Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
17.08.2012 16:19 - ТАМПЛИЕРИ, ХУМАНИСТИ И МАСОНИ - В ЕДИН И СЪЩИ СТРОЙ!Глава 18 от - романа-есе "ДЕМОКРАТУРА" на Любомир Чолаков
Автор: grigorsimov Категория: Политика   
Прочетен: 3227 Коментари: 1 Гласове:
3


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Убийството на Чарлз I през 1642 г. се различава от всички предишни заговори, бунтове, въстания, дори убийства на монарси, по нещо много важно, което из основи преобръща тогавашния мироглед: то бива узаконено под формата на присъда. Дотогава никой и по никакъв повод не може дори да си представи да съди краля. Той може да бъде убит от засада, отровен, изгнан и прокуден, срещу него може да се вдигат бунтове и метежи: но няма такава институция, която да го съди, тоест да се постави по закон над него, при това не над самата личност, а над самата кралска институция, над монарха – и да има самочувствието, че може да издаде присъда. Диктаторът Кромуел (тук вече всички, дори най-закоравелите демократи, макар и с неохота, но са съгласни, че Кромуел е диктатор) премахва една бариера в съзнанието на тогавашния човек пред тема, която дотогава е била табу; кралят, монархът е неприкосновен! Кромуел, чиито кавалеристи превръщат християнските църкви в конюшни, срива тази преграда, като узаконява убийството на монарха – и фактически посочва онзи път, по който тръгват после и френските якобинци, и руските комунисти. Оказва се, че някой може да се постави над монарха и да направи така, че той да бъде убит законно – или поне да се придаде законен вид на убийството му.

И понеже убийството на краля тогава се извършва по присъда на парламента, лесно е да се проследи произхода и родословието на това престъпление.

Произходът на престъплението се крие във фактическото превръщане на Англия в република, замаскирана под формата на монархия – което превръщане започва през 1215 г. с принуждаването на крал Джон Безземни да подпише т. нар. «Магна харта либертатум» или «Велика харта на свободите». С този документ властта на монарха бива силно орязана и се начева един процес по прехвърлянето й към парламента – Англия започва постепенно да се превръща в република, макар и с формално коронована фигура начело. Независимо, че за дълго време «Магна харта» остава просто лист хартия без реална стойност, пробивът е направен – и 4 века по-късно метежниците начело с Кромуел се базират именно на този документ, за да обосноват антимонархическите си претенции. Именно по тази причина за мнозина Англия представлява първата и най-стара от сегашните диктатури, наречени «демокрации».

Когато говорим за всички тези исторически събития, не бива да изпускаме от поглед нишката, която ги свързва с днешния ден. С други думи, трябва винаги да се вглеждаме в сегашното състояние на процесите, за които става дума или, казано още по-простичко: докъде демокрацията е довела държавите, народите и обществата, които визираме? Иначе заниманията ни с история, колкото и да са увлекателни сами по себе, остават просто самоцелно любопитство и нищо повече.

А процесите, които са започнали, условно казано, преди 800 години с въпросната «магна харта», доведоха днес Великобритания дотам през 2008 г. да се отменят всички официални коледни събития, защото на тях трябва да се издигне националното знаме, пък то съдържа кръста на Свети Георги, което пък щяло да обиди мюсюлманите.

Но каква е връзката между «Магна харта» и неудобството да се издига знамето? Връзката е съвсем пряка. «Магна харта» за пръв път ограничава властта на краля, който процес днес е превърнал монарха в кукла на конци без реално съдържание. Кралят на Англия обаче по презумпция е християнин. Поне такава е традицията и досега, до началото на 21-ви век; макар както е тръгнало, да не се знае докога... И понеже кралят на Англия е християнин, на всичко отгоре глава на Англиканската църква, логично е да се предположи, че като властова институция не би допуснал някой да осквернява националното знаме чрез неиздигането му заради присъствието на християнски символ в него.

Нещата обаче сериозно се променят, когато над властта на краля бъде поставена властта на парламента.

Причината е много проста: в парламента може да се промъкнат всякакви особи. Както християни, така и атеисти. Както атеисти, така и антихристияни, повече или по-малко открити, повече или по-малко замаскирани. И естествено е, че особите парламентаристи с атеистични и антихристиянски нагласи биха приемали, съзнателно или не, такива закони, които да направят възможно орязването и ограничаването на правата на християните в полза на представители на други религии. Както в случая с националното знаме. Както в случая със забраната да се носят християнски кръстчета, пак в същата Великобритяния. Всичко това е възможно, защото парламентът е приел такива закони, които го правят възможно.

Виждаме как веднъж включен, механизмът на определена идея, в случая на антихристиянските действия на една държава, постепенно набира толкова неудържима инерция, че прави възможно както убийството на държавния глава, при това държавен глава с презумпция за най-голямата възможна власт – монарх, така и отказът от националните символи. Достатъчно е само да бъде задействан веднъж този механизъм, по-нататък той придобива автономност и действа вече в автоматичен режим. Така, веднъж задвижена, идеята за върховенството на парламента, на колективната «представителна» власт над индивидуалната власт на монарха, се превръща в лавина, която в края на краищата помита държавата и унищожава в съвсем буквален, физически смисъл, и самото общество. Справка: може да се види основният критерий за състоянието на едно общество, коефициентът на раждаемост, при коренните англичанки, и да бъде сравнен с коефициента на пришълците от Африка и Азия, нахлули във Великобритания. И после да се изчисли докога англичаните ще бъдат мнозинство в страната си. Във всички случаи не им остава много.

