Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
29.03.2012 19:37 - РОГАТИЯТ ИДОЛ НА ДЕМОКРАТИЧНАТА МИТОЛОГИЯ. "ДЕМОКРАТУРА", Глава 9. Любомир Чолаков
Автор: grigorsimov Категория: Политика   
Прочетен: 2382 Коментари: 0 Гласове:
4


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

На пръв поглед е трудно да се обясни защо толкова хора по света все още вярват в т. нар. демокрация. Но ние, които преживяхме комунизма, сме облагодетелствани в разбирането на това странно обстоятелство. Достатъчно е да си спомним, че при всичките, меко казано, недостатъци на комунистическата система, все още има такива, и то немалко – а милиони, които вярват в нея. Независимо от разкритията за чудовищните престъпления на комунистите срещу всички класи, слоеве и прослойки на обществото. Аристокрацията (там, където я е имало) – унищожена. Буржоазията – унищожена. Интелигенцията – сведена до идеологическа слугиня. Занаятчиите – смазани. Работниците – превърнати в промишлени роби. Селяните – превърнати в земеделски роби; специално в България, може някому да не се вярва, но през 60-те години селянинът работеше на полето, под слънцето, дъжда и вятъра за 20 (двадесет) стотинки на ден. С тези пари тогава се купуваха 2 хляба…


http://www.knigi-news.com/?in=pod&stat=7255§ion=12&cur=25
 

И въпреки всичко, въпреки концлагерите, разстрелите, откровено задушената «свобода на словото» (при демокрацията е още повече задушена, но демократите са достатъчно хитри, за да оставят някаква илюзия за нейното наличие), въпреки тоталното изоставане на материалния жизнен стандарт от този на Запада – и до днес вярата в комунизма живее в сърцата на милиони хора. Те все още вярват, че ако беше издържал и оцелял, щеше наистина да превърне обществото в някакво подобие на земен рай. И въпросът не е само във високото ниво на тогавашната социална осигуреност, която нашенските новоизлюпени демократи с лека ръка унищожиха; нито в примера на Китай, където комунистите проявиха завидна ловкост да използват предимствата и на двата строя, като тушират донякъде недостатъците им.

Последователите на комунизма продължават да вярват в него не заради практическата му реализация, която показа, пак деликатно казано, доста дефекти.
Те продължават да вярват главно и предимно заради идеологията му.

Представете си, че идеологията не съществуваше, а тогавашната система се крепеше само на грубата сила: танковете, бодливата концлагерна тел, доносниците и ченгетата. Колко щеше да издържи? Тя рухна дори при наличието на идеология; а без нея, без маскировъчната лакировка върху озъбената си муцуна очевидно щеше да се сгромоляса още по времето на Хрушчов или в началото на брежневия период – не по-късно от 70-те години.

Именно разбирането на механизма на комунистическата идеология, която продължава и до ден-днешен да владее сърцата и умовете на милиони хора, ще ни позволи да разберем и механизма на демократичната идеология – която е много по-тотална, детайлно разработена, замаскирана и коварна. И още едно нейна много важна характерна черта: непрестанно обновявана, постоянно «ъпгрейдвана» с нови и нови тези, постулати, внушения, манипулативни и аксиоматично поднесени твърдения, независимо, че този процес на обновяване в последно време започна да буксува.

Кой е главният постулат на демократичната идеология?

Същият като главният постулат на комунистическата идеология.

А кой беше главният постулат на комунистическата идеология?

Главната аксиома, основата на основите в идеологията на комунизма внушаваше, че «новият строй» идва, за да освободи мнозинството (именно МНОЗИНСТВОТО, а не «малцинствата» - любопитна подробност, нали?) от «експлоатацията» и «гнета» на малцинството, на буржоазията. Тоест, че новият строй носи свобода. И в името на тази свобода си заслужават всички жертви и «грешки», допускани по «новия път». Тук вече всеки можеше да си трупа в камарата «жертви» и «грешки» всичко, което му хрумне и за което се сети – и видяно със собствени очи, и почувствано със собствените сетива, и дочуто от пълзящите слухове за репресиите, червения терор, концлагерите, негласната, но твърда цензура, прерастваща закономерно и неумолимо не само в словесна, но и в мисловна автоцензура, и т. н. , и т. н. Всичко беше в името на свободата! А някъде в неясното комунистическо бъдеще се очертаваше още повече свобода. И то най-вече в задоволяването на материалните желания, които тогава бяха твърде остри и перманентно заостряни от постоянно изникващите дефицити на почти всичко: от вносни дънки до варена наденица, че понякога даже и кисело мляко…

Всичко в името на свободата.

Но нали точно свободата е главният постулат също така и в демократичната пропаганда?

