Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.08.2012 16:45 - ЗЛОВЕЩИЯТ ИЗВОР - Глава 19 от есето "ДЕМОКРАТУРА" на Любомир Чолаков
Автор: grigorsimov Категория: Политика   
Прочетен: 3372 Коментари: 3 Гласове:
2


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Демокрацията има своите дълбоки исторически корени и не е случайно явление в живота на човечеството. Именно затова се опитваме да проследим нейните зловещи следи в историята – защото е повече от ясно, че тя не е възникнала на празно място, а е подготвяна от дълги и продължителни исторически процеси По времето на много от тези процеси самата дума «демокрация» не е била произнасяна, а и мнозина от участниците в тях въобще не са я знаели, нито пък са предполагали, че тяхната дейност ще доведе до такъв страшен резултат

И ако продължим краткия си исторически екскурс, ще видим, че орденът на тамплиерите след официалното си създаване през 1118 г. в Троа развива бурна дейност в насока, съвсем различна от онази в названието му, прокламиращо бедността като основна негова характеристика.

А именно: започва да забогатява.

За кратко време става най-богатата организация в тогавашна Западна и Централна Европа. Единствено католическата църква го превъзхожда в това отношение – но всъщност не бива да забравяме, че самият той е нейно подразделение.

Независимо, че християнството отхвърля лихварството като практика, твърде симптоматично е, че именно тамплиерите полагат основите на първите европейски банки, и то по доста елементарен начин. Използвайки военната си сила и обстоятелството, че получават (и строят!) много замъци и укрепени имения – фактории, в тогавашните европейски държави, те започват да осигуряват първите безопасни прехвърляния на пари. Или, казано на днешен банков език, първите финансови транзакции. И формално спазват църковната забрана християни да се занимават с лихварство, като просто я заобикалят.

Същината на операцията, чрез която успяват да сторят това, е проста: търговецът А трябва да плати на търговеца Б определена сума, да речем една торба жълтици. Няма проблем: "А" взема торбата, занася я до дюкяна или до къщата на Б и сметките са изчистени. Изчистени са обаче само, ако А и Б живеят в един град. Ами ако са в различни градове? В края на краищата, 12-ти век е. Пътищата гъмжат от крадци и разбойници. Достатъчно е да си спомним за средновековни герои като Робин Худ, който, впрочем, живее точно в този век.

Проблемът, естествено, е решим: "А" наема яки мъже, въоръжава ги, те придружават торбата злато и тя благополучно стига до получателя Б. Само, че това е скъпо и трудоемко: трябва да се търсят съответните бабаити, да се въоръжат, да им се плати несъмнено солиден хонорар; при това каква е гаранцията, че самите те няма да се изкушат от торбата? И въобще работата на търговеца е да търгува, а не да се бори срещу криминалната престъпност.

В този момент се появяват местните тамплиери и съобщават: който търговец има да пренесе торба, или две, или три торби жълтици от нашия град до някой друг търговец в някой друг град – вече няма проблем. Ние поемаме и гарантираме тази услуга, като вземаме съвсем скромно възнаграждение, примерно пет жълтици на торба.

Какво се случва по-натаък? Ясно какво: търговецът А подскача от радост, защото всичко това му излиза много по-евтино, отколкото създаването, въоръжаването и поддържането на собствена охранителна фирма. Плаща петте жълтици на тамплиерите и след известно време получава писмо от колегата си Б, че парите са пристигнали. Всичко е точно.

Разбира се, парите изобщо не са пристигнали, защото всъщност не са напускали града на търговеца А. Просто в града на търговеца Б тамошните тамплиери дават на този Б уговореното количество жълтици, в случая една торба, от собствените си запаси. За целта е необходимо само едно писмо (днес му викат платежно нареждане) от тамплиерите в града на търговеца А, които уверяват колегите си от града на Б, че могат спокойно да му дадат торбата, понеже А е платил уговорената такса. Писмото, разбира се, е сериозно шифровано и кодирано, за да не се разбира от всеки. Така се появява първият паричен превод. Положено е началото на банковото дело в Европа. Иначе казано: лихварството е благополучно замаскирано под друга форма.

И забраната за лихварство е спазена, защото това, което тамплиерите са получили, въобще не е лихва – а просто цената на услугата, която извършват: да пренесат безопасно пари от едно място на друго.

Остава ни само отново да се учудим на названието: «Орден на бедните рицари на храма на Соломон». Но, формално погледнато, изискването за «бедност» също не е нарушено, тъй като самите тамплиери наистина са «бедни» - те лично нямат никакво имущество, защото с влизането си в ордена му даряват всичко, с което разполагат (естествено, преди това мнозина от тях разпределят повечето от имуществото си между роднини). Така рицарите-монаси са бедни – но самият орден е богат.

Така, че ако наистина има нещо за учудване в това название, то е от по-друг характер. Официалната версия за присъствието на храма в названието е, че понеже за пръв път 9-мата основатели на ордена се били събрали на мястото, където той се намирал някога в Ерусалим, затова били решили да го използват за името на новата организация.

От християнска гледна точка обаче има нещо смущаващо и странно.

