ДЕМОКРАТЪТ каза: Демокрацията е създала най-справедливите, най-съвършените начини за управление на едно общество.
АНТИДЕМОКРАТЪТ каза: Демокрацията се осъществява посредством избори. Чрез тях тя се превръща в “народна власт” – ако се погледне етимологичният й смисъл; или в каквото и да било друго там, ако се погледне реалният й смисъл. Гласуване. Винаги е било така. Независимо, че според Русо истинска демокрация не е имало и няма да има. Нищо, де: доколкото я е имало и доколкото я има, ако въобще я има – изборите са нейният смисъл. В случай, че не се гласува, каква демокрация ще е това?
Разбира се, придружават я редица съпътстващи дейности – например т. нар. “свобода на словото”. Нали, за да гласуваш за някого, този някой трябва да ти обясни защо трябва да гласуваш точно за него, а не за конкурента му? Ако му запушат устата, какво ще ти обясни? Отиде гласуването. И демокрацията – тю-тю!!! Дотука.
Също трябва да има и посредници между избирателите и кандидатите – нали все пак един кандидат не може да обходи лично няколко милиона, или десетки милиона, или стотици милиона избиратели? Значи трябват организатори, вестници, други печатни издания – листовки, брошури, дипляни, афиши, плакати, с напредването на технологиите се появяват радиото, телевизията; тоест, на сцената излизат «медиите”. Думата “медиа” означава точно това – “посредник”. Всичките тия хора и дейности работят за гласуването на избирателя. Това, разбира се, ни се представя като връх на човешката мисъл в осигуряването на свободата. Като тази свобода се свежда до “свободата”да избереш кой да те управлява. Е, пък ако искаш и ти да управляваш, никой не ти пречи да се кандидатираш. Някак встрани остава въпросът за избора на идеология, тоест на набор от идеи, според които да те управляват. Защото какво от това, че има много кандидати, щом са подчинени на едни и същи идеи. Голям избор, няма що… Тогава по-добре както при комунизма: един кандидат и да не си губим времето.
Но, разбира се, при т. нар. «демокрация» кандидатът не може да бъде само един. Какъв избор ще е тогава? За да има избор (или поне привидност на избор), кандидатите задължително трябва да бъдат поне двама. Минимум. А за да се осигури още повече избор (или още повече привидност на избор) – неколцина. Колкото повече – по-добре. Повече възможност за избор (или за привидност на избор).
Наличието на повече от един кандидати обаче носи една твърде важна подробност, която по своето значение е истинската основа на основите, фундаментът на демокрацията.
Нейната най-страшна, гибелна, смъртоносна и убийствена характеристика.
Тази подробност е, че наличието на много кандидати, тоест самият процес на гласуване, разкъсва обществото на части. Нали едни гласуват за един, други за втори, трети за трети кандидат и т. н., и т. н.?
Именно затова първата основа, фундаментът на фундаментите на демокрацията е разделението.

1. Разделението на обществото.
Още Русо подчертава това. Да си припомним: “Никое друго управление не е така изложено на граждански войни и вътрешни размирици, както демократичното или народното управление.”
Без да сме задължени да му вярваме, защото, както вече видяхме, обективността не му е присъща, в това негово твърдение очевидно има резон – поради простата причина, че демокрацията априори предполага наличието на “партии”, тоест различни части от обществото, също така по подразбиране противопоставени една на друга. Щом гласуват за различни кандидати, идеи и платформи, няма как да не са противопоставени. А ако пък не са, това ще е всъщност една и съща партия, привидно разделена на различни части. Тогава какъв е смисълът от изборите?
Това означава, че демокрацията задължително и по дефиниция разделя хората – на партии, «движения», “неформални обединения”, “неправителствени организации” и т. н. Основата на нейното съществуване е непрекъснатото противопоставяне, включително с оръжие в ръка, на едни групи хора на други. Старият принцип: “Разделяй и владей!”.
Всъщност в известен смисъл разделението е само привидно, формално, защото приемайки доброволно или по задължение т. нар. “демократични ценности”, (подплатени със солидно полицейско присъствие, разбира се) всички “законни” партии в “демократичното” общество се озовават под един и същи похлупак и разликите между тях се оказват лимитирани. Ограничени в определени «демократични» рамки. Тоест, несъществени. Но засега нека теоретично приемем, че “партиите” действително изразяват различни идеи и интереси. Което пак е лошо, защото разкъсва, разделя, противопоставя хората в обществото.
Тоест, необходимото условие, за да съществува демокрацията, е обществото да бъде разделено на части.
Самата дума “партия”, обозначаваща основата на политическата система на демократичното общество, означава “част”. Разпокъсването на обществото и противопоставянето, насъскването на отделните части една срещу друга чрез създаване на различни техни организации – явно политически или прикрито политически, тоест явно или прикрито борещи се за властта, е единственият начин да съществува демокрацията. Нейното установяване винаги означава наличие на групи, обикновено наричани политически партии, подкрепящи отделните кандидати за управници. Компрометирането на самата партийна система обаче все повече предизвиква появата на организации, наричани по друг начин вместо партии: «движения», «фронтове», «инициативни комитети», «коалиции» и пр.; което, естествено, е само козметична промяна.
Но какво означава едно общество да е разделено?
Лесно можем да се досетим: означава да е слабо.
Затова и историята не познава силна демокрация.
Естествено, някой може веднага да възрази: ами САЩ? Символ на сила и могъщество. Как може да се твърди, че САЩ са слаба демокрация?
Разбира се, че може. Защото първо трябва да се докаже, че САЩ са демокрация. А това е доста трудно. Дори невъзможно.
