Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
02.04.2012 19:37 - СВОБОДАТА НА СЛОВОТО КАТО ИНФОРМАЦИОННА ВОЙНА. Глава 6 от 'ДЕМОКРАТУРА' на Любомир ЧОЛАКОВ, Книги NEWS
Автор: grigorsimov Категория: Политика   
Прочетен: 1677 Коментари: 0 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

ДЕМОКРАТЪТ каза: Демокрацията започва със свободата на словото. Защото не може да има свободни и честни избори без свобода на словото. Именно това е едно от най-великите завоевания на демокрацията, нейно задължително условие.


АНТИДЕМОКРАТЪТ каза:

- Да, демокрацията наистина е започнала със свободата на словото. Нали обикновено се твърди, че нейната основа са т. нар. «честни и свободни избори»? Но за да се проведат “свободни и честни избори”, трябва преди това да има предизборна кампания. А за да има предизборна кампания – преди нея трябва да е налице свобода на словото. Следователно, в този не само подсигуряващ, но и първичен спрямо «демократичния процес», смисъл, свободата на словото предхожда самата демокрация, която просто не може да стартира без нея.

В момента, в който изчезне това условие, когато изчезне свободата на словото – изчезва и самата демокрация.
Естествено, може да се възрази, че това е идеализирано и романтично възприемане на нещата. Съгласни сме с възражението. Но с цялата тази книга се опитваме да стигнем до истинското, реалното, вярно и точно разбиране на нещата. Лошото е, че когато се опитваме да разкрием тези истински, реални, верни и точни механизми на диктатурата, наречена «демокрация», срещу тях винаги се изправят именно онези персони, идеалистите и романтиците. Или които се преструват на реалисти и романтици. И издигат романтичните и идеализирани аргументи.

Ето защо сме длъжни да разгледаме най-напред именно тях. После ще се върнем пак на грозната и реална практика, създадена и претворена в живота все от такива, дето се преструват на идеалисти и романтици. Или пък наистина са такива, което само поставя въпроса както за коефициента им на интелигентност, така и за нивото на морално-нравствените им ценности. Понеже щом в качеството си на идеалист и романтик си готов да убиеш някого, значи просто си романтичен палач-идеалист – а за жертвите ти, едва ли има особено значение дали ги убиват романтично-ентусиазирани или хладнокръвно-трезви палачи.
Затова, когато искаме да разберем дали едно общество е демократично – независимо дали в романтичния, идеализиран или в прагматичния вариант на тази дума, трябва да проверим на първо място дали в него има свобода на словото. Естествено, ако такава липсва, не можем веднага да твърдим, че обществото не е демократично. Може би то пак си е демократично, но по друг, не толкова романтичен и идеализиран начин; може просто да си e реално, истински демократично, без наивните и утопични напластявания, натрупани от пропагандата?

Уви, достатъчен е само един съвсем повърхностен поглед върху съвременното състояние на т. нар. «демократично общество», за да установим, че за никаква свобода на словото не може да става и дума. Навсякъде, във всички «демократични» държави (слагаме кавичките, все с тази цел: за да подчертаем разликата между наивно-романтичната представа за демокрацията и нейната практическа реализация) в законите са предвидени наказания за определен начин на говорене: за изразяване на мнения по дадени исторически факти, за критика към действията на определени етно-религиозни групи, за проявяване на симпатии към някои отхвърляни от демократите идеологии и т. н.

Потискането на свободата на словото в условията на демокрация се извършва по два начин: пряко от държавата и непряко чрез различни т. нар. «неправителствени» организации, които твърде често са прикрити филиали на различни държавни институции, обикновено свързани с разузнаването и други подобни специални служби.
Демокрацията наказва всеки призив за сваляне на съществуващата власт по насилствен начин. По това тя не се различава от нормалните политически системи – навсякъде призивите към насилие се наказват. Дотук всичко добре и никой не може да укори демократичните институции в нищо, защото именно така и трябва да бъде и точно по този начин функционира обществото: чрез защитата срещу произволното насилие.

Добре, но в такъв случай къде отиде свободата на словото?

Ами, няма я!

Демокрацията е единствената политическа система, която претендира, че осигурява свобода на словото. Нито една реална монархия (с термина «реална» разграничаваме истинските, останали в миналото монархии, от днешните трупи на оперетъчни комедианти) не крие, че ограничава свободата на словото в степента, необходима за нормалното функциониране на обществения организъм. Напротив, в реалните монархии е имало съвсем официални учреждения, занимаващи се с цензура, която да предпазва обществения морал и нрави от разрушаването им посредством обругаване, принизяване и словесни гаври – които обругаване, принизяване и гаври, ако се вгледаме в историческия аспект на проблема, ще видим, че обикновено са извършвани от предшествениците на днешните демократи под благовидни предлози като «прогрес», «хуманизъм», «свободомислие», «борба срещу тираните» и прочие елементарни, втръснали и изтъркани от употреба шаблони.

Да не говорим пък за диктатурите, където ограничаването на словесната свобода се смята за нещо съвсем нормално… И те не претендират за нея.

Само демокрацията изявява претенцията да дава свобода на словото.

Но в същото време виждаме, че и тя също ограничава тази свобода. При това не само по вече споменатия директен начин, но и завоалирано, например: като се отнема правото на отделния гражданин да се обръща към съда по въпроси, в които на пръв поглед не е засегнат неговия «интерес», включително и за същата тази «свобода на словото» - но такова право се дава на «неправителствени» организации, достатъчно е те да са заявили в документите по учредяването си, че защитават определени интереси, независимо какви и чии. Например, прословутите «човешки права». За всяко изказване, тоест, за УПРАЖНЯВАНЕ НА СВОБОДАТА НА СЛОВОТО, за което упражняване дадената организация сметне, че нарушава някое от тези «права», тя по закон може да да се обърне към съда; докато това не може да стори обикновеният гражданин, ако бъде преценено, че не е нарушено някое конкретно негово «право». И край на свободата на словото!

