Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
04.04.2012 23:30 - УТОЧНЕНИТЕ НЕДОСТАТЪЦИ НА ДЕМОКРАЦИЯТА, Глава 4 от 'ДЕМОКРАТУРА'. Автор: lyubomircholakov
Автор: grigorsimov Категория: Политика   
Прочетен: 2746 Коментари: 0 Гласове:
5


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

ДЕМОКРАТЪТ каза:
- Никой не отрича, че въпреки своята съвършеност, демокрацията има и някои недостатъци.
АНТИДЕМОКРАТЪТ каза:
- Дори в прочутата си и доста глуповата със своята нагла пропагандност дефиниция Чърчил все пак запазва някакви зачатъци на почтеност и с половин уста признава: “Демокрацията има много недостатъци...”.
imageДо ден-днешен не се е чуло обаче някой демократ да подеме щафетата на тази полупочтеност и да направи най-елементарното: да изброи въпросните недостатъци. Тоест – да довърши почтеността. Защото може да излезе, че недостатъците са от такова естество, заради което втората част на изречението “... но нищо по-добро не е създадено” просто да увисне. Да се окаже, че тази втора част въобще не издържа критика. Че не е вярна. Че тези недостатъци са толкова и от такъв характер, та демокрацията да се окаже най-лошото, най-опасното и най-смъртоносното нещо, измислено от човечеството.
Освен това, нали Чърчил, независимо от всичките приписвани му качества (много от които, между другото, той сам си приписва в своите мемоари), е човек? Всеки човек може да бъде излъган. Или пък чисто и просто съзнателно да лъже поради свои лични или политически съображения. Човешко е. Нормално е някой, когото перипетиите на демокрацията са поставили начело на една държава, да харесва същата тази демокрация. И да послъгва в нейна полза. И в своята благодарност заради възможностите, които е дала лично на него, независимо, че ги е отрекла за милиони други хора, да послъгва в такава степен, че да обърне нещата съвсем наопаки. Или пък добросъвестно да се излъже, просто да се заблуди, да сбърка, да прецени неточно и т. н.
Тоест, в полза на самата ”демокрация” ще е да видим кои по-точно са тези недостатъци, колко са, какво представляват. Така веднъж завинаги ще сме сигурни, че, независимо от всички тях, регистрирани като наличие дори от «великия» политик и демократ Чърчил, тя наистина била “най-доброто” нещо, което било измислено от човечеството. Пък ако се окаже, че не била това “най-добро” нещо – тогава майната й на демокрацията и да се огледаме за нещо друго! За нещо по-човешко...
И ако проверим малко по-внимателно както “недостатъците” на демокрацията, така и хипотетичните й “качества”, внезапно с изненада ще установим, че онова, което се рекламира като нейни предимства пред всички останали политически форми на обществото, всъщност са и нейните най-големи недостатъци.
При това изхождаме от гледна точка на ценностите на самата демокрация. Тоест, от собствената й реклама.

1. Хипотетично предимство

1 – мандатност.
Мандатността била гарантирала справедливото участие в органите на властта за всички, които пожелаят. Постоянното “обновяване” на избираемата държавна администрация било предпазвало обществото от установяване на несменяема диктатура на едни и същи хора с нейната кулминация – неограничената диктатура на една личност.

Уточнение №1: мандатността представлява късоглед хаос.
Всъщност, един от най-големите недостатъци на демокрацията, за който вече стана дума, е именно нейната мандатност. Тя гарантира както ненаказуемост на властниците, така и късогледство на държавното управление. Някой може да възрази, че понякога се наблюдават съдебни преследвания дори срещу персони, които в момента участват във властта. Разбира се, демокрацията също има инстинкти за самосъхранение. И когато някой властимащ престъпи законите, с което създава дискомфорт на останалите участници във властта (дискомфорт както материален – под формата на нанесени преки, материални или финансови вреди, така и морален – дискредитиране на управляващата групировка), естествено е той да бъде отстранен, за да не пречи на функционирането на механизма. Гущерът и мафията също откъсват опашките си, когато се налага, за да спасят останалата част от тялото.
Мандатността предполага равно участие на всички желаещи във властта. След като приключи един мандат от 4, 5 или какъвто и да е определен брой години – идват нови избори и всеки, който иска, може да си опита късмета и да бъде избран за управляващ.
Това е теорията.
Както се убеждаваме, на практика далеч не е така. Напротив, формират се т. нар. “елити”, които просто се редуват да участват във властта. А е достатъчно кратко замисляне, за да стигнем до извода, че дори и на теория не е възможно равноправното участие във властта на всички желаещи. Защото, за да се спечелят едни избори, се искат не само определени умения, но и финансови възможности: за предварително образование още в рамките на семейството, за допълнително образование в политически умения, за конкретни политически кариерни и изборни технологии и т. н.
Тоест: изборите с тяхната последваща мандатност изискват финансови възможности на кандидата за властта.
Което означава, че той трябва или да бъде богат, или да потърси помощта на богати личности или групи. И двете възможности обаче автоматично унищожават твърдението за някакво “равенство” на хората – едната от трите ключови теоретични постановки на демокрацията: свобода, равенство, братство. Очевидно е, че един просяк не може да се кандидатира за властта. Теоретично може – става от тротоара, изтупва се от праха и отива да събира поддръжници... О, да не забравяме поддръжниците! Преди да се кандидатираш, трябва да събереш определен брой симпатизанти, които да се подпишат, че те подкрепят и т. н. Това отново предполага наличието на финансови възможности, най-малкото, за да влезеш във връзка с тях – било чрез наемане на зала за събрания (парични разходи), било чрез свикване на митинг (отново пари), било чрез кореспонденция или публикуване на материали в медиите (и пак пари, пари, пари…).
Значи просякът трябва да потърси подкрепата на богаташи. И омагьосаният кръг се завърта отново...
Между другото, точно така е започнал политическата си кариера Адолф Хитлер. Когато той се записва в национал-социалистическата партия, в нейната каса има цифром и словом 7 марки и половина. Разбира се, не само Прескът Буш – дядо на президента Джордж Буш-младши и баща на президента Джордж Буш-старши, финансира Хитлер. Има и много други финансови помагачи, включително и още американски.

