Това означава нещо много важно: ако искаме да проследим генезиса, произхода на диктатурата, в която живеем днес и която високопарно някои наричат «демокрация», трябва да проследим именно тази водеща нишка. Защото, ако обобщим крайния резултат от развитието на демокрацията досега, до този момент, ще видим, че този краен резултат се свежда всъщност до унищожаването на християнската цивилизация. Дали е било предварително поставена цел или се е получило от само себе си, тоест е естествена последица от развитието на демокрацията – това е отделен въпрос, който може да се дискутира. Но, независимо дали някой предварително си е бил поставил като цел да унищожи християнството или не, именно това се случва пред очите ни, и то именно в условията на най-тотално (има резон да се каже и «тоталитарно») демократизираните общества. И след като това е една от ярките прояви на днешната т. нар. «демокрация», очевидно е, че проследявайки тази нишка, бихме могли да стигнем до обобщаващи изводи и за произхода й.

Трябва да се разбере, че както налагането на самата демокрация чрез кръв, насилия и убийства не е единичен акт, а дълготраен процес, така и подготвянето на избухването й през 1789-та се предшества от продължителен период на налагането на примитивно-демократичната идеология в общественото съзнание под формата на антимонархизъм и агресивен атеизъм. Тук трябва да се разграничат целта и средството. Атеизмът, антихристиянизмът като идейна нагласа са само средство; а тяхното налагане и използване в общественото пространство имат за очевидна цел унищожаването на самата християнска цивилизация – иначе стават безсмислени. В противен случай винаги ще ни изглежда странно защо демокрацията в нейната първоначално властваща примитивна форма като якобинската диктатура се нахвърля с такава енергия и стръв срещу християнството. И все пак има естествено и логично обяснение: това е възможно само ако самата задача, целта на новоизлюпената през 1789 г. републиканска диктатура е именно максималното ограничаване на християнството и неговото влияние в обществото до степен на унищожаване. Трите европейски революции: английската от 1642-ра, френската от 1789-та и руската от 1917-та са обединени от две неща: убийствата на монарсите и яростната атака срещу християнската религия. Войниците на Кромуел превръщат църкви в конюшни. Извергите на Сен-Жюст давят свещеници с шлепове и топят човешка мас от мазнини на жени, а Робеспиер променя дори имената на месеците, за да не напомнят за християнството. Зверствата на руските болшевики срещу православните християни довеждат до повсеместното унищожаване на физическите белези на религията; в Псковска губерния от 1800 църкви преди революцията, остават само 3.

Но от само себе си се разбира, че почвата за подобни прояви трябва да е подготвена предварително и умовете на хората трябва да са манипулирани в достатъчна степен, за да стане възможно всичко това и да бъде преодоляна съпротивата на несъгласните. Ето защо от решаващо значение за разбирането на този процес е анализът как се стига до кървавата кулминация на демократичните революционни изстъпления.

Разбира се, днес наричаме това «демократична идеология» поради възможността да обобщим от разстоянието на изминалото време – но, естествено, тогава все още тази дума звучи рядко и самият Русо, както видяхме, има принципно негативно отношение към този феномен. Предхождащите демокрацията термини са «република» и «граждани» - в противовес на монархията и нейните поданици. Това е в края на 18-ти век, като тези понятия се налагат едва след френския пуч от 1789.

Ето защо употребата на термина «демократични» спрямо тези и предшестващите ги исторически явления е съвсем правомерна – щом като целенасочен резултат от тези явления е съвременната политическа система, наричана с високопарното наименование «демокрация», а от нас с придобилото вече гражданственост понятие «демократура».

Антихристиянството лежи в основата на съвременната демократична идеология. Дълго време това обстоятелство оставаше сравнително добре забулено в мъгла поради отклоняването на общественото внимание по посока на идеологическата борба между комунизма и демокрацията, където демократичната пропаганда успешно надяваше маската на защитница и радетелка за религиозни права и свободи. Но достатъчно беше да падне комунизма, с което отпадна и идеологическата необходимост от подобно лицемерие. Известният съветски дисидент Александър Зиновиев, естествено, все още от позицията на някаква запазена вяра в «демокрацията», неслучайно заявява в свое интервю, че колкото и да е парадоксално, заедно с комунизма падна и демокрацията – разбирайки под «демокрация» успешно надянатата идеологическа маска на Запада в периода на «студената война».