Винаги, когато някой се усъмни в предимствата на «демокрацията», основният, железен и непоклатим аргумент, който му противопоставят убедените в тези предимства, е следният: да, вярно е, че демокрацията, както признава и Чърчил, има много недостатъци, но затова пък има едно главно, огромно, велико преимущество. И то е, че отделният човек в частност и всички хора като цяло в демократичното общество са свободни да избират кой да ги управлява. От което, естествено, следва невинаги афишираният, но неумолим извод: каквато попара са си надробили те, превърнатите насила в «избиратели», такава ще сърбат. Сами са си виновни, защото сами са избрали онези, които ги управляват. Това било представлявала тя, свободата: да носиш отговорност за собствения си избор. И всички недостатъци на демокрацията, също както и недостатъците на комунизма, трябвало да бъдат преглъщани, защото са в нейно име.

Хипотезата за свободата, която ни била осигурявана чрез «демокрацията», е основополагаща в манипулирането на съзнанието от страна на демократичната агитация, вихреща се в книги, филми, телевизии, радиа, вестници, списания, уроци, лекции, интернет-сайтове, избирателни кампании и пр.
Ето защо си заслужава да й обърнем малко повече внимание.

По принцип съвременната западна пропаганда от дълго време е надхвърлила рамките на обикновен агитационен механизъм, убеждаващ ни в предимствата на една политическа система, носеща гръмкото, надуто и високопарно название «демокрация». Тази пропаганда отдавна се е трансформирала от идеология в митология – тоест в система, чиито абсурдност, невъзможност и невероятност предварително се игнорират. Тоест, както и всяка друга митология, демократичната ни се поднася като нещо, което се подразбира от само себе си. И ни се предлага да не обръщаме внимание на факта, че тази митология е просто имагинерна, работи с предварително постулирани идеи, поднесени ни, едва ли не като религиозни откровения.
Сетне в рамките на тази абсурдна, но натрапена ни митология се предлагат за даденост определени хипотези като непременни и задължителни аксиоми; а след като ги приемем, тоест повярваме в тяхната истинност, оттук нататък всичко, което се изгражда, има своето логично, естествено и нормално продължение.

Един пример за сравнение. В гръцката митология съществуват основните постулати, че боговете живеят на Олимп, техен върховен шеф е Зевс, всеки отделен бог си има своя ресор, където развихря своите сили и възможности – и вече всички истории, които по-нататък се развиват в отношенията между боговете и хората, както и вътре в самото божествено общество, произтичат една от друга, навързани в напълно логични вериги и връзки. Груба аналогия може да се направи с прочутото изказване на Джон Д. Рокфелер: «Не ме питайте как спечелих първия си милион, за останалите мога да дам отчет». Тоест, волю-неволю, по принуда трябва да повярваме в законността и почтеността на «първия милион» - щом няма доказателства за противното…

По същия начин няма смисъл да питаме откъде-накъде трябва да вярваме в историите за боговете от гръцката митология – но веднъж повярвали, по-нататък е лесно и всичко е убедително, натъкмено, синхронизирано и точно. По същия начин стои и въпросът с всяка друга митология, включително и с демократичната. Достатъчно е да не си задаваме въпроси, а да следваме нейните внушения – и в съзнанието ни се изгражда стройна и убедителна система, защо именно демокрацията, а не някоя друга политическа система трябва да бъде призната за най-съвършената.

Впрочем, именно в тази точка, в незададения въпрос: «А защо трябва да вярваме на това, което се пропагандира от демокрацията?», се крие и изходът от задънената улица, в която демократичната пропаганда се опитва да вкара съзнанието ни, за да може след това безпрепятствено да го манипулира. Да й повярваме по липса на доказателства за противното. По тази причина въпросът, с който се искат доказателства от самата пропаганда: «Защо да вярваме?» е най-разрушителният за всяка една митология. Естествено, демократичната идеология се е погрижила да поднесе множество и най-различни фалшиви отговори – но веднъж задали този въпрос, вече сме се изтръгнали от паяжината на манипулацията и сме поели по пътя на търсене на истината…

И както Зевс стои на върха на класическата гръцка митология, така на върха на демократичната митология стои Свободата.

На всичко отгоре тази метафора има и своя онагледен вариант във вида на прословутата статуя в пристанището на Ню Йорк, на острова с подходящото име Либерти. Така по-недоверчивите може дори да я видят. Нея. Свободата, олицетворена от идол с няколко рога на главата. Остава само да повярваме, че именно демокрацията ни носи свобода.
Пред тази добре регламентирана и умело дирижирана вяра стои всъщност само една- единствена пречка. Един въпрос. Въобще, въпросите са най-убийственото нещо за всяка агитация и пропаганда. Между другото, колкото по-наивни и простички – толкова по-убийствени. И в случая пречката пред натрапваната ни вяра, че демокрацията била донесла «свобода», е възможно най-простичкият, наивен и елементарен въпрос: а какво всъщност е «свобода»?

