Трудно е да се повярва, че когато основоположникът на съвременната демокрация Жан-Жак Русо пише: «… никое управление не е така изложено на граждански войни и вътрешни размирици, както демократичното или народното управление...», той се ръководи от доброто намерение да предпази обществото, тоест обикновените хора, от нещастията и кръвопролитията на вътрешните конфликти. Това очевидно е въпрос на тълкуване, но лично на мен повече ми звучи като предупреждение към бъдещите му последователи, които ще въплътят неговите кървави идеи в действителността, за да ги предпази от наивната илюзия да приложат на практика красивите утопии, необходими в началото на всяка революционна касапница с цел ентусиазиране на волните или неволни палачи. Явно той се опитва да отклони привържениците си от такава заблуда, за да не проявят утопичната наивност да дадат властта в ръцете на «демократичното или народното управление».
Но, както вече се каза, това е въпрос на интерпретация и лично тълкуване…
И за да не се подвеждаме по тълкувателната плоскост на събитията, защото колкото хора, толкова мнения и тълкувания, нека се вгледаме в суровите измерения на практическите резултати. Да анализираме резултатите от победата на демокрацията във, вече може да се каже, по-голямата част от земното кълбо. Но понеже е логично да се възрази, че не навсякъде в тази по-голяма част от кълбото демокрацията се е развила до необходимата демократична степен, ще се вгледаме повече в обществата, сочени като неин образец: Европа и Северна Америка (Канада често остава в сянката на САЩ, което е съвсем незаслужено – ето, че само преди половин година там съвсем демократично узакониха педофилията и така разкриха нови хоризонти пред демократизацията на обществото си, особено на неговата невръстна част).
И дори само с едно такова повърхностно вглеждане е лесно да се забележи, че нормалното и постоянно състояние на демокрацията е състояние на война. Напълно според думите на Русо за «гражданските войни и вътрешните размирици».
Впрочем, още няколко думи за Жан-Жак Русо и цялата шайка негови последователи…
На читателя е направило впечатление, че често става дума за кошмарните събития, наречени по-късно с обичайната демократична високопарна надутост «велика френска революция» - дори с главна буква, но ние ще се въздържим от това, все пак и в цитирането трябва да има мярка... Няма как да не се появява мрачната сянка на тези събития, след като се опитваме да изследваме явлението «съвременна демокрация». Защото тази демокрация води началото си именно оттам: от гилотината на площад Грев в Париж, поставена в краката на Статуята на свободата – същата, чието уголемено копие сега стърчи в Ню Йорк. Ако не се вглеждаме в извора, как ще разберем естеството на водата в мътната и кървава река? Затова често споменаваме «френската ревоюция», понеже и «руската революция» през 1917 г. е организирана по неин образ и подобие; и в случай, че някой не успява по причина на оскъдни исторически познания да открие връзката между собствения си начин на живот днес и френската касапница, може би ще му е по-лесно да намери тази връзка с комунистическата вакханалия в Русия, наричана в плах опит за срамежливо замаскиране «болшевишка». Защото, ако «червеното колело», според израза на Солженицин, не беше прегазило Русия през 1917-та, сега светът щеше да е друг. Ако «френската революция» не беше дала съответният модел на Троцки и Ленин и, което е по-важно, ако не беше подготвила почвата в Европа чрез поредицата от преврати и местни революцийки през целия ХIХ-ти век и най-вече чрез откъсването на Църквата от държавата (с други думи, чрез практическото формализиране, тоест унищожаване, на църквата), а в идеологически план ако не беше заляла мозъците на хората с утопиите за «човешки права», «свобода», «равенство» и «братство» - термини, които и до ден-днешен никой не знае какво всъщност означават, щяхме да живеем в един друг свят. И след като именно «френската революция» стои в извора на съвременния ни свят, на днешното ни общество, не е зле да се вглеждаме от време на време в нея. Естествено, тя на свой ред представлява следствие от предхождащи я исторически процеси, които също са интересни за изследване и анализ, но е достатъчно подходяща като изходна точка за поне частично разбиране на нашето съвремие.
И така, констатирайки точността и справедливостта на израза на Русо за постоянното вътрешно напрежение в системата «демокрация», не може да не зададем въпрос: а защо всъщност трябва да се поддържа въпросното напрежение? Кому са необходими постоянните вътрешни конфликти в демократичното общество?
