Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
07.03.2012 21:06 - Четиридесетте безотговорни дни 1944 г. 5 част. Никола М. Николов. Автор: antikom
Автор: grigorsimov Категория: Политика   
Прочетен: 1440 Коментари: 0 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Полковникът изписа десетия лист от следствието и пак така грижливо го постави върху другите. От към сеновала се чуваше стенанието на изтезаван човек и тъпи удари следваха последователно един след друг. През отворения прозорец от западната страна нахълта едно сърцераздирателно ехо: -О-о-о... Защо ме убивате?..
В очите на Ангелов пламна див огън. Той позна гласът на адютанта Фердинанд Симеонов и механически потърси с дясната си ръка парабела, но кобурът беше празен. По широкото му бяло чело се изду една синя жила, която започваше от основата на веждите и се криеше в кестенявия кичур леко накъдрена коса. Две разклонения от жилата завиваха към слепоочието и преди да се скрият във високо подстриганите скули, пулсираха силно. Когато посегна към десетия лист, беше минало полунощ и ръката му за пръв път потрепера. Той беше минал през огъня на две войни, но тази ръка не беше треперела никога. Старателно постави чистия лист пред себе си.
- Стига за сега, ще продължим утре. Отивайте си!
Членовете на войнишкия комитет не дочакаха да си излезе полковникът и изчезнаха почти едновременно в широкия и дълъг коридор на казармата. Чаткането на подкованите ботуши се сля с това на други, които измъкваха на двора двама арестанти - един подпоручик и един фелдфебел.
Произволите бяха започнали отгоре надолу. Под колелетата на една мнима революция падаха хиляди невинни хора, но такива, срещу които не беше възможно да се скалъпи каквото и да е обвинение за обществено порицание. Разказвам това, което завинаги паметта ми съхрани, защото то така дълбоко се е вразяло в чистото ми съзнание на 18-годишен юноша, че днес, 40 години по-късно, всичко е толкова свежо, като че ли е било вчера!
Беше 26 септември 1944 година. Денят беше влажен, но топъл за сезона. Повечето от младежите бяхме в хубавата селска градина с плачещи върби, където се разхождахме вечер и правехме първите си срещи със селските девойки. Шумът на четирите бистроструйни чучура се смесваше с шепота на върбите, преплиташе се със закачливите шеги на младите хора и остави в съзнанието ми незаличими спомени.
Членовете на партийната организация се самоназначаваха за коменданти на селото. Тогава за пръв път чух тази дума. Тя дойде със Съветската армия, където беше широко известна. Комендантът отговаряше за реда в населеното място, за времето, когато е дежурен. Тази паметна вечер 26.09.1944 г. комендант на селото беше комунистът Васил Кънов. Той беше получил нареждане от Околийския комитет на комунистическата партия за началните дни на мнимата революция и какво трябва да се извърши през това време. Срещна една група ремсисти, между които бях и аз и каза:
- Оставете момите, те няма да избягат! Елате в клуба да ви кажа най-новото и да се действа още сега!
Малката стая, определена за клуб, беше пълна с хора - членове на партията и РМС. Комендантът нареди да се затворят вратите, да се запази нужната тишина и каза:
- Кой на кого има да отмъщава - сега му е времето! От когото се страхуваме като враг на нашата власт, той трябва да изчезне! Четиридесет дни законите и боговете ще бъдат глухи и слепи!
Работата започна същата нощ. Старите партийци се отделиха от нас, говориха си тихо и към 22,30 из селото тръгнаха въоръжени. Изваждаха от домовете мирни, убити от работа селяни, тикаха ги в мазето на прогимназиалното училище.
Мъртвите на тези 40 фатални за нацията ни дни ще останат завинаги неизвестни, но във всеки случай загинаха хиляди невинни.