За да докажем, че САЩ са демократична държава, истински демократична, в оригиналния смисъл на думата – “власт на народа”, трябва да докажем, че избирателите там (както и навсякъде, където има претенции за “демокрация”) наистина избират между кандидати с намерения за различна политика. При това с равни възможности за представяне пред избирателите. Но всеки, който макар и бегло се взре в която е да е била избирателна кампания в историята на САЩ – от времето на Джордж Вашингтон до ден-днешен, лесно ще установи, че възможностите за избор са само имитация. Защото всички кандидати във всички избори се движат в рамките, позволени от закона.
И не само в САЩ, разбира се, а в която и да било “демократична” държава. Самият Хитлер през 1932 г. вече се е отказал от опитите си да наруши закона в тогавашна Германия и да прави нови опити за държавен преврат след неуспеха си с “бирения пуч” през 1923-та. И идва на власт честно и почтено, чрез напълно демократични избори. Днес, естествено, обикновено вечно кресливите демократи сякаш глътват тояга и застават като препарирани, щом им се припомни, че фюрерът Адолф Хитлер е рожба на демокрацията. Някак не обичат да си спомнят тази азбучна историческа истина.
Така фактически при демокрацията разделението на обществото протича на две нива. На първото, по-ниско ниво, то действително е разделено. Хората се включват в “различни” политически партии, гласуват за ”различни” кандидати, между тях се разгръщат истински конфликтни ситуация, нерядко с използване на оръжия, падат жертви и т. н.
На второто, по-високо ниво, разделението на обществото се свежда до нула. Изчезва. Всички биват похлупени от твърдо формулираните изисквания на демокрацията, сведени в закони и гарантирани с цялата полицейска, военна и административна сила на държавата. На това ниво всички се показват в истинския си вид – в униформи. Уеднаквени от насилствено наложените им ценностни рамки. Остава само разликата между управляващи и управлявани. Властници и потиснати. Господари и роби. Както във всяка една диктатура.
В случая тя е замаскирана под названието «демокрация».
Което маскировъчно название не й пречи да бъде диктатура.
Така на пръв поглед, колкото “за пред хората”, в условията на демокрация разделението е налице като задължително условие за нейното привидно съществуване и функциониране. Но в момента, когато някой политик или политическа формация поискат да станат наистина, действително, реално различни от общоприетите мисловни шаблони, да напуснат униформите, в които ги е стегнала демократичната полицейска държава, веднага биват натиквани обратно в идеологическия калъп.
А демокрацията познава само полицейска държава и никаква друга. Иначе нейните вътрешни конфликти, за които говори и Русо, просто ще разкъсат обществото. Тоест, привидните конфликти ще се превърнат в действителни и ще унищожат самата държава, причинявайки гражданска война. Ето защо самата същност на демокрацията – разделеността на обществото на партии, изисква държавата да бъде униформена не само в мисленето, но и налага издигането на полицията, на прокуратурата и съда до ранг на последен аргумент в политическите, философските и идейните спорове. Това е съвсем явно: например, ако някой се опита да създаде нацистка партия, или “расистка”, или “ксенофобска” (каквото и да означава това), като издигне официално въпросната идея или я замени с каквото друго понятие му хрумне, издигнато от демокрацията в ранг на обществен враг – тогава просто ще се озове в затвора по всички правила на полицейската държава.
Тоест, свободата в демокрацията е само в рамките на позволеното. По това тя не се различава нито от комунизма, нито от фашизма, нацизма или която и да било друга диктатура, където също свободата е само в рамките на позволеното.
Този факт, съчетан с претенциите на демокрацията да бъде най-свободното и т. н. общество, разголва нейната втора основа: тоталната пропагандна лъжа, издигната до ранга на официална идеология.

2. Лъжите на пропагандата и пропагандата на лъжите
Но ограничаването на платформите на кандидатите в рамките само на позволеното от закона автоматично унищожава свободата на избор. А свобода ли е ограничената свобода? Ако решим, че е свобода, това означава, че и затворникът е свободен в своята килия. Е, ограничен е в рамките на закона. Но пък свободен в рамките на килията. Тоест, свободен е в рамките на закона, също както хората извън килията.
Така демокрацията превръща цялото общество в един гигантски затвор.
Разбира се, може да се възрази, че във всички общества свободата на техните членове е ограничена в рамките на закона. Но никое друго общество не отрича това. Никое друго общество освен демокрацията не претендира, че дава “свобода” на своите членове. Ах, забравихме: комунизмът имаше такава плаха претенция, но понеже комунистическите идеолози схващаха, че не ще успеят да прокарат успешно чак толкова нагла лъжа, бързаха да уточнят, позовавйки се на Маркс ли беше, на Ленин ли беше: “Свободата е осъзната необходимост.” Тоест, свободни сте, обаче трябва да осъзнаете необходимостите, които ви се спускат “отгоре”.
Но нима при демокрацията не е така?
Повърхностно погледнато, всеки избирател гласува за различни идеи. Но всички тези “различни” идеи са в рамките на демократичната идеология. Идеите, които излизат извън рамките на тази идеология, просто са забранени и техните носители са поставени извън политиката, а често и в затвора – например нацистите, расистите, неудобните историци и всички други, които демокрацията определя като “лоши”. Тук не коментираме добри ли са или лоши. Важното е, че и тя, както всяка друга политическа система, насила, с оръжие в ръка и с цялата мощ на държавните институции налага своите идеи и се бори против враждебните ̀и идеи.