Лесно е да се отговори: на кръговете, управляващи същото това общество. Но веднага се появява друг един логичен въпрос: а нима на тези управляващи кръгове не би било по-изгодно да тушират конфликтите, напреженията и «размириците», да премахнат причините за тяхното появяване и след това да си управляват на спокойствие по живо, по здраво?
И наистина, очевидно е, че по-лесно се управлява едно общество, в което няма «размирици», за чието овладяване и потушаване са необходими съответните разходи на сили и средства.
Точно така е: по-лесно се управлява. Но при едно задължително условие: когато това общество е обхванато в една обща за него идеологическа система, тоест в система от идеи, общовалидни за всички. Тогава това общество наистина би се управлявало по-лесно от онова, в което различните социални, етнически, религиозни и всякакви други групи, слоеве и класи са настръхнали едни срещу други.
Да, обществото с една-единствена идеология се управлява по-лесно, отколкото, ако е раздирано от противоречия. Но лесно е да се забележи, че в «спокойното» общество властта е предоставена на управляващ слой, споделящ СЪЩАТА тази идеология, която е обща за всичките му слоеве и групи. Тогава просто няма проблем: всички споделят еднакви идеи, и вече няма особено значение кой ще е на власт, защото народът просто знае, че е управляван от властници със същите като неговите идеи. Грубо казано, от «свои». Оттук нататък въпросът за властта се индивидуализира, капсулира се в управляващия слой, и когато някой от властниците, били те аристократи, жреци или каквито и да било чиновници, се провини, тогава подлежи на санкциониране според съществуващото законодателство. Нищо повече. Прост, разбираем и естествен модел.
Този модел на управление чрез една обща идеология обаче е лесен за приложение, когато става дума именно за УПРАВЛЕНИЕ на обществото. Тоест: когато властта ВЕЧЕ Е ВЗЕТА и трябва да бъде задържана. Затова и след 1789 г. виждаме един постоянен, а в определени изострени исторически моменти, какъвто е днешният, дори трескав процес на фабрикуване на такава обща идеология, която да бъде наложена чрез всички възможни средства за въздействие и манипулиране на общественото съзнание. А пък когато средствата за обработка на съзнанието се окажат неефикасни – включително и чрез въоръжена сила. Както беше наложена «демократичната» идеология например в Либия, да вземем само най-пресния пример (отделен е пикантният въпрос кога новите управници там ще успеят да достигнат нивото на социални блага при Кадафи – вероятно никога).
Но докато властта ВСЕ ОЩЕ НЕ Е ВЗЕТА, както и непосредствено след нейното вземане, докато е все още е неукрепнала и несигурна в действията си, моделът на ЕДИНСТВЕНАТА идеология не работи. Не е ефикасен. Първо: поради това, че обикновено революционерите (заговорниците, конспираторите, бунтовниците, въстаниците) са малцинство от населението, тоест представители са на една идеология, различна от официалната и при това се намират на слаби в количествено отношение позиции. Нямат все още силите да наложат идеологията си. Второ: за вземане на властта много по-ефикасен е моделът не на ЕДИНСТВЕНАТА, а на МНОГОТО различни идеологии, които да разцепят, разделят и разпилеят другата, различната от заговорниците част от обществото (ако на някого не му харесва думата «заговорници», може да използва каквато му се нрави; ние я използваме поради нейния обобщаващ смисъл). Достатъчно е да си спомним ситуацията в Русия през 1917 г. с всички там меншевики, есери, консерватори, либерали, монархисти, анархисти и всевъзможни други партии и партийки, както и с удивление да констатираме огромното количество тогавашна разюздана до невъзможност либерална преса, бълваща на воля всякаква гнусна пропаганда срещу държавните институции. И да сравним цялото това идейно, партийно и медийно множество с почти монолитния като етнически състав, но все пак малоброен «елит» на болшевиките, за да разберем, че ако срещу Троцки и Ленин се е била обединила цялата останала част на обществото, червените палачи просто не са имали никакви шансове.
А останалата част на обществото не се е обединила просто, защото не е имала обща идеология. Била е разкъсана между различни идеологии. Образно казано, не е знаела на кого да вярва. Тази идеологическа разпокъсаност, грижливо подготвяна и отглеждана повече от век преди това (прочутият руски въпрос: «Какво да се прави?») дава шанса на болшевиките да заграбят властта.