Когато остана сам в стаята, полковникът се помъчи да събере мислите си, да осмисли това, което ставаше в стаите за разпит, но мъчителните стенания на инквизирани хора стигаха до него и тревожеха съзнанието му.
На стената в кабинета беше поставено огледало, голямо - човешки ръст. Той видя образа си в гладката огледална плоскост и трепна като прободен с нож. Никога не беше изглеждал така отчаян и безпомощен, лишен от възможност да окаже помощ на страдащите, които стенеха в нощта, безсилен да въведе ред, законност и дисциплина в полка!
В душата му бушуваше страшна буря. Той жестоко обвиняваше себе си и цялата бивша администрация, от царя до пъдаря, която търсеше начини и форми да оправдава, да оневинява и да смекчава вината на престъпници от всякакъв вид.
Сърцето му ридаеше по нещо безвъзвратно изгубено и един болезнен стон проплака в тихата стая. Плачеше коравата душа на стария войник. Иначе кротките му кафени очи сега бълваха пламъци от гневен ужас. Широките му мустаци, които бяха винаги добре пригладени надолу и покриваха цялата му горна устна, сега изглеждаха изправени хоризонтално като таралежови бодли. Ситните му и равни зъби, които обикновено проблясваха между сочните, винаги червени устни, сега изчезнаха в устната кухина и бърните с бяла, напукана, на вертикални ленти кожа, която бодеше езика при допир с нея, изглеждаха неповторимо грозни. Ушите му изглеждаха увиснали надолу. В края на устните се откроиха две дълбоки бразди, които до сега липсваха. Той се уплаши от образа, който се показа в огледалото, и опъна ръцете си напред, за да се предпази от него. Едното от кожените кресла беше встрани от огледалото и той грохна в него, като стисна между длани главата си. Стискаше я така, че почувства болка в ръцете. Тъмни кръгове се завъртяха пред очите му. Те се пукаха и гаснеха във виолетови сияния.
- Ти си виновна! Ще те стискат чужди ръце, които не заслужават това! Ще патиш, може би ще се отделиш от плещите, нека те стискат тези ръце, на които нареди да висят надолу, вместо да стрелят и убиват престъпници!...
Колко прав е бил полковник Гологанов - председателят на военнополевия съд от III дивизия, когато каза:
- Ходатайствате с фелдфебел Данко Лалов да не дам смъртни присъди на дезертьори и крадци на оръжие, защото били млади и заблудени! По двете деяния те заслужават смърт. Да оставим третото, което е най-важното и отвратително - конспирацията, предателство на Родината! Ще ви послушам, господа, ще направя компромис със съвестта си и закона, ще ги оставя живи, за да ви обесят! Мен няма да ме намерят! Аз знам какво значи комунизъм и когато той влезе през източната врата на България, аз ще изляза през южната! За двама ни под едно небе няма място! Теоретически той е едно, а на практика е друго! Принципът при комунизма е един, който не е с нас, той е против нас и за такива - смърт! Среден път няма! Не съм забравил оня редник, който дойде от караула при мен и с тревога заяви:
„Господин полковник, слушах арестантите, като набелязваха, кого и как ще убиват, без съд и присъда, когато вземат властта! Вие сте в списъка, защото ме изпращате да ги пазя, аз също, защото изпълнявам! Не е ли по-добре, вместо те да ни разстрелят нас, невинните, ние да ги убием, защото са виновни и осъдени, даже всички, които са в затвора, от първия до последния, те са еднакво опасни!.." Отговорих му:
„Спокойно юнак, ние изпълняваме войнишки дълг. Не сме престъпници, пазим реда и закона, за това не се съди! Отговорност за това не се търси! Всяка власт създава закони! Няма закон, по който да обвиняват невинни! Без да ми вярва войникът си отиде! Колко прав е бил той!... Убили го на 10.09.1944 година през нощта, затова, че не е отворил вратите, за да избягат веднага след ареста! Отиде си невинен и млад! Вината му е, че е бил добросъвестен! Неговата смърт тежи на съвестта ми и ако ме обвинят за него, ще бъде справедливо да бъда убит, но не и за друго! След него задържаха десетки други, кой е жив и кой изчезна, аз не ще узная!.. Сега е мой ред!..
Един от шестимата, чийто живот измолихме с фелдфебел Лалов беше между цивилните, той не знае на кого дължи живота си, може би и не желае да знае! Прав е - защо да има ангажимент? Ако му кажа, едва ли ще повярва, ще ме презре като страхливец и подмазвач! Да си мълча е по-достойно, по-добре, по-красиво! Всичко е безвъзвратно загубено!.. Има само една надежда - Велчев, военният министър, но ще му стигнат ли сили, ще успее ли да спаси честта на пагона?.. И там натискът е страшен!
Велчев не е от тези, които слушат, той разсъждава и слуша само себе си! Едва ли ще бъде пощаден!
- Когато изправи глава след тревожния размисъл и погледна ръчния си часовник, той показваше 4,20 сутринта!
- Да си ходя ли вкъщи? В този страшен вид! - Той погледна през прозореца и се убеди, че преди да съмне, е винаги най-тъмно и тъмнината му вдъхна страх от нещо неизвестно.
Умората, жаждата за сън и отчаянието бяха сломили силите му, на очите му пареше сладникава лютевина, големите му мигли хвърляха сенки над рядката паяжина от бръчки под очите и той заспа в коженото кресло, като главата му морно клюмна на дясно.


Следва




Гласувай:
1
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: grigorsimov
Категория: Политика
Прочетен: 13819165
Постинги: 3707
Коментари: 6667
Гласове: 7605
Архив
Календар
«  Октомври, 2020  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031