Небходимостта от финансиране на една т. нар. «избирателна» кампания означава само едно: всеки, който тръгва към властта по пътя на демокрацията, веднага става зависим. И когато дойде на власт, рано или късно, под една или друга форма, трябва да си връща дълговете. Което пък на свой ред означава, че властта в демокрацията априори е зависима от хора, които не излизат на преден план, но дърпат конците й зад кулисите. По най-простия начин: контролирайки парите й.
Иначе казано: властта при демокрацията е непрозрачна, задкулисна, преследваща цели, различни от официално прокламираните. И точно мандатността е механизмът, който осигурява постоянното преследване и реализиране на тези цели. Защото нека си представим, че някой от зависимите политици реши да отхвърли тази си зависимост и да работи не в полза на своите спонсори, а за общото благо – тоест не за частични интереси, а в името на справедливия баланс на всички интереси. Какво би се случило? Нещо много просто: на следващите избори спонсорите ще финансират не него, а конкурентите му. И той ще загуби шансовете си да остане втори мандат на власт. Ако, разбира се, спонсорите въобще го оставят жив дотогава...
Така мандатността осигурява реализирането на странични спрямо обществения интерес, користни, групови или, както ги наричат, “корпоративни” интереси. Постоянното напрежение, в което са поставени политиците в условията на вечното очакване на следващите избори, гарантира тяхната подчиненост на тези, най-общо казано, частни амбиции. Подобни интереси, разбира се, може да бъдат финансови, икономически, етнически, религиозни, етно-религиозни, конюнктурно-икономически, на чужда държава и т. н. Важното е, че не са интересите на обществото, където е разгърната мандатността, явяваща се основа на всеобщото гласуване, което пък е основата на самата демокрация.
На всичко отгоре, примерът с Хитлер показва, че мандатността не само не подсигурява на обществото имунитет срещу лична диктатура – а напротив, гарантира на същото това общество, че рано или късно някой достатъчно ловък политик непременно ще успее да се възползва от възможностите, които му дава демокрацията и ще установи лична диктатура. Защото Хитлер е възможен само в условията на демокрация. В условията на монархия е невъзможен. Там няма как да дойде на власт. Просто монархът ще пресече пътя му към властта. А самият монарх не може да се превърне в подобен екзалтиран диктатор, защото трябва да мисли за наследниците си и априори разумът му диктува да избягва рискованите начинания.
Затова и агресивните монарси за хилядолетия монархия може да се изброят на пръсти: Наполеон (който всъщност е повече диктатор, отколкото монарх, но все пак си присвоява титлата «император»), Чингиз хан, Тамерлан, Александър Македонски…
А всеки един диктатор, рано или късно, се превръща в агресор при първия удобен случай; просто диктаторския инстинкт е да използва до максимум ресурсите на държавата за разширяване на диктатурата. Докато монархическия инстинкт е да запазва ресурсите на държавата, за да останат и за наследниците на трона.
Но дори за миг да приемем лъжливото твърдение, че мандатността при демокрацията била гарантирала обществото срещу лична диктатура и Хитлер е едно изключение, остава възможността да бъде установена замаскирана групова, колективна диктатура – която изтласква на преден план политици-марионетки, прикриващи се с мазна демократична риторика.
Защото олигархията не е изобретена вчера. Напротив, тя е рожба на истинската, оригиналната, древногръцката демокрация, при която мандатността се проявява като един от фундаменталните й пороци именно чрез превръщането на обществото в заложник на групови интереси, като се установява олигархична диктатура. Богатите вземат властта и не я изпускат.
Общественото късогледство е другата задължителна последица от мандатността. Вече споменахме този проблем, когато разглеждахме технологиите, чрез които демокрацията заграбва и експлоатира властта. Взирането на управляващите единствено и само в рамките на “мандата” (или, като максимум, в тези на следващия) блокира умствените възможности на обществото.

Човек се отличава от животното с обстоятелство, че предвижда, мисли за бъдещето. Това е разликата между обществото и стадото. Но естествено, че всички хора в това общество няма да седнат и да се чудят какво ще се случи с държавата след 10, 20 или 30 години. Първо – обикновеният човек е ангажиран с мисли за личното си битие и за битието на своето семейство. Второ – той е натоварен с осигуряване на ежедневието, тоест неговият хоризонт на интереси по необходимост е скъсен: седмица, две, три... година, две. Рядко някой по-амбициозен член на обществото планира бъдещето за по-дълъг период от време, а и когато го прави, то е обикновено с грижа за децата. Никой не ще се натовари с мислене за комшията, да не говорим за цялата държава. За това си има хора, които се занимават с политика.
Но политиката в условията на демокрация по необходимост прави тези политици късогледи, защото ги принуждава да ограничат мисълта си в рамките на “мандата”.
За разлика от тях монархът мисли в рамките на целия си живот, дори в този на синовете и внуците си. Никому не е безразлично какво ще завещае на своите наследници. Монархическият мандат е безсрочен в буквалния смисъл на думата, излизайки дори от рамките на живота на съответния монарх…
Именно така демокрацията чрез “мандата” се явява най-примитивната, елементарна и първобитна форма на обществено управление. Човекът винаги инстинктивно е чувствал този неин недостатък – и още в зората на историята, когато племето се е озовавало в извънредна ситуация: война, природни бедствия и пр., хората са се събирали и първата им работа е била да изберат вожд. Лидер. Монарх. С твърде ясен мандат: докато бедата отмине. Но когато дойде следващата? И ако този лидер се е справил с една беда, не е ли по-добре да си остане такъв и занапред, без да се чака следващата, понеже тя може да дойде изневиделица – и тогава без лидер ще настъпи хаос?
А хаосът се създава от мандатността.