Това за едно от главните политически събития на 17-ти век. А сега за едно от главните идейни събития на същия този век...

През 1602 г. излиза книгата «Градът на слънцето» на един от най-големите хуманисти от Ренесанса – Томазо Кампанела. В тази книга ще намерим всичко онова, на което бяхме свидетели по времето на комунизма: и господството на атеизма, и концлагерите, и тоталното следене на отделната личност, и цялостното й подчиняване на властта – въобще тоталитаризъм в завършен вид. И все пак не съвсем: оказва се, че «мъдреците», които ръководят Града на слънцето или, казано с днешен език – лидерите, политическият елит на въпросното тоталитарно общество са... избирани от населението. Иначе казано – демокрация в чистия й вид. И предвид посочените досега паралели между комунизма и демокрацията въобще не е странно, че комунистическите идеолози причисляваха Томазо Кампанела към «предшествениците на научния комунизъм».

Влизаме в 16-ти век. Разцветът на Ренесанса. Тази епоха си има своите поклонници. Разбира се, ако бъдат попитани защо всъщност са й поклонници, ще се заредят стандартните обяснения: разцвет на т. нар. «хуманизъм», обществото насочва своето внимание и енергия към човека или, както твърди шаблонната изтъркана фраза: «човекът става мерило за всички неща» - а обикновено я илюстрират със скицата на Леонардо да Винчи, изобразяваща човек с разперени ръце, вписан в кръг и квадрат.

Хайде сега да видим какво означава въпросното словосъчетание: «човекът става мерило за всички неща»?

Как е било дотогава? Имало е едно-единствено мерило за всички неща – Бог. Бог е онзи, който дава и определя морално-етичните ценности на обществото, обикновено разбирани под формата на Десетте Божии заповеди. Няма нищо над Него.

И внезапно Ренесансът променя това схващане – и се оказва, че не Бог, а човекът бил, значи, «мерило». Човекът застава над Бога – или поне се опитва. Тоест, от съвършенството на Бога се смъкваме до несъвършенството на човека с всичките му недостатъци, слабости, пороци и капризи.

Защото Бог няма капризи.

Бог няма пороци.

Бог няма слабости.

Казано с една фраза: Бог няма недостатъци.

И тук е без никакво значение обстоятелството дали сме вярващи или атеисти. Независимо дали Бог съществува (според вярващите) или е създание на въображението (според атеистите), обстоятелството, че и в двата случая е съвършен, си остава в сила – в единия случай като реално съществуващ, в другия като творение на фантазията. Дори за миг да допуснем кощунствената мисъл да е творение на фантазията, пак е валидно същото: човешкото въображение го е надарило със съвършенство – ето защо и в този случай то си му остава присъщо.

Обаче Ренесансът отменя християнските изисквания за приближаване към Божието съвършенство чрез духовно усъвършенстване – и ги принизява до жалките материални критерии на «мерилото» за всички неща.

На всичко отгоре, тук може да се зададе въпросът: ако приемем «човека» като «мерило» за всички неща, то всъщност за кой човек става дума? Абстрактен човек не съществува, също както въобще в природата не съществува абстрактен обект. Всичко има конкретни измерения. До измеренията на кой конкретен човек принизяваме Божиите изисквания, след като обявяваме човешко «мерило»?

Въпросът за конкретността на човешките мерки въобще не е абстрактен или умозрителен, както може да се стори на пръв поглед. Защото, колкото и банално да звучи, човекът е наистина винаги конкретен. Дори ако вземем общност от хора, общността също е винаги конкретна, защото се състои от конкретни хора. И понеже хората са винаги конкретни, имат също така конкретни стремежи, искания, изисквания или, казано с надутата риторика на Ренесанса: всеки човек е сам мерило за себе си.

И, разбира се, през същия този 16-ти век, съвсем логично е да се появи и още един наръчник по тоталитаризъм – «Утопия» на Томас Мор, от когото по-късно Кампанела черпи доста свои идеи. Неслучайно комунистите причисляваха и двамата към своите идеолози. Проблемът е, че и страната Утопия, и Градът на Слънцето не са тоталитарни комунистически общества, а тоталитарни демокрации – там управляващите се «избират»; единствено в «Утопия» начело на държавата е монарх, но със силно ограничени правомощия, защото градовете в нея се самоуправляват чрез изборни «князе» - тоест налице е т. нар. « конституционна монархия». С други думи: още Томас Мор преди 500 години създава прототипа на днешната кукленско-марионетъчна монархия във Великобритания.

Лесно е да разгадаем чии конкретни стремежи и аспирации се крият зад идеологията на Ренесанса. При това като изходим от постановките на самата тази идеология. А нейните постановки и постулати може да се сведат до една-единствена дума: антихристиянство.

Казано обобщено: зад идеологията на Ренесанса се крият стремежите и аспирациите на антихристияните.

Защото отличителна черта на Ренесанса е повече или по-малко откритата борба срещу християнските идеи. Следователно конкретните хора, които са участвали или финансирали или подпомагали по някакъв друг начин тази борба, може да се определят само по един начин: антихристияни. Независимо дали са ренегати, тоест бивши християни, отказали се от собствената си религия и преминали на страната на нейните врагове – или поначало са родени в етнически и религиозни общности на такива врагове.