Да. Какво изобщо означава тази дума?

Няма определение на въпросното понятие. И по странен начин всички опити за дефинирането му са свързани с неговото ограничаване.

Най-втълпяваното определение по времето на комунизма, за което твърдяха, че е на Карл Маркс, гласеше: «Свободата е осъзната необходимост». Кой както ще да го разбира.
А най-втълпяваното определение по време на т. нар. «демокрация»: «Свободата ти се простира дотам, откъдето започва ограничаването на свободата на другите».
Една доста глупава дефиниция, разбира се, защото пояснява (по-точно – дава илюзия, че пояснява, тъй като никой не знае откъде започва «свободота на другите») докъде се простира т. нар. «свобода», без изобщо да обяснява какво представлява самата тя. Тоест, едно неясно понятие се «изяснява» чрез същото това неизяснено понятие. Впрочем, типичен пример за демократична логика…

Лесно е да се разбере защо демократите бягат като дявол от тамян от небходимостта да дадат точна и ясна дефиниция на свободата. Просто защото даде ли се такава дефиниция, цялата демократична идеология, превърната в митология с цената на многовековни усилия, ще рухне.
За да разберем защо е така, нека да се замислим наистина какво всъщност представлява свободата.

Отговорът е пределно ясен: възможност човекът да върши, каквото поиска, без самият той да носи негативни последици от това. Ако възникнат неприятни последици във вид на насрещно противодействие, независимо под каква форма: чрез лична съпротива от други хора или под формата на репресивен закон, ясно е, че свободата му незабавно ще бъде ограничена, тоест пред желанието му да извърши нещо ще бъде поставена бариера. И той може да възстанови свободата си само ако преодолее ограничението, т. е. ако се окаже по-силен от него, респективно от хората, които създават това ограничение.

С други думи: свободата превръща обществото в джунгла. Защото само по-силният ще успее да наложи волята си така, че да преодолее всички негативни последици за себе си, тоест да надделее над съпротивата на другите – независимо дали тя е стихийна или регламентирана под формата на правила и закони. И както в дивото състояние на природата винаги има един най-силен обитател, който е в състояние да победи другите, използвайки ги за храна, по същият начин в човешкото обществото свободата ще се превърне в предимство за най-силния, който ще успее да наложи своята власт. Иначе казано: свободата рано или късно превръща обществото непременно и задължително в неограничена, безпределна диктатура – а докато се достигне до това състояние, се води жестока и безмилостна борба на всеки срещу всеки, за да се уточни кой е по-силен и в края на краищата да се излъчи най-силният, който ще бъде и най-свободен. Тоест, ще постави другите в зависимост от себе си, като неговата зависимост от тях ще бъде една-единствена: тях да ги има в наличност, за да обслужват потребностите му, тоест потребностите на неговата свобода.
Именно затова всички човешки правила, още от първите закони на Хамурапи, записани върху глинени плочки, та до ден-днешен, се стараят по някакъв начин да ограничат свободата; по-точно и образно казано – джунглата на свободата. Да не позволят на по-силните да правят със слабите каквото си искат. Понеже, след като бъде излъчен най-силният, независимо дали като монарх или, в условията на примитивна демокрация, като някаква управляваща група под формата на съвет на старейшини, жреческа каста или тям подобни, този най-силен – индивид или група, няма никаква сметка да остави на другите свободата да продължат схватките за излъчване на други «силни». Защото тази непрестанна борба, диктувана от свободата, продължава да превръща обществото в джунгла, от което той губи, тъй като не може да ги организира да му служат под някаква форма.
Представете си, че след като вече е излъчен племенният вожд подир съответната конкурентна борба между всичките кандидат-вождове, тази борба продължи – тоест, поданиците му продължат да се избиват помежду си в процес на доказване на собствена сила? Вместо да плащат данъци или да принасят жертви на тотема на племето – те се унищожават взаимно. Естествено е, че новият вожд или управляваща група не може и не бива да търпи продължаването на касапницата – и задължително предприема стъпки за нейното прекратяване, тоест за ограничаване на свободата, за да могат по-слабите да оцелеят и да се занимават с лов, земеделие, събиране на охлюви и грудки, плащане на данъци и осигуровки и други полезни дейности. И така настава мир…

Иначе казано: необходимо е свободата винаги да бъде ограничавана. Винаги и задължително да се превръща в крайна сметка в диктатура или, по-меко казано, във власт – сиреч в свобода на един или неколцина управляващи за сметка на всички останали, за да се осигурят условия за съществуването на нормално, организирано по някакъв начин общество. Преди обаче да се стигне до организираната структура, задължително се преминава през период на изясняване, кой именно е този «най-силен», тоест през взаимни убийства, междуособици, граждански войни и прочее обществени катаклизми – тоест през един период на «свобода».