2. Хипотетично предимство №2 – разделение на властите.
Когато някой се опитва да намери някакви положителни страни на “демокрацията”, шаблонът в мисленето му винаги изтъква на преден план т. нар. “разделение на властите”. Твърди се, че именно този механизъм на създаване и изпълнение на законите гарантира тяхната максимална справедливост. Тоест, когато едни създават законите, други управляват държавата по тях, а трети съдят в съответствие с написаното от “създателите”, това било най-справедливо.

Уточнение №2: разделението на властите превръща демокрацията в чумата на човечеството.
Най-лесното е да гласуваш един калпав закон и да го пробуташ други да го изпълняват. Колко му е? Нали самият ти няма да се мъчиш с него?
Именно затова “разделението на властите” създава най-тежката несправедливост в “демократичното” общество. Защото близко до ума е, че когато група хора – законодателната власт (парламент, конгрес, сенат) създават законите, но оставят на други да съдят и да управляват по тях, те нямат интерес да ги създадат максимално справедливи и ефективни. Защо да полагат такива усилия, след като тежестта по изпълнението и издаването на присъди не ляга върху тях?

Съдебната власт обаче също не е пряко заинтересована от това законите да бъдат справедливи, защото обстоятелството, че друг ги е създал, винаги може да й послужи (и служи) за оправдание на собствените грешки на съдиите, за мързел или най-обикновена корумпираност.
Изпълнителната власт въобще няма интерес от добри закони. Причината е, че такива закони ще я принудят да полага максимално възможните усилия в защита на интересите на обществото. Но на върха на изпълнителната власт са избрани хора, априори задължени на групировките, които са излъчили, подпомогнали и финансирали вземането на властта за поредния мандат, независимо как се наричат тези групировки: мафия, мутри, олигарси, етнически криминални банди или Уолстрийт. Ето защо, ако изпълнителната власт работи по максимално добрите закони, които ще защитават балансирано интересите на всички в обществото, това означава, че ще бъдат нарушени интересите на групировките с най-силно лоби в тази власт.
По тази причина изпълнителната власт винаги ще прокарва лобистки закони и няма интерес от такива, които ще защитават интересите на цялото общество. Тук трябва да си припомним и обстоятелството, изтъкнато още от Русо, че демокрацията по дефиниция предизвиква вътрешни конфликти в обществото. Върхът на демократичното лицемерие и демагогия е тази конфликтност, разцепваща управлението под формата на “разделение на властите”, да бъде представяна не като недостатък на системата, а като нейно качество.
Разделението на властите е и поредното доказателство за заложеното в демокрацията размиване на отговорностите за управлението чрез тяхното замъгляване и разпиляване между различни властови субекти. И наистина, кой да бъде обвинен за неефикасното действие на един закон? Законодателите? Съдиите? Министрите? Всеки от тях има услужливо поднесената на тепсия възможност незабавно да прехвърли отговорността към другите.
Разделението на властите е една от основните причини за превръщането на демокрацията в нежизнеспособна, вяла, безсилна политическа система, унищожаваща бавно, но сигурно всяко общество, попаднало в пипалата й.
Чумата на човечеството.

3. Хипотетично предимство №3 – свобода на словото.
Една от най-големите гордости на демокрацията е т. нар. “свобода на словото”. Можеш да говориш всичко. Е, ако засегнеш някого лично, може да те даде под съд. Но пък и ти ако се почувстваш лично засегнат, можеш да дадеш оскърбителя под съд. Така, че на лично ниво равновесието се запазва.
Лошото започва, когато се премине на обществено-държавно ниво.

