Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.04.2012 16:58 - Трите влъхви 'ДО ЛЮЛКАТА НА КОМУНИЗМА' – САЩ, Англия и Франция! Глава 2 от ДЕМОКРАТУРА. Автор: lyubomircholakov
Автор: grigorsimov Категория: Политика   
Прочетен: 2430 Коментари: 1 Гласове:
2


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

ДЕМОКРАТЪТ каза: Между комунизма и демокрацията няма нищо общо.

АНТИДЕМОКРАТЪТ каза: Демокрацията беше голямата, великата, сияйната мечта на всички нас, които се родихме и израснахме по времето на комунизма.

Впрочем, тя беше мечта и на самите комунисти – и то точно демокрацията от западен тип, с пъстрите етикети, лъскавите коли и офшорните зони. Но дори и идеалистите сред тях, които нямаха какво да вложат в сметки в западни банки (а такива бяха почти всички обикновени хора, подмамени на времето от комунизма), също си мечтаеха за нея, демокрацията. И също в голяма степен заради пъстрите етикети и лъскавите коли. Не заради офшорните зони. Тогава малцина са знаели за тях. Знаели са онези, които по списък са били определени да получат куфарчетата с пари кеш или направо банковите сметки. Но и знаещи, и незнаещи си мечтаеха за демокрацията.

Защото в края на 80-те години вече беше станала ясна икономическата несъстоятелност на комунизма. При демокрацията очевидно се живееше по-добре. Имаше изобилно количество дънки и кока-кола. И Холивуд с блясъка по червените килими. И много други неща, които се харесваха дори на идеалистите-комунисти. Да не говорим пък за ония, дето не бяха идеалисти. Те вече бяха готови не само психологически, но мнозина от тях и финансово да се превърнат в новите капиталисти.

И доносниците, които докладваха в Държавна сигурност за какво си говорят съседите, роднините и колегите им – и те, съзнателно или не, си мечтаеха за демокрацията. Защото и те виждаха, че в материално отношение животът в нея е по-добър от този при комунизма. Пък и мнозина от тях несъмнено са усещали подсъзнателно, че не е много хубаво да доносничат за съседите, роднините и колегите си. А демокрацията обещаваше да ги освободи от това им задължение.

Всички си мечтаехме за нея.

Комунизмът ни беше втръснал.

Затова, когато след 1989 г. се оказа, че той и демокрацията имат подозрително много общи черти, в началото изглеждаше, че това е някаква грешка в наблюдението или анализа. Как така общи черти? Това беше толкова абсурдно и невъзможно, че дори насила се стараехме да не ги забелязваме.

Разбира се, тези усилия бяха съвсем безплодни, защото всичко ставаше все по-очевидно. Единствената сериозна разлика беше, че при комунизма нещата, които отхвърляхме, бяха твърде зле маскирани. А понякога ги оставяха и съвсем открити. Но демокрацията рядко допуска такива грешки. Затова е по-трудно да разобличиш истинския й образ.

Първата обща характеристика на комунизма и демокрацията е цензурата. Комунизмът забранява антикомунистическата идеология и се бори срещу нея с всички средства, които са му на разположение. Тоест, срещу идеологията, която го заплашва. Пример: по времето на комунизма, ако някой възхваляваше Хитлер или нацистката идеология, влизаше в затвора.

Но демокрацията също се бори срещу антидемократичната идеология с всички средства, които са на нейно разположение. Тоест, срещу идеологията, която я заплашва. Пример: в демокрацията, ако някой възхвалява Хитлер или нацистката идеология, влиза в затвора.

Комунизмът официално разрешаваше на християните да изповядват религията си, но неофициално с всички сили се опитваше да пречи на това: забраняваше носенето на кръстчета на публични места, заместваше християнските празници с атеистични кампании, водеше усилена антихристиянска пропаганда.

Демокрацията официално разрешава на християните да изповядват религията си, но неофициално с всички сили се опитва да пречи на това: забранява носенето на кръстчета на публични места (във Франция е забранено на християнските деца да носят кръстчета в училище, в Италия се обсъжда такава забрана, в Англия християнката Надя Евейда беше уволнена в началото на 2008 г. от “Бритиш еруейз”, защото носела кръстче, а това било “обиждало” представителите на други религии, и пр., и пр.), замества християнските празници с атеистични кампании (тайнството на Рождество Христово беше заменено с гръмогласния кикот на глуповатия червен дебелак на “Кока-кола”), води усилена антихристиянска пропаганда (по пропагандните сателитни тв-канали християнството се представя като консервативна и ретроградна религия, пречка за “прогреса” и “1500-годишно варварство»).