Нещата в това отношения днес са стигнали твърде далече и например във Франция през юни 2011 беше повдигнат въпроса за «неправителствените» организации, занимаващи се с дейността да повдигат съдебни обвинения срещу обществени и политически дейци за изказвания, които организациите сметнат за влизащи в тяхната «сфера на компетентност»; върхът на парадокса е, че същите тези френски «неправителствени» организации съвсем официално са финансирани от… френското правителство. На пръв поглед това е само един от многобройните демократични абсурди и в разкритията по този повод съвсем правилно беше посочено, че фактически въпросните организации могат абсолютно безнаказано да тероризират съдебно когото си поискат и нарочат за жертва; понеже дори да загубят делото, то чрез механизма за държавно финансиране всички негативни резултати от тази загуба ще поеме държавата, а за конкретните лица в организациите не ще има никакви последици.

Разбира се, по принцип терминът «свобода на словото» звучи абстрактно. За щастие имаме налице неговото конкретизиране, и то не в какво да е, а в официален документ на ООН, който така се и нарича: «Декларация за правата на човека».
Въпросният документ е приет на 10 декември 1948 г. Той включва един точно определен асортимент от т. нар. «човешки права», 30 на брой. Ни повече, ни по-малко – точно толкова. Няма да коментираме нито подозрително-точното им, кръгло количество, нито всички възражения, които може да се направят както по отношение на доминиращите ООН страни в онзи момент, нито пък хората, които тогава са управлявали тези страни (естествено, че трябва да се провери в какви точно официални, полуофициални или направо тайни организации са членували тези управници, каква идеология и религия са изповядвали, на какви етнически общности са представители и т. н., и т. н.).

Нека просто временно да приемем така поднесените ни «човешки права» такива, каквито ни ги поднасят – и да опитаме да се вгледаме чрез един кратък сравнителен анализ в някои от тях, които пряко или косвено касаят проблема, разглеждан в тази глава: свободата на словото. В случая ни интересуват Човешко право №19 – «Свобода на мисълта» , и Човешко право №20 – «Свобода на изразяване».
Така конкретизираната като Човешко право №20 «свобода на изразяване» означава всеки да бъде свободен да говори, каквото си иска – без да бъде преследван за това. А какво друго да означава? Ето я истинската свобода на словото!
Теоретично е така. Според вече споменатата романтична и идеализирана представа за демократичната «свобода на словото». Но лесно е да установим, че от въпросното Човешко право №20 (понякога чиновническия идиотизъм стига чак до глобални мащаби в рамките на ООН – тази инвентаризация на «човешките права» е поредно доказателство!) има изключения. Например в наказателните кодекси на всички демократични страни има предвидени наказания за призиви за сваляне не просто на властта, което вече споменахме, но на установения политически строй – разбирай за сваляне на демокрацията.
Очевидно по този начин демокрацията се изравнява с която и да било диктатура в света.

Нещо повече. В повечето демократични страни се наказва проповядването на антидемократична идеология – обикновено размито, неясно и шаблонно определяна като «расизъм» (дори когато става дума за конфликти между хора от една и съща раса), «ксенофобия», «неонацизъм», определени «анти…изми» и пр. Но нали в “антидемократичните” страни се наказва проповядването пък на “демократична” идеология – комунизмът, например, е добър пример в това отношение.
Ето как по този въпрос между всяка, дори най-нечовешката диктатура и демокрацията няма разлика.
В диктатурата свободата на словото се простира дотам, докъдето не вреди на съответната диктатура.
В демокрацията – докъдето не вреди на съответната демокрация.

Така стигаме до извънредно важния извод, че демокрацията е просто форма на диктатура. Вярно, в по-лъскава и маскировъчна опаковка. Но все пак най-обикновена диктатура, подобна на хитлеризма в нацистка Германия, комунизма в Северна Корея или режима на Пол Пот в някогашна Камбоджа.

В такъв случай по какво се различава демокрацията от останалите съвременни и минали диктатури в аспекта, който ни интересува в тази глава: по отношение свободата на словото?

Разликата е доста съществена. Другите диктатури просто потъпкват свободата на словото. И въобще не отричат това.
Диктатурата демокрация или, както я обозначаваме за по-лесно – «демократурата», след като потъпче свободата на словото, нарича «свобода на словото» липсата на свобода на словото.

Така се стига до новоезика на Оруел от «1984», която книга е едно от най-добрите описания на живота в условията на глобална демократура.
Не е достатъчно обаче да се сътвори «новоезик». Този «новоезик» трябва да бъде внедрен в съзнанието на хората – с всичките си думи, понятия, термини, дефиниции, аксиоми.

Думите, понятията, термините, дефинициите, аксиомите и каквото ви хрумне още като словесни комбинации оформят идеите.

Идеите оформят утопията – тоест представата, че светът е друг, не такъв като този, в който реално живее индивидът. Всеки, който си спомня комунизма, помни също как се оформяше представата за един мирен, кротък, трудолюбив свят, където в милицията не биеха, плановете се преизпълняваха и значи всичко беше наред. Но никой не пишеше за концлагерите, както и че фалшивата икономика беше обречена. Утопия в действие.

Утопията манипулира съзнанието. И до ден-днешен хората с манипулирано от комунизма съзнание въздишат за него.
Въздишат, защото манипулацията, веднъж внедрена в съзнанието на едно поколение, е способна да дава отровни плодове дълго и дълго време след това. Необходимо е само тези плодове да се обгърнат с грижи, да не им се позволи да изсъхнат или изгният – и практически тяхната отрова е в състояние да заразява съзнанието на всяко ново поколение, докато не бъде обезвредена по някакъв начин.

Трансформацията на реалната, нормална свобода на словото, съществуваща преди завладяването на властта от страна на демократите, и която свобода предполага задължителното наличие на официална цензура с цел да бъде защитен обществения морал, в унищожаването на свободата на словото от страна на същите тези «демократи» се извършва чрез метода на информационната война.