Която и книга да разлистите, която и монография да разучавате, който и шарен албум с ренесансови картини да си купите – навсякъде ще срещнете гордото твърдение, че една от основните идеи на Ренесанса е борбата срещу схоластиката, догматичността, тесногръдието и мракобесието на Църквата (има се предвид католическата църква, но след като пред 19-ти век тя бива окончателно смазана и влиянието й в обществото бива сведено до минимум, въпросните негативни определения на угоднически настроените идеолози и историци биват механично пренасочени към останалите християнски Църкви, най-вече Православната). Тук отново попадаме на вече неведнъж забелязания странен феномен: удивителното съвпадение, практическата еднаквост в оценките, този път спрямо Ренесанса, от страна на комунистическата и на демократичната идеология. Това, което го твърдят демократичните идеолози за този период от човешката история – го твърдяха и комунистическите идеолози. Със същата терминология.

И пак се налага да отбележим този на пръв поглед абсурд. Защото как е възможно той да съществува: съвпадение между идеите на една тоталитарна диктатура и идеите на демокрацията?

Това е възможно само в един-единствен случай: ако самата демокрация е тоталитарна диктатура.

Тогава всичко идва по местата си.

Просто «демокрацията» се оказва диктатура както комунизма, нацизма, фашизма и толкова други…

Впрочем, «ренесанс» означава «възраждане» - под това се разбира появилият се внезапно (откъде ли, как ли, защо ли?) интерес към античността с нейните изкуство и философия. Античната скулптура става образец за художниците на Ренесанса, трудовете на античните философи, сред които на Запад Аристотел заема първо място, се превръщат в непререкаеми авторитети от последна инстанция.

Но въпросът си остава: какво означава «възраждане»? Кой го подклажда и най-вече кой го финансира? Какво всъщност се възражда?

Отговорът лежи на повърхността: възражда се онзи свят, в който все още не се е появил Христос, все още няма християнство. Защото в Античността то не съществува. Иначе казано: възражда се светът, където християнството не е съществувало. Следователно се ражда един нов свят, в който християнството също няма да съществува.

Разбира се, по онова време, 16-ти век, всичко изглежда невинно, дори като полезен, любознателен интерес към миналото. И дори самата католическа църква опитва да се приобщи към модните за епохата веяния: за католическите отци Аристотел също е кумир, и те се позовават на него. Доколко не са осъзнавали опасността, на която подлагат собствената си религия, е отделен въпрос. Впрочем, някои са осъзнавали. Такъв например, е Джироламо Савонарола: един пророк, на чиито предсказания за бъдещето на европейската цивилизация е съдено да се сбъднат в наши дни. Самотен в своята борба, той се опитва да противостои на пагубните течения на историята, обяснява на всички, че увлечението по материалните неща, заимствано от античността, обрича на гибел собствения им свят; организира клади, на които изгаря червила, помади, модни облекла – но, разбира се, самотните му усилия не са достатъчни, за да спрат подивялото в начеващия си консумативизъм общество. Е, днес виждаме, че е бил прав… «Реализацията» на жената в обществото, обозначавана тогава с невиннния на пръв поглед стремеж да се накичи с модни труфила, достига след време до «свободата» и «правото» й да се отклонява от религиозните предписания. «Свободата» и «правото», демонстрирани в началото чрез начина на обличане и чрез външния й вид, тоест «свободата» и «правото» да се превръща в неофициална проститутка, пък достигнаха днес до логичния си край: «свободата» и «правото» да откаже да ражда деца. Съответно този отказ да се раждат деца няма как да доведе до нещо друго, освен до край на съответното общество – защото общество има, докато в него има хора. Ако свършат те, приключва и съществуването на обществото, защото никой все още не е измислил общество без хора…

16-ти век се характеризира още и с появата на протестантството – която поява разбива западната църква и има фатални последици за цялата европейска цивилизация. След 1517 г., когато Мартин Лутер заковава своите прочути 95 постулата върху вратата на катедралата във Витенберг, Западна Европа се разцепва на две. Внезапно във Франция се появява масово протестантско присъствие – хугенотите, Англия също се отцепва от католическата църква и фактически застава на страната на протестантите; Холандия, управлявана от търговци-нехристияни (юдеи! Г.С.), започва война срещу католицизма. Постигайки военни успехи срещу най-силната католическа държава – Испания, Англия и Холандия практически започват разгрома на християнска Европа; а останалото е само въпрос на време.

Да видим 15-ти век.

Тогава, през 1486 г., се появява една твърде зловеща книга – «Чук на вещиците», написана от Хенрих Крамер и Якоб Шпренгер. Съвсем очевидно е, че внедрени в католическата църква и представящи се за християни личности, които нямат нищо общо с християнството нито като произход, нито като разбирания, използват позициите си, за да развихрят една от най-чудовищните кампании на масови убийства в историята. Ударът се насочва отново срещу жените – и хиляди християнки биват изгорени живи по обвинения в магьосничество.