Падането на комунизма освободи демократичната пропаганда от необходимостта да полага по-нататъшни усилия с цел прикриване на истинското си отношение към християнството – и това веднага се прояви в два аспекта. Първо: станаха почти ежедневие преките нападки в медиите срещу християнската Църква и срещу нейни представители, като се стига до открити и по правило недоказани обвинения. За пример може да послужат прословутите кухи обвинения в педофилия срещу католически свещеници; обвинения, появяващи се на бял свят с регулярността на часовников механизъм, и винаги с 40-50 години закъснение, когато, естествено, вече е късно да се търсят доказателства за невинност. Впрочем, както и за виновност, но такива за демократичните медии не са и необходими – достатъчно е да се хвърли обвинението в общественото пространство, да се покажат 70-80-годишни пенсионери, които с треперещи гласове да си спомнят как преди повече от половин век католическият свещеник ги е милвал по косата, което, естествено, вече си е чиста педофилия; и независимо от всички възможни подробности, контраобвинения и оправдания, тези две понятия - педофилия и християнски свещеник, остават свързани в съзнанието на масовия читател и зрител. Красноречив пример как действа «свободата на информацията» в демократичното общество.

Вторият аспект на разкрилото се истинско отношение на демокрацията спрямо християнството е по-скрит и подмолен, но далеч не по-безобиден. Напротив, по-опасен е, защото невинаги човек може да осъзнае, че става дума именно за борба срещу християнството. За религиозна война в истинския смисъл на думата.

Това е унищожаването на християнските морално-етични ценности.

Най-коварният подход на демократичната пропаганда в случая е, че безочливо и нагло взема за основа на своите лозунги и постулати именно християнските критерии за отношението към света и хората, като ги изопачава по такъв начин, че ги превръща в оръжие на атеизма и антихристиянството. Например прочутата максима за равенството между хората, взета от Новия завет: «Няма вече иудеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски; защото всички вие едно сте в Христа Иисуса.» (Гал. 3:28), тя превръща в лозунг за равенство между самите различни религии и изравнява християнството, провъзгласило това равенство, за равно на други религии, които са доста далеч от подобно разбиране. Иначе казано: християните, утвърждаващи равенството между хората, биват поставени наравно с представителите на други религии, които отричат това равенство, издигат постулати за унищожаване на «неверниците», за «богоизбраност» на определени етноси и т. н. Нарушавайки елементарните правила на нормалното човешко мислене, в своя стремеж да унищожи християнската ценностна система,демократичната пропаганда провъзгласява правила на общуване, които във всяко едно нормално общество биха били отхвърлени като абсурдни: «бракове» на жени с жени и намъже с мъже, социални и културни привилегии на антихристиянски настроени пришълци в ущърб на коренното християнско население под маската на «мултикултурализъм» (което просто означава дехристиянизиране на съответната територия чрез стремителното размножаване на пришълците), отнемане правото на родителите-християни да възпитават децата си според своите разбирания, тотална цензура върху неугодни за демократичната олигархия мнения в публичното пространство и т. н.

Не бива да се смята, че антихристиянската идеологическа насоченост остава само във вид на теоретични построения. Напротив, със завидна бързина нейните постулати биват възприемани от репресивната машина на демокрацията – и вече става нормално християни да губят работата си по религиозни причини, със съдебни решения деца биват отнемани от родителите им, ако се разбере, че са възпитавани в християнски принципи – напр. в отхвърляне на хомосексуализма. Тоест, наблюдаваме един твърде активен синхрон между идеология и практика, при което антихристиянската идеология на демокрацията проправя пътя и подготвя почвата за антихристиянската практика на същата тази демокрация.

И, естествено, възниква въпросът: а откога, по-точно, се наблюдава това явление? С други думи: това проправяне на пътя чрез невидимите пипала на идеите към твърде видимите пипала на репресията, насилието и бруталността, с които днес се действа, несъмнено има своите корени в миналото и би било интересно да видим как се е стигнало досегашното състояние на нещата, когато християнството е поставено в беззащитно и унизително състояние, атакувано, оплювано и обругавано отвсякъде.

Разбира се, само ще нахвърляме съвсем бегло очертанията на пътя, по който се е стигнало дотук. Една дори не твърде подробна история на антихристиянството би представлявала дълга поредица от дебели томове. Но ако имаме пред себе си жалоните, всеки вече по-нататък би могъл самостоятелно, стига да има това желание, да разрови и библиотеките, или пък, което е по-вероятно, това бездънно информационно хранилище, наречено «интернет», и да разшири познанията си в тази област.