Смущаващото и странното в названието «Орден на бедните рицари на храма на Соломон» е, че храмът на библейския цар Соломон, макар да е почитан в християнската традиция, съвсем не е християнска светиня. Той е светиня на друга религия. Тоест: в името на новата организация изрично се посочва, че това са рицари (доколко «бедни» или напротив, е друг въпрос) на храм на друга религия.

Не на християнската.

На друга.

Сега нека обобщим.

Тамплиерите основават ордена си, като изрично посочват за свой символ чужд, нехристиянски религиозен обект. По време на дейността си твърде рядко спазват първоначално обявената цел: да защитават християнските поклонници, ако изобщо я спазват. Затова пък доста бързо нарушават обета си за бедност, като стават най-богатата организация в средновековна Европа. Техният покровител от страна на Църквата: Бернар Клервоски, абат на манастира в Клюни, един от тогавашните центрове на католицизма, използва своето влияние върху християнските владетели и те даряват множество земи, замъци и имения, пръснати в цялата западна половина на континента – така орденът на тамплиерите за кратко време изгражда онова, което на днешен език се нарича «логистична структура». Дейността на Бернар Клервоски изисква специално историческо разследване – защото създаденият фактически от него орден с по-късната си трансформация в мрежата от масонски ложи и съответно с всичките последици от дейността на масоните се превръща в един от най-влиятелните политически фактори в Европа, определили и определящи нейната история до ден-днешен.

Засега е достатъчно да се взрем в многобройните доказателства, че орденът на тамплиерите още отначало е замислен като антихристиянска организация, действа като такава и бива разтурен и закрит именно като такава. Несръчните опити дори с днешна дата да бъде оправдан и да бъдат снети обвиненията от него само доказват, че все още съществуват сили, за които дейността му (и дейността на организациите, негови наследници) продължава и досега да има определено значение.

Да погледнем само бегло едно от доказателствата, че основните му наследници – масонските мрежи, са с антихристиянска насоченост. Това доказателство се съдържа във факта, който неведнъж се посочва от самите масони и с който те съвсем сериозно се гордеят: че за тях нямат никакво значение религията и политическите убеждения на човека, понеже всички религии били еднакво ценни и еднакво били обогатявали човечеството със своите идеи. В масонските «ложи» членовете им се смятат за равни (с изключение на получаваните вътре масонски йерархични степени), независимо от каква религия произхождат и на коя политическа сила са привърженици.

В подкрепа на тезата, че това схващане изразява антихристиянската идеология на масонството ще посочим само едно съображение, което се надяваме, че ще бъде добре разбрано най-вече от привържениците на диктатурата - демокрация, защото изхожда от позиции, аналогични на техните.

Нека си представим следната ситуация: някой заявява, че за него няма никакво значение на каква идеология е привърженик даден човек, защото идеите на демокрацията, идеите на комунизма и идеите на нацизма са еднакво правилни и еднакво обогатяват идейната и духовна съкровищница на човечеството. Дали привържениците на демокрацията ще са съгласни с такова твърдение?

Няма да са съгласни. И не само не са съгласни, но в законодателството на демократичните страни проповядването на нацистка идеология, например, се преследва от закона. И всички смятат за редно това, че след като нацистката идеология противоречи на демократичните принципи на обществото, значи тя трябва да бъде преследвана, а привържениците й – вкарвани в затвора. А схващането, че нацистката идеология и демократичната идеология са еднакво справедливи, хуманни и обогатяват идейната съкровищница на човечеството, според демократите е антидемократично, защото изравнява нацизма с демокрацията.

Но в такъв случай защо не трябва да смятаме за антихристиянско схващането на масоните, че идеите на всички религии са еднакво правилни, постулатите им са еднакво валидни и техните виждания за устройството на света и обществото – еднакво верни? Това схващане се отхвърля от християнството (впрочем, и от всяка друга религия). Значи масоните проповядват антихристиянство. По същия начин както изравняването на демокрацията с нацизъм е вече антидемокрация. А и антинацизъм, естествено…

Само този взет напосоки аргумент доказва антихристиянската същност на масонството, даже да оставим настрана политическата му и обществена дейност през вековете. И ако приемем многобройните аргументи, при това повечето от тях – привеждани от самите масони, че корените на произхода им се крият в ордена на тамплиерите, виждаме как една антихристиянска, добре организирана тенденция бива прокарана във времето, за да почувстваме днес на собствените си гърбове последиците от нея.

За любителите на тази тема можем да препоръчаме нашумелите през последните години книги на Майкъл Беджънт, Ричард Лий и Хенри Линкълн. Достатъчно е да бъдат прочетени от християнски позиции, т. е. да се предпазваме да приемаме за положително онова, което авторите смятат за положително, а за отрицателно – онова, което те смятат за отрицателно; и, ако не друго, то поне ще се запасим с исторически материал за размисъл.

И само още една информация, свързана с тамплиерите, която също може да наведе на определени размисли.

Малцина знаят, че има една държава, където орденът на тамплиерите никога не е бил разформиран и, с малко прекъсване през 19-ти век, продължава съществуването си до ден-днешен. А това не се знае по една много проста причина: когато започват гоненията срещу него, в тази държава той сменя името си. (Източноевропейските комунисти, които в опити за оцеляване трескаво сменяха имената на партиите си след 1989 г., не са измислили нищо оригинално…).

Държавата е Португалия.