Именно ефикасността на «демократичния» модел по отношение на разрушаването на едно общество и на заграбване властта в него дава отговор на въпроса защо, независимо от предупреждението на Русо за «гражданските войни» и «размириците», неговите последователи се спират именно на този модел. За да се заграби властта, е необходимо точно това: разделяне на първоначално монолитното общество на отделни групи, тоест неговото подмолно, вътрешно идеологическо разцепване. А след това формалното му, външно разделяне и сблъскване на вече разделените части във въоръжен конфликт е въпрос на «революционна технология».
В едно християнско общество идеологическото разцепване става съвсем естествено по пътя на борбата срещу християнството и възраждането на стари, отдавна захвърлени ереси и религиозни извращения. Необходимостта да бъде разрушена единната идейна система на обществото, за да бъде разрушено и самото то, обяснява и антихристиянските изстъпления на един Волтер, който дава тон за подетия след него хоров вой по темата. Иначе казано: независимо, че едно общество може да изглежда монолитно, погледнато отстрани, както е било френското християнско общество преди 1789-та и руското християнско общество преди 1917-та, чрез съответните пропагандно-идеологически технологии е възможно то да бъде невидимо, вътрешно «демократизирано», тоест разделено идеологически на отделни групи и слоеве – а после вече е лесно да се използват някои от най-агресивните от тези групи, за да бъде взета властта, съответно да бъдат унищожени другите групи, противници на новите управляващи.
И когато казваме, че една от целите на новите управляващи е да бъдат унищожени социалните групи, които тези нови властници по някакви свои съображения смятат за свои основни «врагове», тук е мястото да припомним защо всъщност в онази свирепа вакханалия една слаба жена, 25-годишната Шарлот Корде, на която посвещаваме настоящата книга, намира в себе си мъжеството и доблестта да убие главния палач на Франция тогава – Жан-Пол Марат. Тя също е увлечена по онова време от вълната на революционния романтизъм, активистка е на жирондистите, и когато посещава Марат, намерението й да го ликвидира все още не е напълно избистрено. Просто иска да разговаря с него, за да потърси отговор на въпросите, които я терзаят, както всъщност терзаят и всеки новоизлюпен «революционер». А забива ножа си в сърцето на чудовището (и буквално, и като метафора) най-вече поради това, което чува от него: Марат има намерение да бъдат избити ВСИЧКИ френски благородници. До един. Това даже за един революционер е нещо, което надхвърля «нормалните», макар и според перверзния «революционен» морал, измерения на революцията. И тя го убива, с което дава красноречив пример за вековете как трябва да се постъпва с всеки един кръвожаден палач.
И до ден-днешен пред входа на родната къща на Шарлот Корде в селцето Ле Шампо, кантона Вимотиер в Нормандия, хората оставят свежи цветя…
Разбира се, естествено е да се зададе следващия въпрос: тогава защо, след като бъде взета властта от последователите на «демокрацията» (независимо, че в началото все още не се определят твърдо като демократи, предпочитайки термина «републиканци» - докато борбата срещу монархическата институция, като един от основните крепители на нормалното общество, е актуална), те продължават да поддържат общественото разделение на партии, вместо да се стремят към тотално обединение с цел улесняване на управлението? Нали на самите тях ще им е по-лесно да управляват едно обединено, вместо тресящо се от разцепления общество?
Тук трябва да се забележи обаче, че разделението на демократичното общество се поощрява, окуражава и подпомага с всички възможни средства само в неговата външна, физическа, видима част, чийто най-впечатляващ сектор е политиката. Във вътрешната, духовната, идеологическата част, в сферата на общественото мислене, положението е точно обратното: управляващите кръгове на демокрацията полагат неимоверни усилия да задушат, ликвидират и унищожат по всякакъв възможен начин дори наченките на идеи, различни от официалните. Тоест, от «демократичните». Делението на партии е факт – но всички тези консерватори, либерали, републиканци, монархисти и пр., и пр., доброволно или по принуда споделят една и съща «демократична» идеология, тъй като иначе просто ще бъдат забранени. В основата на тази «демократична идеология» лежи прекрасната на пръв поглед възможност, давана на всеки човек: да избира и да бъде избиран. Сиреч, да «участва» в управлението на държавата. И някак винаги на заден план остава главният въпрос: а всъщност въз основа на какво този участник в изборния процес, този «избирател», оформя своето мнение за кого да гласува? Остава на заден план, защото неизбежно ще се стигне до въпроса за манипулирането на неговото съзнание чрез медиите, сетне ще се запитаме кои са собствениците на тези медии, и покрай това ще възникнат още множество такива неудобни въпроси, отговорите на които правят на пух и прах цялата митология за «свободния избор» на «свободния избирател».