И така: 21-ви век. Нашият век

Антихристиянските тенденции в него са всеки ден в новините. След нахлуването на демократичните американски войски през 2003 г. в Ирак от 1,5 милион християни днес там са останали не повече от 150 хиляди. С/ други думи, кой знае защо, въпросното нахлуване на най-демократичните от всички войски се превърна в нещастие за над 1 милион християни, принудени да бягат от своите домове, за да спасят живота си.

Египет. Една от жертвите на т. нар. «арабска пролет» са коптите-християни в тази страна. С нахлуването на демокрацията в нея рязко се засилиха нападенията и убийствата на християни-копти, изгарят се и се взривяват църкви, а правоохранителните вече демократични органи или твърде неохотно разследват подобни случаи или направо сътрудничат на терористите. Но за това, кой знае защо, демократичните медии не са особено словоохотливи и не предоставят информация, освен само понякога с едно-две изречения в течащите под екрана надписи. Информацията трябва да се търси в интернет, в новинарски сайтове, които се опитват по някакъв начин да не бъдат изцяло похлупени от демократичната цензура.

Южен Судан. 250 хиляди избити християни. В областта Дарфур преди разделението на страната функционираше необезпокояван пазар за роби-християни, откъдето богати шейхове и велможи от Персийския залив попълваха харемите си. Който е очаквал да получи информация за това от демократичните медии, просто си е губил времето. Вместо това те пълнят страниците и новинарските си емисии с вече споменатите «педофилски» скандали от внезапно опреснените (опреснени и финансово, без никакво съмнение) спомени на пенсионери с удивително запазена памет за уж наистина случили се интимни събития отпреди три четвърти век.

Великобритания. През 2012 правителството официално потвърди забраната за християните да носят кръстчета на работното си място. Случаят Надя Евейда, която заедно с още три жени заведе дела в Европейския съд по правата на човека в Страсбург, отлежава по рафтовете на въпросния «съд». Разбира се, ако някой очаква от тази институция да раздава право вместо политика и идеология, рискува да се окаже безпочвен оптимист. Но какво пък, казват, че надеждата крепи човека…

Италия. В тази уж католическа страна по жалбата на някаква атеистка без малко да премахнат разпятията от класните стаи. Засега не ги махнаха. Засега…

Франция. Църкви масово се превръщат вувеселителни заведения, складове или джамии.

Копенхаген. Полицията вече не влиза в нехристиянските квартали на датската столица, които по този начин се превръщат в самостоятелно управляващи се анклави. И разрастващи се; да не забравяме, че коефициентът на раждаемост на афро-азиатките от нахлулите в Европа пришълци се колебае между 3 и 7 – срещу от 1.1 до 1.8 за европейките. Ако някой е забравил за Косово, сега е моментът да си го припомни, просто трябва да се вгледа доста повече на запад.

Германия. Тило Сарацин пише книгата «Германия се самоликвидира», където разкрива някои доста горчиви истини пред германците, които дотогава са се опитвали да жумят със здраво стиснати очи, за да не ги забелязват. Една от тези истини е, че най-разпространеното име за новородени момчета в Берлин е Али (в Лондон е Мохамед). Ангела Меркел признава, че мултикултурализмът или, както го нарича тя, «мулти-култи», се е провалил.

Същото признават Дейвид Камерън във Великобритания и Никола Саркози във Франция.

И какво, като признават? Християнското население в Европа продължава да бъде изтласквано от вековните си места за живеене и все повече християни напускат домовете си в търсене на места, където афро-азиатското нашествие все още не е проникнало. Очевидно е, че в Европа само след 20-30 години вече няма да има такива места.

Така през 21-ви век бива унищожавана европейската цивилизация.

Хайде да видим предишния, 20-ти век...

