Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.06.2012 19:42 - КАК ДА СЕ БОРИМ СРЕЩУ ДЕМОКРАЦИЯТА? Глава 14 от романа-есе "ДЕМОКРАТУРА" Автор: lyubomircholakov
Автор: grigorsimov Категория: Политика   
Прочетен: 2339 Коментари: 0 Гласове:
3


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
В демокрацията наистина вярват много хора по света. Но голямото количество хора, които вярват в нещо, представяно за истина, въобще не означава, че това нещо наистина е истина. Най-баналният пример е как през Средновековието в Европа пак милиони хора са вярвали, че Слънцето се върти около Земята, а не обратно – което обаче нито означава, че това е истина, нито пък кара небесните тела да променят начина си на движение. Съществуват още и примери, когато не множество обикновени хора, а специалисти в своята област са изказвали на пръв поглед «компетентни» мисли, които след време са се оказвали далеч от истината; един доста красноречив пример в това отношение е, че шефът на патентното ведомство на най-напредналата днес в технологично отношение страна – САЩ, през 1897 г. сам предлага на правителството неговото учреждение да бъде закрито със следния мотив: «Всичко вече е създадено и няма какво повече да се изобретява».

Виждаме как нито количеството хора, нито пък експертните познания на специалисти в дадена област не са гаранция, че онова, в което са убедени и вярват, е истина.

Тази максима е валидна и спрямо отношението към демокрацията.

Ето защо разясняването на тази елементарна истина трябва да е сред първите неща, които трябва да се правят в процеса на борба срещу демокрацията: това, че много хора вярват в нея, не означава, че тя е нещо положително.

Но преди това, разбира се, трябва да си изясним още две неща.

Първо: как да водим борбата срещу демокрацията?

Второ: защо да се борим срещу демокрацията?

Лесно е да се види, че малко разместваме приоритетите във въпросите, понеже би било по-логично отначало да се потърси отговорът на първия: защо изобщо да се борим срещу демокрацията, а после вече да уточняваме начините и средствата за това. Но понеже дотук в известна степен отговорихме на втория, а пък и той е по-важен, защото осмисля евентуалните промени в начина на мислене на читателя, вълнуващ се от тези въпроси, го оставяме за малко по-късно.

Колкото до това как, по какъв начин да се борим срещу демокрацията, то основният и главен принцип в тази борба е да се води в рамките на съществуващите закони.

Защо?

Причината е проста: опитите за друг тип борба просто ще причинят излишни сътресения сред противниците на тази диктатура и няма да бъдат ефикасни. Демокрацията трябва да бъде унищожена отвътре, и не просто като устройство на обществото, а като идеология – чрез разобличаване и посочване на всички злини, които е причинила на народите. Мрежата от демократични институции на насилието, в последните десетилетия подпомагани активно от организации, наричани вече иронично «полузащитни» според една придобила популярност интернет-формула по адрес на тези откровено расистки и дискриминационни групировки, е оплела и стегнала здраво т. нар. «демократични общества». Ето защо няма смисъл да се рискува с открито, грубо, въоръжено противопоставяне срещу диктатурата демокрация. Това очевидно може да доведе само до излишни жертви, дори в определен аспект и до компрометиране на самата борба срещу демокрацията – като нейните противници бъдат обвинени в използване на насилие. На всичко отгоре при изградената система за силова защита на демокрацията (без която система тя, както беше и с комунизма, просто ще се разпадне поради вътрешната си мъртвороденост и нежизнеспособност) ефикасността на откритото противопоставяне просто ще бъде сведена до минимум и във физическия, и в пропагандния смисъл.

Но тогава как да се борим срещу демокрацията?