Уточнение №3: в демокрацията свободата на словото е позволена само доколкото не вреди на самата демокрация.
Има ли ограничения в свободата на словото – извън ограниченията, налагани от закона при взаимоотношенията между отделните личности?
С две думи: има ли цензура при демокрацията?
В интерес на истината, много неща, които в миналото са представлявали обект на цензура, днес вече са отпаднали. Например, цензурата върху порнографията. Но да не бързаме, тепърва ще си говорим за жени...
Нека първо уточним какво представлява “цензура”: законово наказание за публично изразяване на мнения, които е предвидено да бъдат законово наказвани. Малко като омагьосан кръг, но доста точно.
В демокрацията има непоклатима цензура върху доста теми. Съществуват наказания за изразяване на неудобни за управляващите «демокрацията» мнения по исторически, политически, религиозни, етнически въпроси, културни и др. въпроси. Тук няма значение какви са тези мнения. Това, което ни интересува в случая, е, че законът преследва и наказва определени мнения. Така например, наказва се това, което се разбира под “призиви към расова или национална омраза, или към расова дискриминация” (естествено, не се наказват подбудителите към “позитивна расова дискриминация”), също и под “проповед на омраза на религиозна основа”, за разни «анти… изми» и т. н.; любопитното е, че също както при комунизма, се предвиждат наказания за критикуване на някои митове на «демокрацията», която критика може да се определи като «антимитизъм» - при комунизма беше за «антикомунизъм», и т. н., и т. н.
Но в такъв случай каква е наистина разликата между фашизма, комунизма, демокрацията и която и да било друга диктатура? При фашизма също е забранена антифашистката идеология. При комунизма – антикомунистическата. При демокрацията пък – антидемократичната. Тоест, демокрацията се оказва най-обикновена диктатура като всички други: стреми се да запуши устата на онези, които са против нея.
Обикновено се твърди, че медиите са главния терен за свободата на словото. Наистина, човек може за кратко да се заблуди, докато не се сети да зададе простичкия въпрос: а кой държи финансовия монопол върху медиите? И кого облагодетелства превръщането на медиите в основно средство за влияние в обществото, в т.
ч. «четвърта власт»?
Ако погледнем реално на нещата, естествено, че не самите “медии”, а собствениците на медиите са четвъртата власт. Оттук нататък е достатъчно да се определи от кои етнически, религиозни и идеологически кръгове произхождат собствениците, както и интересите на кои икономически и политически групировки изразяват. И когато ни станат ясни механизмите на “четвъртата власт” (интересно, как ли се съчетават думите “власт” и “свобода на словото”?), лесно ще разберем, че свободата на словото при демокрацията е разрешена само доколкото не вреди на демократичната диктатура.
Следователно за никаква свобода на словото при демокрацията не може да се говори.
Тук можем да си припомним един прочут виц.
Разговарят Сталин и Рузвелт.
- При нас има демокрация – казва Рузвелт. – Всеки може да се изправи пред Белия дом, да вика: “Долу Рузвелт!”, и нищо няма да му направим.
- Виж ти, значи и при нас е демокрация – учудва се Сталин. – Всеки може да се изправи пред Кремъл, да вика: “Долу Рузвелт!”, и нищо няма да му направим.»
Така между всяка, дори най-нечовешката диктатура и демокрацията няма разлика. В диктатурата свободата на словото се простира дотам, докъдето не вреди на съответната диктатура. В демокрацията – докъдето не вреди на съответната демокрация.
Демокрацията е една от формите на диктатурата. Казано кратко и ясно: демокрацията е диктатура. Вярно, в по-лъскава и маскировъчна опаковка.
Но все пак е най-обикновена диктатура, която с нищо не се различава от хитлеризма в нацистка Германия, комунизма в Северна Корея или режима на Пол Пот в някогашна Камбоджа.

Хипотетично предимство №4: в демокрацията хората са равни.

Така стигаме до нещо, което демократите смятат за най-великото предимство на любимата си политическа форма: при демокрацията хората били равни. И понеже очевидно хората не са равни, същите демократи бързат да уточнят: раждат се равни. Някои може и да не знаят, че това го е казал Русо,
есе в “За обществения договор”, където успоредно с високопарната хипотеза, че хората се били раждалисвободни”, добавя, че всъщност се явявали на бял свят и “равни”.
Това за “свободата” при раждането се опровергава само при вида на повитото в пелени бебе, от което сякаш се очаква само да запее зловещата «Марсилеза» - и готово, ето ви го «свободния» човек. Все пак добре, че родителите на бебетата са достатъчни разумни, за да не им подаряват веднага «свободата», както постъпва Русо, захвърляйки 5-те си деца в приюти.
Но тезата за “равенството” е малко по-прикрита.

Уточнение №4: зависи какви са родени.
Тук ще се въздържим да припомняме ефектния каламбур на Оруел: “Всички са равни, но някои са по-равни от другите.” Той е от романа “Животинска ферма”, който е алегория на по-примитивната форма на демокрация – комунизма. Нека засега да се съсредоточим върху по-висшата форма.
Значи, равни са две бебета, от които едното е родено в двореца на милиардер, а другото – в клошарска барака? Или, хайде да не е барака, а обикновен апартамент. Равни ли са, след като едното е наследник на милиарди, а другото – на панелно жилище и кола на изплащане?
Понеже тезата за равенството лъсва също така грозна в спекулативната си лъжа, както и онази за “свободата”, идеолозите на “демокрацията” припряно добавят: “... пред законите.” Това означава, че ако милиардерът извърши престъпление, щели били да го съдят наравно с обикновения гражданин за същото престъпление.
Нима? А я да видим какви адвокати може да си позволят двамата? Еднаква ли ще бъде юридическата помощ и защита, която получават, след като единият ще ползва услугите на адвокатски кантори с многохилядни хонорари, а другият, ако е финансово затруднен – служебен адвокат? И след като тази юридическа помощ не е еднаква, къде е тук равенството? Законът на пръв поглед е еднакъв за всички – но щом има условия, при които хората се изправят в неравностойна позиция пред него, равенството тутакси изчезва.
На всичко отгоре и официално не всички са равни пред закона. Висшите държавни чиновници: президенти, премиер-министри, министри обикновено се изправят пред специални съдилища. Не един и същи съд съди негъра-хулиган от Бронкс и министъра на отбраната на САЩ, нали? Ами кой съди президента? Тогава къде е равенството? А дори и да ги съди един и същи съд за едно и също престъпление, ако допуснем, че военният министър или президентът свият, например, някой ръчен часовник – пак влизат в сила различните финансови възможности на единия и другия за ползване на адвокатска защита, тоест за представяне пред закона. И равенството пак отива по дяволите.