Когато през 1307 г. португалският крал дон Диниш (в Португалия само членовете на кралски род – настоящ или бивш, носят титлата «дон») получава папската заповед да разтури ордена на тамплиерите, се озовава в небрано лозе. Проблемът е, че Португалия е основана (през 1141 г.) от рицари-тамплиери, сетне в продължение на векове именно тамплиерите са били нейната главна военна сила и опора. Днес туристите се възхищават на многобройните замъци там, които рязко се отличават от повечето такива постройки в другите европейски страни; португалските замъци са строги, сурови, с ясно очертани военни функции, както подобава на рицари-монаси – без кокетните кулички, знаменца, стъпалца, прозорчета и други романтични глезотии, присъщи на галантните нрави на по-късните векове – но посетителите не знаят, че многобройността и строгостта на тези укрепления се дължат именно както на изискванията на орденския устав, така и на историческите реалности от времето на тамплиерите, които някога са отвоювали от арабите почти цялата днешна португалска територия.

И когато дон Диниш получава папската заповед, несъмнено разбира, че това означава чисто и просто да унищожи държавата си. Арабите, изхвърлени неотдавна в Африка, винаги имат възможността да прецапат Гибралтар, а и кастилците постоянно надничат през границата. И тогава кралят прави най-умното, което може да стори в онази ситуация: започва да протака.

Преговорите с папата продължават 12 години…

Нищо чудно – от Лисабон до Рим разстоянието се изминава за 3 месеца на кон. Още толкова за отговор… И ето, че за уточняването само на един въпрос изминава година – понеже пратеникът няма да тръгне веднага обратно, я! Не става дума за куриери с развети плащове на запенени коне, а за благородници и кардинали, които пътуват с каляски, цели малки обози и многобройна свита, нуждаеща се от почивки по пътя, храна, вода, вино, развлечения…

В края на краищата папа Климент V, издал булата за разтуряне на ордена на тамплиерите, умира при загадъчни обстоятелства през 1314 г. (смята се, че е отровен от оцелели привърженици на тамплиерите) и през 1319 г. дон Диниш успява да се споразумее със следващия папа.

Всичко бива сторено точно според изискванията: орденът на тамплиерите в Португалия също е разтурен, както в другите европейски страни. Но кралят решава, кой знае защо, да създаде нова организация – «Орден на Христос». И по някаква случайност в новосъздадения Орден на Христос влизат всички тамплиери – с конете, прислугата, сержантите, замъците и всичко останало. Запазват и символиката си: бели наметала с червени кръстове...

С две думи: португалският филиал на ордена на тамплиерите се превръща в Ордена на Христос.

Какво се случва по-нататък с новия орден ли?

Става все по-интересно: именно неговите рицари извършват Великите географски открития!

Принц Хенрих Мореплавателят (или, както е правилно – инфантът Енрике) е Велик магистър на Ордена на Христос.

Бартоломео Диаш – откривателят на нос Добра надежда, Вашку да Гама – откривателят на морския пътя към Индия, херцог Афонсо Албукерке – завоевателят на Гоа и Малака, Педро Кабрал – откривателят на Бразилия – всички те са рицари на Ордена на Христос.

Самият Христофор Колумб пише в своите дневници, че в пътя си към Америка (или, както я нарича той, «Индиите») се води по някаква карта. Можем само да уточним, че тази карта е притежание на дядо му по линия на съпругата му, от когото той я взема (или открадва). Кой е този му дядо? Рицар на Ордена на Христос, сподвижник на инфанта Еннрике по онова време, управител на Мадейра.

И става ясно защо португалците отказват на Колумб да организират експедиция за търсене на морския път към Индия в западна посока. Щом са притежавали карта на тези пространства (отделен въпрос дали картата е била от времето на тамплиерите или по-нова), очевидно са знаели, че «там» има нещо, което обаче далеч не е Индия – а само джунгли и диваци. Както самият Колумб се убеждава от собствен опит.

А португалците 6 години след неговата експедиция, през 1498 г. откриват пътя към Индия – така постигат заветната си цел, което напълно оправдава резервираността, с която посрещат авантюрата му. Слага се началото на Португалската колониална империя…

И когато видите по филми, картини и илюстрации каравелите на откривателите с червени кръстове по платната, трябва да знаете, че това не е приумица или просто украшение в религиозен стил. Просто е емблемата на Ордена на Христос, наследена от ордена на тамплиерите. Или пък, което за някои ще е по-лесно: когато по телевизията попаднете на футболен мач на португалския национален отбор, вгледайте се в емблемата по фланелките на играчите. И ще видите там стилизирания кръст на тамплиерите.

Историята винаги оставя своите следи…

Орденът на Христос съществува и до ден-днешен. Сега почетен Велик магистър е президентът на република Португалия.

И вече лесно можем да си отговорим защо тази история за въпросното историческо предаване на щафетата между двата ордена – ордена на тамплиерите и Ордена на Христос, не е популярна по света и за нея се знае малко извън самата Португалия. А иначе всичко това е несъмнено доста интересно: нали обикновено се смята, че орденът на тамплиерите е унищожен безследно? Пък изведнъж да се окаже, че не било вярно… Какъв обилен материал за писатели, режисьори и просто любители на историческите мистерии и загадки!

Но, кой знае защо, няма интерес. Няма любители на мистериите и загадките, които да ровят в историята.