Примерът със съпротивата срещу комунизма трябва да е непрекъснато пред очите ни, когато водим борбата и срещу тази чудовищна система, която го породи. Да си спомним как всички опити за въоръжено противодействие срещу него бяха смазани до такава степен, че през втората половина от съществуването му борбата срещу него някак изчезна напълно, замря, стопи се – и сякаш се водеше вече само в панелните кухнички чрез политическите вицове, а за лице на съпротивата останаха неколцина «дисиденти», набутани по затворите, емигрирали или просто изпаднали в немилост; на всичко отгоре някои от тях дори и нямаха ясното съзнание, че въобще трябва да се борят именно и директно срещу комунизма; достатъчно е да си припомним твърдението на Желю Желев, при това след 10 ноември 1989 г., че е «марксист».

И независимо, че открита съпротива вече практически нямаше, тогавашната система рухна практически за няколко мига, пред очите ни, и толкова неочаквано, че и от двете страни на «желязната завеса» доста време не можеха да се ориентират какво точно се случва и как се случва.

Защо диктатурата комунизъм се срина толкова рязко и мигновено, погледнато в исторически план?

Защото съпротива съществуваше – но тя беше вътре. В съзнанието на хората. Именно тази съпротива, скрита, прикрита, твърде често дори неосъзнавана, но жилава и упорита, избуяваща в най-неочаквани форми – от политическите вицове до измъкването от членство в «Партията» с уклончивото мънкане: «Ама аз не съм достоен…», от слушането на «черните радиостанции» до пренебрегването на комсомолските събрания, от опитите за бягство през границата до твърдата трудова платформа: «Те ни лъжат, че ни плащат, ние ще ги лъжем, че работим»; тази психологическа нагласа на неприемане, отхвърляне, заобикаляне и подиграване на идеологията и практиката на диктатурата комунизъм го накараха да се срути като картонена кула. Просто нямаше нужда от оръжие – той си рухна сам. Разбира се, значение имаше и външното възпиращо влияние на западната коалиция, но както виждаме, това влияние така и не успява до ден-днешен да свали комунизма в Китай, напротив – там с укрепването на икономиката се укрепва и властта на комунистическата партия, тоест диктатурата; така, че да не преувеличаваме значението на западното пряко влияние върху процесите в Източна Европа. Западът повлия другояче, непряко върху тези процеси: чрез културата, музиката, филмите, книгите, демонстрацията на един задоволен в материално отношение живот, и най-вече чрез идеите за «демокрация», които бяха противопоставени на идеологията на комунистическата диктатура. Тогава идеите на демокрацията в очите на източноевропейския човек бяха символ на свобода, право да избираш управляващите, възможности за лична икономическа инициатива, олицетворяваха «правата на човека» и прочие пропаганден реквизит. Един реквизит, който, естествено, сетне се оказа обикновена агитационна пудра – обаче по онова време, преди 10 ноември 1989 г., беше изключително ефикасен. Тепърва ни предстоеше да разберем, че измъквайки се изпод развалините на една диктатура, попадаме в друга – много по-жестока, лицемерна и сковаваща човешката личност. Но тогава, в края на 80-те и началото на 90-те години, всичко беше стремеж към свобода, политическа романтика и неистово желание именно за демокрация. Разбира се, за демокрация такава, каквато ни я представяха по западните радиостанции със завален говор на български и в холивудските филмови бози. Истината такава, каквато беше на практика: с бомбардировачите над Сърбия, поставянето на привилегиите на малцинствата над правата на мнозинствата, зловещата дейност на спонсорираните от Държавния департамент «полузащитни неправителствени» организации, разпълзяването на НАТО по цял свят, унищожаването на семейството, масираните гонения срещу християнството и напълването на Европа с антиевропейски настроени афро-азиатци, с вида на подскачащата при вида на зверското убийство на Кадафи, Хилари Клинтън и прословутата й фраза: «Дойдохме, победихме, той умря!» - всичко това щеше да идва по-късно и бавно, постепенно, с поднасяно на порции ужасяващо прозрение.