Впрочем, както обикновено, демокрацията в случая с “равенството” безсрамно претендира за нещо, което преди нея се наблюдава в която и да било монархия: опити за изравняване на хората пред закона, независимо, че на практика това е невъзможно. Разликата е, че монархията (отново уточняваме, че говорим за класическите монархии преди 1789-та, а не за днешните марионетъчни карикатури) признава неравенството на хората, което е и природно обусловено, и от обстоятелството в каква среда се раждат. И независимо от това неравенство, монархията се опитва да въведе в рамките на възможното истинско равенство пред закона. Така например, един от героите на Франция в борбата й срещу английската окупация през Стогодишната война, маршал Жил дьо Ре, висш аристократ и съратник на Жана д‘Арк, е екзекутиран безкомпромисно, след като бива доказано обвинението срещу него, че е убивал деца по време на сексуални оргии. При това деца от простолюдието, селянчета от околностите на замъка. Подобни примери от Средновековието са многобройни. Аристократите падат в жертва на правосъдието винаги, когато биват уличени в престъпления срещу когото и да било, а не само срещу хора от своята класа. Отделно носят моралната си отговорност за недостойно поведение (дори не за престъпление – а просто за укорими постъпки), която морална отговорност обаче бързо приема своите чисто физически застрашителни измерения при покана за дуел. Защото аристократите сами поставят към себе си по-високи изисквания, отколкото към простолюдието.

Именно по въпроса за равенството между хората демокрацията търпи най-големия си провал. Самото равенство по принцип е невъзможно и ако се провъзгласява, то е само по пропагандни причини: когато големи човешки маси трябва да бъдат хвърлени срещу съществуващата власт, за да премине тя после в ръцете на демократите. Иначе хората са неравни. Един е по-силен, друг е по-слаб, жените са различни от мъжете и т. н. И пред законите, особено в условията на демокрация, както вече уточнихме също са неравни. Да не говорим за прословутата демократична корумпираност, когато няма нужда и от адвокат, а направо купуваш съдията. Ако си по-богат – купуваш направо парламента, както в случая с Панамския канал. Пък ако не ти се харчат прекалено много пари, защо целия? Достатъчно е да напазаруваш неколцина ключови депутати, така демокрацията излиза по-евтино...
При монархията също има неравенство. Там неравенството се създава от благородството, а самото благородство – от личните качества, твоите и на прадедите ти, от твоята и тяхната храброст, доблест, вярност и почтеност. Защото основите на средновековната европейска аристокрация се поставят малко след Великото преселение на народите, когато върху земите на Римската империя се заселват варварските племена и вождовете им започват да организират новото общество. Но за да има организирано общество, то първо трябва да бъде защитено, а това означава да бъде създадена войска. Желателно постоянна, защото наоколо са десетки други племена и никога не се знае кой друг вожд ще хвърли око на земите ти. Така се появяват постоянно въоръжените дружинници около вожда. Вождът става крал, а самите дружинници в зависимост от собствената си храброст и вярност към краля се издигат или смъкват по социалната стълбица на почестите, славата и богатството.
Тук е най-важният момент в изграждането на социалната йерархия на нормалното европейско, недемократично общество.
В Римската империя нахлуват т. нар. “варварски” племена, в чиято ценностна система на преден план са морални категории. Най-вече смелостта във въоръжения сблъсък, в битката – цялото Средновековие е непрестанна поредица от сражения, отначало между нахлулите в Европа племена, после срещу нашествията на исляма, сетне отново между самите новосформирани държави. Също е важна верността към другия аристократ, който стои пряко над тебе – твоя сюзерен, чийто васал си ти, и най-вече към върховния сюзерен – краля, държавния глава, комуто всички благородници се явяват васали. Не на последно място е почтеността към собствените васали, които трябва да бъдат подкрепяни и окуражавани. Постепенно, с усъвършенстване на възпитанието, масовото приемане на християнството и свързаното с това облагородяване на нравите, в елита на обществото се появяват все нови морални изисквания към членовете на този елит: милосърдие към бедните слоеве от населението, великодушие към победените врагове, галантност към жените (това е прочутото “кавалерство” – самото понятие идва от думите “кавалейро” или “шевалие” в романските езици, означаващи “конник”, т. е. аристократ или благородник; тогава простолюдието е в пехотата, а благородниците се сражават на коне, формирайки облика на средновековното рицарство), патриотизъм, чувство за отговорност към изпълнението на висшите изисквания, формулирани в християнските Десет Божи заповеди...
Това са ценностите на аристокрацията. Очевидно, че не всички в обществото имат възможностите да се включат в тази ценностна система; освен това онзи, който още в началото на формирането на европейските монархии е успял да се влее в редиците на приближените на монарха и да се издигне с меч в ръка в обществената йерархия, дава по този начин предимство на наследниците си. Оттук и познатата ни от литературата и киното привичка на аристократите да се гордеят със своите предци.
Така неравенството в монархията се създава на базата на морални ценности.
А неравенството в демокрацията се създава на базата на търгашеската ловкост. Маркс не е най-подходящата личност за авторитет, който да бъде цитиран, но е казал нещо много вярно: “Няма престъпление, което буржоата да не е готов да извърши за печалба от 1000 процента.”
При монархията неравенството се създава въз основа на смелостта, верността, доблестта, закрилническото отношение към по-слабите, най-вече към жените.

Упадъкът на феодализма е предизвикан именно от изместването на тези морални ценности от моралните ценности на новото съсловие – търгашите.
При демокрацията неравенството се създава въз основа на печалбарството, търгашеството, лихварството (също и във вид на “банкерство”), умението да купиш евтино и да продадеш скъпо (тоест, да излъжеш и онзи, от когото купуваш, и онзи, на когото продаваш). Демокрацията непрестанно създава условия жената вместо в “дама”, която трябва да бъде уважавана и закриляна, да бъде превръщана в обикновена проститутка, независимо дали безплатна, добре или зле платена.