В резултат всички знаят за «Ордена на бедните рицари на храма на Соломон» - обаче никой извън самата Португалия не знае за «Ордена на Христос», който де факто е същият, само че преименуван.

Защо ли е така?

Просто се вгледайте в имената. По-точно: в разликата между имената.

«Орден на храма на Соломон».

«Орден на Христос».

И вече става ясно защо в днешния западен свят, наситен с антихристиянска идеология и управляван от влиятелни също антихристиянски сили, тамплиерският «орден на храма на Соломон» е популярен и са му посветени хиляди книги, филми, материали по вестници, списания, радиа, телевизии.

А «Орденът на Христос» тъне в забрава, независимо, че е извършил най-големите географски открития на всички времена…

Да продължим разходката си през вековете, проследявайки следите на все този основен елемент на съвременната демокрация – антихристиянството.

През 10-ти, 9-ти и 8-ми вв. християнството е във възход – но бива стръвно атакувано от всички посоки. В буквален смисъл. От север в Европа нахлуват викингите, обсаждат Париж, достигат Константинопол, където византийците, наследили дипломатическите умения на Римската империя (всъщност да не забравяме, че самите те са Римската империя), успяват да ги обуздаят и често ги наемат на служба. От юг, югоизток и югозапад мюсюлманите увеличават своя натиск; подпомогнат активно от местните антихристияни в качеството им на «пета колона», един техен неголям отряд от десетина хиляди бойци само за две години – 712-713, завладява Пиренейския полуостров – после на християните им трябват цели 800 години Реконкиста, за да ги изхвърлят обратно в Африка. През 717 г. българският кан Тервел проявява завидна политическа и цивилизационна прозорливост, намесва се в решаващия момент на сраженията между мюсюлмани и византийци при обсадата на Константинопол, където арабите са съсредоточили доста по-сериозни сили, отколкото на Пиренеите – 200 хиляди души, и разгромява афроазиатските нашественици. Тервел се превръща в спасител на Европа, а мюсюлманският натиск от югоизток бива спрян за дълго време.

В края на 8-ми и началото на 9-ти в. Карл Велики разгромява аварите и саксите – последните хаотични варварски реликти от Великото преселение на народите.

Така, по нашия път назад във времето, след 8-ми век попадаме в едно много странно явление – странно поне за онези, които са се опитвали да се замислят върху неговото осветляване от съвременната (западна, т. е. «демократична») историческа наука.

Озоваваме се в «тъмните векове».

Никой не знае защо са наречени така…

Това са вековете от падането на Западната римска империя (476 г.) приблизително до началото на 8 в.

Тоест, 6-ти и 7-ми векове.

Едно от обясненията за странното им название – «тъмни», е, че била липсвала информация за събитията в тях.

Това не издържа и най-елементарна проверка – ако човек се зарови в историческите извори, често се натъква на цели сборници с големината на солидни тухли (в буквалния смисъл, съществуват фолианти с исторически документи, тежащи по 4-5 кг), в които въпросните т. нар. «тъмни векове» са разказани, с обилно цитиране на исторически извори, почти година по година. И след като това е информация, достъпна дори за любители-историци, може да си представим какво би могъл да направи професионалният учен-изследовател, решен да възстанови картината на онова време.

И, независимо от всичко, клишето, калъпът, шаблонът си остава: «тъмните», та «тъмните» векове!

Дори самата тази настойчивост в употребата на въпросния шаблон трябва да ни направи внимателни: какво ли се крие тук?

Въобще какво се случва от 476 г. – падането на Западната римска империя, до 717 г. (нека да обозначим условния край на периода с друго знаменателно историческо събитие – когато византийци и българи разгромяват арабите под Константинопол и по полетата на Тракия), та въпросният интервал от време си е спечелил такова неласкаво прозвище?

На пръв поглед – нищо особено. Големите събития от Великото преселение на народите вече са се случили преди «тъмните векове». Нека да изброим някои.

Нахлуването на готите – като имигранти, и хуните с техните съюзници – като нашественици, в пределите на Римската империя. Приблизително 350 г.

Смъртта на император Валент в битката при Адрианопол срещу готите през 378 г.

Падането на Рим през 410 г.

Великата битка на Каталаунските полета през 451 г. между 300-хилядната армия на Атила и римската коалиция, водена от «последния римлянин» - Аеций.

Гибелта на Атила две години по-късно по време на сватбената му нощ.

Убийството на Аеций година след това.

Ехото от тези събития се запазва в забележителни литературни паметници като «Голямата Еда» и «Малката Еда» - повествования за подвизите на герои от различни германски племена. Самият Атила се появява там, описва се гибелта му от ръката на Гудрун, която отмъщава за собственото си племе, унищожено от него. Хиляда и петстотин години по-късно Вагнер се вдъхновява от този епос, за да напише оперната си тетралогия «Пръстенът на нибелунгите», а Хитлер след още известно време ще издигне героят от същия епос Зигфрид като образец за истински германец.