Информационната война представлява процес на изработване на система от нови понятия, която система в края на краищата се превръща в утопия, унищожава старите понятия и ги замества с нови в съзнанието на хората.
Днес преобладава по-тясно схващане за информационната война като за процес, сравнително ограничен във времето и преследващ предимно конюнктурно-локални, в най-познатите случаи дори съвсем прагматични военни цели.
Но лесно е да се забележи, че в процеса на своя глобален завоевателно-окупационен марш демокрацията не може да се задоволи с такива цели.

Нейните идеолози и практически основатели – през 1776 г. в Америка и през 1789 г. във Франция (който реши да се завърне още хилядолетие-две назад, няма да сбърка – но засега се ограничаваме в по-кратки интервали) ясно са заложили всеобхватност не само в географско-глобален, но и във времеви, темпорален мащаб.
Казано по-ясно, демократите водят своята война не само, за да завладеят целия свят.

Тяхната цел е да го завладеят завинаги.
В противен случай цялата тази огромна, многовековна работа по манипулиране съзнанието на хората не би имала никакъв смисъл. Достатъчно е да се извърши завоеванието, и после подчинените да бъдат държани в подчинение чрез комбинация от застрашителна сила или съблазнителни материални придобивки – както са постъпвали римляните. В рамките на своята империя те напълно толерантно оставят победените народи да си вярват в каквито искат богове и въобще не им хрумва да натрапват своята религия. Единствените гонения с религиозен аспект срещу християни се обуславят от обстоятелството, че преследваните по тази причина са били военни, като по тази причина отказът да се поклонят пред римските богове или статуята на обожествявания император се трактува като държавна измяна – така например е наказан със смърт Свети Георги Победоносец. Другите преследвания са били предимно по доноси на представители на враждебно настроената към християнството диаспора в империята, но аспектът на обвиненията е предимно свързан с въображаеми деяния и римските власти ги разследват главно именно като действия, а не самата религия като такава.
Римляните, а и всички останали познати империи, монархии и диктатури си поставят за цел просто да завладеят колкото може повече и, естествено, да го задържат за по-дълго време – но не и да променят съзнанието на завладените. Дори Хитлер, с неговите планове за «хилядолетен райх», предвижда да се остави християнството на победената Източна Европа и Русия, за да не се превърнат завладените славяни в съвсем примитивни и по този начин непродуктивни същества.
Демокрацията е единствената политическа система в целия свят, която предвижда да промени веднъж завинаги съзнанието на хората, като им натрапи своята идеология. По този начин да ги превърне в свои роби веднъж завинаги. Идеалните роби – които дори не знаят, че са роби. Същества за употреба. Повече добитък, животни, отколкото хора.
Иначе казано, целта на съвременната информационна война, водена от Запада, е чрез промяна на съзнанието на хората и натрапване на нови понятия да върне мнозинството от тях в животинско състояние с цел да се осигури завинаги властта на господарите на демокрацията.
Това натрапване става чрез метода на информационната война.
Вече споменахме доносите пред римските власти срещу първите християни. Великата епопея на раннохристиянските мъченици е документирана, описана и добре позната. Всъщност, може да се каже, че първият акт на информационната война против християнството започва с обвиненията пред Пилат Понтийски срещу Иисус Христос. Прочутата фраза на Пилат: «Аз не виждам вина в този човек!» и последвалото измиване на ръцете може да се разглежда и като първото прозрение за лъжите и манипулациите, използвани в тази война.
Веднъж започнала, информационната война срещу християнството (всъщност именно това е и главният фронт на съвременната информационна война) не само не отслабва във вековете, но постоянно набира все нова енергия. Тук са и всевъзможните ереси, сред които може да се отличи дуализмът, зает от учението на персиеца Мани (Г.С: евреин! Тогава в Персия е и еврейският Синедрион!?) и пренесен на Запад под формата на идеологиите на павликяни, богомили, катари, албигойци, патарени и всевъзможни други секти и сектички, наводнили средновековна Европа и размножили се под най-различни форми до ден-днешен; за съжаление на България се пада съмнителната чест посредством сектата на богомилите да се превърне в главния транзитен център на тези антихристиянски течения и основен техен плацдарм за идеологическата атака срещу Запада. И създаването на цели нови религии в Близкия изток, които още след появата си бързат да изпълнят задачата, заради която са измислени: започват масираното военно настъпление срещу християнския Запад, увенчало се с почти пълното унищожение на християнството в Пиренейския полуостров, на което са му нужни 7 века Реконкиста, за да възвърне изгубените си позиции, и с гибелта на оцелялата част от Римската империя – християнска Византия.
Естествено е при впечатляващото до шокова степен развитие на съвременните технологии за манипулиране на съзнанието историческият аспект на информационната война срещу християнството да остане на заден план. Но без да се познава той поне в най-общи линии, трудно може да бъде разбрана целта на тоталната манипулация на съзнанието на хората по цял свят, която съвременната демокрация извършва.
Защото може да се направи аналогия с прочутата фраза за оръжията, която твърди: не оръжията убиват хора, хората убиват хора.
Същото може да се каже и в перифразиран вариант.
Не информационните технологии манипулират хора.
Хората манипулират хора.
Една създадена представа без достатъчно фактологически основания за това може да бъде резултат само на едно-единствено обстоятелство – внушение. Внушението, разбира се, може да възникне и от само себе си по силата на някаква, истинска или привидна, очевидност. Например човечеството дълго време си е внушавало, че Слънцето се върти около Земята поради привидната очевидност на това природно явление.