Комунизмът създаваше свой собствен пропаганден език със специфични термини, чрез които по-лесно обслужваше идеологията си (“развито социалистическо общество”, “политпросвета”, преди това “политкомисари” и пр.).

Демокрацията създава свой собствен пропаганден език със специфични термини, чрез които по-лесно обслужва идеологията си («мулти-култи», “отворено общество”, “гражданско общество”, “политкоректност”, “комисари” и пр.).

Комунизмът създаваше концлагери.

Обаче първите концлагери ги създава демокрацията. По-конкретно, Великобритания по време на Англо-бурската война в края на ХІХ в. А Великобритания претендира да е положила основите на съвременната демокрация още през 1215 г., когато крал Джон Безземни под зоркия погледа на шефа на ордена на тамплиерите подписва прословутата «Магна харта либертатум» - първият документ в историята на Европа, който ограничава властта на една монархия. И заради него, и след това заради развития си парламентаризъм, за който се твърди, че било нещо добро, тази държава се смята за един от бастионите на демокрацията.

Дали затова е измислила концлагерите?

Комунизмът пречеше на онези течения в изкуството, които противоречаха на неговата идеология. Помага на онези течения, които подкрепят неговата идеология.

Демокрацията пречи на онези течения в изкуството, които противоречат на нейната идеология. Помага на онези течения, които подкрепят нейната идеология.

Комунизмът изравняваше жената с мъжа, помагаше на жени да заемат ръководни и лидерски постове.

Демокрацията изравнява жената с мъжа, помага на жени да заемат ръководни и лидерски постове.

Комунизмът твърдеше, че всички хора са равни и възхваляваше лозунга на Френската революция от 1789 г.: “Свобода, равенство, братство.”

Демокрацията твърди, че всички хора са равни и възхвалява лозунга на Френската революция от 1789 г.: “Свобода, равенство, братство.”

Комунизмът организираше всеобщи избори, за които твърдеше, че са с равно, пряко и тайно гласуване.

Демокрацията организира всеобщи избори, за които твърди, че са с равно, пряко и тайно гласуване.

Комунизмът се стремеше към непрестанно разширяване на своите зони на влияние чрез комбиниран военен, политически, икономически и идеологически натиск.

Демокрацията се стреми към непрестанно разширяване на своите зони на влияние чрез комбиниран военен, политически, икономически и идеологически натиск.

Комунизмът твърдеше, че продължава прогресивните традиции на Френската революция от 1789 г.

Демокрацията твърди, че продължава прогресивните традиции на Френската революция от 1789 г.

Комунизмът отхвърляше и преследваше национализма.Демокрацията отхвърля и преследва национализма.

Комунизмът заявяваше, че води началото си от древногръцката демокрация (първите философи-материалисти), а по-късните му извори са в Ренесанса.

Демокрацията заявява, че води началото си от древногръцката демокрация, а по-късните й извори са в Ренесанса.

За да бъдем справедливи, по отношение на Ренесанса комунизмът и демокрацията се различават. Комунизмът твърдеше, че неговите ренесансови идеолози са Томас Мор с “Утопия” и Томазо Кампанела с “Градът на слънцето”. Демокрацията се присламчва към Еразъм Ротердамски и Мартин Лутер, без да издребнява до отделни произведения, а идеолозите й обобщават в един кюп цели религиозни течения и социално-икономически процеси– тук е достатъчно да си спомним Макс Вебер и прословутия му труд “Протестантската етика и духът на капитализма”.

Списъкът на приликите може да бъде продължен до безкрайност. Те често стигат до буквализъм. Така например, дори Сталин в своята прочута реч от 3 юли 1941 г., десет дни след нахлуването на немските войски в СССР, се обръща към своя народ и говори за “демократични свободи”. Естествено, някой веднага може да възрази, че той говори това неискрено, лицемерно, притиснат от небоходимостите на конкретния исторически момент.

Но нима който и днешен демократ да вземете, говори винаги искрено, нелицемерно и без да е притиснат от необходимостите на конкретния исторически момент?

Приликите и родството между комунизма и демокрацията обаче не винаги са толкова очевидни и така натрапчиво-паралелни.