За него също може да се каже, че е наш; онези, които са родени в сегашния 21-ви, все още са хлапета. Едно от най-страшните престъпления срещу християнството, извършени от демокрацията, е именно през 20-ти век: американски банкери с подкрепата на американското правителство и лично на президента Уудроу Уилсън финансират и подкрепят т. нар. «руска революция», при която болшевиките вземат властта. Десетки хиляди свещеници са избити след нечовешки изтезания, разрушени са хиляди църкви. Гражданската война в Русия взема 20 милиона жертви. Православни християни, естествено, какви други милиони жертви може да има в Русия? Според изчисленията на Менделеев през 2000 Русия трябва да наброява 500 милиона души. Тя едва достига 148 милиона. Причина: революцията, подкрепяна от Уолстрийт и Белия дом. Подкрепяна също и в международен план: през 1922 година САЩ са първата страна в света, която признава дипломатически новата държава, комунистическия СССР. А някои все още си блъскат главата защо се е случило това признаване… При липсата на други отговори твърдението, че тази подкрепа от най-демократичната страна на света се дава поради ярко изразения антихристиянски характер на руската революция има пълното право на съществуване.

Да преминем към 19-ти век.

Европа е залята от вълна антимонархически революции и революцийки. Франция, някогашната «хубава Франция» на Людовик ХVI бива доубита чрез окончателното й превръщането й в република през 1870 г.. Резултатът не закъснява: само 70-години по-късно тя не успява да издържи и месец и половина война против хитлерова Германия.

В 19-ти век Великобритания се опозорява завинаги, подкрепяйки кланетата на християни, извършени от турците в България през 1876 г., а през следващата 1877 г. армията на Сюлейман паша (Соломон Леви Ашер) по заповед на английския министър-председател Бенжамин д"Израели бива превозена от Албания с английски кораби и напада изненадващо руските войски, които се сражават за освобождението на България от 500-годишно турско робство. Именно армията на Соломон Леви Ашер извършва най-голямото клане на българи в историята, като избива 15 000 мирни жители на Стара Загора.

Революционни движения, които предизвикват бунтове и граждански войни и разклащат основите на християнските монархии, се появяват в почти всичкиевропейски страни. И нещо много важно: биват нанесени решителни удари на католическатаЦърква като институция чрез т. нар. «секуларизиране» - отделянето й отдържавата. Навсякъде в тези процеси се чувства влиянието на силите, организирали и провели т. нар. «велика френска революция».

18-ти век – вече доста говорихме за кървавите събития във Франция. Предхождащото ги манипулиране на общественото съзнание, извършено от активистите на т. нар. «Просвещение», се състои в нещо много просто: хвърляне впубличното пространство на идеи, които постепенно правят възможни и приемливи всички ужаси, случили се в периода 1789-1794 гг. Дейността на агресивно настроениантихристиянски идеолози като Русо, Волтер, Дидро, Монтескьо опакова тези идеи в лъскава и примамлива обвивка по един много прост и елементарен начин: констатирайки социалните несправедливости в обществото, те успяват да убедят много хора, включително сред управляващите слоеве (самата руска императрица Екатерина Велика приема благосклонно Дидро в Санкт-Петербург), че тези неправди се дължат именно на религиозната основа на обществото и, съответно, може да бъдат коригирани не чрез спазване на християнските ценности, а посредством някаква нова и непозната дотогава морално-етична система, основаваща се на «разума» и «просвещението»; разбира се, без да се уточнява несъществената подробност какво по-точно се подразбира под тези абстрактни термини.

Преминавайки към 17-ти век, не можем да избегнем разговора за Червената шапчица…

Сега вече, с горчивия опит от демокрацията, неизбежно констатираме, че образованието по време на комунизма далеч не беше толкова идеологизирано и натъпкано с политически клишета и шаблони, колкотосегашното, демократичното образование. Вярно, и тогава съществуваха политико-идеологически клишета, но на комунистическите идеолози им стигаше по история и разни измислени дисциплини като «научен комунизъм», «диалектически материализъм» и тям подобни, без да им позволяват да влияят сериозно върху цялостния учебен процес.

Тук ми идва на ум един от вицовете (или истински случай) за Сталин. По време на немското настъпление. Германците са на 30 километра от Москва. Един генерал отива на доклад при Сталин и бодро рапортува:

- Другарю Сталин! Противникът наближава. Но няма страшно! Нашата доблестна Червена армия, водена от любимата комунистическа партия и под вашето мъдро ръководство, непременно ще разбие коварния враг!

Сталин го гледа, вади лулата от устата си и сухо се осведомява:

- Ти какво, мене ли агитираш?