В обществените отношение нещата стоята малко по-другояче. Привидната очевидност сравнително бързо бива разкрита именно като невярна и общественото мнение установява истината. Например, ако ни е внушавано дълго време, че дадена религия призовава към добро и хуманност, а в същото време нейни представители взривяват небостъргачи и режат човешки глави, показвайки процедурата по Интернет, то бързо ще се ориентираме, че ни бива внушавана не твърде достоверна, по-точно внушавана ни е съвсем лъжлива представа за тази религия.
Установяването на истината в обществените, социални и политически отношения може да бъде блокирано дълго време само посредством манипулация на масовото съзнание. Тя представлява поднасяне на информация по специален, избирателен и манипулиран начин, който предизвиква в съзнанието на рецепиента (възприемащия) определена представа за даден обществен, социален или политически феномен. Всъщност може да се каже, че метафората «информационна война» представлява другото наименования на манипулацията на съзнанието на големи групи хора.
Територия на информационната война днес са главно медиите, като специален сектор представлява сферата на изкуството, която по свой специфичен начин генерира манипулиращи съзнанието идеи. Преди появата на първите вестници в началото на ХVIII в. основна територия на информационната война е била главно литературата и в по-малка степен изобразителното изкуство.
За да установим наличието на информационна война, трябва да се взрем в нейните признаци, които обозначават начина на поднасяне на информацията в публичното пространство.
Признаците на информационната война са следните:
1) избирателност на фактите;
2) предвзетост на оценките;
3) насаждане на нова терминология.
Информационната война се води още преди възникването на печата. Но не бива да се бърка с чисто военно-политическите и разузнавателно-шпионски маневри в областта на информацията, които преследват конкретни резултати в ограничен по време интервал.
Информационната война, макар в края на краищата да цели същото както и класическата война – превземане на територия и подчиняване на населението върху тази територия, в рамките на тази борба има своя специфика, която я превръща в оръжие, много по-могъщо от традиционните. Причината е, че целта на атакуващия в информационната война е не да ликвидира съпротивата, като унищожи противника – а да откаже противника от съпротива, да убие духа му, да го увери, че поради различни причини и съображения няма смисъл да се съпротивлява на собственото си поробване и унищожение, а в идеалния вариант – да накара противника да приветства собствения си окупатор и унищожител. Целта на отбраняващия се в тази война е съответно противоположна – да не позволи на нападателя да постигне тези цели, да запази духа на собствения си народ, да увеличи възможностите му за съпротива и по този начин да провали плановете на нападателя, като му остави в края на краищата единствено възможността да опита да постигне целите си със средствата на класическата война – тоест с оръжие. Войната в Югославия ни предостави богати възможности да наблюдаваме тези технологии в действие; с тази специфика, че там атакуващите в информационната война, в която роля влязоха страните от НАТО, бързаха да постигнат целите си преди Русия да е стъпила на крака след убийствените либерални реформи, и затова не чакаха информационната война окончателно да разложи сръбското общество, а прибягнаха до оръжието преди постигането на тази цел. Ето защо, вместо да насочат информационните удари срещу самите сърби, те започнаха да облъчват целия свят с дезинформация, за да убедят страничните наблюдатели в необходимостта от въоръжена намеса в името на услужливо поднесени също от тях «хуманни цели» - и определено постигнаха успех.
Примерът със Сърбия е типичен за бърза, почти светкавична информационна война, продължила десетина години. Между другото сега виждаме последиците от информационния удар, съчетан с военното поражение: вече населението на Сърбия няма духа, желанието и волята да се съпротивлява, дори една голяма част от него желае влизането в ЕС. При онези, които до вчера го бомбардираха. Заради примитивни, чисто материални облаги днес сърбите се подчиняват и превръщат фактически в измиращ, поробен народ, който по демографски причини, след не повече от 80-100 години ще бъде заличен от земята, върху която живее, за да нахлуят там победителите и в класическата, и в информационната война.
Както нахлуха в Косово.
Информационната война се води не в пространството, нито дори в ефира. Тя се води във времето. Ето защо не бива да се учудваме на обстоятелството, че като един от нейните резултати в Западна Европа е наличието на предвзето-враждебни оценки спрямо Русия още от средата на 16-ти век – и до ден-днешен. Причината е много проста: по онова време Русия се превръща в най-голямата по територия християнска държава, при това по династическа линия съвсем основателно се смята за наследник на Византия. И нищо няма странно в започналата информационна война срещу нея тогава. Нали точно по същото време се разгръща борбата срещу християнството и в самата Европа под вида на т. нар. «хуманизъм»?
Любопитен е например двойният стандарт в отношението към някои средновековни владетели, натрапван ни от западната историография. Така например, руският цар Иван Грозни е представян от западните историци като «страшен» (използвайки и превода на името му), «кървав», «тиранин», «деспот», почти психопат, който избил 4 хиляди души по време на своето царуване. Не са малко за 40 години – от 1545 до 1584. По 100 души на година е трепал. Явно е бил кървав тиранин и деспот.
По същото време обаче френският крал Шарл IХ само за една нощ – Вартоломеевата, избива 30 хиляди души. Дори ако ги разхвърляме върху всичките години на царуването му – от 1560 до 1574, пак стават по 2 хиляди души годишно. Тоест – 20 пъти повече от Иван Грозни.
Обаче интересно защо никой не нарича Щарл IХ «кървав тиранин и деспот».
Пак в същата епоха английската кралица Елизабет I за 44 години царуване избива 89 хиляди души затова, че били «скитници» или се съпротивлявали на отнемането на земите им от едрите земевладелци – процес, обозначен с прочутата фраза «Овцете изядоха хората». Пак излизат по 2000 души годишно. Пак 20 пъти повече от Иван Грозни. И пак никой, кой знае защо, не нарича Елизабет «кървава тиранка и деспотка».
Това е тя, информационната война…