При това сходствата във външните белези показват само едно: че демокрацията просто не е успяла да постигне поради някакви причини възвишените идеали, които прокламира (тепърва ще се върнем на причините). Но пък кой знае, може би за в бъдеще ще ги постигне? (Точно както обещаваше и комунизмът…)

Докато сходството във вътрешните същностни характеристики между комунизма и демокрацията сочи нещо много по-тревожно: че всъщност това, което се нарича “демокрация”, е най-обикновена (или може би не съвсем обикновена) диктатура, носеща вътрешните, неотменими белези на всяка една диктатура.

Един пример напосоки: в демокрацията има затвори. Както във всяко друго общество. Включително и при диктатурите. Независимо от провъзгласения при раждането й принцип: “Свобода, равенство, братство.” Очевидно свободата не е постигната. Поне не за всички. Оказва се, че и демокрацията също, както всички други общества, се нуждае да лишава от свобода определени категории хора. Може би свободата съвсем оправдано не е постигната, дори може би в края на краищата да е добре, че демокрацията е стигнала до извода за необходимостта от затворите. Къде иначе ще държи убийците, крадците и хората, които си позволяват да говорят срещу самата нея, позовавайки се на постулата за “свобода на словото”? Тоест – може да й се прости малката (или може би голяма!) лъжа, използвана в кървавото й начало през 1789 г. с цел да избие дотогавашните управляващи (а и доста от управляваните) и да грабне властта. Наличието на затвори (и на армия, полиция и всякакви други механизми за насилие) е просто свидетелство, че т. нар. “демокрация” не е нищо ново под слънцето, а просто едно общество, подобно на другите преди него, което също като тях има нужда от подобни инструменти, за да съществува.

Белег за нещо много по-опасно обаче е както използването на нов, специфичен език, така и високопарните й морални претенции , заявени още сред разгула на гилотините след 1789-та във Франция; претенции, изразени най-сбито и концентрирано в прословутата и не по-малко високопарна фраза на Чърчил, която вече цитирахме.

Защото едно е да имаш грехове.

Друго, много по-лошо, е да не ги признаваш.

И трето, съвсем компрометиращо, е да ги обявяваш за най-доброто нещо, измислено от човечеството. Това означава, че си готов да ги продължиш и си приготвил оправданието за това – независимо дали самият ти му вярваш. Разбира се, оправданието, дори дадено в класическия му вид “свобода, равенство, братство”, няма особено значение. Все пак това са само думи. Много по-важни са резултатите. А какви резултати може да се очакват от една система, която е намерила оправданието да продължи реализацията на собствените си грехове? Отговорът го даде комунизмът. При това дори не в най-меката му, сталинска форма. Даде го в Кампучия, където, оправдавайки се с възвишени идеи, изби два милиона души; много от които загинаха само, защото носеха очила, следователно бяха “класово враждебни” на управляващите системата.

Моралните оправдания за съществуването на демокрацията с целия им фалш, както и създаденият изкуствен език, претъпкан с идеологически словоблудства от рода на «политкоректност», «толерантност», «права на малцинствата», «мултикултурно общество» и прочие дивотии са най-тревожните признаци за нейния логичен и опасен развой.

Перспективата за този развой може да бъде видяна в най-красноречив вид в “1984” на Оруел. Мнозина, въпреки всичко, продължават да смятат, че този роман е метафора на комунизма.

Всъщност метафората на комунизма е другият негов прочут роман – “Животинска ферма”.

А “1984” е метафора на демокрацията.

Наличието на многобройните формални и същностни прилики между комунизма и демокрацията обаче поставя неизбежно въпроса за тяхното идейно съотношение. Формалните прилики в използването на едни и същи инструменти за налагане и упражняване на властта може, макар и с доста голям компромис, да бъдат приети като нещо второстепенно и неизбежно. Така както например през Втората световна война и есесовецът, и американският морски пехотинец, и руският десантник са въоръжени с еднакви оръжия – карабини, автомати, картечници и пр. Независимо, че инструментите им са еднакви, разликата между тях идва от идеите.

Но ако се окаже, че и идеите са еднакви? Както и се оказва, че твърде много идеи на комунизма и демокрацията са еднакви. Включително и претенциите им за морално оправдаване на насилието. Тогава?