Разбира се, думата «диктатура», обозначаваща края на касапницата, наречена «свобода» наистина може, при това съвсем резонно, да се замени с «власт». Но подобна терминологична игра, така любима на демократите, когато става дума за собствената им диктатура, не променя смисъла, освен дето подсилва пропагандното звучене: тоест те, демократите, борейки се за «свобода», ужким целят не да установят «диктатура», а просто да вземат «властта». Естествено, със съвсем благородното намерение да направят всички хора «свободни». Но щом в човешкото общество, както видяхме, свободата по необходимост не съществува и просто не може да съществува, защото ще разруши това общество, превръщайки го в джунгла, тогава призивът за «свобода» на предшествениците на съвременните демократи – републиканците от края на ХVIII-ти и от ХIХ-ти в., означава всъщност не призив за свобода, а призив да се премине от едни ограничения на свободата към други ограничения на свободата. От едни закони – към други закони. От едно общество – към друго общество. В което «друго общество» те, републиканците, естествено, ще са взели властта. Не, в никакъв случай няма да са установили републиканска диктатура и въобще никаква диктатура не ще са установили – поне така би трябвало да повярваме. Просто ще са взели властта. В името на свободата, разбира се, някой да не си помисли, че за тяхна собствена изгода…

Разбира се, на очевидната ирония в горния пасаж лесно може да се отговори, че е възможно да се извърши преминаването от общество с по-малко свобода – тоест с повече ограничения на свободата, към общество с повече свобода – тоест с по-малко такива ограничения. И наистина, примерът с комунизма и неговият преход към «демокрация» отново изниква като призрак пред очите ни (всъщност, нали така е в самата комунистическа класика: «Призрак броди из Европа…»). Да, на пръв поглед това беше преход от общество с по-малко свобода към общество с повече свобода. Най-вече в икономиката, където комунизмът доста глупаво ограничаваше естествения човешки егоизъм да развие «частната инициатива», изразена в нормалния стремеж на отделния индивид да забогатее; всъщност, именно това глупаво ограничаване беше и една от основните причини системата да рухне. Ето, Китай освободи частната инициатива, оставайки си комунистическа държава – и според прогнозите през 2015 ще надмине САЩ по произведен брутен национален продукт.

Докато в Източна Европа дойде демокрацията, пусна въпросната частна инициатива, границите се отвориха и… всъщност какво още? Ах, да, възцари се «свобода на словото» в лицето на всепотопяващ ураган от носители на информация, т. нар. «медии» - вестници, радиа, телевизии…
И още какви предимства ни даде «свободата», донесена от демокрацията? Ако някой се сети, нека ги каже. Както виждаме, китайците демонстрираха пределно ясно, че частната инициатива и свободата на придвижване съвсем не са прерогативи на демокрацията, а съвсем спокойно може да се съчетаят с една откровено диктаторска политическа система, каквато представлява оцелелият комунизъм там.

Единственото ограничение, което може да се изтъкне като недостатък на комунистическата диктатура сравнение с «демокрацията», е това, че в Китай, както и се полага в условията на такава диктатура, все още липсва «свобода на словото». Така е, трудно е да се възрази. Основно човешко право… И наистина, каква е ползата от икономическата «свобода» и от «свободата на придвижване», ако човек няма възможност да изрази гласно и публично мнението си по едни или други обществени проблем?. Може да си китайски милиардер – но ако заявиш, че комунизмът не е най-съвършената политическа система, нищо чудно да останеш както без милиардите си, така и без «свободата на придвижване», освен свободата да се «придвижваш» между четирите стени на затворническата килия. Голямата полза, че си милиардер, щом не можеш да говориш свободно, а трябва да се свиваш в черупката си и да не смееш да гъкнеш пред властта на диктатурата… Ето защо наистина свободата на словото, по-точно свободата да изразяваш свободно мнението си, поне на пръв поглед, е сериозно предимство на «демокрацията» в сравнение с една от формите на диктатура, каквато е комунизмът.

Да, поне на пръв поглед е така. При диктатурата няма свобода на словото – при демокрацията има.
Общо взето, това е в резюме, поне на теория, основната, принципна и фундаментална разлика между диктатурата и демокрацията.

