Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.04.2014 00:15 - РУСИЯ И „ЦИВИЛИЗАЦИЯТА” НА ЗАПАДА. Увод, автор Любомир Чолаков, Автор: zaw12929
Автор: grigorsimov Категория: Политика   
Прочетен: 1427 Коментари: 0 Гласове:
5

Последна промяна: 13.04.2014 00:17

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

...проблем, по принцип важен за Русия през цялата й история - но набиращ все повече актуалност и съдбовност както за нея, така и за неотделимо свързания с Русия православен свят, най-вече след реформите на Петър Велики и прословутия отворен от него “прозорец към Европа”. Неслучайно някои изследователи смятат Октомврийския преврат през 1917 г. и последвалата Гражданска война с всичките им последици за логичен резултат от реформите на Петър, които не само позволяват на западното влияние да нахлуе в Русия, но и се предприемат именно с целта да се осигури широк простор за това нахлуване, като в същото време се ограничат и изтласкат на заден план всички онези елементи от исконната руска култура, които му пречат.

 

Естествено, ако се направи една съвсем бегла аналогия с днешния ден, определено можем да смятаме, независимо от някои «конспирологични» теории, че реформатори като Петър Велики, Горбачов, Елцин не са желаели злото на Русия, напротив - стремели са се да придвижат страната напред. Но в крайна сметка резултатите, при Петър - в по-дългосрочен план, а при Горбачов и Елцин с огромна, взривна концентрация на негативна енергия, съсредоточена в исторически погледнато, изключително кратък, мигновен отрязък от време, се оказват разрушителни. Причината е повече от ясна: заедно с ускоряването на развитието в чисто материалната сфера в Русия от Европа нахлуват и същите тези идеи, които превръщат за два века континента на запад от руските граници в едно безсмислено-аморфно натрупване от полу-държави с напълно изгубени национална самостоятелност,чувство за етническо самосъхранение, културен облик, религиозна идентичност и със смъртоносни в съвсем буквален смисъл демографски показатели. (В Русия нахлуват не само идеи, а и огромен брой западно-европейски евреи – масони, със задача да унищожат православието, руската култура и руския славянски народ. А руските царски династии са чисто еврейски - със „синя - змийска“ кръв.  Евреи са и всичките феодали - "благородници"! Евреи и крипто-евреи са и всичките съвременни политици, - и не само в Русия, но и във всичките други държави, вкл. и у нас! Григор Симов)

 

Твърде интересен в този аспект е преломът, наблюдаван у Екатерина Велика, която на свой ред се отнася покровителствено към «новите веяния», нахлули от Запада по време на т. нар. «енциклопедизъм» - известно е доброто й отношение към Волтер, Дидро, Русо. И само практиката, доказала се като реализация на идеите на въпросните личности чрез функционирането на гилотината под Статуята на свободата на площад Грев в Париж (малцина знаят, че днешната Статуя на свободата в Ню Йорк е копие на статуята, в чиито крака са падали отсечените глави по време на т. нар. «Велика френска революция), позволява на императрицата да прозре зад завесата на иначе красивите «прогресивни» теории и вероятно да оцени още по онова време размерите на «мирогледната пропаст» между нравственото величие на християнството и кървавите идеи на основоположниците на съвременната западна демокрация. Екатерина има мъдростта да забележи тази пропаст очевидно както поради тогава все още запазеното влияние на християнството, при това в неговата автентична форма – Православието, върху собствения й мироглед, така и поради реалността на ужасяващите събития във Франция от 1789 г. Един шанс за прозрение, какъвто не е имал например Петър Велики – който несъмнено също е изпитвал добротворното влияние на християнството, но за разлика от Екатерина не е имал възможността да види на практика до какво води пътят на западната цивилизация, по който път той тласка Русия.