Но това го прави и комунизмът. Прави и го и нацизмът. Всички го правят. И отново демокрацията се оказва на едно ниво с всички други. Тогава защо е трябвало да бъдат избити 5-те милиона души във френската касапница, наречена «велика революция»? Защо е бил този християнски холокост? Само, за да се смени една система, наричана от демократите «диктатура», в случая монархическа диктатура, с друга – демократична диктатура. И след като всъщност една диктатура сменя друга (доколкото монархията изобщо е диктатура), ясно е, че тези хора са били избити в името на новата диктатура, а не в името на високопарните й претенции за «свобода, равенство и братство» - които претенции днес всъщност, предвид тоталното им демаскиране и разобличаване, са благополучно забравени.
Демокрацията обаче използва думата “свобода” с пълна сила, без дори да се грижи да обясни необходимостта от нейното ограничаване. Ограничаването мълчаливо се подразбира от само себе. Но в такъв случай по какво се различава демокрацията от диктатурата? Нали и там ограничаването на свободата се подразбира от само себе си?
Лошото е, че и най-малкото ограничаване на свободата унищожава самата свобода. Там, където се ограничава свободата, започва робството. И няма никакво значение с какво се оправдава това ограничаване. Разбира се, ограниченията на свободата са необходими, твърде често дори задължителни. Ала това означава, че самата свобода в тези случаи не съществува и ние говорим само по инерция, с цел по-лесно разбиране, за “ограничаване на свободата”.
Но всъщност не може да се ограничи нещо, което със самото възникване на “ограничението” престава да съществува.
Тук отново се натрапва приликата с комунизма. Та и тогава имаше избори, гласуване, различни кандидати... Но в рамките на комунистическите закони. Сега ние казваме, че онова не е било истинска демокрация, защото липсата на истинска възможност за избор унищожава свободата на избора, тоест унищожава демокрацията. Но и в САЩ свободата на избора също е ограничена от определени закони. Тоест, там тя също не съществува, което означава, че там не съществува и демокрация. Да не говорим, че там президентът се избира ужким от избирателите, а на практика от избирателни комисии във всеки щат, излъчващи представители, които после избират чрез вътрешно свое гласуване самия президент – тоест, възможността за подмяна на «народния» вот е съвсем официално и законово регламентирана.
Именно затова САЩ са силна държава – защото не са демокрация. Твърдят, че са демокрация, успели са да убедят милиони, може би милиарди хора, че са наистина такава. Но количеството хора, които вярват в нещо, не доказва, че това нещо е вярно. Преди време също много хора са вярвали, че Слънцето се върти около Земята, ала какво от това?
Между другото, нима някогашният СССР беше слаба държава? Затова и беше силен – защото не беше демокрация. И рухна, победен икономически от друга държава – която също беше силна, защото също не беше демокрация.
Светът не познава силна демокрация.
И всъщност никога не е познавал. Демократичната Атина губи Пелопонеските войни срещу монархията Спарта. Демократичните Франция и Англия щяха да загубят войната срещу Хитлер (Франция дори съвсем реално я загуби), ако не бяха диктатурата на Сталин (открито провъзгласена като «диктатура на пролетариата») и диктатурата на Рузвелт (зле маскирана като «демокрация»).
Именно лицемерието отличава демокрацията от останалите диктатури. Всяка друга диктатура – с изключение донякъде на комунизма, който също опитва да се прикрие с фалшивата красота на някаква идеологическа маска, е откровена.
Посланието на всеки диктатор е приблизително следното: “Да, аз съм диктатор, защото съм по-силен от всички други, които желаят властта.”
Маскиращото послание на диктатурата на демокрацията е: “Аз не съм диктатура, защото при мен управляваните избират кой да ги управлява”.
И тук стигаме отново неизбежно до въпроса: а кой всъщност управлява демокрацията?
Реалната трансмисия на управлението в условията на демокрация са медиите, които създават образа на кандидатите за власт. Обикновените избиратели гласуват за кандидатите, които са по-добре представени в медиите. Следователно я управляват хората, които имат контрол върху медиите. Разбира се, понякога има пробиви в системата, както във всяка система; такъв пробив, например, е Уго Чавес, който успя да излъже системата, да преодолее демократичните ограничения и да се опита да създаде нормално общество. Естествено, това общество е наричано “диктатура” – от същите медии, които провъзгласяват демокрацията за не-диктатура.
А когато лъжата вече не помага, защото независимо от успехите си в пропагандните лъжи, демокрацията рано или късно винаги бива разобличена, пристигат бомбардировачите. И самолетоносачите. И всякакви други убийци, механизирани или не чак толкова. Спомнете си бомбардировачите над Сърбия през 1999 г....
Идеологическите лъжи са само гримът, маската, камуфлажът върху хищната паст на демокрацията. Когато те не помагат, идва откровеното насилие.
Демокрацията всъщност е комбинация от тези два елемента: лъжа и насилие. Тук еднаквостта й с комунизма е 100%.

3. Насилието
Мнозина бизнесмени оприличават бизнеса в демократичното общество на джунгла. Конкуренция. По-силният изяжда слабия. “Боливар няма да издържи двама”, според прочутия разказ на О. Хенри.
Но не само в бизнеса е така, а въобще в обществения живот, където също се възцарява конкуренцията. Нима конкуренцията, тоест борбата за оцеляване, освен в икономиката, не се вихри в политиката, изкуството и обществения живот на демокрацията? Ако политикът спечели по-малко гласове на изборите – губи. Ако харесат повече книгата, филма, музиката, скулптурата, картината на конкурента – другият творец остава без прехрана. Ако чиновниците не одобрят нечий “проект” – ентусиастът се проваля. Всичко това ни изглежда в реда на нещата и съвсем нормално само, защото сме свикнали с него. Но не бива да забравяме, че е имало, има и, да се надяваме, ще има общества, където джунглата и конкуренцията не ще бъдат модел на отношенията между хората. В бизнеса донякъде може. Но не навсякъде.