Именно това са двата аспекта на демократичната управленска технология, с която се поддържа демократурата. Основните инструменти за разширяване на демократичните ракови метастази, включително до разрастването им до глобално ниво. В идеологически, мисловен, духовен план: преди вземане на властта – разцепване. Идейно, духовно и мисловно разцепване на обществото и по този начин неговото отслабване до невъзможност за съпротива на демократичните вируси. А след вземане на властта – идеологическо уеднаквяване до степен на униформеност, много по-унила, еднообразна и мъртвешка от униформеността на комунизма. Във външния, видимия, политическия аспект е по-просто. Тук не съществува двойствеността на идеологическия. Технологията е винаги една и съща – и преди, и след вземане на властта окуражаване на всякакви разцепвания, разделения, различия, противоречия, конфликти с желателното им разрастване до степен на «граждански войни и размирици», по Русо. Това окуражаване на конфликтите и насъскване на едни обществени групи срещу други (обикновено на етно-религиозно ниво) наблюдаваме в съвременното ни демократично общество, при това сме далеч от евентуалното начало на обратния процес – потушаване и загасяване на външните, видими конфликти, независимо от постигнатата идеологическа официализирана еднородност на западното общество. Може да се предположи с голяма степен на вероятност, че такова потушаване на конфликтите във физическия план може да се очаква чак, след като демокрацията разшири паяжината си до размери окончателно да покрие цялата планета и така да завърши протичащия сега процес на глобализиране на своята диктатура, на демократурата. Просто от гледна точка на демократите няма смисъл преди това да се развиват процеси на потушаване на конфликтите в демократичното общество, тъй като в подобен случай неизбежно ще се получи доминиране на една обществена група над другите, което е опасно за управляващите демократурата кръгове – защото тази група поради простия факт на своето демографско надмощие автоматично ще започне да излъчва конкуренти на тяхната власт.
Ето защо очевидно е, че демократите ще се стремят с всички сили и средства да поддържат и разпалват конфликтите във всяка точка от земното кълбо. Включително и в собствените си страни, независимо, че някои високопоставени чиновници там, загрижени за собственото си безметежно съществуване, опитват да се противопоставят на този процес, както в момента го правят Камерън, Меркел и Саркози – но те самите са жертва на глобално насочвания процес на противопоставяне и сблъскване на различни части от обещството. Както виждаме от убедителните свидетелства на Самюъл Хънтингтън в книгата му «Кои сме ние?», в сегашния момент в самата цитадела на демокрацията – САЩ, управляващите активно се стараят да сблъскват белите англосаксонци с латиносите и африканосите. Дали в това се влага религиозен момент, тоест, както смятат някои, целта е просто да се унищожат тези носители на християнските течения, които имат сравнителна икономическа и политическа мощ, набрана с времето, и да бъдат заменени със социални и етно-религиозни групи, по-слаби в икономическо и социално, което предполага и в религиозно, отношение, е предмет наистина на любопитен анализ – но все пак е малко встрани от настоящата тема.
Комбинирани, действията в тези два плана: идеологически и физически, ефикасно водят до заграбване на властта, а след това – до нейното стабилно задържане. След което задържане се «натискат спирачките» на идеологическото разцепване и се започва процес на идеологическо униформиране и уеднаквяване на новото общество под знаменателя на утопичните новоизлюпени «общочовешки» ценности. Но във физически план продължава, дори се активизира разрояването на обществото чак до степен на превръщане на отделния човек фактически в самостоятелна, изолирана политическа, икономическа, социална и психологическа единица.