 

С този шанс не разполагаха и по-късните «реформатори» от нашата съвременност като Горбачов и Елцин, но по съвсем друга причина - липсата на християнска религиозна култура, която култура можеше да им позволи да съзрат враждебната за човека същност на съвременната западна цивилизация. Тази липса, съчетана с чисто марксисткото неумение за анализ на историята и с наивно желание да бъдат харесани от «прогресивния» Запад, доведе Русия до катастрофа с последици, не просто съизмерими, а в дългосрочен план по-тежки от последиците на Втората световна война – да не забравяме, че, независимо от всичко, Русия излезе от войната с увеличена територия и де факто завладяла половината Европа; докато днес…

 

Споменавайки изворите на съвременната западна идеологическа, политическа и обществено-социална действителност, трябва да отбележим едно твърде типично обстоятелство: апологетите на Запада се боят като от чума от всякакво що-годе аналитично визиране в тези извори. И когато им се напомни, че именно Робеспиер, Марат, Дантон и другите палачи от 1789 г. са политическите бащи на съвременната западна «демокрация», бързат да заявят, че да, те са били якобинци, диктатори, дори може да признаят определението «палачи» - но в никакъв случай не можело да бъдат определени като «демократи». Разбира се, в такъв случай може само да се попита какво тогава празнува Франция на 14 юли всяка година? Може би убийството на 7-те пазачи на Бастилията и освобождаването на психически болния маркиз дьо Сад? Или по-късното масово убийство на 250 хиляди френски селяни във Вандея, виновни в това, че се опитали да защитят католическите свещеници, също от убийствата, на които ги подлагали републиканците-основоположници на съвременната френска, а оттам и на цялата западна, демокрация? Очевидна е дълбоката разлика между западния морал, който позволява да бъдат «празнувани» подобни зловещи събития и да бъдат определяни като жалони в демократичното развитие на обществото – и обикновеният човешки, християнски морал, който определя което и да било убийство, като нещо неприемливо и възможно само при положение на защита.

 

Ето защо въпросителният елемент във формулировката на темата в заглавието от само себе си почти автоматично се разширява, обраствайки с все нови въпроси, освен класическите: “Ако да, мирогледната пропаст е преодолима - защо да?” и “Ако не - защо не?”; и по-нататък например за посоката на това преодоляване, какво представлява всъщност тази пропаст, кой я е изкопал, кога, как и с каква цел, и т. н.

 

Но освен обобщаването на проблема, така предложената и вече превърнала се в класическа при разглеждането на отношенията Русия – Запад метафора за «пропастта» ни улеснява в сравнително кратък обем да начертаем основните контури на глобалното разделение на Европа. Тук едва ли е необходимо да се подчертава ролята и значението на САЩ като отделна културна дестинация, доколкото американската култура, така или иначе, е филиал на европейската, независимо от привнесените и все по-засилващи се афроазиатски елементи.

 

Това разделение по парадоксален начин може да се окаже спасително за едната цивилизация - руската, която никога не го е искала. Както и да се превърне в гибел за цивилизацията от другата страна на пропастта, която всъщност чрез отказа си да следва пътя на истинското християнство, я е изкопала през фаталната 1054 г.; а днес, подчинена изцяло на чужди и враждебни на самата нея интереси, се опитва да прехвърли мостове на Изток, по които заразата да премине и да унищожи онова, което все още се съпротивлява на злокобното й разпространение

Казано най кратко: „Цивилизацията”, която унищожава идентичността, разнообразието, добротата, сърдечността, - погубва народи… и самия Запад… със студено, до жестокост, безразличие.  

 

                                                  

 

Анализ

 

Виждаме, че обикновеният вербален изказ, в случая на метафората за «пропастта», както обикновено се случва, но рядко се осъзнава, внезапно се оказва натоварен със смислови значения, изключително концентрирани по своята не само логическа, но и духовно-емоционална наситеност. Ето защо ще се опитаме да очертаем в част от изискуемия обем контурите на терминологичното съдържание на формулираната тема.