Трябва да се има предвид, че най-яростните изяви на прикритите антихристияни, използващи толерантността и снизхождението на християнското общество, са насочени именно срещу най-уязвимите групи в това общество: жените и децата. Формите на тези изяви са най-различни, но обикновено се групират в две основни насоки: на жените бива внушавана идеята, че колкото повече се отдалечават от мъжа и семейството, толкова по-«независими» и «свободни» стават (без, разбира се, да се уточнява какъв всъщност ще е крайният резултат от тази «свобода» и «независимост»). Това обаче са по-рафинирани манипулации, които ще се осъществяват през следващите векове. А тогава, в 15-ти век, се вихри «Чукът на вещиците» и нещастните християнки биват изпращани на кладите без много церемонии.

Колкото до децата, тактиката и стратегията на антихристияните към тях е една и съща от векове насам: те се опитват да поставят под свой контрол възпитанието им – а по-нататък е лесно. Напълно в унисон със старата китайска поговорка: «Ако искаш да победиш врага си, възпитавай децата му».

А как днес демократите възпитават децата и въобще накъде насочват цялото общество, може да видим от едно интервю на съветския дисидент Владимир Буковски, където той казва:

«Според концепцията на феминистките, жената е социална конструкция. Те са убедени, че ако всички мъже се държат с жените като с мъже, жените също няма да са жени, а мъже. Тоест, нашето поведение към тях ги прави жени. И колкото и да е странно, в този водещ университет на САЩ в края на 20-и век беше извършен следният експеримент (не знам кой им е позволил): взимали бебета от нулева възраст и ги отглеждали и възпитавали по еднакъв начин, независимо от пола им. Същата храна, игри, дрехи. Този опит, разбира се, не довел до позитивни резултати. На момченцата нищо не им паднало, а на момиченцата нищо не им пораснало. Както момчетата ги привличало оръжието, а момичетата – куклите, така си и останало.

Но това не спря тези жени, а напротив – още повече ги увлече да си мислят, че нашето поведение към тях като към жени, този стереотип, ги прави такива, каквито са, а именно – жертви на всичко мъжко. Тази концепция, възникнала в недрата на университета в Бъркли, потресаващо бързо се разпространи по цял свят. Приятелите ми от Станфордската лаборатория можеха и да се смеят през 1984 година, но буквално след 10 години тази безумна концепция, която няма никакво основание, стана доминираща в цял свят. Във всички университети бяха открити отдели за джендър изследвания...

И нещата започнаха да наподобяват Оруел – не трябва да ги наричаме „мис“ и „мисис“, защото с това определяме съпружеския им статус. Появи се невероятното за английския език „miz“. Не трябвало да се казва „history” (история), защото това било „his story” (негова история). Новите езиковеди започнаха да се чудят как да нарекат жените, защото в думата „woman” (жена) се съдържа думата „man” (мъж). Измислиха някакви нови думи и ако не ги наричаш така, те обявяват за мъжка шовинистична свиня. Стигна се до абсурдното пренаписване на Библията, в която Бог е жена.

Аз едно време съм лежал в затвора с много луди и съм свикнал с тяхната компания. Проблемът е, че американското общество поема всяка нова глупост и я прави едва ли не задължителна за всички. В Америка конкретно, но и в Европа не по-малко, населението е невероятно конформистко. Трябва да се възприема за нормално всичко, което някой ти натрапва. За да бъдеш успешен в работата си, задължително трябва да си конформист. Това е един американски шаблон, който започна да се разпространява по целия свят много бързо като задължителна парадигма. Дори влезе в законодателството…

По същия модел започнаха да налагат исканията си и други малцинствени групи – хомосексуалисти, цветнокожи, сектанти и др. Появиха се закони за т.нар. hate speech – език на омразата. Нещо, което много ми напомня за член 70 от Наказателния кодекс на Съветския съюз, защото дефинициите са неустойчиви. Аз бях съден по този член. Езикът на омразата може да се прилага към всяка проява на признаване на расови разлики или сексуална ориентация. Вие нямате право да признаете съществуващ факт. Ако публично го обявявате, ставате виновен за извършване на престъпление…

Нещата стигнаха до такава цензура, че според мен в наши дни не би могъл да живее и да твори Шекспир. Повечето му произведения няма да могат да се поставят. „Венецианският търговец“ е антисемитизъм. „Отело“ - тук става въпрос за расизъм. „Укротяване на опърничавата“ - това е сексизъм. Дори една учителка в Лондон отказа да заведе учениците си на „Ромео и Жулиета“, защото според нея това било отвратително хетеросексуално шоу.

Започва да се налага масова цензура, подкрепена от наказателното законодателство. За шега с хомосексуалисти може да те вкарат в затвора. Във Франция налагат огромни глоби. Наскоро имаше случай - член на националната асамблея се пошегувал за хомосексуализма на неформална среща и го осъдиха на 20 000 евро глоба. При следващо провинение, предстои вкарване в затвора. Забележете колко бързо се развиват нещата в полза на репресиите.

Дали не става въпрос за хора, които натрапчиво карат целият свят да живее според техните идиотски идеи? Не - става въпрос за нещо много по-сложно. Имаше един философ – Херберт Маркузе от Франкфуртската школа. Неговите идеи сега се въплъщават в света. А те бяха много прости. Маркузе е ревизионист-марскист. Несъгласието му с Маркс е само в една точка – че Маркс смята за революционна класа пролетариата (това се видя, че не е вярно), а според Маркузе истинската революционна класа са различни малцинства. Изолираните случаи – това е истинският революционен елемент. Според Маркузе цялата патология трябва да бъде определена за норма, а цялата норма – за патология. „Едва тогава – пише Маркузе – най-после ще разрушим буржоазното общество“.