А днес виждаме докъде доведоха Европа криворазбраните, извън религиозната идентичност, и натрапени ни по методите на информационната война «права на човека» - до гибел. Виждаме чрез примера на имигрантите в Европа, че онзи, който не се поддава на тези фалшиви лозунги, в края на краищата побеждава. Разбира се, борбата срещу християнското (засега) мнозинство в Европа е не просто подклаждана, но също грижливо финансирана, подкрепяна и насочвана.
Най-характерният случай, който показва, че информационната война на Запада срещу християнството не се води просто заради идеологическата, така да се каже, «морална», победа, а преследва изключително практически цели в обществено-социалните отношения в реалния свят, е отношението към най-слабите в първично, природно отношение, социални групи - жените и децата.
При информационната война, както и при всяка друга война, вниманието е насочено да бъдат атакувани слабите участъци в отбраната на противника. В обществото, това, естествено, са преди всичко жените и децата.
Разбира се, може да се спомене, че в социален план това са бедните и маргинализирани слоеве от населението – и виждаме в исторически аспект как те винаги са манипулирани така, че да бъдат в острието на поредния «революционен» удар срещу християнското обществото.
Но все пак преди всичко, цел на информационната война срещу християнството са жените и деца. Това е разбираемо – защо трябва да се водят войни, да се шокира светът с кървави събития и да бъдат избивани хора с милиони, когато може да се направи така, че жените-християнки просто да не раждат, а родените вече деца да бъдат откъсвани чрез различни методи от християнските им корени. Резултатът е все същият: милиони, десетки милиони и стотици милиони християни по-малко (само в България след 1956 г. са извършени 6 милиона официални аборта), но без шокиращите усилия на традиционната война.
Разбира се, демографската гибел настъпва не навсякъде – а само в онези общества, които се поддават на информационните атаки, на утопичните внушения и позволяват подобно отношение към жената.
Това е преди всичко християнското общество.
Други общества, където жената съхранява функциите си на майка и пазителка на семейното огнище, въобще не изпитват демографски притеснения, напротив – стремглаво увеличават демографските си показатели. Както заявява през 1971 г. алжирският президент Хуари Бумедиен: «Ще завладеем Европа чрез утробите на жените си.»
Впрочем, показателно за сходството между тоталитаризма и демокрацията е обстоятелството, че един от най-гръмно прокламираните комунистически лозунги беше този за «равноправието» между мъжа и жената – точно както при демокрацията. Който лозунг имаше все същите последици: стремително спадане на раждаемостта, отслабване на обществото и перспектива за скорошната му гибел…
Демографската гибел е прекият резултат от информационната война, замаскирвана с термина «свобода на словото».
За да бъде осъществена успешно една атака в информационната война, тя трябва да разполага със съответните оръжия. Оръжието на информацията са думите.
Ето защо и до ден-днешен най-мащабната операция в информационната война, ненадмината по размах, прогнозиране и последици е периодът на действие на т. нар. «френски енциклопедисти», когато за сравнително кратко време, само 30 години, групата на Аламбер, Монтескьо и Дидро успява да състави най-великия шедьовър на антихристиянската информационна война досега – т. нар. «енциклопедия».
Какво представлява този пропаганден труд, който причинява смъртта на десетки, а ако се вгледаме в историческата перспектива на неговите последици – на стотици милиони хора?
Пълното му название е «Енциклопедия, или Тълковен речник на науките, изкуствата и занаятите» (Encyclopdie, ou Dictionnaire raisonn des sciences, des arts et des metiers, 1751-1780). Смята се за най-значителната книга на т. нар. «Просвещение» или «илюминатство» – на фр. «ilumination». Създавана е от екип от повече от 60 души. Шеф на операцията е Дени Дидро, негов постоянен помощник – дьо Жокур; до 1758 г. втори редактор е Жан дАламбер. Твърди се, че идеята за операцията е на издателя Льо Бретон, макар да е доста съмнително един обикновен издател да замисли и най-важното, да финансира такова обемно начинание.
Създаването на френската енциклопедия е блестящ пример за масирана информационна атака – развита и като идеен обем, и като времеви интервал. Формиран е екип, всеки участник в екипа има своите задачи, начело стоят обществено значими фигури, които придават морална тежест и авторитет на изданието, което способства за неговата реклама – Волтер, Монтескьо, Бюфон, Русо също участва, макар все още да не е твърде известен, засега ръководи само отдела по музика на енциклопедията.
А истинската цел днес, разполагайки с предимството да погледнем от дистанция на времето, не е трудно да бъде открита – и тя е вече класически похват в информационната война: подмяна на понятията. Тоест: на определени, ключови думи, които оформят съзнанието на обществото.
В енциклопедията присъстват 60 хиляди статии. Обхванат е практически пълния обем от информация в различните сфери на знанието, с която обществото разполага по онова време. Но какво значи подмяна? Това значи да бъдет заменени предишните тълкувания на тази информация с нови. А предишните, независимо от католическия им аспект, са, така или иначе християнски. С какво може да бъдат заменени едни християнски тълкувания и понятия? Естествено, с нехристиянски – не би имало смисъл да се подменят християнски тълкувания и понятия с християнски тълкувания и понятия, защото се получава безсмислица.
Но какво означава нехристиянски? Всяко едно «нехристиянско» понятие и тълкувание на определяна тема е вече антихристиянско, защото отклонява вниманието от християнското понятие и тълкувание на същата тема.
В описанията на терора, зверствата и масовите убийства, известни като «велика френска революция» обикновено и надали случайно се слага акцент върху социалната, политическата и военната страна на събитията. Мимоходом, но старателно се подминава религиозната страна на проблема. А всъщност именно тя е главната историческа последица от «революцията», подготвена преди това от безкомпромисно проведена информационна война.