При демокрацията чрез различни индиректни законови похвати непрестанно се създава неравноправие между цели групи хора. Основният инструмент в този процес са различни организации, гилдии, лобита, сдружения, фондации – а в последното десетилетие т. нар. “неправителствени организации”.
Причината е проста. Да се създава открито неравенство в самия закон е трудно и прекалено демаскиращо занимание, независимо, че и този похват се използва – има определени етно-религиозни групи, които директно се визират в законите на множество “демократични” държави като специално, привилегировано закриляни. И все пак масовият случай е дискриминацията спрямо християнските мнозинства от населението да се провежда от организации, които афишират себе си обикновено като “частни”, но в преобладаващото мнозинство от случаите изпълняват задачи, поставени им от управляващи групировки в САЩ и Западна Европа; нерядко директно от определени правителства и разузнавателни централи. Механизмът на тяхната намеса в създаването на неравноправие в християнските общества е прост и ефикасен: използвайки обичайната ситуация, при която според закона такова сдружение може да включи в предмета си на дейност най-разнообразни занимания, то може да се конституира съвсем легално като страна по каквото и да било обвинение и, използвайки по предназначение наливаните в него пари, да запуши устата на всеки човек, решил да се оплаче в съда от дискриминация. Ако, например, една фондация включи в предмета си на дейност “защита срещу дискриминация”, тя може да защити всеки, да речем, марсианец, който се оплаче, че неговите права са нарушени. И не само марсианец, а всеки човек. Естествено, тя няма да защити “всеки”, а само такъв човек, чиято защита ще е в синхрон с целите на групировките, финансиращи фондацията. Обикновено днес в християнските държави такива фондации, сдружения, комитети, дружества и пр. защитават представители на антихристиянски малцинства, обвинени в агресия и престъпления спрямо християни. Обичайната политика на подобни «неправителствени» групировки е посредством заплахи със съд и служебни неприятности да сковават дейността на правозащитните държавни органи, когато тези органи се опитват да защитят представители на християнските мнозинства.