Както виждаме, демократите започват нещата от основата – от възпитанието. Възпитават децата, а колкото до възрастните – тях се опитват да ги превъзпитават. Както го правеше комунизмът. Нищо ново под слънцето…

Политическата история на 15-ти век е белязана с още едно зловещо по символиката си събитие: през 1453 г. турците превземат Константинопол. Малко преди това, през 1444 г., полският крал Владислав IV Ягело и унгарският военачалник Янош Хунияди правя опит да ги отблъснат обратно в Мала Азия и се оказват близо до успеха, когато венецианските търговци оказват незаменима услуга на султана: превозват войските му по море до Варна, където изненаданата християнска армия е разбита. Половин век по-рано все същите венециански търговци изиграват отново зловеща роля в съдбата на Балканите, като отварят коварно вратите на българската столица Търново пред обсаждащите я турци; а после организират избиването на 110-те търновски боляри, тоест на политическия елит на държавата. И за това, че фактически в продължение на 500 години се превръщаме в роби, трябва да благодарим на Венеция, тоест на нейните търговци.

Излишно е да уточняваме, че венецианските търговци не са християни...

А в следващия (или предишния, зависи откъде се гледа) 14-ти век живее един човек, който мнозина определят като «убиецът на Европа». На него се пада съмнителната чест да отключи окончателно кутията на Пандора и да превърне представата за християнката – дотогава обект на преклонение в в религиозната и в куртоазната рицарска литература, в образ на най-обикновена развратница, уличница, почти проститутка.

Защото през този 14-ти век, в 1353 г., Джовани Бокачо написва прословутата си книга «Декамерон».

За онова време въпросното съчинение е еквивалентно на хард-порното от наши дни. Но с неизмеримо по-силно въздействие, доколкото към долнопробните клипове и филмчета сегашното ни общество, от векове насам приучваано да се примирява със собственото си нравствено унищожение, вече е претръпнало. А тогава, през 14-ти век, това претръпване още не е налице. Тогава все още се знае докъде се простират границите на морала и хората са съвсем наясно откъде започва и къде свършва нравствеността.

Бокачо провокира общественото мислене по най-бруталния и вулгарен начин: на дотогавашния възвишен образ на християнската жена, издигната под влияние на образа на Света Богородица на пиедестал като «дама на сърцето», съпруга, майка и пазителка на домашното огнище, той противопоставя своите героини, обединени в цялото разнообразие на социалната палитра от един-единствен фактор: развратът. Бокачо принизява жената до креватните й функции. Вместо да издигне долнопробните улични сюжети на плебса поне до нивото на рицарската куртоазна литература, прави обратното: принизява дотогавашните героини – кралици, принцеси, графини и прочие героини на рицарските романи до нивото на слугините, ханджийките и проститутките.

На пръв поглед нищо особено – появила се е просто още една книга, само с по-различни героини от досегашните.

Но превратът в мисленето, който тя извършва, е радикален и, може да се каже, фатален. С днешна терминология може да се каже, че се пречупва моделът на поведение. Дотогава моделът на поведение на жената се е оформял именно от върха, който връх в идеен смисъл се е владеел от религиозните героини на църковната литература и аристократките на рицарско-куртоазната. Независимо от всички забележки, които може да се отправят в това отношение към рицарския жанр (вече стана дума, че Кретиен дьо Троа в своите романи фактически пръв превръща една кралица като Гуинивер в обикновена развратница – и така, чрез тази начална стъпка в промяната на модела на поведение посочва пътя, по който може да бъде започната атаката срещу християнската жена), трябва да се отбележи, че в общи линии авторите на рицарските романи запазват почтителното си отношение към жената като към възвишен образ и съответно извисяващ модел на поведение.

Бокачо разрушава всичко това. Той отприщва лавината – и след появата на «Декамерон» вече всички знаят, че християнските кралици и принцеси са все същите курви, каквито могат да бъдат ханджийките и уличните проститутки, само облечени в по-лъскави дрехи, понякога с корони на главите. Почитанието към обществената йерархия рязко спада. И когато днес мюсюлманки във Франция създават цяла обществена организация с название «Нито курви, нито робини!» ("Ni Putes Ni Soumises"), е ясно, че под «робини» имат предвид положението на жената в ислямското общество; но какво ли имат предвид под «курви»? Повече от ясно какво: положението на жената в християнското, пардон в демократичното общество, което може да се разглежда като бивше християнско.

Комунизмът превръщаше жените в трактористки. Но поне го правеше открито и дори с гордост.

Демокрацията, пак с гордост, ги превръща в проститутки; ала прикрива този факт под всякакви формули от рода на «еманципация», «равенство на половете», «еднакви възможности», дори «сексуална революция»…

Християнинът по начало не може да се отнася с жената като с проститутка – професионалистка или любителка. В Евангелието се казва: Аз пък ви казвам, че всеки, който поглежда на жена с пожелание, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си" (Мат. 5:27-28)

Само антихристияни може да се отнасят с жената като със стока – независимо от лъскавата опаковка. И наистина, от тяхна гледна точка: защо трябва да уважават християнките? Единственото логично отношение на антихристияните към християнката е като към проститутка, като към лека жена; без уважение, иронично към нейните християнски добродетели, цинично – оттук и измишльотините за “поясите на целомъдрието” (т. е., внушава се, че когато християнката е вярна на съпруга си, това е толкова глупаво, колкото и да се закопчае с “пояс на целомъдрието” – естествено, никой никога в никой музей не е виждал въпросния пикантен предмет, като оставим настрана специално изработените по идеологическа поръчка късни фалшификати; впрочем, може ли да има фалшификат на нещо, което не е съществувало?).