След отделянето на църквата от държавата - като не забравяме, че в антихристиянския си бяс якобинците, сред които преобладават представители отново на антихристиянската диаспора (евреите), променят даже названията на месеците в календара, за да заличат дори спомена за християнството, вече става ясен ефикасният модел, по който това може да бъде извършено и в други страни. Европа и Южна Америка – на практика целият католико-протестантски свят, са залети от революции, заговори, конспирации, терор и убийства. В продължение само на около век почти навсякъде там църквата е отделена от държавата, а на мястото на много монархии възникват «републики» като политически образувания, позволяващи безконтролна корупция, жесток социален гнет и свирепа експлоатация на народа, който народ, да не забравяме, че се състои не от анонимни личност, а от християни.
Всъщност след 1789 г. само за около век върху християните по света се установява антихристиянско робство.
И далеч не е случайно, че за Улянов-Ленин моделът, по който той извършва октомврийския преврат в Русия и разгръща кампанията по унищожаване на Православието в хода на Гражданската война и след това, е именно моделът на кървавите събития във Франция от 1789-1794 г.
Съвременната информационна война черпи енергия от изопачаването, манипулирането на историята. Ако няма историческа основа за нейните постулати, тя заглъхва по простата причина, че губи изворна аргументация, за да обоснове пътя към официално прокламираните си цели. А тези официални цели не се отличават с разнообразие: все втръсналите шаблони за имагинерно потъпкани «човешки права» - поднасяни избирателно, разбира се. Например никой не се интересува от правата на християните, но за правата на другите религии се вдига вой до небесата. Спретнаха набързо концепцията за т. нар. «отворено общество» - отвориха го, а през «отвора» нахлуха новите варвари, които ще го унищожат. И неслучайно доста хора на Запад си спомниха, че всъщност Римската империя е загинала не толкова заради военни поражения, колкото заради разрешаването на неконтролирана миграция.
Съответните фондаци и идеологически центрове сервираха в общественото съзнание и странното понятие «толерантност» - отново, естествено, в ущърб на християните. Последваха «ксенофобия», «търпимост», «мултикултурализъм» (впрочем, това вече го отхвърлиха, прекалено се компрометира!) и пр., и пр. идеологически щампи.
Неслучайно по времето на комунизма едно от нещата, които най-силно потискаха, бяха именно идеологическите щампи – но щампите на демокрацията надминаха по размах и честота на употреба дори ударните постижения на комунистическата пропаганда. Още една твърде характерна обща черта между двете разновидности на тоталитаризма – комунистическата и «демократичната».
Един от най-красноречивите примери за «изсмукване» на енергия от историята с цел използването й за информационна война е трактуването на дейността на Й. В. Сталин. Както обикновено, отдалечаването от онази епоха дава повече възможности да се видят по-ясно последиците от неговата роля в съдбата не само на християнска Русия, но и за целия свят. И самият факт, че за представителите на съвременния либерал-фашизъм Сталин е концентриран образ, символ и емблема на всичко, което мразят, би трябвало да ни накара да се взрем по-внимателно в стореното от него. Явно е, че то е доста по-значимо от онова, което е на повърхността, и дава резултати до ден-днешен – иначе не би се появявяла пяна по устата на различни телевизионни либерал-фашистки манипулатори, щом стане дума за този човек.
Създадената от Сталин империя се разпадна. Комунизмът като обществена система, справедливо или не, се компрометира. А те все така побесняват и очите им се наливат с кръв при споменаване на името му.
Защо? Какво толкова е сторил?
Та нали революцията, в която той е взел активно участие, е платена с американски пари от вездесъщия Якоб Шифт и са минали през стокхолмската явка на Израел Лазаревич Гелфанд (Парвус)? Нима самите либерал-фашисти не получават днес американски пари – било чрез различни фондации, пропагандиращи т. нар. «отворено общество» (под който термин се подразбира отворено за антихуманни и антихристиянски идеи), било директно, «на ръка»? И ако, както се твърди, Сталин е злият гений на Русия – тогава именно днешните му отрицатели би трябвало да го възхваляват, доколкото за тях Русия е все така символ на мракобесие. А те го мразят. Защо?
Отговорът лежи на повърхността.
Защото Сталин спасява християнството.
Може всякак да се тълкува неговата дейност в религиозното направление, както и взаимооотношенията му с Църквата. Затова да не се плъзгаме по тълкуванията, но да се вгледаме във фактите – а там вече всеки, който има желание, може да си ги тълкува по свое усмотрение.
Първият факт е, че днес в Северна Корея, да вземем този класически пример на комунистическа държава, е унищожена всяка форма на религия (говорим за класическите религи, не за култовото поклонение към «вождовете»). Северна Корея е образцовата комунистическа държава. Съответно в нея религия няма, защото е ликвидирана.
И веднага се появява въпросът: а защо в СССР по времето на Сталин религията не е била унищожена и ликвидирана? Нали Ленин и Троцки вече са били започнали този процес, който е предстояло само да бъде довършен. Но Сталин не го довършва. Нима са му липсвали ресурси? Няма що, огромните ресурси: нужно е било само съответно решение на Политбюро, т. е. на самия Сталин, после няколкостотин тона динамит – и в Русия е нямало да остане нито една църква. Всички са щели да бъдат сполетени от съдбата на храма «Христос Спасител». Впрочем, в целия Сибир в един момент от комунистическата диктатура е имало само 2 църкви, а в Псковска губерния – 3. Вярно, малко. Нищожен брой – като имаме предвид, че в същата Псковска губерния преди революцията са били 1800.
И все пак оцелели. Последните църкви – но останали.
И тук не може да не си спомним, че Сталин е учил в семинария. Но не просто учил – бил е отличник. И между другото, изключителен поет – на 17-годишна възраст негови стихотворения влизат в христоматия по грузинска литература. А православната църква винаги е била наясно с ролята на антихристиянските движения, организации и течения. Ето защо Сталин не може да не е бил запознат с тази информация. Доколко й е вярвал на млади години, е отделен въпрос. Вероятно не й е вярвал, щом се присъединява към революционерите; неговото съзнание също е било промито от демократично-революционната утопия, което се показва от самия факт на това негово присъединяване.