Такава беше помощта отвън, от Запада, за падането на комунизма – чрез влияние, майсторска пропаганда и осигуряване на един илюзорен изход от мрачния лабиринт на комунизма към светлите простори на демокрацията. И понеже нямаше откъде да знаем, че изходът е илюзорен, а просторите – оградени с бодливата тел на «политкоректността», «мултикултурализма» и «толерантността», идеята проработи. Разбира се, ако тогава милионните тълпи, които пълнеха площадите на Източна Европа, бяха предизвестени, че демокрация ще означава да се откажат от правата си в полза на привилегиите на всякакви видове «малцинства», ако знаеха, че демокрация ще означава да се разрушава семейството, да се узаконяват педерастията и педофилията, че вместо прокламираната свобода на религията ще се прави всичко възможно християнството да бъде унищожено, че на всеки 5 минути по света ще бъде убиван християнин заради вярата му, а в Западна Европа ще забраняват на християните да носят кръстчета и ще превръщат църквите в кръчми и джамии – едва ли енергията на тези милиони хора щеше да бъде впрегната за разрушаване на комунизма и за подпомагане на нашествието на демокрацията.

Един приятел прочете няколко глави от «Демократура» и ме попита омърлушено:

- Е, какво излиза? Че всичко е било напразно.

Не, падането на комунизма не беше напразно. Колкото и да е парадоксално, но комунизмът трябваше да падне, за да започне истинската борба срещу демокрацията. Докато съществуваше, независимо, че някому ще изглежда странно, той крепеше и самата демокрация – защото в името на борбата срещу него, естествено, нямаше време за задълбочаване по проблема какво ще дойде после? Съветският дисидент Александър Зиновиев отбелязва този парадокс: че всъщност на Запад е имало донякъде демокрация в нейния идеалистично-утопичен вариант до момента, в който през 1989 г. падна комунизмът; и когато това се случи, рухна и самата демокрация или по-точно наивната представа за нея и се показа, ако използваме една известна метафора, «озъбената й муцуна».

Да, тогава, в откровената диктатура на комунизма, всичко беше наивно-ясно: идва демокрацията и вече чрез нейните механизми нещата ще дойдат по местата си… Е, да, наистина дойдоха по местата си, макар и местата да не бяха точно тези, които очакваха някои.

А и след разкритията на историците относно механизма за вземането на властта от комунистите в Русия през 1917 г. – чрез финансиране от Уолстрийт, логистична подкрепа от американското правителство и лично от президента на САЩ Уудроу Уилсън (винаги съм се чудил защо САЩ първи признават дипломатически СССР през 1922 г., пък то какво било… Просто трябва да кажем: «Благодарим ти, Америка, за комунизма!»), сега става ясно, че е било съвсем логично усилията и вниманието тогава да се съсредоточат отначало върху борбата срещу комунизма, финансиран, организиран и доведен на власт от най-демократичната държава на света – САЩ (макар по онова време тези задкулисни истории все още да не бяха известни). А после, след като се разчисти терена от останките му, би трябвало да се замислим и за организиране на борбата срещу много по-страховитото чудовище, което го е породило.

Срещу демокрацията.

Именно моделът на комунизма и свързаните с него явления, също и начините на борба срещу нещо, помагат извънредно много и улесняват разбирането за модела, по който трябва да се води борбата срещу демокрацията. Както комунизмът беше разяден отвътре и рухна под собствената си гнилост – до такова състояние рано или късно ще бъде доведена и самата демокрация. Моделът е един и същ, защото това е една и съща диктатура в различни форми – но с еднакво съдържание.

Борбата срещу комунизма се водеше главно в умовете и душите на хората – и виждаме, че тази борба разруши комунистическата диктатура.

По същия начин – в умовете и душите на хората, трябва да се води и борбата, която ще разруши демократичната диктатура.

Основното бойно поле, където ще се води (и вече се води) тази борба, е технологичният феномен, появил се и развил се стремглаво през последните 20 години, известен като световната информациона и комуникационна мрежа «интернет».