Какъв ще бъде резултатът от тази замяна на ценностните системи?

Резултатът е ясен: ще бъде унищожено християнството.

Как обаче ще стане това?

По най-простия начин: ще изчезнат хората, които изповядват християнските ценности. Като изчезването на тези хора не е задължително непременно да се извърши чрез насилственото им физическо ликвидиране, да речем чрез картечници до стената, отровни газове или в концлагери. То може да бъде постигнато по един много по-лесен и не толкова външно шокиращ начин: като бъдат принудени (или прилъгани, измамени, подмамени) да изчезнат от само себе си.

Това доброволно изчезване на християните се постига по два начина: първият е да се намали раждаемостта им до такава степен, че процесът на намаляването им да стане необратим.

Вторият е децата, които се раждат в християнските (или поне досегашните християнски) общества, да бъдат възпитавани в антихристиянски дух. Този втори начин тече от стотици години насам – но е пределно ясно, че семействата на тези деца и недоунищожените остатъци от християнските църкви по места пречат на процеса. Ето защо, така или иначе, основният метод за унищожаване на християнството си остава унищожаването на самите християни по начин, който днес се смята за нещо нормално и подразбиращо се от само себе си: убийството на християните преди още да са се родили.

И наистина: защо да се водят скъпоструващи и шокиращи войни, когато същият ефект – ликвидирането на християните, може да бъде постигнат по най-простия начин: чрез убийството още в утробите на майките им. На всичко отгоре повечето от тези същите майки ще имат чувството, че са им направили услуга.

Абортът.

През 2000-та година в САЩ предложиха за най-велико изобретение на хилядолетието да бъде обявено противозачатъчното хапче.

Разбира се, на пръв поглед предложението е странно – но ако се вгледаме във вече приведените аргументи, не може да се отрече логиката му. И наистина, та нима чрез противозачатъчното хапче не се постига дори онова, на което класическият аборт като убийство е неспособен: без операции, без кръв и други ужаси, още преди зачеването му, да бъде убит човек?! Християнин, разбира се, какъв друг? В другите общества децата се смятат за благо и всяко семейство се стреми да има повече. Единствено Китай направи грубата грешка да започне да ограничава раждаемостта на гражданите си – но вече се отбеляза тенденция към застаряване на неговото население и по всяка вероятност тези мерки скоро ще отпаднат.

Ясно е, че поведение, което да доведе една жена до убийството на все още нероденото й дете, не се появява ей така, от въздуха. Такова поведение (както впрочем, и всяко друго) се култивира и възпитава. Иначе казано: съзнанието на жената, на милиони и милиарди жени в християнските общества, трябва да бъде манипулирано, и то сравнително дълго време, векове наред, постепенно, бавно и подмолно – за да може днес съвременната западна жена да смята противозачатъчните хапчета, респективно аборта, убийството на все още нероденото християнче, за нещо напълно нормално.

Има и нещо друго. Обществото е осигурило на майката всички, по-големи или по-малки, предимства, които дава животът в едно общество. Но същото това общество се нуждае от нови хора, за да продължи да съществува – защото, както вече казахме, все още никой не е измислил общество без хора. Следователно то също има право да се произнесе по въпроса за убийството на неродения човек, чиято единствена вина е, че все още не е вдъхнал първата си глътка въздух…

И така, благодарение на еманципацията, какво се случва с континента Европа, люлка на демокрацията?

Континентът умира.

Защото жените му не искат да раждат, а убиват децата си или още в момента на зачеването им, или скоро след това. На всичско отгоре никоя жена няма съзнание, че върши нещо нередно или, казано с класическата терминология, «греховно».

А този процес – на откъсване на жената от семейството и внушаването й, че сексът извън рамките на семейството е нещо нормално, респективно убийството на детето от този секс също е нормално, започва от романите на Кретиен дьо Троа. После идва «Декамерон». След този роман нещата стават неудържими. Европейската жена получава умело подхвърлената й илюзия за свобода чрез секс (или, да го кажем по-класически, «чрез извънбрачни любовни отношения») – и последиците вече ги виждаме днес…

В по-зряла възраст Бокачо осъзнава какво е направил. Разкайва се и се отказва от «Декамерон». До края на живота си пише дебели учени томове. Но злото вече е извършено. Духът е излязъл от бутилката – и когато днес четем в интернет информации, че в средата на ХХ-ти век 98% от сводниците в Европа са от нехристиянски произход, това няма защо да ни учудва. Просто антихристияните, покрай всичко друго, използват за целите на «тяхната борба» модела на поведение, създаден от Бокачо...