Някой може да възрази, че още по-фундаментална е следната разлика: при демокрацията властта се избира от хората с гласуване – «всеобщо, равно, пряко, тайно» и какво беше още там, а при комунизма знаем как беше… Но всъщност, ако се замислим, избирателното право произтича пряко и непосредствено от «свободата на словото» - нали в момента, когато в упражняване на тази си свобода заявиш, че монархът (кралят, царят, вождът, императорът) или диктаторът (фюрерът, генералният секретар, шефът на хунтата) трябва да бъдат свалени и да се организират «избори», ти именно чрез свободата на словото вече си посял семената на републиката или демокрацията (при това безнаказано, ако въпросната «свобода на словото» наистина съществува) с нейното «избирателно право». Както ги е посял някога Жан-Жак Русо, впрочем, наистина съвсем безнаказано – защото не е бил опандизен, нито му е била отсечена главата заради гнусното, подстрекателско и кръвожадно книжле «За обществения договор». Интересна е била тогава «жестоката и безмилостна» монархия във Франция, нали? Вместо да го качат на ешафода, където му е било мястото, парижките аристократи, а и не само те, се надпреварват да го канят в салоните си. Е, само 30-40 години по-късно те и наследниците им плащат в буквалния смисъл с главите си това снобско и глупашко преклонение пред вдъхновителя на своите палачи. Резултат: в процентно съотношение със своите 5 милиона жертви на републиканския терор Франция надминава по кръвопролития Русия и нейната революция 128 години по-късно…

Русо отървава кожата, независимо, че монархията уж била много жестока и безмилостна, а той изсипва купища пропагандни внушения и подстрекателства срещу нея. Явно, по време на същата тази монархия е съществувала някаква свобода на словото, щом дори нейните върли врагове са можели да я хулят необезпокоявани.

Но след като на власт идват републиканците и постепенно с неотслабващи революционни усилия превръщат Франция в «демокрация», би трябвало единственото предимство на тази демокрация – свободата на словото, да се е издигнала на още по-завидни висоти. За другите предимства: частната инициатива и свободата на движение, ако не ни е достатъчен примерът на съвременен Китай как те може да съществуват в условията на диктатура, тоест не са никакви изобретения на демокрацията, можем да си припомним и диктатурата на Хитлер в Германия през 30-те години. Нима там не е имало свобода на частната инициатива и свобода на придвижване?

И така, нека да видим как стоят нещата днес с единственото предимство на демокрацията, което може да се сметне на пръв поглед за нейна най-характерна черта: свободата на словото, изразена въ в възможността да изразиш публично мнение, без да бъдеш преследван от власта?
В интерес на истината, именно тази свобода липсваше най-много на хората по времето на комунистическата диктатура. Никоя опашка за олио или кренвирши по онова време не може да се сравни с опашките за новоизлязла книга, в която по съвсем далечен, езоповски и свръх-завоалиран начин можеше да се прочете между редовете някакъв намек за несъвършенствата на комунизма. Сега някои по-млади може и да не вярват – но хората се редяха на такива опашки още от полунощ, съставяха се списъци с номерца, в снега и калта се палеха огньове, за да се издържи до сутринта.
И връхлетя «демокрацията», и помете комунизма, и се стовари върху ни ураганът от «свобода на словото» - и се оказа, че също както при комунизма имаше ограничения за тази свобода, така ги има и при демокрацията. При комунизма едни, при демокрацията други; на всичко отгоре има и такива, които са еднакви както при комунистическата диктатура, така и при демократичната. Например при оценката на някои резултати от Втората световна война, в частност количеството жертви на определени етноси. Объркаш числата – и влизаш в пандиза. Както например в Австрия осъдиха британския историк Дейвид Ървинг.

Разликата при ограниченията на свободата на словото е в терминологията. При комунизма беше «за антисоциалистическа пропаганда», което, между другото, си бе съвсем честно и почтено – точно за това, за въпросната «пропаганда» можеше дори някой непредпазлив любител на историческите разследвания да се озове в затвора. При демокрацията, естествено, с нейния вековен опит в мимикрията и маскирането, нещата са по-усукани и замъглени: за «подбуждане към расова, етническа или религиозна вражда», за «омаловажаване на резултатите от Втората световна война», напоследък преди няколко години сътвориха поредния пропаганден словесен бисер «език на омразата». Естествено, под «език на омразата» се разбират изказани мнения по повод конкретни нелицеприятни деяния на определени «малцинства»; неотдавнашната, жалка, мижитуркова и слугинажна реакция на нашичкия главен прокурор след събитията в Катуница е само поредното просване в раболепен поклон пред фанатичните и все повече фанатизиращи се демократични идеологеми. Неслучайно глутницата европейски демократични медии завиха в хор елейни възхвали за реакцията на т. нар. «българска държава» (уви, принудени сме да използваме подобни словесни формули от рода на «т. нар. държава» за България, която отдавна се е превърнала в разпарчетосана територия, осигуряваща безметежно полукриминално съществуване на шепа шушумиги, формиращи т. нар. «политически елит») срещу българското етническо мнозинство – без, разбира се, да обелят и дума за смъртта на двете български момчета. Но какво чудно? Нали българите в България не са «малцинство» (поне засега) и поне номинално се водят християни, и то православни – а според формулата на Бжежински: «Православието е нашият най-голям враг». Затова и мълчат както западните, така и нашите медии за всичко, извършено срещу този «най-голям враг». Някой да си спомня днес, че войната в Югославия започна, след като в Сараево изклаха една сръбска сватба?