Характерно е за дейността на тези групировки, много от които се афишират като “международни” и акцентират в дейността си върху защитата на “малцинствата” (сякаш мнозинствата нямат право да бъдат защитавани), че когато изникне необходимост от защита на християнски малцинства, те напълно игнорират подобни случаи.
Така например никоя международна “правозащитна” организация не защити християните в Нигерия, когато през 2008 г. 24 от тях бяха изгорени живи при нападения от страна на мюсюлмани.
Единствено ADF (организация за защита на религиозната свобода) защити в началото на същана 2008 г. християнката Надя Евейда, служителка в “Бритиш еъруейз”, на която ръководството на авиокомпанията забраняваше да носи кръстче. Само ADF. Ами останалите? Къде бяха десетките, стотици фондации, сдружения, дружества, комитети и всички други тути-кванти при този фрапантен, въпиющ случай на религиозна дискриманиця, в който на представителите на други религии не беше забранявано да демонстрират своята верска принадлежност – а само на християнката това беше забранено? Мълчаха. Без дори да съобразят елементарното обстоятелство, че мълчанието обикновено е много по-разобличаващо от всякакви високопарни фрази, с каквито обикновено маскират дискриминационната си дейност.
След американското нахлуване в Ирак от тази страна бяха принудени да избягат над 800 хиляди християни поради религиозни преследвания срещу тях. Някоя международна «неправителствена» групировка да се е застъпила за тях?
След «фейсбуковите» революции в Северна Африка започнаха постоянни преследвания срещу християнските малцинства там, особено срещу коптите в Египет, които са над 10 милиона души. Коя «неправителствена» групировка за защита на правата на малцинствата ги защити?
В началото на 2011 г. статистиката на ООН отбеляза факта, че 80% от религиозните преследвания в света са срещу християни. Някоя световна медия да анализира този факт?
Прочутата формула за “позитивна дискриминация” – понятие, обозначаващо дискриминация срещу християните, която се възприема като нещо твърде прогресивно и положително, също е оръжие от арсенала на “неправителствените” групировки.
Твърдението за някакво равенство е една от най-сигурните предпоставки за забелязаното още от Русо разделение на обществото при демокрацията. Щом имаме твърдение за “равенство” – значи е налице готов конфликт. Нали, щом всички са равни, няма защо необразованият, мързеливият, непочтеният да уважава образования, трудолюбивия и почтения? Това се забеляза особено ясно при комунизма, когато в обществото до голяма степен успешно беше насадено схващането, че хората на физическия труд трябва да бъдат еднакво, а нерядко и повече уважавани от тези на умствения – тогава шлосерът, копачът, хамалинът, миньорът нерядко получаваха повече пари от професора, учителя, лекаря, музиканта. Моралното израждане се задълбочи още повече, когато се оказа, че онези, които умеят да откраднат безнаказано от “общите” материални блага, си осигуряват по-висок стандарт на живот от другите, които спазват законите. Последицата от комунистическото равенство беше, че хората загубиха стимули да се развиват в професионално и кариерно отношение, системата започна все по-стремително да загнива и съвсем логично стигна до рухването си през 1989 г.
Любопитното в случая е, че демокрацията, въпреки гръмко провъзгласеното още през 1789 г. теоретично-пропагандно равенство между хората, въобще не бърза да го прилага на практика. По този начин, запазвайки “недемократичното” неравенство, тя успява едновременно да осигури както и една по-висока степен на нормалност в обществения живот в сравнение с комунизма, така и могъщи пропагандни възможности, предоставяни от резултата на реалното неравенство – по-високия жизнен стандарт. Колкото повече човек живееше в комунизма, толкова повече беше готов да приеме демократичното по-заможно неравенство вместо собственото бедняшко (и значително по-реално, отколкото в демокрацията) равенство.
В такъв случай къде е причината за пропагандирането на т. нар. “равенство” в условията на демокрация?
Не бива да забравяме, че заедно със “свободата” и “братството” то е третият елемент от пропагандната триада, която успява да повлече със себе си народните маси, обещавайки им построяването на земния рай. Осъзнаването на полезността на неравенството за собствения жизнен стандарт идва постепенно, успоредно с неизбежния провал на комунизма в това отношение.
Ето защо може да се каже, колкото и парадоксално да звучи, че комунизмът е повече демокрация от самата демокрация – просто при него има повече равенство. Но парадоксът е само на пръв поглед. Вече казахме, че тези две форми на политическо управление са всъщност два етапа от една и съща форма, която може да се определи като глобална диктатура. Комунизмът – първичният и груб неин етап, демокрацията – вторият, замаскиран.
Моделът с използване на пропагандата на “равенството” се повтаря почти буквално по време на Октомврийския преврат в Русия през 1917 г.; неслучайно масовите убийци от зловещите френски събития през 1789-та са историческите любимци на Ленин, който успява многократно да ги надмине по височина на издигнатите планини от човешки трупове. Когато прочутият т. нар. “касиер” на Октомврийския преврат Александър Парвус (истинско име – Израел Лазаревич Гелфанд) през 1915 г. като посредник на банкера Якоб Шифт открива Ленин в Швейцария, Улянов, според спомените на Крупская, по цял ден кисне в библиотеките и изучава опита на т. нар «Френска революция»…
Причината за успеха на пропагандната теза за “равенството” е в това, че реалната монархия (наричаме я “реална”, за да я разграничим от съвременните короновани марионетки) въобще не мисли да крие нормалното, истинско и неизбежно неравенство между хората. Монархията е по-почтена. Вместо да лъже поданиците си, че ще ги направи “равни”, “братя” и “свободни”, тя винаги е обещавала само едно: който служи вярно на монарха, тоест на своята родина, ще бъде възнаграден според заслугите си. Какво повече от това може да се обещае? Другото вече зависи от самия човек: личните качества могат да му осигурят богатство, а спазването на християнските ценности – собствено морално удовлетворение, уважението на околните и издигане в социалната йерархия.
Тоест, монархията не мисли да крие това неравенство, което всъщност е и двигателят на социалния прогрес; достатъчно беше то да бъде повече или по-малко унищожено при комунизма, и видяхме как бързо може да рухне една загнила отвътре система. А загниването се получава от липсата на стимули за развитие на отделната личност, която липса на стимули се причинява именно от равенството. Защо да уча за професор, щом и като хамалин ще получавам същата заплата?
За разлика от монархията, първата, челната, коронната лъжа на демокрацията е, че хората са равни. Афиширайки с пропагандни цели подобна нелепост, “демократичните” общества въобще нямат никакво намерение да осъществяват на практика този постулат – прекалено ясно е какви ще са последиците. Но докато все още демократичните групировки не са се докопали до властта, твърдението за “равенството” е един от най-силните лостове за подстрекаване на масите към бунт. Нали всяко едно нормално общество не мисли да отрича неравенството – толкова е очевидно то? Единственото, което може да се направи, е да бъде притъпено чрез съответни социални мерки. Впрочем, щом заграбят властта, демократите постъпват по същия начин. Но докато все още са извън нея, именно лозунгът за “равенството” наред с този за някаква имагинерна “свобода” е основният удар по съзнанието на хората – защото истината, че в досегашното общество съществува неравенство, се смесва с лъжата, че в новото общество ще има “равенство”, което ще вкара всички автоматично в небесния рай, модифициран в неговия земен вариант.
Няма нищо по-страшно от мечтата, получила възможност за своята реализация. Умело тласната от професионалните пропагандисти (обикновено купени съчинители на брошури и памфлети, а в по-късно време – вече професионални журналисти), идеята за несправедливостта на досегашното реално неравенство и справедливостта на бъдещото въображаемо равенство се превръща в безмилостното оръжие, което разрушава съществуващата политическа система и поднася властта в ръцете на демократите.
Докато съществува фалшивата идея за “равенство”, винаги долните социални слоеве ще се опитват да прескачат нормалния път за издигане в обществената йерархия и ще се стремят изведнъж, рязко, наготово да се “изравнят” с онези, които с труд, усилия или по наследство са се озовали по-горе. Това гарантира на обществото постояннни конфликти, сблъсъци, бунтове, войни и революции – точно според едно от малкото верни наблюдения на Русо.
А именно конфликтите, сблъсъците, бунтовете, войните и революциите са хранителната среда, в която демокрацията вирее най-добре. Неслучайно началото на съвременните западни “демокрации” е положено чрез заговори, конспирации и масови убийства. Нито една демокрация не е дошла на власт нормално, естествено, по пътя на постепенното развитие.
Всички идват по пътя на повече или по-малко масовите убийства, наричани “революции”.

Хипотетично предимство №5: демокрацията е най-великата идея, раждана от човечеството.