При демокрацията човек бива изоставян на собствените му сили. По този начин онзи, които успее да изяде другите или ги принуди да се изядат помежду си, излиза победител. Но в момента, в който в обществото се възцари мир, съгласие, стабилност, спокойствие – чудовището на демокрацията умира.
Всъщност самата демокрация представлява насилие върху нормалната природа на човешкото общество. Тя е единствената политическа форма на обществото, която бива наложена със сила, с кръв и много, много смърт. Някой да е чул за робовладелска революция? Или за феодална? Не е чул по простата причина, че и робовладелското, и феодалното общество се появяват нормално, от само себе си, чрез еволюционно развитие на обществото.
А технологията на демокрацията навсякъде е една и съща: заговор, мрежа от заговорнически “комитети”, конспирация, бунт, кланета под името «революция», кръв, смърт, масови убийства, погром над християнството, установяване на антихристиянска в религиозния си аспект диктатура.
Така е при английската революция, и при френската, и при руската.
Демократите твърдят, че една от основните функции на демокрацията е политическата борба да се пренесе “на върха”, в парламента (конгреса, сената и пр.) и по този начин обществото да бъде предпазено от насилие и вътрешни конфликти. Но нали и при феодализма е точно така – конфликтите са сред благородниците, в двореца, в управляващата върхушка? Някой би могъл да възрази, че при феодализма има междуособни, граждански войни. А при демокрацията няма ли граждански войни? Интересно, какво се е случило в САЩ между 1861 и 1865 г.?
Но има нещо в областта на насилието, което е типично демократичен технологичен патент: демокрацията разгръща производството на машини за убиване.
И в тази технологична подробност тя е твърде различна от “ретроградната” монархия.
През 1776 г. на крал Людовик ХVІ представят ново изобретение, наречено картечница. Демонстрират възможностите му, които днес са познати на всеки човек по планетата. Кралят свиква военачалници, генерали, “експерти”, както бихме казали днес. Решението на всички е единодушно: картечницата трябва да бъде отхвърлена, забранена и никога да не се използва, защото е “нечовешко” изобретение. Ако не сте гледали филма «Последният самурай», препоръчвам ви го. Там тази модерна за времето си технология демонстрира убедително своите възможности в съответната епоха. Възможности, в още по-ранна епоха отхвърлени от един монарх като «нечовешки».
Интересно, защо ли не са реагирали така “демократичните” експерти при демонстрацията на възможностите, например, на атомната бомба? Или на химическите оръжия? Или на биологическите оръжия? Доста интересна и, може да се каже, типична разлика в отношението към човешкия живот, нали?
Също така типично е, че демокрацията създава първата машина за конвейерно, масово убийство на хора.
Гилотината.
Създателят й в края на живота си се обръща към властите в наполеонова Франция с молба да променят названието на неговото страшно изобретение. Късно. Молбата му е отхвърлена, тогава вероятно той самият променя собствената си фамилия, защото историците губят дирите на наследниците му...
Жозеф Игнас Гильотен е роден на 28 май 1738 г. в градчето Сент. Баща му е адвокат, без кой знае какви успехи в професията. Като млад Жозеф се насочва към свещеническа кариера и има намерение на постъпи в йезуитски колеж. Но скоро променя намерението си и учи медицина отначало в Реймс, а после и в Парижкия университет. Завършва го с отличие през 1768 г.
Младият доктор започва да изнася лекции по анатомия и физиология, които, напълно в духа на времето, стават доста популярни – тогава на “научни” мероприятия се ходи така, както днес на театър или дискотека. По онова време Гильотен е категоричен материалист, за когото човекът е обикновен механизъм, а душата – религиозна измишльотина.
Затова и, когато през 1778 г. в Париж се появява прочутият австриец Франц Антон Месмер, известен със своите сеанси по хипноза, конфликтът е неизбежен. Независимо от съмнителните теории на Месмер за “магнетичния флуид” – особена течност, чрез която звездите били влияели върху човека, все пак той наистина постига определени успехи в чисто практическото приложение на хипнозата. Успява да излекува зрението на австрийската принцеса Мария-Терезия, помага на короновани особи и високопоставени благородници в цяла Европа да преодолеят здравословните си проблеми. В Париж самата кралица Мария-Антоанета е благоразположена към него и го приема често в двореца Тюйлери.
Естествено, Гильотен, който лекува брата на краля – граф дьо Прованс, въобще не е очарован от конкуренцията. Още повече, че при поредното заболяване на графа клизмите и хапчетата нямат никакъв ефект. За разлика от “магиите” и двата магнита на Месмер, които той винаги мъкне със себе си. След няколко сеанса графът е излекуван, а Гильотен търпи професионален провал...
Скоро обаче над главата на Месмер се сгъстяват облаци. Към него започват да летят обвинения в магьосничество и ерес. През 1784 г. кралят назначава комисия, която да разследва и изясни начините за лечение, използвани в практиката му. В комисията влизат известни личности като американският посланик Бенжамин Франклин, химикът Антоан Лавоазие, астрономът Жан Бейли, ботаникът Жюсие...
Комисията убеждава краля да забрани на Месмер да практикува на територията на Франция.
Преди той да напусне Париж, принцеса дьо Ламбал дава в негова чест прощална вечера. Присъства и доктор Гильотен. Месмер поглежда нагоре, след което пред всички му казва на висок глас:
- Вашата наука ще погуби всички хора, които са събрани тук тази вечер, включително особите от кралска кръв и дори самите... – Месмер прекъсва насред изречението. – Виждам това съвсем ясно.