Така или иначе, е бил запознат с етнорелигиозния характер на руското «революционно» движение. А октомврийският преврат и неговите последици окончателно би трябвало да са го убедили, че става дума за борба не за социални правдини, а просто с цел да бъде унищожено Православието. Както през 1789 г. образците на Ленин – Робеспиер, Дантон и Марат, са започнали окончателното унищожаване на западното християнство.
И когато това е станало пределно ясно, какво е можел да направи Сталин? Да се обяви против антихристиянския курс на «революцията»? Та нали е щял да бъде незабавно свален от всичките му постове, а Троцки е щял да ликува и да хвърли Русия по пътя на истинския, образцовия комунизъм: без никаква частна собственост, включително и върху жилищата, на работа под строй, жените общи, децата – в общежития от казармен тип по модела, осъществен от малко по-късния проект «Лебенсборн» на Хайнрих Химлер и усилено пропагандиран от днешната «ювенална юстиция». Какъвто и да е бил «сталинизмът», по негово време е запазена частната собственост върху жилищата, църквата е съществувала съвсем офицално, независимо от убийствата и репресиите срещу свещеници, за закъснения за работа се е наказвало строго, но не се е ходело под строй, семейството не е разрушено. А през 1937 г., когато успява да отстрани окончателно вътрешнопартийните си противници и конкуренти, Сталин наказва със смърт най-свирепите палачи на руския народ – при това, по някакво странно съвпадение, повечето от тях по произход не са руснаци. Което за сетен път би трябвало да ни убеди, че октомврийският преврат от 1917 г. и Гражданската война са всъщност етнорелигиозна война срещу Православието.
Нещо повече - ако Сталин следва стриктно изискванията на комунистическата иделогия, той бй трябвало да смачка безпощадно този разсадник на “опиум за народа”. Но не го прави? Защо?
Към 1 януари 1949 г. в Русия има 14 447 официално действащи православни храмове. Защо ги има? Щеше ли да ги има, ако Ленин не беше сполетян от фаталните последици на сифилиса или пък Троцки беше победил във вътрешопартийната борба? Същият този Троцки, който преди завръщането си в Русия през 1917 г. живее в Ню-Йорк на издръжка на зловещия банкер, финансирал и бунтовете през 1905 г., и Октомврийския преврат – Якоб Шифт; а последната му среща преди отпътуването за Русия е на един канадски остров не с кого да е, а с тогавашния американски президент Уудроу Уилсън? Дали ако кървавите палачи Ленин и Троцки бяха останали начело на Русия вместо Сталин, в страната щеше да оцелee и една църква?
За да си отговорим какво всъщност конкретно щеше да се случи, ако беше победил някой друг във вътрешнопартийните борби през 20-те години, например Троцки, е достатъчно да погледнем в какво състояние се намира съвременна Франция, ликуващо празнуваща всяка година на 14 юли собственото си самоубийство, извършено през 1789 г. Съвременната Франция, с все повече разрастващи се антихристиянски настроени имигрантски анклави, срещу които никой не смее да протестира. Достатъчно е да се припомни как през септември 2010 г. имигранти крещяха в центъра на Гренобъл: «Смърт на белите!» - и никой не се реши да повдигне в публичното пространство проблема за тези викове. Свобода на словото…
Впрочем, може би е достатъчно да погледнем френския национален отбор по футбол. Великолепен отбор, няма съмнение. Под съмнение е само доколко е френски…
Тоталната загуба на национална, етническа, културна и религиозна идентичност – това е резултатът от т. нар. «Велика френска революция»; такъв щеше да е и резултатът от т. нар. «Велика октомврийска социалистическа революция», ако не беше геният на Сталин, който успя да спаси Русия от антихристиянската чума. Де факто той изтръгва отровното жило на т. нар. «октомврийска революция» и обръща силата на завладелите властта антрихристияни срещу самите тях.
Направихме този лек исторически екскурс именно като един от примерите за мотивация на «демократите» в тяхната информационна война, започнала като твърде прогресивната «свобода на словото». Защото именно запазването на Православната църква като функционираща структура и по този начин съхраняването на Православието, а ако се погледне в глобален мащаб – запазването на автентичното християнство, е това, което не могат да простят на Сталин представителите на съвременния либерал-фашизъм. Отношението на съвременните руски и западни либерал-фашисти към личността и делото на Сталин е образец за черпане на енергия от манипулираната история с цел водене на информационна война – разбира се, не от някакви морално етични съображения като осъждане на «сталинските престъпления», а със съвсем актуалната задача да бъде елиминирана възможността за правдив анализ на този исторически персонаж и така да бъде премахната опасността от разкриване на историческата истина за етнорелигиозната война срещу християнство, от която война той е успял да изведе Русия макар и ранена, но, поне по негово време, непобедена…
(Г.С. За Сталин пише че е Грузинец, но бил "осетинец", а всъщност, делата му, и имената му са еврейски - Йосиф Висарионович, а фамилията му - Джугашвили означава- еврейски син. Жена му е еврейка, децата му носят еврейски имена, обкържението му, и след войната, си остава еврейско, начело с Берия. Въпреки "смекчения" терор в СССР, по негово време, лагерите са препълнени, вкл. с православни свещеници и миряни. Избраният от болшевиките- евреи, православен Патриарх се е съгласил, православната църква да се подчинява на КПСС и КГБ, и за истинските православни архиереи - мъченици, той е предател -еретик. А за сталиновото отношение към християнството можем да съдим по отношеноието на новата съветска комунистическа власт в България към свещениците!)  
Разбира се, информационната война, почерпила веднъж енергия от историята, трябва да вкара тази енергия за постигане на съвсем конкретни цели в нейния днешен етап. Как да разпознаем бойното поле, където се разгръща съвременна диверсионно-информационна операция?
Признаците на съвременния етап на информационната война са следните:
1) подстрекаване на малцинствата, принуждаване на християнското мнозинство към отстъпки под вида на «толерантност»;
2) внушаване на комплекс за непълноценност и чувство за вина на християнските мнозинства;
3) окуражаване на безбрачието, употребата на противозачатъчни средства, безразборните полови връзки, извеждането на жената от семейството и принуждаването й да работи, за да се чувства «пълноценна»;
