази дисциплината в един полк?
- Щом полкът е служил на буржоазната власт, а не на народа, е престъпление и ще ви се търси отговорност от народния съд!
- Твърде различно разбираме нещата за дълг, господа!? - загрижено отбеляза Ангелов.
- Всичко старо е мъртво! Ако докажете, че ще служите вярно на новата власт, на комунистическата партия, ще направим опит да се разберем.
- Искате да кажете на Отечествения фронт?
- Аз добре се изразих! Отечественият фронт изигра своята роля, той беше необходим дотук. Сега всичко ще служи на партията, ще остане само името му, за да дава представителен характер на нашата комунистическа власт. За нас бяха необходими подкрепата и симпатията на всеки гражданин, затова издигнахме знамето на ОФ. Сега това ще е нужно за фасада пред външния свят, а тук ще се слуша волята на партията. Чувал ли си за диктатура на пролетариата? Всеки, който се опита да ни пречи, е наш враг, ако ще и министър да е сега!
- Не ви разбирам!
- Няма нищо трудно за разбиране! Важно е да го разбираме ние, комунистите, останалите трябва да слушат!
- Самостоятелно вие може да сгрешите!
- Партията не греши! Тя е винаги права, даже и тогава, когато греши, тя единствена се учи от грешките си! Колкото повече грешки е допуснала, толкова е по-безгрешна!
На митинга говори цивилният с мустаците. Речта му беше несвързана, пълна със закани срещу всичко, което не се титулува комунист? Войниците го гледаха плахо, даже враждебно, затова, че не каза нито една блага дума за българския народ като цяло. Тази враждебност вбеси оратора и той завърши нелогично, без естествен край, без да получи овациите, които очакваше. Останалите седем души от цивилните разбраха, че не са постигнали това, което искаха.
- Не само че не се доближихме до тях, ние ги отблъснахме - обясни един от тях. - Те ще ни трябват, ще ги водим на фронт, такава е задачата на партията, това го искат братята Руси. Да дадем думата на полковника, той познава войнишката психика, ние му казахме какво искаме. Вярвам, че той ни разбира! Може да ни помогне.
- Нужно е, дотук спечелихме нищо - заключиха останалите.
- Войници, офицери и подофицери - започна той тихо и увлекателно. Обръчът от човешки тела се сгъсти и порасна, настана пълна тишина. - Жестока война разтърси светът и човечеството плати скъпа дан! Смъртта си намериха милиони. За всичко е виновен един човек, ненаситен на слава и земи. Един безумец - наречен Хитлер, потопи в кръв човечество-то!
Войниците прекъснаха оратора с ръкопляскания и викове:
- Смърт на Хитлер! Към Берлин!
- Ето, това се искаше - постигнахме целта с помощта на полковника! Спечелихме войниците! Това засега е най-важното, той може и в бъдеще да ни служи, ако зад него стои един здрав политически командир. Ако в комитета решат друго, то е отделен въпрос.
- Добре, комитетът сме ние и решаваме веднага - за политически оставаш ти, Георгиев, ще заемаш длъжността адютант - заключи човекът с мустаците. - С полковника деликатно, той още е нужен. Свършим ли работата - тогава друго! Ако смениме решението, ще ти съобщим, тогава ще остане Габровски!



СЛЕДВА




Гласувай:
5
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: grigorsimov
Категория: Политика
Прочетен: 14951524
Постинги: 3859
Коментари: 6840
Гласове: 7747
Архив
Календар
«  Септември, 2021  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930