На писателите им остава само да рисуват в тъмни краски «самотата» на човешката личност в «прекрасния нов свят», както го определя Хъксли в прочутото си заглавие…
Така в течение на целия ХIХ-ти век, след разрушаването на Франция през 1789-та година, бива идеологически разцепена цяла Европа – на републиканци, монархисти, социалисти, демократи, социал-демократи, комунисти, анархисти и още много и много идейни течения и групи (да не забравяме любимите персонажи на конспиративните теории – масоните и илюминатите, върху които вече излезе доста обширна литература с доста интересни разкрития и подробности!).
А вторият етап от идеологическата обработка на демократичното общество е вече, да перифразираме известната библейска мисъл, «вътре в нас и ние сме в него»; след окончателното установяване на демократичната диктатура в Европа подир края на «студената война» сме свидетели на тоталното потискане, преследване и санкциониране на всяка една идея, която се отклонява от официално налаганите идеи за «толерантност», «мултикултурност», «политкоректност», «човешки права»…
По въпроса за «човешките права нека спрем за малко.
Специално в тази сфера демократичният цинизъм стигна до такива висоти, та най-безсрамно и открито започна да признава, че става дума за «правата на малцинствата» - като използващите този циничен израз въобще не се стряскат от обстоятелството, че така отричат самата същност на демокрацията, която уж се била крепяла върху волята на мнозинството. Вече и съвсем официално обаче тихомълком на мнозинството му се отричат същите тези права и бива поставено в унизително дискриминирано положение, дори открито говорят за някаква «позитивна дискриминация». Естествено, възниква въпросът: «позитивна дискриминация» на кое мнозинство; защото все пак има различни мнозинства, както и различни малцинства. И с изненада (впрочем, при анализ на демократичната идеология и практика човек в процеса на отърсване от шаблонното си мислене трябва да е готов за всякакви неприятни изненади) ще установим, че на съвременния си етап демокрацията съвсем открито, безсрамно, нагло и безочливо поставя в привилегировано положение ВСИЧКИ видове малцинства: расови, етнически, религиозни, сексуални, като респективно по този начин дискриминира ВСИЧКИ видове мнозинства.
Понеже такова едно твърдение е в твърде рязък контраст с официалните идеологически постановки, си заслужава да му хвърлим малко по-внимателен поглед. Лесно е да се убедим от съвременната политическа практика, че всички идеологически (а при изостряне на ситуацията, естествено, и военни – спомнете си претекстите, с които беше извършено етническото прочистване на сърбите от територията на бивша Югославия със силите на НАТО) ресурси на съвременната демокрация са насочени към осигуряване на «правата на малцинствата». Това се отразява дори в риториката на демократичните идеолози, начело с печално известния в тази област Държавен департамент на САЩ с неговите ежегодни доклади за «човешките права» (без да е известно кой световен форум го е упълномощил да налага представата на управляващите САЩ кръгове за «човешки права). А дискриминацията на етно-религиозното мнозинство в самата наша България в полза на етническите и религиозни малцинства е факт, който се потвърждава от всекидневната практика – достатъчно е да се влезе в медийния новинарски поток, за да се направи тази очевидна констатация. Естествено, на теория всички са равни – но в практиката прочутата максима на Оруел «Някои са по-равни от другите» продължава да е валидна, при това с все по-нарастваща актуалност. Което само по себе си е странно, в една демокрация би трябвало да е обратното…
Мимоходом вметнато, не може да не направи впечатление, че риториката за «правата на малцинствата» се появи след края на «студената война». Докато траеше противопоставянето между комунистическия блок и Запада, се използваше изключително и само изразът «човешки права». Защото повече от очевидно е, че човешките маси в Източна Европа далеч не биха се вдигнали така въодушевено на борба за «права», примамени от сладникавите уловки на демократичната пропаганда, ако още тогава им беше станало ясно, че се борят за «правата на малцинствата» - на всички се внушаваше мисълта, че става дума за правата на всички хора, без разлика дали са «мнозинства» или «малцинства».
Активизира се риториката относно «сексуалните малцинства», стигайки се, естествено, до абсурдни резултати: неотдавна една френска модна фирма предложи модели за еротично бельо на… момиченца от 4 до 12 години. Узаконяването на педофилията в Канада въобще не срещна някакъв отзвук в медиите, а би било любопитно да се чуят аргументите на защитниците на педофилията: че тя била нормално сексуално влечение, че децата също били имали право на собствен «сексуален избор» и прочие идиотизми – тук може само да се отбележи, че достигането до абсурди в демократичната идеологическа риторика, независимо дали става дума за философски обобщения или конкретни случаи, е неизбежно.