Обикновено казваме, че комунизмът е паднал под влияние на идеите за свобода, демокрация (в теоретично-идеалистичния й вид, а не в грозната й практика), права на човека и т. н., които идеи той потъпкваше открито (за разлика от демокрацията, която ги потъпква прикрито). Но не бива да забравяме нещо важно: идеите не се носят като глухарчета във въздуха, независимо, че има подобна метафора. Идеите трябва да бъдат доведени до съвсем конкретния човек в съвсем конкретен вид – като виц, позив, нелегален вестник, надпис върху стената, радиопредаване отвъд «желязната завеса», нелегално разпечатана на циклостил книга и т. н. И когато идеите във вица, позива, надписа, радиопредаването и книгата стигнат до човека, тоест когато той прочете написаното или чуе вица и радиопредаването, чак тогава неговото съзнание възприема тези идеи и те започват да оформят промяната в мирогледа му. Тоест, необходима е съвсем конкретна технология, чрез която критиката, несъгласието, съпротивата срещу диктатурата да достигнат по съвсем конкретен начин до съвсем конкретния човек и той да узнае за тях.

Тогава, дори при онези несъвършени средства за разпространение (пишещите машини даже се регистрираха в милицията, та ако бъде хванат позив или друго нелегално писание, по шрифта да се разкрие кой го е написал) идеите срещу комунизма достигаха до милионите хора и това го накара да се сгромоляса.

Ами днес с интернет?

Очевидно е още отсега, че главоломното разпространение на Мрежата, която буквално оплете в пипалата си целия свят, излезе от контрола на демократичната цензура – и това е едно от най-радващите явления в последно време. Защото тази цензура държи в мъртва хватка телевизиите, вестниците, радиостанциите; трудно се забравя как, когато на 7 август 2008 г. Грузия нападна Южна Осетия, всички западни медии съобщиха за това на 10 август, чак когато руските танкове спряха грузинското настъпление. Война в Европа, и то с въвлечена в нея ядрена държава – а демократичните медии съобщиха за това с 3 дни закъснение. Свобода на информацията, а?

Но интернет, поне засега, е извън контрол. Да повторим: засега. Разбира се, няма защо да се залъгваме – демократичните пропагандни централи и цензурни институции рано или късно ще разработят технологии, с които да наложат максимално възможния контрол върху Мрежата. Неслучайно в САЩ вече се разработват планове за «кибервойни» - каквото и да означава този термин. И ако босовете на демокрацията усетят, че губят информационната война, тогава можем да не се съмняваме, че ще има и изключени сървъри, и закрити за интернет региони. А предлози ще се намерят достатъчно – от «терористичен акт» до «технически проблем» с целия междинен диапазон на внезапни «аварии по мрежата».

И все пак поне за момента интернет ни дава една сериозна свобода за обмяна на информация – включително и за информация относно злодеянията на демокрацията като политическа система, за възможните способи и начини на борба срещу нея; огромно количество сведения може да се намерят на различни езици относно изворите й, нейния произход, същност, история, начини на действие, за убийствата, терора и геноцида, на който е подложила и подлага народите.

Именно това е първият, основен, главен, най-евтин и най-ефикасен засега начин за борба срещу диктатурата – демокрация – чрез интернет. Телевизиите, вестниците, радиостанциите с малки изключения са под тоталния контрол на демократичната цензура – и е излишно да се заблуждаваме, че там положението скоро ще се промени към по-добро. Но за щастие под натиска на интернет казионните медии губят все повече влиянието си. Неслучайно напоследък де що има метежи, «революции», бунтове, протести – всичко е свързано с интернет и социалните мрежи, организира се, ръководи се и се координира чрез тях, а нерядко и се предизвиква от самите тях.