Така единствената «свобода» - «свободата на словото», донесена ни от «демокрацията», дори при най-повърхностен поглед се оказва елементарен манипулативен фалшификат, предназначен да изглажда мозъците на повярвалите в него.

А свободата на гласуване? Като вторична, появяваща се след «свободата на словото», лесно може да се констатира, че, както вече казахме, тя произтича от нея. Но откъде избирателят знае за кого да гласува, откъде има информация за кандидатите с всичките им качества, недостатъци, платформи, програми и намерения?

Ами пак оттам, от медиите, които са в клещите на строго регламентираната, иначе казано, ограничена, «свобода на словото». Да не говорим за личните идеологически, политически, етнически, религиозни вкусове и предпочитание на собствениците на медиите…

И омагьосаният кръг се затваря.

Днес в репресивната юриспруденция навлязоха такива ограничения на «свободата на словото», каквито по време на комунизма никому нямаше да хрумне да въвежда. Немислими по своята абсурдност словосъчетания от рода на «език на омразата» или «омаловажаване на резултатите от Втората световна война» са ярка демонстрация как идеологемите на демократурата чрез затягане, свиване на областта на допустимост в изразяване на мнения все по-усилено формират поредната спирала от демократичната митология. В съвремения си вид тя, поради очевидни глобално-политически цели, се концентрира върху «правата на малцинствата», «позитивна дискриминация на мнозинствата», тук-таме все още се опитва да крепи останките от вече официално отречения «мултикултурализъм», зъби се в защита на разрушителни за обществото понятия, като «толерантност» и «политкоректност», преследва всяко свободно изразяване на мнение чрез обвинения в «използване на език на омразата».

Но това е само съвременният етап. Защото тази митология не се създава за ден-два, нито се дава веднъж завинаги или пък застива във вцепенено състояние след достигането на определено ниво в манипулирането на общественото съзнание. Както виждаме, в условното начало на европейската демокрация, за чиято също така условна дата приехме 1789 г., нещата се свеждат до прословутата кратка формула: «Свобода, равенство, братство!» След като става ясно, че свободата, равенството и братството са били опашати лъжи, предназначени с илюзорния си блясък да заслепят наивниците, готови да дадат както енергията, така и нерядко живота си в тяхно име, спешно се фабрикуват други.

«Свобода от експлоатацията» - понеже по абстрактната свобода явно вече няма кой да се подлъже, се налага нейното конкретизиране.

«Класова борба» - на сцената в средата на ХIХ-ти век излиза комунизмът; читателите, които се интересуват от задкулисните му функционери и перипетии, може да разтворят съответната литература на страниците за Адам Вайсхаупт и организацията на «илюминатите», за която се твърди,че е предшественикът на комунистическите партии и техния Интернационал.

Създава се прословутата антиномия «пролетариат срещу капитал».

Не се забравят и класическите от ХVIII-ти век «монарси-тирани». Републиканско-демократичните терористи, вербувани често и на етно-религиозен принцип, с неприкрит садизъм изпозастрелват и взривяват «тираните» по протежение на целия ХIХ-ти век – апотеозът на анти-монархическия червен терор тогава е окончателното превръщане на Франция в република след Парижката комуна през 1871 г.

Зад всичките тези революционни, масонски, карбонарски, декабристки, илюминатски, социалистически, социал-демократски, народоволски, комунарски и пр. организации, течения и движения, стоят, разбира се, много пари. Вече стана дума за уолстрийтския банкер на руските революции от 1905-та и 1917-та г. – Якоб Шифт. Въобще, за финансирането на революцонно-терористичните групировки от ХIХ-ти век до Руската революция е писано много, всеки може да намери съответната литература по въпроса. Наскоро се направиха и уникални разкрития за финансирането на Хитлер с цел да бъде подкрепено идването му на власт – оказа се, че активна роля в това финансиране играят все те, банкерите от Уолстрийт; като любопитен факт може да се отбележи, че сред най-активните пък от тях е дядото на бившия президент на САЩ Джордж Буш-младши, Прескът Буш.