 

 

Когато става дума за термина «руска цивилизация», веднага трябва да се уточни, че още с приемането на християнството през Х в. Русия се превръща в част от византийската или, ако се предпочита историческата точност, от римскатацивилизация в лицето на оцелялата източна част на империята след крушението на западната й половина през 476 г. И след гибелта на Византия през 1453 г. (между другото, самите византийци винаги са се наричали не с това измислено от историците име, а «ромеи» - на гръцки «римляни») де факто (чрез религиозната щафета) и де юре (по династична линия) се превръща в правоприемник както на Римската империя, така и на нейната религия, която религия по времето на това право-приемане, е християнството в неговия православен облик.

 

 

Също, естествено, трябва да се акцентира върху разликата между «цивилизация» и «култура», доколкото терминът «култура» обхваща макар и обширен, но доста по-тесен диапазон от понятието «цивилизация» - от бита на населението до постиженията на литературата и изкуството. Съвременната западна либерално-тоталитарна пропаганда дълго време използваше понятието «мултикултурност» в опитите си да прокара в Западна Европа чужди й и често враждебни афроазиатски култури, за да ги използва срещу европейците в желанието си да унищожи всякакви християнски елементи в изгражданото в момента там анти християнско тоталитарно общество.
Това са азбучни истини, но, когато се говори за «Запад» и «Руска цивилизация», трябва да се акцентира върху тях. В противен случай се дава широк простор на съвременната (както се е давал и на някогашната) анти християнска пропаганда да представя Русия като свят на диктатури, невежество, изостаналост, тирания и деспотизъм, а великите постижения на руската култура да се изтъкват едва ли не като «изключение от правилото». Затова винаги трябва да се подчертава твърдо и ясно: Русия носи със себе си истинското, автентично християнство, каквото е Православието, наследено от източната половина на Римската империя – Византия; а мрачната картина на днешната умираща Западна Европа, колкото и да е тъжно, е неизбежна последица от отказа на същата тази Западна Европа през 1054 г. да следва християнския път и от решението й да го подмени с католицизма, предизвиквайки по-късно съвсем логично появата на протестантството – лесно предвидима реакция на имперско-теократичните по същността си амбиции на папите; а от протестанството по-късно се поражда и неизбежната лавина сектантски разновидности.

 

Затова, говорейки за Руската цивилизация, ние трябва да осъзнаваме, че говорим за оцелялото през вековете истинско християнство, олицетворявано от Православието, и за създадената от него материална, интелектуална и духовна култура. Това уточняване ни улеснява на чисто терминологично ниво твърде много в по-нататъшния анализ, защото изяснява вектора на противопоставяне, както и основната причина за изкопаването на «пропастта» от страна на Запада. Говорейки за «Руска цивилизация» в аспекта й на приемник, носител и основен защитник на християнството, се приближаваме близко до главната причина въобще за съществуването на разделение между Русия и западния свят.

 

 

Защото очевидно е, че след като Русия по силата на историческата си съдба се оказва носител и защитник на автентичното християнство (при това защитник твърде често в съвсем буквален смисъл – чрез въоръжена сила!), Западът се озовава, от само себе си, откъм другата, «не християнската» страна на пропастта.

 

 

Имаме ли основание за такъв категоричен начин на мислене? Нали Западът претендира за носител на демокрацията, на която „най главното качество е приемане и толерантност към различния, към друго мислещия, а напрактика  ги унищожава, задължава да приемат само западните условия. Западните модели отчуждават, у нас за две десетилетия институцията семейсто се моделира” в живот „на семейни начала”-  резуштатът: няма  деца, няма отговорност за род и родина – за бъдеще на държавата. Още: паради на гейове, еднополови бракове…  малко отклонение за проверка на вниманието… на мисленето… ни.