При това Мрежата дава огромната възможност на всеки желаещ да се включи в тази борба, и то без сериозни рискове за себе си; нещо, от което хората по времето на комунизма бяха лишени – тогава за един позив или надпис върху стена се влизаше в затвора.

Освен своята масовост Интернет е и изключително ефикасно по бързината си средство за борба – един постинг в миг достига до хиляди хора по цял свят.

И, оценявайки тези неподозирани доскоро възможности за получаване на огромно количество информация, която да бъде използвана като оръжие срещу демокрацията, естествено, възниква въпросът: а как по-точно да се използва това оръжие? И какво всъщност от него да се използва? Защото информацията е най-различна, при това обикновено в насипен вид. Постоянно в океана от сайтове, профили, постинги, новини, анализи, коментари (ах, коментарите – това е като леката кавалерия преди векове: нападнат, ухапят и дим да ги няма, пък ти им отговаряй, ако си нямаш работа; неслучайно се говори, че съществуват цели добре платени екипи от «коментатори», финансирани от политически сили и групировки, за да водят единствено и само т. нар. «коментарна борба» под постингите, новините, анализите и коментарите) се появяват най-различни интересни материали, разобличаващи демокрацията. Блоговете и групите в социалните мрежи, най-вече «Фейсбук», дават прекрасна възможност за «улавяне», фиксиране на тези материали и споделянето им с множество хора. Необходимо е само желание за такава борба и увереност, че не е напразна, нито безсмислена – и един от опитите да се аргументира тя и да се посочи част от нейния смисъл е и тази книга.

За да бъде ефикасна информационната борба срещу демокрацията, тя трябва да бъде систематизирана. Засега избягваме термина «информационна война», понеже той подразбира доста по-мащабна дейност, при това тук-таме вече се появяват сведения, че водещите във военно отношение държави вече подготвят и информационни войски – не просто за кибер-, а специално за информационна война.

Борбата против демокрацията ще се води (и се води!) главно в съзнанието на обикновените хора, т. е. казано с по-натруфени термини, «потребителите на масова информация» – които в никакъв случай не бива да се разглеждат само като обекти, но и като субекти на информацията. Защото чрез интернет за пръв път отделният човек получава действителни, реални възможности не само да търпи пасивно действията на някакви сили там нейде горе, «по върховете» - но и да участва според възможностите, способностите и желанието си в оформяне на общественото мнение, тоест в борба за защита на свои принципи, идеали и вярвания. А несъмнено борбата срещу една диктатура, пък била тя и маскирана като «демокрация», е на едно от първите места в ценностната система на много хора.

Как обаче да разделим, подредим, систематизираме и поднесем една информация така, че да намери отклик, най-общо казано, в съзнанието на онези, които ще я прочетат или видят?

Имайки предвид, че демократичните агитация и пропаганда, също както някога и комунистическите агитация и пропаганда, са проникнали дълбоко в съзнанието на милиони хора, превърнали са своите послания в аксиоми и «всеизвестни истини», които дори привидно нямат нужда от доказване, към опровергаването им трябва да да се подхожда с такт и чувство за мярка. Никой не обича идеалите му да бъдат разрушавани и дори, когато сам се убеждава в химеричността и несъстоятелността на тези идеали, от най-обикновена носталгия по чезнещите красиви илюзии започва инстинктивно да се съпротивлява на тяхното разобличаване. Ето защо поднасянето на информация против диктатурата демокрация, впрочем както и на всяка друга информация, трябва да бъде съобразено с аудиторията, на която се поднася или, казано пак с по-актуална терминология, с «таргет-групата». За различните аудитории, естествено, ще е интересна различна информация по въпроса.