Гильотен се опитва да го иронизира:
- Къде видяхте, че е написано това? На тавана?
- Написано е на небето, господине – отговаря Месмер.
Скоро след това Гильотен влиза в масонската ложа “Девет сестри”, в която членували още Волтер, Франклин, Дантон, Брисо, Демулен, братя Монголфие.
Именно масоните подготвят т. нар. “Велика френска революция”. През пролетта на 1789 г. Гильотен като прогресивен аристократ е избран за депутат в Учредителното събрание, а от юни до октомври 1791 г. е негов секретар.
На 14 юли 1789 г. беснеещите демократични тълпи превземат Бастилията, пазена от 70 пенсионери, военни инвалиди, начело с ефрейтор. Разбира се, никой от тях и не мисли за някаква съпротива, нито пък има заповед за това. Дивата демократична паплач буквално ги разкъсва и носи части от телата им по парижките улици – тук ръка, там крак или глава...
През август бива приета “Декларация за правата на човека и гражданина”. В това време Гильотен се занимава с нещо странно за един лекар: по цели нощи чертае, създава някаква загадъчна машина.
На 10 октомври 1789 г. демокрацията дава първия си принос в технологичното обновление на цивилизацията...
Гильотен внася за обсъждане законопроект относно смъртното наказание във Франция. Неговата идея е, че начинът на екзекуция също трябва да бъде демократизиран – всички да умират еднакво, а не както досега: благородниците да бъдат благородно обезглавявани, а престъпниците от простолюдието – бесени, разкъсвани с коне и пр.
Гильотен съобщава, че е разработил механизъм, който бързо, без губене на време да отсича човешка глава.
През април 1792 гилотината е поставена на Гревския площад. Точно под Статуята на свободата. Да, същата, която днес се е превърнала в символ на САЩ и стърчи на крайбрежието на Ню Йорк. Само, че тази, американската, е само уголемено копие на онази, оригиналната – чиито крака в съвсем буквалния смисъл на думата газели в кръв и в отрязани човешки глави. Сега оригиналът май е някъде във Версай, но трудно ще намерите някой екскурзовод да ви разкаже истинската му кървава история. Демократичната митология също си има своите мрачни места, за осветляването на които разказвачите може да пострадат, като най-малкото останат безработни.
Така, че когато днес гледате прочутата Статуя на свободата на входа на Ню Йорк, символизираща демократичните САЩ – не бързайте да й се възхищавате! Краката й са потопени в кръв…
Конвентът приема “Закон за смъртната присъда и начините на нейното изпълнение”. Гильотен става известен. Произвеждали се брошки и печати за пощенски пликове във форма на малки гилотинки. Сладкарите правели кексове в същия стил. Появил се парфюм “Гилотина”.
На 10 август 1792 г. вилнеещите тълпи, подстрекавани от новите парижки власти, нахлуват в двореца. Людовик ХVІ бил свален, а Франция – обявена за република.
Конвентът, който заменя Националното събрание, с мнозинство от един глас осъжда краля на смърт като “изменник на революцията”. Това е нарушение на Конституцията, според която монархът е неприкосновен.
Някои разказват, че в нощта преди смъртта на краля заклетият материалист и революционер-атеист Гильотен извадил скрита икона на Света Богородица и се молил до разсъмване. Слугите му дори решили, че е полудял.
А когато осъдили на смърт и кралицата Мария-Антоанета, Гильотен разбрал, че предсказанието на Месмер се сбъдва.
Отсекли главите на всичките му познати и приятели.
Отсекли главата на Орлеанския херцог – който гласувал за смъртна присъда на краля.
Отсекли главата на Агнес Розалия Ларошфуко.
Отсекли главата на принцеса дьо Ламбал.
Отсекла главата на Дантон.
Отсекли главата на Демулен...
И така нататък. Под гилотината легнали и палачите. Това било справедливо – но не можело да върне жертвите им.
Казват, че Гильотен станал много набожен християнин и до края на живота си през 1814 г. молел Бог да му прости.
Така правосъдието във Франция било приведено в съответствие с изискванията на демокрацията.
А сега нека се запитаме: защо Людовик ХVІ и неговите генерали единодушно отхвърлят едно чисто военно изобретение – картечницата, която пак представлява машина за убиване, но и до ден-днешен никой не вижда нещо странно или ненормално в нейното използване като напълно легитимно оръжие? Впрочем, те сами са дали отговора: защото е “нечовешко”.
Но нима гилотината като машина за убиване е «човешка»? А тази машина демократите приемат без никакво замисляне.
Адолф Хитлер дойде на власт чрез демократични избори. Хайде сега да се запитаме: каква е разликата между машината за убиване гилотина и машината за убиване газова камера? Ами между машината за убиване гилотина и машината за убиване електрически стол?
Демокрацията не може без машини за убиване. Тя не се отказва от тях поради това, че били “нечовешки”. Просто защото при нея насилието е задължително. Тя се храни с кръв, страх и смърт.
Така продължава и днес – навсякъде, където нахлуе демокрацията, започват безредици, конфликти, повече или по-малко масови убийства, пристигат самолетоносачи и бомбардировачи, започват обстрелвания с крилати ракети и безпилотни самолети-убийци. Това е тя – демокрацията…
Сега да разгледаме друга нейна типична характеристика.
За да се оцелее в демократичната джунгла, а и просто за да се отбележи някакъв напредък, развой, прогрес, освен насилието срещу ближните си, е налице и още едно средство: подкупът.