4) внушаване на омраза или пренебрежение към християнството;
5) изопачаване на историята – отдавна е казано, че който владее миналото, владее бъдещето. Но какво конкретно значи това? Просто да внушиш на другите, че миналото е било такова, каквото на теб ти изгодно
6) агресия в областта на възпитанието на младото поколение с цел то да бъде откъснато окончателно от християнските си корени.
Крайният «технологичен» резултат от информационната война е намаляването на раждаемостта сред християните.
Крайният глобален резултат – изчезването на населението в цели християнски ареали и замяната му с нехристиянско население. Но когато отделна християнска общност реши да се съпротивлава докрай, тогава последният етап на информационната война е преминаването й в традиционна война с използването на въоръжена сила – този етап видяхме например на територията на бивша Югославия, като най-нагледният пример беше Косово.
Нов момент в съвременната информационна война е целенасоченото внедряване на вътрешна информационна демократична агентура в дадено общество. Създават се информационни диверсионни групи, маскирани обикновено като «неправителствени организации» с гръмка риторика: «човешки права», «права на малцинствата», «толерантност», «съжителство на културите»… Ако се проследи обаче внимателно дейността на информационните диверсионни групи, лесно се установява, че повечето от тях се занимават именно с разпалване на дискриминация, омраза и конфликти между различни прослойки на обществото – етнически, расови, религиозни, възрастови, полови; тоест, точно обратното на това, което прокламират.
Не бива да забравяме, че терминът “информационна война” обозначава всъщност само един от подразделите, един от форматите на всеобхватната религиозна война, която на Запад се води срещу християнството. Развивайки и задълбочавайки този процес, основните властови и пропагандно-информационни кръгове, ангажирани в него, все повече се оказват в невъзможност да запазват привидността на т. нар. “демократични ценности”. Използваме уточнението “т. нар.”, защото при внимателно вглеждане в тях разпознаваме всъщност елементарни плагиати на християнските ценности, безсрамно откраднати, изопачени, деформирани и доведени до неузнаваемост, който процес на негативна трансформация има само една цел - да бъдат превърнати в оръжие срещу самите християни.
Днешното състояние на обществените, социални, политически и религиозни отношения на Запад е такова, че християнството там е поставено на колене. Неговото влияние се свива все повече, измествано както от други религии, така и от най-обикновен консуматорски атеизъм.
И ако се вгледаме в съвременната религиозна карта на света, ще видим, че единствената страна, където християнството укрепва и засилва своите позиции, е Русия. Именно затова съвременната информационна война на Запада е насочена главно срещу нея. Дори в западнатите медии започват да се появяват разтревожени нотки заради някаква «клерикализация» там – по същия начин, по който преди 1990 г. проливаха обилно сълзи и сополи за «потисканата религиозна свобода» пак в Русия.
Информационната война е просто война. Мнозина се подвеждат от думата и смятат, че информационната война се води само в ефира, върху телевизионните екрани, пред радиомикрофоните и по страниците на печатните медии.Това, че войната в момента е приела преди всичко формата на «информационна» не бива да заблуждава никого, защото не съществува рязка граница между информационната война със статии, интервюта, репортажи, новинарски емисии, квази-исторически хипотези и най-вече психологическият терор на т. нар. «неправителствени» организации – и класическата война с куршуми, бомби, снаряди, танкове и самолетоносачи.
Разбира се, съвременните апологети, координатори и екипи на антихристиянската информационна война не са неуязвими за също такива ответни информационни удари.
Има ли слаби места в съвременните антихристиянски постулати, щедро лансирани от почти всички без изключение западни медии?
Има, и то не малко.
Особено разпознаваеми и уязвими при по-внимателно вглеждане са именно онези от тях, които претендират за издигане на морално-етични ценности.
Слаби места на антихристиянската информационна война са:
- използването на универсализирана, стандартна и шаблонна «правозащитна» терминология.
- размитост на терминологията. Терминологичният апарат, с който са снабдени диверсионно-информационните групи, е размит, с неясни очертания и възможности за различни, често противоположни тълкувания. Например, прословутият термин «човешки права» - лесно е да се разобличи демагогията на подобно словосъчетание, когато бива прилагано само по отношение на една част от обществото. А когато бъде конкретизирано, се превръща в удобна мишена за информационна атака – например, конкретизирайки същия термин в «права на малцинствата», веднага апологетите на тези «права» може да бъдат обвинени в нарушаване правата на мнозинствата, и т. н., и т. н.
- укриването на демографските показатели и на имигрантското нашествие;
- уязвимостта на американската «демократична» избирателна система. Американската «демокрация» се сочи като образец за подражание. Но достатъчно е да се осветляват настойчиво, постоянно и аналитично механизмите на действие на тази система, когато вотът на избирателите се подменя с вота на невидимите «комисии», които фактически избират президента, за да се разкрие истинската същност на тези механизми.
Ето защо, като се има предвид превръщането на т. нар. «свобода на словото» в информационна война, не бива някой да си прави илюзията, че ще остане встрани от нея или пък, че това е имагинерен образ, просто някаква метафора, която стои встрани от реалния живот. Достатъчно е да се вгледаме в последиците от натрапваните ни понятия на западната пропагатна, както и в главната последица – убийствената демографска картина на Европа, за да разберем, че това е съвсем истинска война.
– На живот и смърт.

      
Любомир ЧОЛАКОВ



http://www.knigi-news.com/?in=pod&stat=6902§ion=12&cur=45      



Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: grigorsimov
Категория: Политика
Прочетен: 15668586
Постинги: 3954
Коментари: 6980
Гласове: 7983
Архив
Календар
«  Юли, 2022  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031