Информацията, свързана с разобличаване на диктатурата демокрация, хронологично може да се раздели на две: историческа и съвременна. Несъмнено съвременната информация за поредните зверства на демократичните войски някъде по света, за лицемерието на «полузащитните» организации, за двойните и тройни стандарти в медиите, в политическите институции и в съдебните системи, за непрекъснато усъвършенстваните оръжия и средства за нови и нови военни и «хуманитарни» агресии със своята актуалност и влиянието й върху делника засяга животрептящи и чувствителни за аудиторията проблеми. Съответно е лесно тази аудитория да бъде активирана със злободневен материал, разобличаващ поредното демократично престъпление.

Но, за да бъде прекъснато захранването на демокрацията с идеологически сокове, трябва да бъдат разкрити и извадени на светло тъмните й извори в миналото. Това прилича на дърво с отровни плодове, където историята са корените, а съвременността – стъблото, клоните и листата. Не е достатъчно да го отсечеш, защото от дънера ще се покажат нови отровни филизи – трябва да бъдат изтръгнати корените му, впили се дълбоко в историята. Никак не е случайна фразата, че който владее настоящето, владее миналото – и чак тогава, който завладее миналото, владее бъдещето.

Причината за важността на историческата информация е много проста – историята чрез манипулиране на историческите извори, чрез разместване, изопачаване, превратно тълкуване, интерпретиране и най-обикновени нахални лъжи може да бъде представена по такъв начин, че да оправдае и най-големите жестокости, да намери благовидни предлози за необходимостта и от най-кървавите събития от миналото. И обратно: трагедията на народите, опустошени от демокрацията, превърнати де факто в роби и сведени просто до една консуматорска маса, подлежаща на всичко отгоре на демографско ликвидиране – каквото е положението днес на народите в Европа, може да бъде представена едва ли не като благоденствие. Тези обърнати наопаки постулати намират почва дори в умовете на хора, които се смятат обикновено за по-изкушени в подобни материи; наскоро една журналистка заяви победоносно: «Да, обаче емигрират на Запад, а не обратно». Според нея, това беше доказателство за превъзходството на Запада с неговата демокрация… Горката дори не се сети да сложи в изречението едно «засега», нито пък й хрумна въобще да се запита докога ще е това движение към Запада или да се вгледа малко по-отблизо в същия този Запад, например в Дания, където датчаните наистина емигрират, само че напускайки родните си места и бягайки от терора, на който ги подлагат афро-азиатските нашественици. По принцип едно отхвърляне на досегашни истини, в които е вярвал човек, и достигането до нови житейски, идейни и мирогледни ценности, които да заменят старите илюзии, е изключително труден процес. Ето защо, имайки предвид дълбокото проникване на демократичната отрова в съзнанието на хората, информацията-противоотрова трябва да се поднася в съответни дози и пропорции, за да има лекуващ ефект, вместо организмът да я отхвърли.

Историческата информация е извънредно важна, защото позволява демокрацията да се разгледа не като нещо, възникнало в резултат на естествения процес на развитие на обществото (доколкото може изобщо да се говори за «естественост» в разнопосочните, но целенасочени действия на различни групи хора в различно време) – а я разобличава като единствената обществено-политическа система, наложена с насилие. Няма друга система, претендираща да бъде цял нов етап в развитието на човечеството, която да е наложена насила. Робовладелците не са вдигали революция, за да отнемат властта от първобитния вожд на племето и неговия шаман, феодалите не са вдигали революция срещу робовладелците – робовладелският строй постепенно, в течение на векове е заменил първобитно-общинния, феодалният постепенно е заменил робовладелския и т. н. … докато на 14 юли 1789 г., демократите, тогава наричани все още само «републиканци», започват масово да избиват населението в цели региони на Франция, които масови убийства по-късно са тържествено наречени «Велика френска революция». И ако се вгледаме в произхода на съвременните демокрации, ще видим, че почти навсякъде, където господстват, механизмът на идването им е все същият: терор, бунт, революция, почти винаги убийство на монарха, нерядко със семейството му – и хоп, готово, вече сме република, демокрация и, значи, оттук нататък народът ще управлява… За такова «народно» управление е подходящ европейският израз «бла-бла-бла» или нашенският: «Дрън-дрън, ярина!» И именно кървавият начин, по който идват съвременните демокрации на власт в своите държави, е една от основните информации, които може да се почерпят от историята с цел разобличаване на пропагандните лъжи и внушения. «Който владее миналото, владее бъдещето…» Добре, така да бъде: значи в щурма за разрушаване на диктатурата демокрация едно от основните информационни бойни полета ще е историята.