А ние да преминем към 13-ти век. Векът на ересите. Албигойци, катари, патарени, богомили и всякаква друга паплач плъзват в Европа и започват методичното подронване и разрушаване на нейната религиозна идентичност. (Неслучайно и комунисти, и демократи са във възторг от цялата тази еретическа сган). Дори тогава католическата църква да разбира, че главното бойно поле в случая е човешкото съзнание, все пак не успява да адаптира дейността си към този факт. Залагайки на физическия отпор срещу ересите със създаването на Инквизицията през 1204 г., тя не съумява гъвкаво да отговаря, да реагира и да се приспособява към изискванията за отбрана срещу различните идеологически удари, нанасяни й от антихристиянските сили. А тези удари са твърде разнообразни по форма и близко до ума е, че дори невинаги може ясно да бъдат дефинирани като такива. Така например за вече споменатите на няколко пъти куртоазни рицарски романи; католическата църква се ограничава с тяхното порицание просто като светски факт, отнемащ от човека време, което той би могъл да посвети на размисли за Бога. Но не успява да различи смъртоносната опасност, която представлява подобен модел на поведение на жената.

Разбира се, антихристиянските сили далеч не се ограничават само с чисто идейна борба, разчетена да даде резултати чак след векове. През 12-ти и 11-ти вв. те нанасят два от най-съкрушителните си удари: подбуждането на турското нашествие към Европа и създаването на ордена на тамплиерите. (Г.С.: Турското нашествие и "турският", а всъщност - юдейски, модел на империя и тирания, е пряко продължение на хазарската (а и "татарската") юдейска империя, която също е ползвала тюрките - азъри "хазари", за ударна военна сила и за прикритие на еврейската същност на хазарската империя, а практически, и на всички известни ни "велики" империи!)

Както се забелязва, в тази глава само маркираме съвсем повърхностно и набързо жалоните на антихристиянската дейност в Европа – а който има времето и желанието за това, може да се зарови в съответната литература или съответните интернет-сайтове. Но отсега трябва да предупредим, че ще му е необходимо много време. Говори се, че само литературата за масоните наброява около 60 хиляди тома.

Всъщност, защо си спомнихме за масоните?

Защото една от най-разпространените версии за тяхната организация е, че произхожда от ордена на тамплиерите. С две думи: след като орденът на тамплиерите бива разформиран през 1307 г., а членовете му – арестувани, част от тях успяват да минат в нелегалност, най-вероятно в Шотландия, където тамошните крале ги посрещат с отворени обятия поради нуждата от такива бойци в нескончаемите войни срещу англичаните. По-късно, през 16-ти век, вече укрепнали и добре маскирани, тамплиерите се завръщат в Европа, част от тях като придворна гвардия на различни европейски владетели – прословутата «шотландска гвардия», и полагат началото на масонските ложи. За правдоподобността на тази хипотеза свидетелства наличието на степен «Рицар-тамплиер» в масонската йерархия…

И ако хипотезата е вярна, значи всъщност тамплиерите вече под формата на масони организират най-значителните събития в европейската история – антихристиянските революции във Франция и Русия съответно през 18-ти и 20-ти век. А по всяка вероятност и в Англия през 17-ти век; във всеки случай би било странно, ако тогава са стояли настрани…

Днес само в САЩ членовете на новосъздадените «тамплиерски» организации или поне такива, които са си присвоили това название, са около 75 хиляди. В България също имат своето присъствие в публичното пространство с 4000 членове (и всичките са на власт!).

Дали тамплиерите са дали началото на масонските организации, е отделен въпрос. По-важното е, че днес дори съвременните западни изследователи, макар и с неохота, но признават, че орденът е бил организация с ясно изразена антихристиянска насоченост. При церемониите в него се богохулства срещу Иисус Христос, изпълняват се сатанински ритуали. Всичко това е безпристрастно зафиксирано в протоколите по процеса на тамплиерите. При това протоколи на разпити, водени по едно и също време в най-различни краища на Европа – ето защо е абсурдно да се мисли, че някой е диктувал еднакви показания.

Орденът на тамплиерите е първата независима от каквато и да било държава организация в средновековна Европа. При това организация международна, интернационална, която покрива с мрежата си целия континент или поне католическата му част. Не може да не предизвика подозрение изискването в устава неговите членове да не нощуват другаде, освен в замъци и фактории, принадлежащи на ордена. Именно затова там, където тамплиерите са имали най-забележимо присъствие, и до днес е нацвъкано със замъци, сега обикновено превърнати в любопитни туристически обекти, на разстояние един от друг приблизително 50 километра – един ден конски ход. Откъдето и да тръгне един тамплиер и където и да отива – трябва да нощува на орденска земя. Под орденски покрив. Никакво замръкване на чуждо място! Какво ли толкова са криели тамплиерите, та дори нощуването навън се е смятало за опасно? Дали пък шефовете им чисто и просто не са се страхували редовите членове да не се разбъбрят и да не издадат някакви опасни тайни? Но какви толкова опасни тайни може да крият едни монаси, пък били те и рицари?

Съвременните демократични историци предпазливо заобикалят същината на проблема и упорито в един глас се опитват да внушават, че когато през 1307 г. Филип IV Хубави издава заповедта за разтуряне на ордена, се е ръководел само от алчност и желание да завладее богатствата му. Сякаш е нещо естествено международна организация да се окаже по-силна в една държава от същата тази държава, при това да защитава идеология, враждебна на официалната? Нима днешната демокрация ще търпи организация, която, да речем, разпространява антидемократична идеология и действа върху антидемократични постулати и принципи?