Тогава неизбежно се налага да си спомним някои дребни, но показателни подробности от зараждането на комунизма. Подробностите често помагат, като пътни табели, за насочване към вярната посока. Пътят си съществува и без табелите. Но с тях е по-лесно да се ориентираме.

Такава пътеводна подробност е например фактът, че практическият организатор на Октомврийския преврат в Русия, ръководителят на комунистическата Червена армия Лео Бронщайн (Троцки), под чието ръководството комунистите избиват 20 милиона души в Гражданската война от 1918-1921 гг., е финансиран от нюйоркския демократичен банкер Якоб Шифт. Определението “демократичен банкер” може и да подразни нечий слух, но как да бъде наречен един банкер в най-демократичната държава в света? Диктаторски ли? В най-демократичната държава в света не може да има диктаторски банкери, както и никакви диктаторски неща, нали така?

Когато Троцки бяга от Русия след неуспеха на първия опит за болшевишки преврат през 1905 г., той е посрещнат в Ню Йорк и добре заплатен все от същия демократичен банкер – Якоб Шифт. Причината е много проста: първата руска революция от 1905 г. е финансирана именно от него. Между другото, руският император Николай Втори изпраща емисари в Ню Йорк след 1905-та, за да молят Якоб Шифт да престане да финансира руските терористи. Разбира се, Якоб Шифт отказва. Което означава, че твърдо е решил да спонсорира терористите, поставили си за цел да разрушат Русия. Което пък на свой ред означава, че Николай Втори е трябвало да изпрати в Ню Йорк не емисари, а снайперисти. Впрочем, тогава са се използвали револвери... Мекушавостта на руските управляващи по онова време е една от основните причини за рухването на империята, за 20 милиона жертви в Гражданската война 1918-1921 гг. и за победата на комунизма.

Това, че през 1917 г. германският генерален щаб решава да подпомогне евентуална руска революция, не е странно. Война е. Революцията може да се окаже решаващото оръжие. Както и се оказва. И пломбираният вагон с Ленин и бандата му тръгва за Русия. Това е обяснимо. Война е. Защо да не се използва революцията като оръжие? Както се оказва, много по-страшно от изобретената по-късно ядрена бомба. Има логика германският Генерален щаб да подпомага революцията.

Но каква е логиката да я финансират демократичните нюйоркски банкери?

Логиката може да е само една-единствена: ако комунизмът обслужва техните интереси. Тоест, интересите на демокрацията. Банкерите виреят в демокрация. Няма диктатура (или поне онова, което обикновено се смята за диктатура), където банкерите да се чувстват уютно. Защото всеки диктатор може когато си поиска да гушне паричките им, без да се съобразява с никакви закони и правила. Та нали затова е диктатор, защото не се съобразява с никакви закони и правила? Само със собствените си. А първият закон и правило на всеки диктатор е, че той разполага с всички ресурси на една страна. Включително и с парите на банкерите. А и със самите банкери – в смисъл, че може да ги натика по затворите, когато му скимне. Само една-единствена диктатура е изгодна за банкерите: тяхната собствена. Диктатурата демокрация. Демократурата. Всички други диктатури ги карат да се чувстват некомфортно.

Ето защо един банкер може да финансира диктатура, в това число и комунистическата, само и единствено в случай, че тя обслужва негови интереси. В портивен случай трябва да допуснем, че я финансира против собствените си интереси. Каква е логиката?

Така хаосът става пълен до абсурд – поне на пръв поглед... Та нали комунизмът е насочен именно към разрушаване на капитализма заедно с всичките му банки? А банкерите трябва да бъдат натикани в затворите или концлагерите. Това е декларирано неведнъж от основоположниците на марксизма-ленинизма и си има и съответният термин: “експроприиране на експроприаторите”. Тоест, понеже капиталистите, съответно и банкерите, са награбили своите богатства, дайте сега ние да ги ограбим! Ето защо няма никаква логика един банкер да финансира революция.

Но го е сторил.

А щом го е сторил, значи има интерес от това.

Какъв е бил интересът на демократичния американски банкер Якоб Шифт да спонсорира руската революция с всичките последвали я невиждани в човешката история жестокости, зверства и масови убийства? Можем само да гадаем. Засега е достатъчно да констатираме, че комунизмът побеждава в Русия с активното съдействие на представители на един от финансовите стълбове на демокрацията – Уолстрийт.