4. Подкупът
Той е един от основните елементи в технологията на демокрацията, заедно с лъжата и насилието. Разбира се, не става дума само за баналният рушвет за съответния депутат, конгресмен, член на общински съвет и не непременно в парични знаци; може и във вид на кариера, луксозен живот и пр.
Но подкупът е една от основите на демокрацията и в по-обобщаващ смисъл, например по време на самата нейна кулминация – парламентарните (законодателни) избори. Който има повече пари, прави по-добра пропаганда, съответно купува повече гласове и сетне създава закони в своя полза. Подкупва избирателите не непременно с пари – десет евро на калпак и гласувай за мен... Хората може да бъдат купени и с пропаганда. С обещания. Което означава, че пак се опира до пари, защото ефикасната пропаганда, поднасяща ефикасните обещания по ефикасен начин, се прави с пари.
За класическия начин на действие на съвременната демокрация е достатъчно да се припомни историята на Панамския канал.
Започнали да го строят французите. Била създадена “Компания за Панамския канал” с ръководител инженер Фердинанд Лесепс, който вече бил построил друг канал – Суецкия. Работата обаче не вървяла, лесно събраните от акции пари лесно се и харчели: за работа 1/3, другите 2/3 трети от разходите, 850 милиона франка, изчезнали неизвестно къде. За да се успокоят акционерите, започнали машинации: плащали им нереално високи дивиденти, пускали нови акции – 7 допълнители емисии, организирали лотария. Но подобна фирма нямала право да организира лотарии. Било необходимо разрешение на парламента и сената. Интересно, как ли се получава разрешение от депутати и сенатори – хората, които днес, щом стане дума за “демокрацията”, биват обозначавани кой знае защо с прозвището “елит”. За елитни хора – елитни суми. Между другото, за елитните журналисти, тези глашатаи на демокрацията – също.
Най-голям разобличител на аферата “Панамски канал” бил известният журналист Емил дьо Жирарден. Пишел срещу проекта статии, фейлетони, памфлети, разобличения… Но по едно време елитният журналист внезапно млъкнал, сякаш си глътнал езика. Някои решили, че темата просто вече не му била интересна. Други обаче разказвали, че веднъж му дошли на гости неколцина здравеняци от “Компания за Панамски канал”, които след приятелски и весел разговор забравили на масата 500 хиляди франка.
Според някои историци, барон дьо Рейнак, който в компанията отговарял за акциите и облигациите, раздал 4 милиона франка за подкупи, включително и на министър-председателя Клемансо.
Мненията за това колко депутати от общо 510 били подкупени, са различни. Някои смятат, че 280.
Други – 510.
Парламентът разрешил на “Компания за Панамски канал” да направи лотария. Но било късно. Акциите паднали до нула, правителството паднало на свой ред. Лесепс полудял, един министър чистосърдечно си признал, че взел 375 хиляди франка подкуп; дали му 5 години затвор и го глобили в размер на подкупа.
Това е твърде нагледен пример за действието на един от главните механизми на демокрацията. Шокиращото и същевременно класическото в посочения пример е, че са подкупвани не просто елементарни чиновници, а висши политици. Най-висшите. Представителите на народа и избраният от тях министър-председател. Тоест, става дума за олицетворението на самата демокрация.
Един “демократичен” министър-председател винаги може да бъде подкупен. Дори президент. Нали мандатът му е само 4 години? Е, да речем, 8 години или 10. През това време може да се разчита само на личната му съвест. Няма що, сериозна гаранция... Но нали трябва да мисли и за старините си след това? Дали съвестта му ще остане (евентуално) неподкупна пред тази перспектива?
Как обаче ще подкупите един крал? Цар? Император? Неговият мандат е цял живот, а сам Бог го е поставил на власт, помазвайки го с миро. Така и наричат монарха – “миропомазан”. С какво може да го подкупите, след като нищо не му липсва? Тук не само съвестта играе роля – един монарх също може да я притежава или не, но много повече важи обстоятелството, че е ликвидирана самата възможност върховната власт да бъде корумпирана. Просто този, който би трябвало да получи подкупа, не вижда смисъл да го получи – защото има всичко.
Именно затова съвременната западна демокрация се появява и нахлува в обществото успоредно с овладяването на политическата власт от страна на търговците – т. нар. “трето съсловие” или “буржоазия”, които идват на мястото на благородниците. Просто търговците успяват да подкупят достатъчно количество влиятелни фигури от елита на обществото, които да оформят идеологическа и политическа ситуация, подходяща за силов удар, за т. нар. “революция”, чрез която търговците, «буржоазията», завладяват политическата власт. Често подкупването се извършва не пряко, защото подобен подход би предизвикал морална съпротива от страна на съответните фигури от елита – а чрез включването им в организации от конспиративен тип с гръмко прокламирани сред техните членове високопарни цели от рода на “толерантност”, “равенство”, “свобода за угнетените”, “братство между всички хора от всички нации и религии” и прочее евтини словесни трикове за приспиване на гузна съвест.
Както опитвал да приспи гузната си съвест Жозеф Игнас дьо Гильотен, молейки се на Света Богородица в нощта преди главата на краля да падне в краката на Статуята на свободата…

5. Безотговорната мандатност
Разбира се, рано или късно хората ще поискат съответното наказание за който и да било демократ – защото всяко едно престъпление оставя своите следи. Това е и една от основните причини за технологията на мандатите, възприети и възхвалявани като сериозно предимство на демокрацията.
От гледна точка на нормалното общество ограниченият срок на управление, наречен “мандат”, носи два от най-големите недостатъци въобще на демокрацията.
Това са безотговорността и късогледството.
