– Това е знамение! Как така през кубето?

Обяснявам му, че няма да минаваме нито през църквата, нито около нея.

– Трябва да разкажа една потресаваща истина, която не престава да ме измъчва, и която дълго време спотайвам – като че на себе си говори той.

Събрахме се всички и сядаме под клонестия дъб.

– Беше през лятото на 1949 г. Учениците бяха във ваканция – решили да се повеселят и избрали не какво да е място за това, а църквата. Насилили вратата и влезли вътре. От близката къща на момчето, което дало тази идея, опънали кабел, пуснали ток и вътре станало светло.

Включили музика и веселбата започнала. От начало тихо, но колкото се приближавало до полунощ, шумът и виковете ставали по-силни, та започнали да се чуват и в най-отдалечените къщи на селото. За това помогнало и изпитото вино.   Звуците достигнали и до възрастния свещеник, който не допускал, че те биха могли да идват от Божия храм, и вероятно само това, че е бил уведомен от някой мирянин за случващото се в църквата, го накарало да отиде и с очите си да види, що е безбожие, падение, грях...

Влязъл вътре и потресен от видяното, вдигнал кръста и извикал: "Чеда Божии, какво правите? Спрете това богонепристойно дело! Църквата е за молитви и покаяние, а не за викове и крясъци! Престанете да кощунствате и Бог ще прости греха ви!"

Започнали да му се смеят, да го дърпат за брадата и да го водят към изхода. Но той се надявал, че ще се вразумят и ще напуснат преди да излезе, защото иначе "ще стане страшно от гнева Божи".

Най-агресивните се нахвърлили срещу него с пезпаметна ярост, скъсали расото му, принудили го да застане на четири крака, яхали го, като магаре, обиждали го, псували го, докато най-сетне се намесили по-трезвите и с помощта на няколко момичета, успели да го отделят от побеснелите безумци и да го изведат от храма. Придружили отчето до дома му и не се върнали в храма. А в Божия храм останали 9 момчета, които не престанали да лудуват до сутринта, когато свършило виното. Много от иконите били увредени, съсипани непоправимо...

А отчето се опитал да заспи, за да се успокои душата му, но заспива ли се след такъв кошмар, видян, не насън, а на живо! Не се минал и месец от видяното и... издъхнал с отворени очи.

А какво станало с деветте момчета ли? – ще попитате. Ще ви разкажа.

Този, който предложил да се оскверни Божият храм, първ запалатил за сторения грях. Само две седмици след лудостта им, когато една вечер се прибирал вкъщи, отворил портичката, погледнал към църквата и нещо стегнало гърдите му. Опитал се да пристъпи, но загубил равновесие и запълзял на четири крака, за да стигне до леглото. С нищо не могли да му помогнат близките му, и издъхнал в страшни мъки. Другите осем момчета го последвали в растояние на три месеца. Отидоха си млади, глупави, в цветуща възраст.

За да престанат хората да говорят, че случилото се е Божие наказание, отговорни другари се погрижили да ни изпращат лектори - атеисти, които да ни разясняват и обясняват трагичния край на младите момчета. Но нито един не даде разумен отговор, защо онези, които са напуснали църквата с дядо поп, са живи издрави, а останалите девет, толкова бързо напуснали този свят. Тогава докараха професор от София, който направи "заключение": "Останалите в църквата са танцували безспирно, вдишвали са застоялия въздух, наситен с милиарди микроби от никога не проветрявания храм, запотили са се. Станало е течение, върхлетяла ги е вирусна пневмония и това е довело до тяхната гибел."

– Не зная, как вие, които ме слушате – след кратко мълчание, просълзен, проговори бай Иван – сами за себе си ще приемете за разумно "заключението" на професора. Но аз съм убеден, че има невидима сила, която властва над поведението на всеки от нас, и който се опита да смята себе си за богоравен, и има наглостта да тъпче всичко свято, сътворено от човека, ще заплати за безрасъдството си така, както го заплатиха деветте момчета.

Павел Джоков,
Монтана