И не само на Уолстрийт…

Побеждава и със съдействието на един от политическите стълбове на демокрацията – Белия дом.

Когато Бронщайн-Троцки тръгва през 1917-та за Русия да организира революцията, последната му среща в Америка е на един канадски остров с… американския президент Уудроу Уилсън. Тук вече става дума не само за личната инициатива на Якоб Шифт и на колегите му банкери Айзък Мортимър, Шустър, Рън и Леви, които през 1912-та година вземат решението Русия да бъде унищожена чрез европейска война и революция. Фактически срещата между Уудроу Уилсън и Троцки означава, че цялата държава САЩ застава зад подпомагането, финансирането и провеждането на тази революция. Де факто, най-великата демокрация – САЩ, организира победата на най-страшната диктатура – комунизма, в Русия.

А по този начин САЩ носят съвсем пряко отговорността за онези 120 милиона жертви, посочени от Стефан Куртоа в неговата «Черна книга на комунизма».

Така известният, макар и на пръв поглед парадоксален, исторически факт, че САЩ са първата държава, признала дипломатически СССР през 1922 г., получава своето естествено и логично обяснение. След като САЩ плащат и организират революцията, докарала комунизма на власт, логично е първи да признаят държавата, създадена от него.

На всичко отгоре след като войските на Антантата дебаркират през 1919 г. в района на Архангелск, те имат пълната възможност в съдействие с белогвардейските части, които се съпротивляват на Червената армия на Троцки, да започнат мащабно настъпление и да смажат болшевишката революция. Но не го правят. Задоволяват се да приберат каквото могат от попадналите в ръцете им ценности и да се натоварят обратно на корабите. Спокойно може да се твърди, че нежеланието на САЩ, Англия и Франция да смажат червенознаменните главорези на Троцки е един от основните фактори, който довежда до победата на т. нар. “Октомврийска революция”.

Това, че Якоб Шифт спонсорира Троцки и кървавите му планове може да е лично, индивидуално намерение. В края на краищата и Енгелс е капиталист, пък е спонсорирал най-сериозния труд срещу капитализма – “Капиталът”. Всякакви ги има. Може и Шифт да е смятал поради някакви си свои съображения, че Русия трябва да бъде разрушена, изклана, натикана в концлагери, а оцелелите да бъдат превърнати в комунистически роби. Негов си проблем. Но когато подобно мислене се превърне в политика на най-демократичните тогава (а казват, че и сега) държави – Щатите, Англия и Франция, е очевидно, че до люлката на комунизма стоят вече не просто отделни личности.

До люлката на комунизма стои самата демокрация.

Какви са изворите на тази непонятна благосклонност?

Претенциите както на демокрацията, така и на комунизма за монопол върху идеологическото наследство на т. нар. “Велика френска революция” донякъде повдигат завесата. И демократите, и комунистите имат своите аргументи – къде по-сериозни, къде по-неубедителни, върху това наследство. Ленин се прекланя пред френската касапница от 1789-1794 г. и сочи като достоен пример за подражание извършеното тогава; най-мощният боен кораб на СССР получава названието “Марат”. По –младите не помнят, но по времето на комунизма се държеше много на имената. Проблемът как да бъде наречена една детска градина стигаше едва ли не до ЦК (Централния комитет) на комунистическата партия. А тук – линеен кораб… За да го нарекат на името на прекия идеолог и вдъхновител на френските масови убийци, режещи глави под звуците на «Марсилезата», явно е имало сериозни аргументи.

За преклонението на демократичния Запад пред въпросните масови убийци от същата епоха няма защо да говорим... Достатъчно е да се взрем в тържествено-пискливите манифестации в Париж на 14 юли всяка година, широко отразявани в западните медии с обичайния телешки възторг пред публичните и, трябва да се признае, добре организирани изяви на демократичната пропаганда.

Всичко това дава сериозни основания да разглеждаме демокрацията и комунизма като два етапа на една и съща диктатура, които са хронологично разместени. Комунизмът е първичната, примитивно-откровена форма на диктатурата, независимо, че във времето се появява след нея. Демокрацията е следващата, развита, замаскирана и прикрита форма – като маскировката и прикритието тук достигат висшата си форма с лицемерното твърдение, че именно тя представлява отрицанието на всяка една диктатура.

Разбирането за за тях като за два етапа на една и съща диктатура обяснява странната благосклонност на демокрацията към комунизма.