Друг любопитен епизод от същата епоха е битката за Британия между келтските племена – бритите, и нахлуващите германски племена на англите, саксите и даните. По време на сраженията между тях се появява фигурата на един британски вожд, който по-късно ще стане известен като «крал Артур» (макар от изворите да не става ясно дали историческият му прототип е носил наистина тази титла – единствената фраза за тази личност от средновековна хроника, при това написана 300 години по-късно, гласи: «По това време Артур се сражаваше заедно с британските крале». Иди разбери дали самият Артур е бил също крал или просто се е сражавал заедно с крале, без да е такъв… Но това само така, между другото).

Обаче всичко това, с изключение на битката за Британия, се случва преди въпросните «тъмни векове». Едва след падането на Западната римска империя през 476 г., та до 700 г. приблизително би трябвало да се очаква, че вече няма кой да пише хроники и именно затова този период бива наречен така.

Само, че това далеч не е вярно. Хроники се пишат. При това доста подробни, по една проста причина: източната половина на Римската империя – Византия, води активни военни действия, за да си върне владенията, изгубени от западната й посестрима, с напълно справедливата презумпция, че й принадлежат. Ето защо хроники се пишат, при това доста популярни и тогава, в собствената си епоха, и до ден-днешен – достатъчно е да разгърнем историите на Прокопий Кесарийски, за да се потопим в неповторимата атмосфера на двора на Юстиниан Велики и императрица Теодора, да почувстваме дивия напор на въстанието «Ника» (за което, впрочем, Дъглас Рийд в своята забележителна книга «Спорът за Цион» твърди, че е било доста добре организирано именно от антихристиянската общност в Константинопол и няма нищо общо със стихийността, която му приписват казионните историци). Или пък да прочетем речите на готския крал Тотила (добре известен на любителите на кръстословици, съставителите им често използват името му) и византийския военачалник Нарзес преди битката при Буста Галорум през 552 година - образци на ораторско изкуство, които речи със своите идеи са актуални и валидни до ден-днешен.

И ще разберем, че за никаква «тъмнина» не може да се говори. Събитията са известни, описани и подредени от историците почти буквално година по година.

Тогава: защо «тъмни векове»? Откъде-накъде това устойчиво словосъчетание, набило се упорито в съзнанието ни?

Явно тогава нещо се е случило, за да бъдат наречени така.

Какво е то?

И се сблъскваме все със същия проблем. На пръв поглед – нищо особено не се е случило. По онова време се полагат основите на днешните европейски държави, но процесът е бавен, разтяга се във вековете и само една от тях – България, запазва и до днес името. През 7-ми век завършва завладяването на Британия от саксите, последните брити се оттеглят в непристъпните гори и непроходимите блата на Уелс, откъдето продължават упоритата си съпротива още 200 години (именно от тях англичаните заимстват прочутия дълъг «английски лък», който ще им извоюва след време големите победи в Стогодишната война срещу Франция). Византия постепенно започва окончателно да се изтегля от Италия и се прибира в границите си на Балканите и Мала Азия.

Всичко това е описано, знае се, известно е…

Тогава защо са наречени «тъмни векове»?

Причината е идеологическа.

Изразът се налага през ХIХ-ти век от либералните историци, нароили се под влияние на засилващата се антихристиянска, републиканска и антимонархическа вълна след наполеоновите войни. Мръсната пяна, изхвърлена на гребена на историческата вълна от френския пуч през 1789 г. и разнесена по цяла Европа от нашествията на Наполеон, замърсява целия континент.

Предишната система – феодализмът, е кръвно свързана с монархията и Църквата. Но Европа бива оплетена в паяжините на републикански, либерални и антимонархически движения, организации и заговори. Видим израз на тези процеси са революциите, които тресат континента през целия 19-ти век, естествено, с тяхната кулминация: появата на комунизма, съответните «интернационали», партии, партийки и въобще цялата каша около марксизма, която принуждава Маркс да каже объркано в края на живота си: «Аз не съм марксист».

Този хаос в обществените процеси (разбира се, един хаос, твърде добре регулиран и насочван в негативно за християнството русло) дава своето отражение и в умовете на хората. Европейските общества започват да се цепят не само по върховете, но и все по-надолу в социалната йерархия на организации, сполучливо наречени «партии», т. е. «части» - една мимикрия на републиканската диктатура, с която тя иска да покаже, че вече и отделният човек, независимо от своето социално положение, може да участва в управлението на държава. Илюзия, която милиони хора споделят и досега.

Антихристиянските тенденции в развитието на европейските общества нахлуват и в науката, най-вече в хуманитарните й компоненти. Всичко, което показва и доказва ролята на християнството за построяването на европейската цивилизация, бива отричано, отхвърляно, оплювано и поругавано. Тази тенденция продължава и до днес…

В този аспект вече по-лесно може да си отговорим защо първите два-три века след падането на Западната римска империя получават названието «тъмни». Защото именно от 5-ти до 8-ми век огромните варварски маси, които заливат империята и континента, биват постепенно цивилизовани и приучени към мирен, съзидателен начин на живот. Това цивилизоване на някогашните диви племена, чийто единствено занимание дотогава е било скитането от една територия на друга в търсене на плячка и на паша за конете, бива извършено от християнските мисионери и църковници – и ордите от бивши грабители и опустошители се превръщат в строители, при това в съвсем буквален смисъл, на новата европейска цивилизация.

На християнската цивилизация.