Да, парите са важни. Но трябва да се има предвид и нещо друго: никой не се вдъхновява от пари. Парите може да събудят алчността, но не и жертвоготовността. Заради пари не се умира. Когато дойде време да се умира заради пари, всеки ще предпочете да се откаже от подобен риск и да изчака следващия удобен момент. Защото пари се печелят – ама животът е само един! Кой ще си го рискува на барикадите или с кутия динамит пред царския файтон, ако ще да било и заради всичкото злато на света?

Но идеите са друго нещо. Хората се вдъхновяват от идеи. Пак е достатъчно да си спомним собствения наш опит от 90-те години на миналия век. Какво се викаше по площадите? «Демокрация!», нали? Никой не викаше: «Левчета! Левчета!» Естествено, подразбираше се сякаш от само себе си, че демокрацията ще донесе и повече левчета, и по-твърда валута. Както се казва – няма лошо. Но материалното трябва да е поднесено в лъскавата опаковка на вдъхновяващите идеи. По-късно вече се организираха митинги със синдикални искания, и срещу безработицата, и с все такива желания относно повдигането на жизнения стандарт – но може ли някой да ги сравни с първоначалните многохилядни възторжени митинги сред море от сини знамена?

Ето защо в своя първоначален период, докато все още изтръгва кокала на властта, демокрацията задължително поднася вдъхновяващи идеи. Интересна подробност е, че тогава, в началото, тези идеи винаги са абстрактно-размити и обобщаващи. «Свобода, равенство, братство…» Та кой не би се подписал под тези думи? Толкова концентрирано, всеобхващащо поднесени, че и гореспоменатите гилотинирани по-късно аристократи в своите дворци, и занаятчиите в полутъмните си работилнички, и селяните на нивата ги възприемат като насочени към самите себе си. Какво по-красиво от това да бъдеш свободен, равен и брат с всички други? И да направиш всички други свободни, равни и твои братя? Заради такава идея си заслужава да излезеш да воюваш. Ако потрябва, да дадеш живота си. И, ако потрябва, да убиваш. Всъщност, какво «ако потрябва»? Разбира се, че трябва да убиваш, какво воюване ще е иначе? Пък и враговете на «свободата, равенството и братството» напълно заслужават да бъдат убивани, нали така? Как смеят да пречат и да се опълчват срещу такива велики и светли идеи? И ето ви го народът, изкаран на парижките улици, готов да убива и да бъде убиван. Естествено, самият този народ предпочита да убива, отколкото да бъде убиван. Което и прави…

Така вдъхновяващата идея за свободата, която малцина се досещат да анализират дали изобщо е възможна, се превръща заедно с парите във втория инструмент за заграбване на властта от демократите. А веднага след това заграбване те се заемат, както е и логично да се очаква, да ограничат същата тази свобода, заради която са подлъгали народа да излезе на улиците, да избие досегашните си управници и да ги замени с нови.

И така започва демокрацията…

Но не е достатъчно да се вземе властта, като се използва примамливото видение на свободата и свързаните с нея други непостижими и фантастични луксове от рода на равенство и братство. Тази власт трябва да се задържи. И да се разширява непрекъснато – защото, както ни убеждава и съвсем пресните политически събития от Северна Африка, както и много други от този, миналия и по-миналия век, демокрацията е най-агресивната политическа система от известните досега. Всички други рано или късно са спирали завоеванията си и са се задоволявали с това, което са придобили; като се започне от Александър Македонски, та се стигне до Тамерлан. В това отношение най-«мекушава» се оказва царска Русия, която в миналото 4 пъти завзема Берлин, веднъж Париж – и винаги се оттегля от завоюваните територии. За разлика от нея демокрацията, донесена веднъж от самолетоносачите, крилатите ракети «Томахоук», изтребителите и бомбардировачите на НАТО, нахлула веднъж някъде, въобще няма намерение да се оттегля.

Но за задържане, а още повече за разширяване на властта са необходими все същите две съставни части: пари и идеи. С парите е лесно – в края на краищата може и да се печатат неограничено, както правят в момента САЩ; къде ще му излезе краят на това печатане, нека кажат икономистите…
Ала с идеите е по-трудно.