Неговата поява и развитието му й дават твърде много предимства.

Първо: пренасочва се твърде интензивно и за дълъг период вниманието от демокрацията

 

Неговата поява и развитието му й дават твърде много предимства.

Първо: пренасочва се твърде интензивно и за дълъг период вниманието от демокрацията, с евентуалното й разобличаване като диктатура, в друга посока. Поради неумението на комунизма да се прикрие и маскира, това негово разобличаване следва почти незабавно. На фона на такава една открита диктатура (тогава дори комунистическите агитатори обосноваваха теоретично необходимостта от диктаторски етап в развитието му, т. нар. «диктатура на пролетариата») прикритата диктатура демокрация изглежда едва ли не като общество на свободни хора.

Интересното е, че комунистическите функционери във всички етапи на комунизма схващат необходимостта от прикриване и маскиране на диктаторската му същност – и правят съответните идеологически опити, включително и чрез терминологията: след първоначалния, открито кръвожаден етап «диктатура на пролетариата» комунизмът бива наричан “народна демокрация” (в този термин бие на очи откритата завист към умението на демокрацията да се замаскира), “социализъм”, “развито социалистическо общество” и прочее непохватна терминология. Но отчаянието от невъзможността в краткия исторически период на съществуването му да се намери адекватна форма на маскировка личи именно в принуденото използване на термина “диктатура на пролетариата”; там присъства откритото признаване на диктаторската му същност заедно с несръчен опит за утешително внушение, че “диктатурата на пролетариата” ще съществува само, докато бъде смазана съпротивата на капитализма – а после ще настъпи окончателният комунистически рай.

Вътрешното развитие на комунизма доказва неговото родство с демокрацията – с времето силовите и идеологическите му структури все повече отслабваха, за да завърши накрая всичко с рухването на Берлинската стена и превръщането му именно в демокрация. Едно превръщане колкото неочаквано за съвременниците на въпросното събитие, толкова логично и закономерно, ако ги схванем просто като два етапа на една и съща диктатура.

Схващането за комунизма като първичен етап на демокрацията обяснява неговата мимикрия във все по-мека, на пръв поглед, форма на диктатура – достатъчно е да си спомним последните години преди 1989-та, когато откровено се беше разкапал, докато окончателно се трансформира в демокрация. Така откритата, но и уязвима поради това диктатура “комунизъм”, се превръща в замаскираната и затова много по-убийствена и страшна диктатура “демокрация”. Тя, произлязла от първичната си форма (независимо дали тази форма е френски прото-комунизъм от 1789-та или руски болшевизъм от 1917-та), запазва основната му характеристика – антихристиянството, както и други: видиотяващата материалистичност, консуматививизмът, отделянето на Църквата от държавата, ожесточеният до степен на звероподобност атеизъм, всеобхватната пропаганда, която си поставя за задача да промие тотално мозъците на всички членове на обществото, стремежът към глобално разширение с цел пипалата й да обхванат целия свят…

Това обяснява защо най-енергичните сред самите комунисти от финалния му период се включиха в установяването на прикритата форма на своята диктатура – демокрацията, и организираха прехода към нея. Този плавен преход всъщност доказа родството между двата етапа на глобалната диктатура.

Твърди се, че комунизмът е причина за гибелта на 120 милиона души.

Но демокрацията избива много пъти по толкова.

Разлика е в технологията.

Комунизмът убива вече родени хора. Демокрацията също върши това, когато сметне, че няма време за лицемерие и бруталните методи в даден момент са много по-ефикасни. Но в много по-големи количества тя убива неродените – като извежда жените от семейството и в психологически план ги превръща в мъже. Но мъжете не раждат. Превърнатите чрез метода на “еманципацията” в мъжки психологически подобия жени също не раждат, по простата причина, че си поставят типично мъжки цели. Кой може да изчисли стотиците милиони незаченати или заченатите, но неродени жертви на демокрацията? Този демографски удар е насочен срещу християнството – но понеже срещу него технологията вече е отработена и шлифована, очевидно ще бъде използвана все по-широко и за в бъдеще срещу други религиозни и цивилизационни общности. И нищо чудно броят на децата, родени по “целесъобразност”, да се регламентира по административиен път, както вече се практикуваше в Китай. Необходими са само стотина угаждащи, подкупни или просто наивни журналисти – за да бъде залято световното медийно пространство от поредната благородна кампания, този път за “регулираното раждане”, примерно.