Използването на малцинствата за разпалване на външни, физически противоречия в демократичното общество на фона на вътрешна, идеологическа униформеност, колкото и да е необяснимо на пръв поглед от гледна точка на официозната демократична идеология, обаче е съвсем логично и закономерно, ако се приеме хипотезата, че целта на същото това демократично общество е да осигури властта на определена група хора, обособена според някакви признаци от останалата част от обществото. Очевидно тези признаци не може да бъдат социални или икономически, доколкото социално-икономическото обособяване е вторично, не вродено – поне теоретично всеки член на по-ниските социално-икономически слоеве има възможността да се придвижи нагоре. Докато в една обособена етно-религиозна група, поради самия факт на рождението си извън нея, няма как да влезе. Затова и обособените управляващи по социално-икономически, материален, а не по идеологически признак, нямат интерес да разпалват конфликти, в случая с изпозването на малцинствата, а точно обратното: техният интерес е да потушават тези конфликти, като изтъкват общите, а не различните фактори между социално-икономическите групи. Така например, през Средновековието феодалите поддържат Църквата, защото именно тя осигурява това идеологическо единство, необходимо да се запази властта на управляващия слой от аристократи – които на свой ред осигуряват сравнителен просперитет на своите васали до последния дребен земевладелец или редови пехотинец във феодалната дружина при изпълнение на изискваните условия.
Положението обаче се променя, когато властващата прослойка е така обособена идеологически, че не може да прикрие тази обособености да имитира идейно единство с останалата част от населението; още повече, ако прикриването предизвиква идеолого-психологически дискомфорт у самата нея. Тогава единственият изход да бъде държавно обществото в подчинение е противопоставянето на отделните негови части; така енергията му отива именно в «гражданските войни и размириците» по Русо, тоест във вътрешни конфликти и напрежения, и се избягва опасното за управляващите обединяване на всички срещу тях.
Такова твърдо, закостеняло идеологическо обособяване на една група от обществото е възможно само на етно-религиозна основа. Това обяснява съвсем естествено и логично както необходимостта от разпалване на идеологически противоречия преди вземането на властта от въпросната етно-религиозна група, така и поддържането на физически (политически, партийни, социални) противоречия вече след вземането на властта успоредно с насаждането на нова унифицирана идеология, отговаряща на интересите на новите управляващи, обособени на етно-религиозен принцип.
А когато в развитието на обществото се е стигнало до ниво, в което просто липсва основа за сериозно противопоставяне на отделни негови части (както в момента се е стигнало до едно високо ниво на материално благополучие на Запада, до прословутия «висок жизнен стандарт»), тогава се появява спасителният за обособените управляващи идеологически обръч във вида на хипотезата за «дискриминирани малцинства».
Проблемът в актуалната политическа ситуация на Запад след Втората световна война беше именно, че липсваха нови условия за разцепление на обществото и за сблъскването на различни обществени слоеве. Беше се създало дори едно крайно нежелателно от гледна точка на обособената управляваща групировка сравнително единение върху базата на единението от току-що отминалата война: всички бяха срещу фашизма, обединени от антифашистката идеология – неслучайно дори в комунистическите държави охотно се прожектираха западни филми за войната, поваленият общ враг беше обединил дори такива непримирими на пръв поглед противници като комунисти и демократи. По онова време – 50-те, 50-те и 70-те години, единственото реално противопоставяне в западното общество беше между ляво настроените, прокомунистически слоеве и групировки, и «демократичните» такива. Тези противоречия обаче не можеше да бъдат използвани пълноценно за разцепление на обществото, защото лявата част от обществото имаше сериозната подкрепа отвън, включително финансова, от комунистическия СССР, което само по себе си можеше в един момент да наклони твърде опасно везните само в едната посока. Такова осигуряване на надмощие за някоя от противоборстващите страни очевидно не може да е изгодно за обособените управляващи кръгове, защото по същество ще представлява именно прекратяване на противоречието, на всичко отгоре в полза на външен противник. Ето защо обособените управляващи кръгове не влагаха кой знае какви усилия за доразпалване на противоречията, оставяйки ги да се развиват в определени рамки, и само при засилена тяхна ескалация прибягваха до насилие, за да ги обуздаят (например, студентските протести във Франция от 1968-ма година).