Ясното, отчетливо разграничаване на пропагандата от реалността беше характерна черна за начина на живот в условията на комунизма. И обратно: сливането на пропагандните щампи с реалния живот (както сляха например щампата за «мултикултурализма» с реалния живот и докато се усетят, това сливане се превърна в неудържима лавина, която в момента помита цяла Европа) е характерна черта за начина на живот в условията на демокрация. Причина: пропагандата на демокрацията е много по-рафинирана, детайлно разработена и всеобхватна. Затова и човешкото съзнание, преодолявайки някое нейно клише, се натъква на друго, предварително подготвено; и докато събере сили, информация и енергия да преодолее и него, вече му е подготвено следващото, и т. н. За да се излезе от тази гибелна за ума полоса от пропагандни бариери, е необходимо нещо много просто: да се осъзнае, че демокрацията е всъщност диктатура.

Това е началната стъпка за освобождаване от пропагандните клишета.

Демокрацията е диктатура.

А който пък все още не вярва в това, би трябвало да го допусне поне като хипотеза; нали ужким при демокрацията всеки има право на мнение? А щом едно мнение вече се е появило, то трябва поне да бъде проверено, като се вгледазме в аргументите му…

По-нататък е лесно.

Но това е друг разговор.

А сега ще си говорим за Червената шапчица…

Ако има хуманитарна наука, която по времето на комунизма се изучаваше както трябва, това беше литературата. Изучавахме я из основи, с детайли и подробности. Естествено, по раздели, жанрове, географски региони и т. н.: българска, западна, руска и съветска… Не бяха предвидили часове за азиатската литература, което сега смятам за пропуск, но човек чрез самообразование винаги може да навакса. И в това разделение на литература по родове и жанрове, естествено, се намираше твърде сериозно място за детската литература. Пак по географски региони: българска, западна, руска и съветска…

И когато в час по западна детска литература преподавателката ни осведоми, че в приказката за Червената шапчица Шарл Перо е шифровал чрез алегория «критика на монархията» и едва ли не план за революция, само доброто възпитание ни попречи да се изхилим на глас. Естествено, всички сметнахме това за поредната комунистическа идеологическа дивотия, при това в съвсем фрапантна форма. Няма що: Червената шапчица като предвестник на Великата френска революция… Лошият вълк бил кралят, който тормозел народа в лицето на бабата и Червената шапчица, обаче идва ловецът и гръмва краля, тоест вълка, и освобождава народа. Е, и това ако не са идеологически глупости на търкалета?! Откъдето и да го погледнеш – прекалено е. Така да се каже, идеологическо оливане. Изхвърляне. Някой в съответния отдел на Партията с главното «П» се беше престарал. Едно от онези престаравания, на които нямаше нужда да се обръща внимание. Какво да се прави, всеки си пази хляба, идеолозите също….И разбира се, никой не обърна особено внимание на тази пропагандна щампа, сметнахме, че самата преподавателка не вярва в нея, но какво да се прави, задължена е да я говори. Щампата мина и замина, посмяхме се в междучасието, а комуто се падна на изпита – повтори я като поредната механично зазубрена формула и веднага я забрави, защото това е най-добрата съдба за клишетата, щампите и готовите идейни формули: да бъдат забравяни.

Лично аз обаче не успях да я забравя. Не само заради очевидния й абсурд – Червената шапчица борец срещу кралския абсолютизъм, който абсурд сам по себе си беше толкова нелеп, че дори единствено по тази причина си заслужаваше да бъде запомнен. Като модел и пример за абсурд. Но и защото смътно, подсъзнателно ми напомняше нещо вече някъде видяно и познато. Разбира се, тогава този проблем далеч не беше сред насъщните ми, затова и бързо го забравих, макар глождещото чувство да остана: къде ли вече се бях сблъсквал с тази глупотевина?

Чак доста време след това си спомних отново за Червената шапчица като тарторка на антимонархизма и това стана по съвсем конкретен повод. Излезе голяма биография на Йожен Дьолакроа, която по онова време се превърна в един от хитовете на книжния пазар; и, естествено, сред многобройните цветни илюстрации с репродукции на картините му беше и тя, най-известната сред тях, под заглавие «Свободата води народа». Всички са я виждали: една проститутка с разголени цици развява знамето на френските републиканци, наоколо й нейните клиенти, всеки награбил някакво оръжие, за да избива враговете на демокрацията, пардон, на републиката. Въпросната «свобода», изобразена като проститутка (тук, разбира се, има широко поле за най-различни интерпретации) размахва пушка, споменатотовече републиканско знаме, също споменатите голи цици и… червена шапчица.

Шарл Перо публикува приказката «Червената шапчица» през 1697 г.