В управлението на една държава съществуват много начинания, които по природата си траят десетилетия, а понякога и векове. В същия този ХVІІІ век на Русо и неговите кървави последователи, да речем, строежът на една крепост. Днес – на магистрала или реформи в пенсионната система. Да се започне е лесно – но резултат от подобни начинания се вижда след дълги години.
В условията на демокрация това означава пълна и абсолютна безотговорност: мандатът на онези, които са започнали, отдавна е изтекъл, на всичко отгоре решението е било колективно – на парламента, конгреса, сената, правителството. Кого да осъдиш, ако се окаже, че всичко е било подчинено на користни намерения? Случаят с Панамския канал е един от най-характерните, но очевидно далеч не единственият; ако разровите историята на която и да било “демокрация”, ще ви блъсне тежката, зловонна миризма на корупция.
Разбира се, корупция има и при монархията. Но там гарантирано съществува институция, която е кръвно, в буквалния смисъл на живот и смърт заинтересована корупцията да бъде преодоляна въобще като явление, а виновниците за съответния конкретен случай да бъдат непременно и колкото може по-строго наказани. Тази институция е монархът. Защото неговият мандат е неограничен. Той не може както депутата, министъра, премиера и президента да си дигне багажа след четири години и да остави другиму затъналата в кал каруца. Той знае, че буквално до края на живота си ще сърба попарата на това, което е надробил. И не само той, но и децата и внуците му. Както крещи демократът, вдигнал над тълпата отрязаната глава на Людовик ХVІ: “Жак дьо Моле, ти си отмъстен!” Що за простотия? Магистърът на тамплиерите Жак дьо Моле е изгорен през 1314 г., а за отмъщение отрязват главата на Людовик ХVІ през 1792-ра – 478 години по-късно. На всичко отгоре тамплиерът е изгорен по заповед на Филип ІV Хубави от династията на Капетингите. После идва династията Валоа. И чак след нея династията на Бурбоните, от която е Людовик ХVІ. До ден-днешен не е ясно какво общо има той с Жак дьо Моле, та за “отмъщение” му отрязват главата. Но това е типичният начин, по който демократите идват на власт – с кръв и смърт, така че няма защо да се учудваме. И щом дойдат, се погрижват да не им се случи нещо подобно: в името на все същата демокрация си осигуряват безпроблемно изнизване от властта, след като добре са консумирали нейните облаги и, естествено, са се погрижили и за собственото си благополучие занапред, за да си осигурят охолни старини.
Мандатността, освен безотговорност, създава и друг огромен недостатък на демокрацията – късогледството.
Защото, освен безкрайната отговорност, включително с цената на собствения си живот, един монарх по необходимост трябва да бъде далновиден. Да предвижда бъдещето в максималната възможна степен. Неговият хоризонт на заинтересованост от бъдещето е дори не само в рамките на целия му живот, а и след това – нали на трона ще бъдат неговите наследници? Кой нормален човек не ще се погрижи за децата и внуците си? А грижата за децата и внуците на един монарх може да бъде само една: държавата, която те управляват, да има по-малко проблеми. Тоест, и самите те да имат по-малко проблеми. Ето как съдбите на един монарх и на държавата са кръвно свързани – отново в буквалния смисъл. Затова и когато демократите идват на власт, първата им работа е да убият монарха, защото знаят, че никога няма да могат да впият пипалата си в тялото на държавата, докато той е жив. Така убиват и английския Карл І – през 1642 г., и френския Луи ХVІ – през 1793-та, и португалския дон Мануел – през 1910-та, и руските Александър ІІ, Александър ІІІ и Николай ІІ; независимо, че последният руски император сам се отрича от трона под натиска на новоизлюпените демократи около Керенски, техните идейни последователи болшевиките, следвайки изцяло модела на френската «революция», не се успокояват, докато по заповед, както се смята, на американския банкер Якоб Шифт, не избиват цялото царско семейство, общо 11 души заедно с децата и близките роднини.
За разлика от монархията демокрацията има само една грижа по отношение на бъдещето на държавата – бъдещето в рамките на мандата. Е, ако някой демократ е по-амбициозен – бъдещето в рамките на два мандата. Но за какво му е да мисли за бъдещето на държавата до края на живота си, че и след това? Да, разбира се, може да предположим, че има и такива демократи, но при тях всичко остава на добра воля. Ако демократът има съвест – добре. Ами ако няма?
Докато монархът е без възможност за избор: той трябва да е максимално съвестен към държавата, да се стреми винаги и неотменно към най-добрия вариант на бъдещето за нея, защото това означава най-добрият и за него.
Ето защо демократите нямат никакъв друг изход, освен да убият монарха. Или да го превърнат в оперетна кукла-марионетка, каквито са днешните крале и кралици.
За целта използват най-бързия, жесток и ефикасен начин – конспирациите.

6. Конспирациите
Няма демокрация, която да е дошла на власт по естествен начин. Във всяка една държава тя идва чрез бунт, революция, война. Пътят на демокрацията винаги е хлъзгав от кръв, украсен с отрязани глави и разхвърляни трупове.
Всички обществени строеве – първобитно-общинен, робовладелски, феодален, са идвали по естествен път. Е, спомни ли си някой за “Великата римска робовладелска революция”? Или “Франкският феодален преврат”, начело, примерно, с Карл Велики? Не, не се опитвайте. Не ще си спомните, защото няма как да има такива.
Единствено демокрацията идва на власт изкуствено, с насилие и страшно много кръв. А бунтът, революцията и задължителната последваща война предполагат непременно конспирация. Нали, за да се подготви идването на демокрацията чрез въпросните обществени вълнения, трябва организиране? При това в условията на властта, която трябва да бъде свалена. Как без конспирация?