Другото основно бойно поле – съвременната политическа и социална действителност има пък това предимство, че, за разлика от историята, (където информацията е сравнително застинала, константна величина – и може предимно да се правят разкрития за минали събития, които са се случили преди доста време, но не и да се създават нови) може непрекъснато да произвежда нова и нова информация за нови и нови събития, случващи се в реално време – докато човек седи зад компютъра. Това предизвиква интерес със своята актуалност, както вече споменахме; но в един момент, рано или късно, неизбежно се появява проблемът с дозировката.

Приемането на информация съвсем не е пасивен процес. За да се осъществи той, човек трябва да извърши редица дейност: разглеждане, четене, осмисляне на видяното или прочетеното, сравнение с други подобни информации, правене на изводи и т. н. И когато се натрупа много подобен материал, в който информацията започва да се повтаря, дори може би не като конкретика, а по смисъл – тогава човек не само се претоварва, но в един момент се появява и чувство за безнадеждност и безсмисленост на активното участие в този процес; естествено, щом всичко това е известно и нищо не се е променило досега, значи по-нататъшните действия са направо излишни.

Пример: след като демокрацията е причинила толкова злини на човечеството, за някои от които вече стана дума досега, и всичко е известно, но въпреки това тя продължава да владее най-развитата в икономическо отношение част от света, а и умовете на толкова хора – значи на пръв поглед борбата срещу нея е безсмислена и предварително обречена на неуспех. Веднъж подхлъзнал се по плоскостта на подобно мирогледно обезсърчаване, е вече доста по-трудно такъв човек да бъде върнат в сферата на рационалния поглед.

Ето защо в контакта си с определена аудитория всеки, който се наема да води идейна борба срещу демокрацията, трябва да преценява дозировката на информацията, която поднася.

Радващото е, че независимо от тоталната, всеобхватна пропагандна машина, изправила се срещу тях, именно под влияние на информацията от интернет все повече хора започват да осъзнават, разбират, анализират или просто да се замислят дали наистина демокрацията е онова, за което бива представяна от пропагандата? Това показва, че борбата срещу демокрацията – точно срещу демокрацията, истинската, агресивната, злокобната, наглата и брутална демокрация без кавички, не е изгубена. Споменахме кавичките, защото все още действат стереотипите на пропагандата и често при критики се пише «демокрация» в кавички като израз на наивната вяра, че някъде на света съществува или ще съществува «истинска», а там всичко е така, както го пишат пропагандистите на Държавния департамент на САЩ. Една типично комунистическа вяра, защото някога комунистите (а пък доста от тях и досега!) вярваха, че някъде някога е възможен «истински» комунизъм и там всичко ще е така, както го пишеха пропагандистите от Идеологическия отдел на ЦК.

Борбата срещу демокрацията далеч не е изгубена. Дори напротив, може да се каже с увереност, че тя тепърва започва и се разгръща.

И, както обещахме в началото, ще разгледаме и въпроса: а защо всъщност трябва да се борим срещу демокрацията?

Отговорът е лесен.

Защото тя е най-страшната диктатура, създадена някога от човечеството. Най-страшна е както по средствата, които е използвала и използва, но още повече и поради това, че успява да замаскира истинския си вид и да се представя като едва ли не анти-диктатура, освободителка на човечеството от «тирания» и «деспотизъм»; в това отношение идеолозите й всъщност не са особено изобретателни, защото дори днес по адрес на правителството на Башар Асад в Сирия използват все същите шаблони, клишета и стереотипи, измислени още във Великата френска касапница през 1789 г.