Положението обаче се промени радикално след 1989-ма.
Постигна се нещо, което от гледна точка на обособените в етно-религиозен план управляващи кръгове беше най-нежелателният възможен вариант – едната страна в основното противоречие на Запада, левицата, практически беше победена във всички аспекти. В идеологическия аспект – показа се пълната идейна несъстоятелност на комунизма. В материален – прекъсна потокът от финансова и логистична подкрепа от страна на СССР и източния блок.
Така обособените управляващи кръгове се озоваха в кошмарна от тяхно гледище ситуация: противоречията бяха затихнали.
Естествено, в това положение имаше само едно спасение: по най-бързия начин да бъдат създадени нови противоречия, които да сблъскат различните групи в обществото. Изходът бързо беше намерен: вместо предишните социално-икономически конфликти, които бяха в основата на обществените противоречия през целия ХIХ-ти и началото на ХХ-ти век, сега се заложи на конфликтите между обществото, от една страна, и «малцинствата» - от друга. При това нямаше никакво значение какви точно са тези малцинства. Важното беше да са малцинства. А там, където ги нямаше – трябваше да бъдат създадени. Така се разтвориха широко всички врати за нахлуване на афро-азиатски имигранти в Европа, както и на латиноси в САЩ. Този процес, естествено, бързо намери и своята идеологическа основа – прословутата теория за «отвореното общество» на Карл Попър, според която във въпросното общество няма един-единствен критерий за истина, а съществуват много различни «истини», чиито носители живеят заедно в мир и хармония. Иначе казано: истината не съществува и ако някой каже, че мнозинствата са потискани и дискриминирани в полза на малцинствата, вече лесно можеше да му се възрази: «Да, но това е твоята истина. Други имат друга истина».
Практиката, в която днес живеем всички ние, бързо опроверга тази поредна утопия – лично за мен горчивите признания на Саркози, Меркел и Камерън за края на «мултикултурализма» прозвучаха като погребален звън за утопията на «отвореното общество». Но защо толкова хора се подведоха, или казано на съответен жаргон, «се вързаха» на тази утопия? Отговорът е прост: защото, както всяка утопия, и тази е увита в лъскава опаковка. Та коя утопия не е примамлива и красива? Нима комунизмът не беше привлекателен със своите обещания да направи всички хора равни, да премахне «експлоатацията на човек от човека», да възцари на земята обещания от религията небесен рай? Видяхме последиците… В този смисъл лесно се установява, че теорията на Попър е реанимиране на все същата тази хипотеза за построяване на комунизма, пардон, на небесния рай върху земята, пардон, на «отвореното общество».
Последиците от комунизма бяха кошмарни.
С неприятно предчувствие може да се каже, че последиците от «отвореното общество» ще надминат по своята гибелност и най-ужасяващите резултати на комунизма. Защото комунизмът беше невиждана в историята на човечеството диктатура – но нито като прокламирани цели, нито като практическа реализация той си беше поставял за задача да унищожи европейската цивилизация. Напротив: навсякъде, където беше в Източна Европа беше установена комунистическа власт, културните постижения на тази цивилизация бяха сравнително добре запазени. Нещо повече, комунистическите режими се стремяха да се представят именно за пазители на културата и, с изключение на ограничен набор от враждебни на комунистическата идеология произведения, създадени през ХХ-ти век, всички останали културни артефакти, озовали се в зоната на комунистически влияние, бяха съхранени и се експонираха. Функционираха музеите, концертните зали, театрите, излизаха монографии, посветени на изкуството и културата, правеха се изложби…
Докато сега, с рязката промяна на демографската картина на Европа като резултат от имигрантското нашествие от Азия и Африка в резултат от политиката на «отвореното общесдво» се задава краят на европейската култура, при това като унищожение именно на нейните културни артефакти. В условията на мнозинство от населението, формирано от афро-азиатски пришълци, каквато картина се очертава в Европа около 2080 г., може ли някой да си представи например как ще бъде изнесено представление на «Лебедово езеро»? Както пишеше, мисля, Ориана Фалачи: как е възможно занапред въобще да има балет, та в балета се показват полуголи жени? Или как да очакваме, че афро-азиатските имигранти ще изпадат в захлас от стенописите на Микеланджело в Сикстинската капела, и пред картините на Тициан, и Рафаело, и Рембранд – все полуголи, та и напълно голи тела?