Ето защо заговорите (с неизбежните и често необясними убийства), интригите, предателствата, ударите в гръб, терорът, неясните групировки и съюзи, задкулисните машинации са задължително в арсенала на демокрацията. Тя не може да дойде на власт без тях.
Но заговорите, убийствата, предателствата, ударите в гръб, терорът, необяснимите групировки и съюзи, задкулисните машинации продължават да бъдат в арсенала на демокрацията и след като дойде на власт. Защото тя никога не се задоволява да остане в рамките само на една държава. Нейната агресивност расте право пропорционално на самото й разрастване.
След френските кланета – походите на Наполеон, които до ден-днешен се възхваляват от демократите като нещо твърде прогресивно, защото били разнесли по цяла Европа светлината на френските илюминати, пардон, на «илюминасион», т. е. «просвещението». Разбира се, от тяхна гледна точка всеобщата европейска касапница, която Наполеон устройва, е наистина нещо твърде прогресивно – нали разпространява демокрацията...
След руските кланета – световната революция, прокламирана от Троцки; добре, че се намира един Сталин да озапти разбеснелите се нови червени «народни» демократи, да спаси християнството и да придаде що-годе човешки вид на новата система..
След укрепването на САЩ – демокрация по цял свят, носена на крилете на бомбардировачите и на ракетите «Томахоук» или директно сервирана от професионалните им убийци, наричани «тюлени», «войници» или с други маскировъчни названия…
Винаги след установяването на демокрацията в една държава оттам започват да пълзят пипала навън, към други. Демократичната зараза проявява неукротима наклонност за разпространение по пътя на войната. Демокрацията винаги означава не само и не просто вътрешен конфликт, а война с всеки един “недемократичен” съсед до пълното му “демократизиране”, независимо от желанията на неговия народ.
Именно страстта към насилствено разпростаняване превръща демокрацията в най-кървавата, жестока, свирепа, тиранична и деспотична политическа система, която някога е измислило човечеството.

7. Антихристиянството
Демокрацията възниква в на пръв поглед християнски общества. Уточнението “на пръв поглед” в случая е твърде важно. Ако се вгледаме внимателно в състоянието на обществата в навечерието на трите основни “демократични” революции, ще установим, че да се говори за тях в онези моменти като за “християнски” общества, ще е доста пресилено. Поне що се отнася до “елитите” им. Напротив, всяка една демократича революция с всичките й кървави прелести започва в общество, което привидно е християнскоо – но чиито политически, културни, икономически и военни елити са заразени от антихристиянски настроения.
Тези настроения биват допуснати от християнските общества поради криворазбрана толерантност към антихристиянските групировки, формирани вътре в обществата – като към тях се проявява толерантност независимо от това дали самите антихристиянски общности проявяват ответна толерантност към християните. Така еднопосочната толерантност се превръща в основната причина за навлизането и развитието на антихристиянски групировки в християнските общества. С времето антихристияните получават все по-голяма икономическа и финансова мощ, което им позволява да подкупят представители на управляващите християнски елити и така да предизвикат въоръжени конфликти, завършили в края на краищата със създаване на антихристиянската диктатура, известна под названието “западна демокрация». След завземането на властта от групировки, съставени обикновено от етнически и идеологически обусловени антихристияни, първата работа на новите властници е да извършат онова, което се нарича “отделяне на църквата от държавата”, а всъщност представлява опит за решителен удар по християнството и за неговото окончателно унищожение. Така демокрацията, чрез унищожаването на висшата форма на духовен живот – религията и съответно насочване на общественото внимание към материалните измерения на битието, задължително и по необходимост смъква хората с едно стъпало в еволюцията и чрез постоянното поощряване на консумативизма ги превръща в животни.
Сетне процесът продължава замаскирано чрез откритото поощряване на три тенденции:
- намаляване на раждаемостта на християните;
- постоянно засилване на консумативните тенденции в бита на населението и тяхното превръщане в ерзац-заместител на религиозните стремежи на хората;
- идеологическо, финансово, законодателно и административно подпомагане на антихристиянски настроения, идейни течения, сдружения и организации.
В борбата си срещу християнството демокрацията започва с масови убийства, а после създава различни видове дискриминация и репресии. За да прикрие това, използва гъста маскировъчна мрежа от специално създадени термини. Така например, дискриминацията срещу християните бива оправдавана с термина “позитивна дискриминация”. Под това словосъчетание се разбира следното: дискриминацията срещу нехристиянски и антихристиянски етнически, расови и религиозни групи е нещо лошо, “негативно”. А дискриминацията срещу етнически и расови групи, в които мнозинството е християнско, се приема за нещо добро, хубаво, положително и се обобщава с израза “позитивна дискриминация”.
Използват се и новоизлюпени термини като “политкоректност” и “език на омразата”.
“Политкоректност” означава християни да бъдат принуждавани да възхваляват нехристиянски и антихристиянски общности и групи, да отстъпват пред агресията на антихристиянски култури, да се подчиняват на изискванията на идеологии, откровено враждебни спрямо християнството.
А когато някой реши да защити християните от нападките, хулите, медийните ругатни, от религиозната, расова, етническа и политическа “позитивна дискриминация”, на която са подложени, и посочи агресията, развихрена от антихристиянските групировки, бива обвинен, че използва “език на омразата”.
Разбира се, може да се посочат още много технолигии, които демокрацията използва в различни комбинации, за да завземе и задържи властта. Но основни са седемте, които вече изброихме.

1. Разделение
2. Пропаганда
3. Насилие
4. Подкупи
5. Мандатност
6. Конспирации
7. Антихристиянство




Любомир Чолаков