Но тогава защо е трябвало християнската държава Франция от началото на 14-ти век с държавен глава християнският крал Филип IV да търпи една организация, разпространяваща антихристиянска идеология?

Съвременна Европа трябва да издигне паметник на Филип IV, който разгромява ордена на тамплиерите и така предотвратява, поне за времето си, една тоталитарна диктатура, която вече е била оплела в логистичната си паяжина цялата западна част на континента и се е била извисила по военна сила и богатство над всички държави там. Спокойно може да се каже, че орденът на тамплиерите по политическо влияние, икономическа и военна мощ, контролирана географска територия и най-вече по своята идеология, чиято сърцевина е антихристиянството, може да се смята за праобраз на такава глобалистично-тоталитарна организация като днешния Европейски съюз – като се съобразяваме със съответните исторически корекции, разбира се.

Когато се говори за историческия аналог на наднационална структура като Европейският съюз, е любопитно да се разбере как се е зародила идеята за създаването на този аналог и въобще за неговото начало.

По този въпрос има изобилна литература и фактите в общи линии са изяснени. След превземането на Ерусалим от кръстоносците през 1099 г. деветима френски рицари решават да създадат организация – рицарски орден, чиято задача да бъде защитата на поклонниците от Европа за Божи гроб, които поклонници често били нападани както от вражески мюсюлмански дружини, така и от обикновени разбойници по пътищата. Защитата им трябвало да се извършва чрез патрулиране по същите тези опасни пътища. Годината на това решение е 1109. Формално създаването на ордена бива провъзгласено през 1118 г. във френския град Троа…

Ако този град вече говори нещо на нашите читатели, то не е случайно – името на първия автор на рицарски романи, Кретиен дьо Троа, всъщност означава не друго, а «Кретиен от Троа». И този Кретиен е спонсориран да пише романите си именно от тамплиерите. И в романите му се възхваляват рицарите на прословутия крал Артур, които си поставят задачата да защитават бедните, нещастните и онеправданите чрез… странстване и подвизи по пътищата. Иначе казано – чрез патрулиране по тях. Интересно съвпадение на основните намерения на благородните рицари от Кръглата маса и ордена на тамплиерите, нали? Е, всеки автор трябва по някакъв начин да се отплаща на спонсорите си, обикновено като ги възхвалява по присъщия за него начин – създавайки положителни алюзии за тях в писанията си. Какво да се прави, такъв е животът…

Фантазията на Кретиен дьо Троа създава в Камелот всичко така, както би трябвало да бъде в идеалния вариант – непобедимият Ланселот, храбрият Тристан, Гауейн, Криводрешко и другите, и самият крал Артур само това и правят: обикалят пътищата, освобождават пленници, побеждават черни рицари, наказват злото и възцаряват доброто…

Обаче, както често се случва, идеалният вариант и действителността се разминават. Проблемът се състои в това, че, както се забелязва от разликата в датите, изминават 9 години от обявяването на намерението на създателите на ордена – 1109-та, до формалната заявка за неговото създаване – 1118-та. До ден-днешен никой от историците не е успял да отговори на въпрос: а какво са правили създателите през цялото това време?

Логично би било да се отговори, че тези 9 години самите те са обикаляли пътищата, патрулирайки в защита на поклонниците, нападани от мюсюлмани и разбойници.

Казано с една станала вече класическа фраза: да, ама не!

Нищо такова няма. До формалното създаване на ордена през 1118 г. в Троа нито една хроника, нито един исторически извор не съобщава нито за някакво патрулиране, нито за защита на поклонници, нито пък за някакви други героични подвизи на създателите му. Известно е само, че някои от тях пътуват до Европа и обратно – явно координират дейността по обявяването на организацията си.

А в същото време един друг подобен рицарски орден – този на хоспиталиерите (от «хоспитал» - «болница»), създаден през 1113 г. пак в Ерусалим, още от началото на своето съществуване за разлика от тамплиерите развива именно дейността, с която е обявил, че ще се занимава: организиране на приюти и лечебници за болните и ранени поклонници, пътуващи от Европа за Божи гроб и обратно. Разбира се, защитата на поклонниците само с болници и лечебници не се прави – и Орденът на хоспиталиерите оставя славни следи във военната история на Западна Европа, като сдържа настъплението на мюсюлманите към континента – след напускането на Палестина той установява базата си на остров Родос и неговите членове в този период биват наричани «родоски рицари», сетне се прехвърля на остров Малта и се прочува със защитата му срещу пълчищата на турския султан Сюлейман Великолепни, които в края на краищата са принудени да отстъпят.

Малтийският орден съществува и до ден-днешен, трансформирал дейността си от военна в хуманитарна (поне официално е така) – тоест, запазва традицията си такава, каквато е заявена още в далечния 12-ти век…


 

Край на 18-та глава




Гласувай:
3



1. анонимен - Адресът на оригиналната публикация е:
17.08.2012 16:26
http://lyubomircholakov.blogspot.pt/2012/08/blog-post_17.html

цитирай
Търсене

За този блог
Автор: grigorsimov
Категория: Политика
Прочетен: 15670204
Постинги: 3954
Коментари: 6980
Гласове: 7983
Архив
Календар
«  Юли, 2022  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031