Именно затова съвременните антихристияни вече повече от два века упорито внушават и манипулират съзнанието на обществото: това са били «диви», «тъмни», «варварски» векове, и тогавашното «варварство» е продължило 1500 години; добре, че най-после са дошли «хуманистите», републиканците, либералите, демократите, та се е свършило с варварството и е започнала епохата на просвещението и на освобождението от «клерикалния гнет».

Ето, затова всъщност този период от европейската история, когато християнската Църква превръща варварите в строители на нова цивилизация, на един нов свят, е обругаван, хулен, потулван и наричан «тъмен». Естествено, че за атеистите и «богоборците», за всички онези, които мразят християнските ценности – милосърдието, равноправието на всички хора пред Бога, смирението, състраданието, взаимопомощта, саможертвата, с една дума: за антихристияните, тези векове винаги ще си останат «тъмни».

Но за самите християни това са най-светлите векове от историята на Европа…

Да преминем към 4-ти век.

Антихристиянстото от 4-ти до 1-ви в. се характеризира най-вече с опита на Юлиан Отстъпник да възроди езическата религия, както и с гоненията срещу християните в Римската империя, започнали по времето на Нерон и продължили над четвърт хилядолетие – до Миланския едикт през 313 г., който изравнява християнството по статус с останалите религии в империята.

Всъщност краят на Римската империя е твърде поучителен в много аспекти за нас, които живеем 1500 години по-късно. И не само с това, че е унищожена не във военен сблъсък, а чрез миграция; което само по себе си би трябвало да ни накара серизоно да се замислим.

Но най-вече защото по принцип историята ни учи чрез аналогиите. Ако искате да разберете до какво ще доведе дадено събитие – намерете неговия аналог във вековете. И когато проследите и анализирате последиците от аналога му, може вече да имате сериозна отправна точка, за да прогнозирате какво ще се случи и сега. Може би затова римляните са казвали: “Времената се менят – хората не.”

И така, да проверим до какво ще доведе достигнатият връх на демокрацията. Нейното най-скъпоценно достижение - черешката върху демократичната торта - така нареченото съвременно “мултикултурно общество”.

Историята веднага ни засипва с аналогии относно това “мултикултурно общество”. И всичките аналогии водят до едно и също нещо – империята. Досега в различни векове, по-точно винаги и във всички векове, все някъде по света е съществувала някаква империя – и всички империи са били «мултикултурни» общества.

Иначе казано, това, с което се гордее съвременната демокрация като свое върховно постижение, представлява признак на най-обикновена империя.

Римската империя е мултикултурно общество. Преди нея Асирийската, Хетската, Древен Египет, кратката държава на Александър Македонски, Персийската – също.

За Византийската да не говорим – гъмжи от т. нар. “култури”.

А Британската империя и до днес си носи последиците от своето «мулти-култи»: най-разпространеното име за новородено момче в Лондон е Мохамед.

Испанската колониална империя – за разлика от имперския си северен съсед САЩ, тя запазва своите индианци от унищожение. Впрочем, може би затова днес не съществува…

Руската империя – огромно разнообразие. От ескимоски иглута до културните шедьоври на Москва и Санкт-Петебург.

Която и империя да разровите, ще видите, че всички те имат една и съща, обща съдба, независимо от различието във времената и епохите, в които съществуват.

Загиват.

Всяка една империя е обречена на смърт именно поради своята “мултикултурност”. Интересното е, че Римската империя в периода, когато все още не е “мултикултурна”, т. е. не се е превърнала в империя, а е монокултурна държава, оцелява и побеждава, независимо от жестоките военни поражения, които претърпява по времето на Ханибал. А щом се превръща в “мултикултурна” – се сгромолясва, независимо дори от великата победа на Аеций срещу Атила през 451 г.

Изводът е само един.

“Мултикултурието” носи гибел за всяко общество, където покълнат отровните му семена. И тази гибел е съвсем логична и предсказуема, защото то означава различни групи и пластове от обществото да се ръководят от различни ценности. И прекрасното “мултикултурно” общество се разпада, защото няма какво да го споява, да обединява енергията на неговите граждани.

Ислямските бунтове във Франция през 2007 г., които “демократичните” медии отчаяно се опитваха да маскират като “социални” и “гневно-младежки”, са доказателство за невъзможността да съществува общество, ръководено от различни ценности.

И тук идваме до главния проблем.

Ценностите се оформят от религията. Различни религии – различни ценности.

За да преодолее това различие, демокрацията предлага своя религия. Това е въздигането на материята като единствено «божество», заради което си заслужава да се живее. Демократичното общество предлага една-единствена «ценност»: консумацията. Нищо повече от най-елементарна, първобитна, дивашка, развихрена консумация като самоцел. И когато четем, че в най-демократичната страна на света – Съединените американски щати, главният здравословен проблем на населението е затлъстяването, въобще не бива да се учудваме. Просто там консумативизмът твърдо е заел позициите си на основна религия на демократичното общество.

Иначе казано – демокрацията връща човека не просто векове, а десетки хилядолетия назад.

Тя превръща човека в животно, което, лишено от предишните възвисили го християнски ценности, се интересува само от консумиране, бърлога и размножаване (дори вече и размножаването отстъпва пред консумацията). Така с един замах унищожава всичките постижения на човешката цивилизация и, независимо от лъскавите коли, небостъргачи, телевизори, компютри и марсоходи, в духовен смисъл връща човека в дупките, бърлогите и по дърветата; защото, след като е отхвърлила религията като нещо излишно, приковава вниманието му към материята.