Защото в днешно време, независимо от могъщите средства за манипулиране на съзнанието, които са оплели в паяжината си цялото т. нар. «демократично общество» и изригват пропагандни бълвочи 24 часа в денонощието, и с просто око се забелязва, че Западът изпада във все по-очевиден дефицит на идеи. За Северна Африка дори не можаха да измислят нищо ново, освен да пуснат вече в нов, интернетно-фейсбуков вариант, приказката за свободата, която била отнета от тамошните диктатори. Оказа се, че в Либия обаче това вече не действа – та се наложи да преобличат американски, английски и френски командоси като «бунтовници», да разиграят комедията «всенародно въстание» и да я превърнат в трагедия, избивайки 50 хиляди цивилни граждани с бомби и ракети. Вярно, че в другите страни от региона идеологемата подейства и успя да мобилизира сериозно най-активната, предимно младата част от населението. Напълно според вече описания класически сценарий: първо предлагайки «свободата» като абстрактна категория, после превръщайки я в съвсем реално завземане на властта – и установяване на «демокрация» с всичките й прелести, сред които главна и основна прелест е контролът и насочването на процесите в съответната посока.

Чрез «свободата на словото», как иначе? Иначе казано, чрез манипулиране на съзнанието. Е, и чрез вече показаните възможности на ракетите и бомбардировачите на НАТО… Всъщност, контролът и насочването на процесите бяха доста директно демонстрирани от Хилари Клинтън, която само два дни преди зверското убийство на Кадафи заяви, че САЩ го искат заловен или мъртъв. Да се призове съвсем открито и безцеремонно към убийството на държавен глава, при това на страна, с която САЩ не са във война – това е обстоятелство, което трябва да накара да се замислят всички онези, които все още се отнасят недоверчиво към доказателствата за установяване на глобална тоталитарна диктатура. Но щом е в името на «свободата» - защо пък да не бъде убит който да било? «Свободата» иска жертви, нали така…

Използвайки абстрактната идея за свободата като основен идеологически инструмент за промиване на мозъците в борбата за установяване на глобална диктатура в целия свят, демократите обаче ясно съзнават необходимостта от нейното конкретизиране и «обрастване» с допълнителни, помощни идеологеми – който процес на превръщане на идеологията в митология трябва да тече перманентно. Иначе в днешното общество на тотална информация, когато хората все още имат възможност да намират, особено в интернет-пространството, факти и идеи, които им помагат в разобличаващото осмисляне на демократичните пропагандни фалшификати, за «демокрацията» съществува постоянният риск нивото на това «разобличаване» да прехвърли нивото на митологията; казано по-простичко, хората да престанат да вярват в натрапваните им абсурдни идеи. Именно това се случи в последните десетилетия от епохата на комунизма, когато никой вече не вярваше на пропагандните «тезиси», които се предлагаха тогава, и обществото живееше в атмосфера на постоянно публично лицемерие.

Именно в необходимостта от постоянно конкретизиране, прагматизиране и въплътяване в реалността на идеолого-митологичните теоретични постулати започва все по-явно да се препъва съвременната демократична пропаганда. Нейното безсилие да осигури актуални, живи измерения на кухите идеологеми се превръща в сериозна пречка дори за поддържането на външната, формална структура на системата, за функционирането на самите бюрократични механизми. И когато решението на Европейската комисия от септември 2010 г. за намаляване на мощността на прахосмукачките в ЕС, защото заедно с праха били гълтали и много ток, както и откровено идиотската «директива» (впрочем, думата «директива» беше една от любимите и на комунистическите чиновници, спомняте ли си?) да се забрани на децата до 8-годишна възраст да надуват балончета, за да не се задави някое, ако балончето се спука (някой някога да е чул за дете, глътнало спукано балонче?), това издава не само тихата паника на чиновниците от Брюксел да не се разбере, че са напълно излишни и всъщност нямат никаква работа; не защото Европа няма истински проблеми, например с афро-азиатското имигрантско нашествие, а защото никой не ще им позволи да се заемат с тях. Не, подобни чиновнически кретенизми показват не само бюрократичния страх за собственото място. Но те са израз и на невъзможността на пропагандата да осигури достатъчно идеологически материал за нуждите на демократичната митология. Клишета като «толерантност» и «политкоректност», които да оправдаят пръскането на пари, създаването на нови паразитни структури и «неправителствени организации», не се измислят всеки ден.

Така демократичната машина започва да буксува. И да забранява да децата да си надуват балончетата…
Именно в тази невъзможност да се измислят до безкрайност нови и нови убедително звучащи идеологеми се крие и една от надеждите за успешно противопоставяне и за борба срещу лъжите, фалша и лицемерието на демократичната митология.
И най-вече срещу нейният най-стандартен и кух постулат – митът за Свободата.


Любомир Чолаков




Гласувай:
4



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: grigorsimov
Категория: Политика
Прочетен: 28318022
Постинги: 4287
Коментари: 7547
Гласове: 8239
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031