Демокрацията е много по-опасна утопия от комунизма, просто защото не й личи толкова, че е утопия. И както всяка утопия, насадена насила в едно общество – разрушава същото това общество чрез лъжи. Тези лъжи, превърнати във фалшив идеал, се опитват да заместят идеята за естествения идеал на човека - Бога.

А загубят ли идеята за Бога, тоест за сила, която е извън рамките на човешкото съществуване и която регулира това съществуване чрез поставените свище нравствени изисквания, за живеещите в условията на демократичната диктатура не остава смисъл в живота. И те се хвърлят в “пир по време на чума”. Консумативното общество представлява именно такъв “пир” – и днес хората в Европа се хвърлят да консумират вече направо безразборно, като по този начин се опитват да притъпят безпомощността си пред нахлуващите афроазиатски варвари, които унищожават обществото им.

Атеизмът и демокрацията са неотделими. Разликата е, че комунизмът в сравнение с демокрацията беше по-духовна система, защото поне се опитваше да борави с религиозни термини – «вечната» и «безкрайна» материя, която в разбиранията на комунистическите идеолози трябваше да замести думата Бог.

Комунизмът се крепеше върху танкове. Никакви морални оправдания, освен пропагандни – които са утопия. Неговата идеология твърди, че всички са равни. Утопията му се нарича “равенство на всички”. Чувствайки собствения си крах в настоящето, идеологическите му тартори смениха самия термин “комунизъм” с термина “светло бъдеще”.

За разлика от него демокрацията се крепи не толкова върху танкове, колкото върху бомбардировачи и крилати ракети. Сериозна разлика. Ах, да не забравяме «тюлените» или какви други добитъци бяха там… Никакви морални оправдания, освен пропагандни – които са утопия. Тя също твърди, че всички са равни. Нейната утопия също се нарича “равенство на всички”. Чувствайки собствения си крах в настоящето, идеологическите й тартори също смениха самия термин “демокрация” с термина “мултиетническо» или «мултикултурно» общество, присмехулно наречено от самите демократични политици «мулти-култи». Една дори не утопия, а карикатура на утопия, осмяна и подиграна вече от Меркел, Камерън и Саркози.

И при комунизма, и при демокрацията религията е отделена от държавата – в резултат държавата губи духовното основание за съществуването си и загива. Защото само и единствено религията дава моралните, психологически основания за съществуването на семейството и за неговия смисъл – децата, благославяйки ги от името на най-висшата възможна инстанция - Бога. Отдели ли се религията от държавата – обществото започва да загнива, защото хората вече не намират смисъл в отглеждането на деца; те се превръщат в пречка за, както се казва сега, «кариерно израстване». И населението започва да намалява и да бъде замествано от етноси с по-висока раждаемост. И държавата започва да умира, унищожавана отвътре… Както сега умира България. Съвсем буквално, физически – раждаемостта на етническите българи в България е 1.1 на семейна или партньорска двойка. Както умира и цяла Европа – там коефициентът е малко по-добър – 1.4. Но за да се запази броят на населението, е необходима раждаемост с коефициент поне 2.1…

Технологията за укрепване на диктатурите на комунизма и демокрацията е една и съща.

Първо: откритото насилие. Вече казахме: при комунизма – танкове, при демокрацията – бомбардировачи.

Второ: манипулиране на съзнанието на хората да повярват в утопия, която няма нищо общо с действителната природа на човека. Комунизмът ги караше да вярват, че осигурява равенство за всички хора. Демокрацията също. Комунизмът твърдеше, че е крайната цел на историята. Демокрацията също има тази претенция – да си спомним немного интелигентното заглавие “Краят на историята” на Фукуяма. За да бъде укрепена новата държава – комунистическа или демократична, се измисля нова религия – “материализъм” в комунистически или демократичен вариант. При комунизма поради задълбочаването на утопията се изключи естественият човешки егоизъм като елемент от икономиката – и материализирането не успя да добие завършен вид. Затова пък при демокрацията примитивният материализъм, поради пълното развихряне и хипетрофирането на егоизма, се развива до консумативизъм.




Гласувай:
2



1. burda - Блестящ анализ
09.04.2012 10:27
!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: grigorsimov
Категория: Политика
Прочетен: 28312137
Постинги: 4287
Коментари: 7547
Гласове: 8239
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031