Уточнение №5: демокрацията убива всички идеи и превръща човека в немислещо същество, което се смъква обратно в еволюционната стълбица към предчовешкото, животинско състояние.
Демокрацията е униформено общество, което унищожава идентичността на отделните хора, нации, етноси, религии, сливайки ги в безформена амалгама, определяна днес като “мултиетническо” и “мултирелигиозно общество”. Впрочем, след като лъсна наглият фалш на тези определения, тя ги изостави – без обаче да изостави целта си за напъхване на човека в униформата, наложена от глобалните й диктаторски аспирации. За постигане на тази цел непрекъснато генерира конфликти на национална, етническа, расова и религиозна основа. След като постигне целта си и унищожи идентичността на отделните личности и групи хора, тя е безсилна да предостави на получената човешка амалгама достойна замяна на дотогавашните им идеи и вярвания – и започва да бълва ерзац-обекти за еднократно религиозно поклонение под вида на конвейерно произвеждани пропагандни кампании. Тези кампании се представят като необходими морални ангажименти, неучастието в които поставя в положението на духовен аутсайдер отказващия да се натовари физически или психологически с тях. Такива примери само в последно време са: кампания за “борба” срещу глобалното затопляне, кампания за защита “правата на малцинствата” (видоизмененото название на предишната кампания за “правата на човека”), кампании срещу всевъзможни болести, безбройните екологични кампании и т. н.
Неспособността на демокрацията да създаде универсална идейна система, която да обедини всички духовни, материални, социални и политически стремежи на човечеството разобличава нейните идеологеми просто като маскировка на неимоверните й претенции за превръщането й в глобална диктатура. Най-добре е изразил тоталните амбиции на демокрацията робовладелецът Томас Джеферсън, автор на прословутата “Декларация на представителите на Съединените американски щати, събрали се на общ конгрес”, повече известна под високопарното заглавие “Декларация на независимостта”. Неслучайно Карл Маркс, идеологът на най-жестоката открита диктатура в човешката история – комунизма, е във възторг от това писание и го нарича “първата декларация за правата на човека”.
Категоричните и безапелационни претенции на демокрацията за установяване на световна диктатура са заявени още в началото на въпросния документ: “... считаме за очевидни следните истини: всички хора са създадени и надарени от своя създател с определени и неотменни права, сред които са правото на живот, свобода и стремеж към щастие. За осигуряване на тези права сред хората са образувани правителства, справедливата власт на които се основава на съгласието на управляваните. Винаги, когато някоя форма на управление нарушава този принцип, народът има право да я промени или унищожи и да създаде ново правителство и такава организация на властта, които според мнението на народа повече от всичко могат да допринасят за неговата безопасност и щастие.”
Влиянието на Русо върху горните редове е очевидно. Лошото е, че и за най-усуканите фрази има един добър критерий за проверка – практиката. Хубаво е да кажеш, че всички хора са създадени с право на живот – но смъртната присъда и до ден-днешен се изпълнява в САЩ, повече от 230 години след “декларацията”. Също и “правото на свобода” изглежда добре на хартия – но ненапразно споменахме, че Томас Джеферсън е робовладелец. Ражда се робовладелец, живее като робовладелец и умира като робовладелец – независимо, че “създателят” бил създал хората с “неотменното” право на свобода. Красиво е написано, но все пак
по-лесно се живее, обслужван от робите си. Да не говорим за ”стремежа към щастие”. Унищожавайки повече от 30 милиона индианци на своя територия, американците явно са смятали, че така помагат на червенокожите да осъществят стремежа си към щастие там, на небето, във “вечните ловни полета” на Маниту...
Между другото, като споменахме за пълния, тотален геноцид срещу индианците на територията на САЩ, не можем да не се досетим, че съвсем наблизо до тях, на територията на Южна Америка, където “вилнее” християнството, индианците не само оцеляват, създават свои държави в пълен мир и синхрон с хора от други народи и раси, но благодарение на католическата църква запазват и културата си. Явно потомците на инките, ацтеките, кечуа, араваките и останалите южноамерикански индианци са късметлии, че някой не се е сетил да напише и за тях някоя подобна робовладелска “декларация” – иначе щеше да ги сполети съдбата на събратята им в САЩ, от които днес са останали само томахавките и орловите пера в музеите.
Примерът със сравнението между съдбата на коренното население в най-могъщата демокрация – САЩ, и на същото коренно население в Южна Америка, където под закрилата на християнството то не само оцелява, но успява до такава степен да се развие и еманципира, та да създаде и собствени независими държави, е красноречив за това до какво води демокрацията, сравнена с едно християнско общество. И не само североамериканските индианци биват обречени от демократичното общество на изчезване. Тази участ сега е подготвена и за самото бяло англо-саксонско бивше мнозинство в Щатите. В своята книга «Кои сме ние?» Самюъл Хънтигтън описва съдбата на белите англосаксонци в Маями – през 80-те години на миналия век повече от 140 хиляди от тях са прогонени от града под криминалния натиск на негри и латиноси. Тоест, извършено е етническо и расово прочистване в един от най-големите градове на САЩ, в самото сърце на демокрацията; даден е образцов пример на «позитивна демокрация». Естествено, демократичните медии не обелват нито дума за този фрапантен случай на расова и етническа нетолерантност – просто, защото белите в Щатите все още са доминираща раса, мнозинство, тоест уравновесяващ и стабилизиращ елемент, а, както вече видяхме, демокрацията по принцип не може да съществува в условията на стабилност и равновесие. Точно според Русо:
«Никое управление не е така изложено на граждански войни и вътрешни размирици, както демократичното или народното управление...»
Това показва, че прехвалените достойнства на демокрацията просто обслужват интересите на един слой в нея, завзел властта още с установяването на новото «демократично» общество и паразитиращ върху останалите части от населението. Този паразитен слой, използвайки упорито насаждани в съзнанието идеологеми, превръща тези идеологеми в квазирелигия, следвайки модела на старозаветния принцип за един
«богоизбран» елит, комуто са подчинени всички останали хора.
По този начин характеристиките, сочени като най-големите достойнства на демокрацията, всъщност след известно уточнение се превръщат в нейните най-зловещи и човеконенавистнически отличителни белези.


 




Гласувай:
5



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: grigorsimov
Категория: Политика
Прочетен: 28316234
Постинги: 4287
Коментари: 7547
Гласове: 8239
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031