Освен това, за да бъдат преодолени предизвиканите от самата нея противоречия в мултикултурието, ”демокрацията” прибягва неизбежно до диктатура – независимо дали под предлога на «борба срещу тероризма», за «защита на човешките права» или за «разпространение на демократичните ценности».

Имаме наоколо си нагледен пример за формиране на поредна империя – Европейският съюз. И както всяка “мултикултурна” формация, той още с възникването си е обречен на гибел. Всъщност самото му създаване е предназначено да ускори гибелта му; по-точно гибелта на държавите на негова територия. Разбира се, това ще стане съвсем демократично. Както стана със сърбите в Югославия: - който не се подчини на изискването да се самоубие чрез въвеждането на мултикултурието, ще бъде бомбардиран. А оцелелите християни, бивши стопани на собствените си земи, ще бъдат натикани зад бодлива тел, под въоръжена охрана. Иначе казано – в концлагери, наричани сега “анклави”. Пак едно парче от бивша Югославия – Косово, е добър пример какво се случва с християните, когато станат малцинство на една територия.

Именно концлагерите под формата на християнски анклави са бъдещето на Европа през ХХІІ век.

Каквото е било началото на християнството – с преследвания, мъчения и смърт за последователите му, също такъв край му подготвят и сега неговите врагове. Самият факт, че «демократичните свободни медии» по всякакъв начин ограничават информацията за преследванията и убийствата на християни днес по света (всеки 5 минути един християнин бива убиван заради вярата си), а вместо нея поднасят материали в защита на антихристиянски кощунства и измишльотини от рода на «свещеници-педофили», вече ясно разкрива тази тенденция.

И отново историческите аналогии ще ни помогнат в анализа на тези процеси…

Не са малко изследователите, които смятат, че преследванията на християните през първите векове след Христа са предизвикани съвсем умишлено чрез клеветенето и набеждаването им пред римските власти за всевъзможни престъпления.

Проследявайки във времето нишката на тези кампании, в търсене на организаторите им, за да стигнем до първоначалния извор на антихристиянството, неизбежно се озоваваме все на едно и също място.

При първите антихристияни…

Всъщност, кога възниква антихристиянството?

Отговорът на пръв поглед е лесен: с възникването на християнството, т. е. с появата на Христос сред народа. Измиването на ръцете на Пилат Понтийски и издигането на Разпятието на хълма Голгота бележат както първата формална победа на антихристиянството, така и всъщност най-голямата победа на християнството, чийто отзвук в съзнанието на човечеството ние чуваме и до ден-днешен.

И все пак първата регистрирана антихристиянска проява в историята: крясъците на беснеещата тълпа към Пилат да освободи Варнава и да разпне Иисус (между другото, и тук няма как да не отбележим добрата организираност на тази проява от тогавашния Синедрион), може да се смята като «първа» наистина само по външно-формален, хронологичен признак.

Ако обаче човек се задълбочи във философското осмисляне на конфликта «християнство – антихристиянство», неизбежно ще стигне до парадоксалния на пръв поглед извод, че всъщност антихристиянството се е появило преди християнството. Защото, да не забравяме как завършва Евангелието от Матея: «И тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал, и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света. Амин.» (Мат. 28: 19-20).

Именно в това изречение се крие същината на християнството. Не «завоювайте» или «покорете» народите – а ги «научете». При това «всички народи» - което означава, че старата претенция за наличие на «богоизбран народ» бива преодоляна в името на равенството, на истинското равенство по дух и вяра, а не фалшивото и жалко «равенство» на т. нар. «демокрация», разбирано като правото да избереш, кой по-точно, от нейните господари да те управлява през следващите 4 години, когато ще се смени със следащия.

Победата на християнството в тази битка срещу силите на мрака, властолюбието, егоизма, горделивостта най-добре се символизира от 40-те дни на Христос в пустинята – когато дяволът му обещава богаство, слава и власт при единственото условие да му се поклони и да се отрече от Бога.

Това е тя, истинската битка, която, започнала тогава в Синайската пустиня, продължава до ден-денешн във всеки от нас.

За да имаме почести, богатства и власт в този свят, е необходимо съвсем малко: да се отречем от Бога и да оставим дявола да ни ръководи.

Казано по-простичко: да смачкаме друг човек, за да постигнем целта си. Да откажем помощ на бедния и страдащия – защото така ще си похарчим собствени пари или ще изгубим време, през което можем изгодно да спечелим още облаги. Да излъжем, да наклеветим, да откраднем, да убием, ако трябва… Защо не, ако можем да избегнем наказанието? Единствено Бог може да ни накаже за тези ни злини – но нали ние вече сме отрекли Бога? Тогава кой друг може да ни накаже? Та нали дяволът ще ни помогне да избегнем наказанието? Тоест, казано пак с по-прости и разбираеми думи: ще подкупим съдията, ще си сменим самоличността, ще прехвърлим откраднатото в офшорна зона, ще офейкаме в Мексико, ще сплашим свидетелите… Или някой си мисли, че дяволът прилича на коминочистач с опашка, рога и копита? Не, ето го дяволът, вътре в нас е той; нашето желание да излъжем, унижим, смажем, ограбим, окрадем другия човек – това е дяволът.