Йожен Дьолакроа рисува картината със свободата като проститутка по повод поредните антимонархически вълнения през 1830 г. в Париж. И е близко до ума, че когато я е рисувал с червена шапчица, едва ли е имал предвид приказката на Шарл Перо. Но тогава какво е имал предвид? Въобще, откъде-накъде с червена шапчица?

Следите на червената шапка в историята лесно се откриват, особено в епохата на интернет. Но и преди това, стига човек да имаше желание да се рови в библиотеките, можеше да ги открие, понеже са доста запомнящи се. Предвид всичко изложено досега дали трябва да се учудваме, че откриваме тази шапка в доста важна роля по време на… да, на онова, което някои наричат «велика френска революция». Червената фригийска (тракийска) шапка е един от символите на побеснялата тълпа, умело насъскана от кукловодите на касапницата; един от елементите в униформата на щурмоваците-санкюлоти. Също и символ на унижението на краля: когато дивата революционна сган нахлува в двореца Тюйлери на 20 юни 1792 и го принуждават да си сложи… същата тази червена шапка, като многозначително му я подават на върха на пика.

Днес фригийската шапка е важен елемент от държавната символика на най-демократичната държава – САЩ: върху някои американски монети «свободата» се изобразява все със същата шапка. Тя е чучнатав гербовете на Аржентина, Салвадор и Куба.

Така изведнъж се оказва, че червената шапка като антимонархически символ в далечния 17-ти век, респективно една от емблемите на «свободата» и «демокрацията», въобще не е идеологическа фантазия, а съвсем реален факт.

Но всъщност защо стана дума за нея?

Защото се озовахме в този 17-ти век, вървейки по следите на антихристиянската идеология, която по онова време тясно се преплита с антимонархическата идеология. Това е и логично: тогава църквата и монархическата институция са двата стълба на християнското общество, които му придават стабилност и устойчивост. И ако се окаже, че дори в детските приказки са вмъквани скрити, зашифровани елементи на антимонархизъм, това ще ни покаже доколко тогавашното френско общество е вече заразено с идеи, които по-малко от век след това ще го разрушат из основи – а заразата на разрушението ще обхване и цяла Европа.

В някои книги, посветени на световните конспиративни общности, се твърди, че Шарл Перо е бил член на т. нар. «Орден на Сион», парамасонска организация от типа на популярните розенкройцери, илюминати и пр. Разбира се, това само по себе си не говори нищо, понеже, започвайки от втората половина на 17-ти и набирайки все по-голяма сила през 18-ти век, членството в подобни организации се превръща в почти задължителна мода сред висшите европейски кръгове. Аристократите си играят на конспирации, без да осъзнават ужасната сила на идеите, които се проповядват там повече или по-малко подмолно; и, естествено, това се превръща в «играчка-плачка», унищожавайки по-късно и самата аристокрация като класа, а специално във Франция по-голямата част от самите тях води към гилотината…

Колкото до червения цвят на червената шапчица на Червената шапчица, има нещо, което не е догадка или хипотеза, а съвсем реален факт: по времето на Шарл Перо червени шапки са носели каторжниците, осъдени да гребат на галерите. И несъмнено, с тогавашното увлечение по античността, е било известно, че подобни шапки – «пилеус», са били носени в Рим от свободните хора сред плебса.

Тоест, откриваме възможни следи на един от символите на т. нар. «велика френска революция» почти век преди избухването й.

Разбира се, всичко това може да е само игра на ума, произволна хипотеза и любопитно стечение на обстоятелствата; и напълно е възможно Шарл Перо, който, между другото, съвсем не е случайна фигура, а един от приближените на краля-слънце Людовик ХIV, да не е влагал и зашифровал никакви идеологически или политически мотиви в популярната си приказка. Макар, че във фолклорните оригинали, от които той черпи мотивите й, както и в носията на френските селянки по онова време, въобще не може да се открие червена шапчица…

В този 17-ти век обаче можем да открием нещо не толкова невинно на пръв поглед. Става въпрос все за идеите; иначе в областта на политическата практика може спокойно да се каже, че се полагат основите на онези кървави кошмари, които по-късно ще разрушат цветущата Франция, ще бележат началото на комунизма в Русия и така ще сложат своя отпечатък върху историята на целия свят: бива осъден на смърт и убит кралят на Англия Чарлз I.

Защо е прецедент този случай? Нали и преди това са били убивани крале, принцове, князе и всякакви монарси в хода на най-различни заговори, конспирации и междуособици?