Дори демокрацията признава, че комунизмът беше диктатура – но старателно крие обстоятелството, че тя го довежда на власт през 1917 г. в Русия, а по този начин след още не много дълъг период от време в половин Европа и немалка част от целия останал свят с всичките кошмарни последици от това. Комунизмът взе 120 милиона жертви, според изчисленията на Стефан Куртоа в неговата «Черна книга на комунизма». Но не бива да забравяме, че комунизмът идва на власт с решаващата помощ на най-демократичната държава в света: САЩ.

Демокрацията убива хора без съд и присъда, както бяха убити Осама бин Ладен и Муамар Кадафи. Нейните тартори ликуват по повод на такива убийства, без да се крият от телевизионните камери – както се хилеше Хилари Клинтън при гледката на зверското убийство на Кадафи!

Демокрацията е най-примитивната и първобитна форма на управление на едно общество. Мандатността обрича демократичното общество на разлагане и неизбежна гибел – просто защото при тази система политиците мислят само и единствено в рамките на мандата си, без да се стараят да проявят далновидност за бъдещето; нищо в системата не ги стимулира да бъдат далновидни.

Демокрацията идва на власт чрез нечовешки злодейства, каквито преди нея не познава историята – не забравяйте коланите и ремъците от човешка кожа, и бъчвите със стопена мас от жените на Вандея!

Демокрацията навсякъде се крепи върху разделението на обществото на различни части и противопоставянето, сблъскването им една с друга – това го признава дори нейният пръв главен идеолог: Жан-Жак Русо.

Демокрацията идва с призив за вземане властта от мнозинството – но след като сблъсква отделните части от обществото, решаващата дума за властта в повечето случаи има дадено малцинство, чиито гласове се оказват решаващи за разпределение на властовите облаги.

Демокрацията е най-корумпираната и развратена политическа система. Мандатността гарантира непрестанно обновяване на корупционните апетити чрез навлизане на все нови и нови хора във властта с поредния мандат: а когато влизат такива, които вече са били във властта, те също са стимулирани да се корумпират, защото са в тази власт с лимитиран срок, който срок просто трябва да бъде използван.

Демокрацията не крие своите апетити да се превърне в глобална диктатура.

Заради всичко това трябва да се борим срещу демокрацията.


 

Край на

четиринадесета глава


http://lyubomircholakov.blog.bg/politika/2012/06/19/kak-da-se-borim-sreshtu-demokraciiata.969788

.................


Добавка от Григор Симов:

Най-големият, съзнателно внедрен, недостатък на демокрацията е "разделението на властите", пропагандирано, като най-големото и предимство.
В действителност, разделението на властите или липсата на върховна власт, координираща и контролираща отделните независими власти - парламент, правителство, съдебна власт, и още безброй нароили се неконтролирани от "гражданите" и даже от правителството, министерства, агенции, служби и т.н. и т.н., – водят само и единствено до едно: до неефективност и до пълна порочност на самата "демократична власт" (каквото и да разбираме под този термин).
Разделението на властите води само до безвластие, до безконтролност и до пълна безотговорност, точно както при "орела, рака и щуката". Но най-важното "предимство" на независимите и безконтролни власти е, че така всички власти, и цялата власт, са под абсолютния контрол на задкулисните юдомасонски "братства" (бащите на революциите, на комунизма и на демокрацията) създавани и контролирани от "Синагогата на Сатана", чието олицетворение е световната Им мафиотска банкова система, и неколкото души на нейния връх (изобразен символично с окото на върха на пирамидата от еднодоларовата Им банкнота).




Гласувай:
3



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: grigorsimov
Категория: Политика
Прочетен: 15603874
Постинги: 3945
Коментари: 6953
Гласове: 7963
Архив
Календар
«  Май, 2022  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031