Но пък как някой може да спечели власт, ако не смаже съответната съпротива, ако не подкупи онези, които могат да организират съпротива, ако не убие съпротивляващите се?

Християнството отхвърля схващането за другия човек като за «чужд» и връща мисленето на хората в нормалното русло с постулата, че всички народи са равни пред Бога. Тоест: християнството е отричане на всяка диктатура и най-вече на тази с претенции за глобалност.

Е, в такъв случай каква може да е реакцията на която и да е диктатура спрямо него? Тази реакция може да е само такава, каквато вече наблюдавахме пряко по времето на комунизма и каквато продължаваме да наблюдаваме още по-пряко в наши дни по време на все по-тоталитарната демокрация, с бързи темпове прерастваща в глобална диктатура: омраза, преследване, манипулиране на съзнанието на милиони хора в антихристиянски дух.

А на диктатурата пък с претенции за глобалност реакцията към християнството също може да е само една: глобална омраза. И глобално преследване. И глобално манипулиране на милиони хора в антихристиянски дух.

Тоест: същото, което наблюдаваме днес по света.

Глобална омраза.

И глобално преследване.

И глобално манипулиране на милиони хора в антихристиянски дух.


 


 

ЗАКЛЮЧЕНИЕ


 

ДЕМОКРАТЪТ каза:

- Демокрацията има много недостатъци, но нищо по-добро не е измислено. Поради това трябва да я покрепяме винаги, навсякъде и с всичко, което е по силите ни.

АНТИДЕМОКРАТЪТ каза:

- Демокрацията в нейния античен вид е просто една неефикасна система за управление – и всяко едно общество, което се е опитвало да я въведе, твърде бързо се е отказвало именно защото е констатирало този й недостатък; отхвърляло я е, ако изобщо е оцелявало, докато успее да я отхвърли.

Толкова за античната.

А съвременната демокрация е най-жестоката, най-кръвопролитната и най-лицемерната диктатура в човешката история.

Под маската на рафинирани идеологически лозунги тя успява да манипулира съзнанието на милиони и милиарди хора по света – и обикновено, когато част от тях проумеят истината за нея, вече е твърде късно. Главатарите на тази диктатура – ръководни групи и фигури от западния финансово-олигархичен, етно-религиозен и политически елит, действат по стандартен шаблон: подкупват по най-банален начин една критична маса от висшия политически кръг в дадена държава, след което с лекота успяват да поробят тази държава под маската на «установяване на демокрация». Това поробване се изразява в безконтролно използване на ресурсите на завладяната територия и налагане на собствени критерии за начин на живот върху местното население с краен резултат пълен демографски контрол върху него.

Поради кардинално и решаващо противоречие с принципите на християнството, които принципи постулират равенство между всички хора, взаимопомощ и саможертва, както в името на дадена група, така и заради друг човек, а в идеалния случай – заради цялото човечество, диктатурата, наричана днес «демокрация», очевидно си е поставила за цел унищожаването на християнската цивилизация. Тази презумпция може да се предположи поради твърде синхронизираните, координирани и взаимно допълващи се действия на основните ръководни сили в т. нар. «демократични» страни в западното политическо и идеологическо простраство.

На мястото на християнската цивилизация, диктатурата демокрация строи общество, основано главно върху принципа на материално-физиологичната консумация, като главна ценност на човешкото битие. Явно е, че такова разбиране за същността на човешката природа и за взаимоотношенията на отделната личност със света противоречи на постигнатите досега резултати от развитието на човешката цивилизация като цяло и връща човека по еволюционната стълба надолу, приравнявайки го с най-обикновен животински вид. Това изравняване на човека с животното обаче засяга не само контролираните или поробените от демократичните олигарси хора, но и самите тези олигарси – защото ги свежда до нивото на надзиратели в един глобален концлагер или, ако използваме заглавието на Дж. Оруел, – в една планетарна «животинска ферма».




Гласувай:
2



1. allvin - Браво! Един великолепен постинг!
19.08.2012 18:50
Поздравления за постинга,както и за самата ,,Демократура" на Любомир Чолаков! Поздравления и за самия Любомир Чолаков!!! :)
цитирай
2. анонимен - Копирано от:
20.08.2012 09:25
http://lyubomircholakov.blogspot.pt/2012/08/blog-post_19.html

цитирай
3. nikikm - Материалът е супер!
20.08.2012 21:55
Просто обогатява и четох с удоволствие.Две неща ми направиха впечатление,цитирам:
.."гоненията срещу християните в Римската империя, започнали по времето на Нерон.."
-Нищо чудно,като имаме впредвид,че съпругата на Нерон е Сабина Попея-еврейка.
**.."диктатурата, наричана днес «демокрация», очевидно си е поставила за цел унищожаването на християнската цивилизация."
-Каза го и Бжежински след разпада на СССР,в прав текст, като визира само Православието от религиите,като оставащ враг №1! Католицизма е отдавна техен,а и "православните скотове...",поне някои-вселенският патриарх е масон?! За размисъл и съжаление!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: grigorsimov
Категория: Политика
Прочетен: 15607078
Постинги: 3945
Коментари: 6953
Гласове: 7963
Архив
Календар
«  Май, 2022  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031