Ангела Меркел си призна в една изпълнена с горчивина фраза: «Ние мислехме, че те ще възприемат нашия начин на живот», визирайки турските имигранти в Германия. Тук няма да акцентираме злорадо върху логическия извод от това изявление, който логически извод гласи: ами щом сте смятали и сте се излъгали, значи просто сте се оказали глупави! Не ще акцентираме просто, защото подобно злорадство е бумеранг върху самите нас, нали ние също сме част от европейската цивилизация? Но е позволено да се изрази учудване: та нима всички на Запад са били толкова късогледи и наивни, та са се подвели по утопичната илюзия на «отвореното общество»? Как да повярваме, че всичките тези разузнавания, контраразузнавания, тайни служби, агентури и прочее, са се държали като недозрели активистки на «неправителствени организации», вярващи в красивите идеи от лъскавите си брошури?
Много по-логично е да се допусне обратното: професионалистите са си свършили работата, предупреждавали са за опасността, но от високо и най-високо ниво (наскоро се появи статия от Валентин Катасонов, в която той с убедителни аргументи твърди, че дори Билдербергският клуб е само сбирка на изпълнители на заповеди от още по-горе) са отваряли все по-широко вратите на «отвореното общество», като това отваряне се е извършвало с всички възможни средства: административни (преки нареждания до съответните бюрократични звена), финансови (осигуряване на помощи за имигрантите на преференциални начала), идеологически (обосноваване на «необходимостта» от приемане на имигранти с различни аргументи – от икономически до «хуманитарни»). В проитвен случай трябва да допуснем, че всички политици на Запад след 1960 г., когато започва масовото приемане на турски имигранти в Германия, са били в ролята на гореспоменатите наивни женички, привлечени за активистки в «неправителствени организации». Тоест, просто казано: че са били глупави. Няма логика. Може, ама чак пък толкова…
Има и един много по-убедителен аргумент в полза на допускането, че създаването на етно-религиозни «малцинства» в западните общества е насочван, контролиран и стимулиран процес. И това е фактът, че дори след като гибелната роля на този процес за западната цивилизация вече стана очевиден факт, след като излязоха книги от рода на написаните от Ориана Фалачи и «Германия се самоубива» на Тило Сарацин, след убийството на Тео ван Гог и преследването на датските карикатуристи – дори след всичко това западните медии и немалко политици продължават яростно и едва ли не с пяна на уста да защитават «отвореното общество» и втръсналия на всички «мултикултурализъм». Безспорно, върхът беше изказването на норвежкия министър-председател, независимо от масовите изнасилвания на деца и жени от страна на афро-азиатски имигранти, че той щял да увеличи притока на такива чужденци – изказване, направено след масовото убийство на 92 деца, извършено от масона Брейвик. Въпросът е само дали подобни настроения са израз просто на глупост или нещо друго. Според нас – на нещо друго…
И така, виждаме как, след като демократите през ХIХ-ти век (независимо дали вече като откровени «демократи» или все още само като «републиканци») разпалват всевъзможни противоречия, конфликти и сблъсъци, стигащи до граждански войни между отделните социално-икономически групи, слоеве и класи в обществото, днес те слагат акцента вече не толкова върху социално-икономическия, колкото върху расовия, етническия, религиозния и личностно-индивидуалния характер на дадено малцинство (сексуалните малцинства) – а краен резултат от тази дейност ще е промяната на демографския облик на Европа в едно съвсем близко бъдеще.
Така се оказва, напълно според старата дефиниция на Русо, че демокрацията представлява в края на краищата една непрекъсната война: класова, расова, етническа, религиозна, демографска и стигаща в личностно-психологическия аспект на отделния индивид до абсурдната ситуация «всеки срещу всички», обричаща човека на убийствена самота – който не е чел или е забравил романите на Кафка, може да ги разгърне.
Но човек е неизбежно обречен на самота в условията на демократичната война.

http://www.knigi-news.com/?in=pod&stat=7194§ion=12&cur=30


 

Любомир Чолаков