 

 

Сравнително до неотдавна, ако приемем като начало на последния, чисто физически етап на гибелта на Запада, отварянето му за не християнски имигранти от Третия свят в началото на 60-те години на 20-ти век, щяхме да сме затруднени в търсенето на такова основание. Днес, с главоломното разрастване на агресивно настроени анти християнски анклави в почти всички страни на Западна (а също и в някои от Източна) Европа, дори от чисто формална, външна, физическа гледна точка става все по-ясно, че процесът на де християнизация там е напреднал до степен на необратимост. Съвременната западна цивилизация отдавна се е превърнала в полигон, където обединените анти християнски сили системно, методично и с все по-засилващ се натиск, напредват в опитите си да унищожат християнството въобще, като идея, влияеща върху реалния живот на хората. Отчетливо може да се проследят двата основни етапа в този процес - отначало унищожаването на християнските ценности в съзнанието на хората, а после и постепенното ликвидиране на физическите белези на християнската цивилизация: превръщането на църквите в музеи, концертни зали, ресторанти, клубове или направо в храмове на враждебни на християнството религии, премахването на християнските символи от публичните места, включително и от училищата – което директно е свързано с възпитанието на младото поколение в анти християнски дух, тоест в дух на собственото му обществено, социално и духовно самоубийство; това възпитание пък в един омагьосан кръг води до по-нататъшно смаляване на християнските ареали и т. н.

 

 

Така виждаме, че от двете страни на «пропастта» всъщност стоят две общества, напълно противоположни по мироглед. С течение на времето и по силата на редица исторически обстоятелства западната цивилизация се е превърнала в едно, по същността си, анти християнско общество, където в момента активно, чрез използването на всички възможни властови и идеологически ресурси, приключва процесът на доунищожаването на християнството, като традиционна религия. Разрастването на имигрантските гета, които са основният развъдник на анти християнски потенциал, вече не може да бъде спряно поради отрицателната за християните разлика в раждаемостта.

 

 

Гибелта на западноевропейската християнска цивилизация, която ще бъде заменена с примитивна в духовните си измерения, африкано-азиатска общност, е въпрос само на време; мнозина политолози, демографи и социолози посочват ориентировъчно периода 2080-2100 г. като етап на формалния завършек на този процес. В резултат на Запад окончателно ще се установи като господстваща политическа система анти християнска тоталитарна религиозна диктатура. Обща заблуда е, че (в най-добрия случай!) всъщност това ще бъде общество на атеизъм.

 

 

Това може да бъде общество на атеизъм само в един случай: ако то не се вписва в ничия религиозна система. Но ако едно общество с обхванати от атеизъм ниска и средна прослойка е подчинено на религиозните постулати на управляващата прослойка, очевидно тогава това общество е построено и функционира именно според тези религиозни постулати. Тоест, представлява общество, построено на принципите на религиозната диктатура. Теокрация.

 

 

Обръщайки се към случая със Запада, ни остава само да установим, според кои религиозни постулати функционира обществото там. Тоест, само да констатираме коя религиозна, респективно етно-религиозна общност е успяла да наложи своите идеи за това общество. Това не е толкова трудно, колкото изглежда на пръв поглед. Идеи се налагат чрез каналите за въздействие върху масовото съзнание – в наши дни това са мас-медиите, подкрепени в качеството на втори ешелон от създателите на модели на поведение под формата на художествени образци, като най-ефикасно средство за неусетна манипулация на масовото съзнание. И, нещо много важно: всяка форма на идейна съпротива срещу така установената диктатура трябва да бъде преследвана чрез институциите за насилие на държавата; а за да не бъде това насилие прекалено очевидно, най-подходящо е да се използва съдебната форма на преследване, която придава законова форма на преследването на идеите на съпротивата срещу диктатурата – тоест, да се наложи цензура върху проповядването на идеи, неугодни на диктатурата.

 

 

И така, ако се вгледаме в законодателството на западните страни, лесно ще забележим общия тип «престъпления» в областта на проповядването на определени идеи – това са всякакви опити за изявяване на различно мнение, обединявани в съответните наказателни кодекси обикновено под словосъчетанието «анти… тизъм», като на мястото на многоточието се поставят най-различни понятия, съзнателно замъглени, разтегливи и подлежащи на тълкувания.

 

 

Казано с други думи: прехваленото с «демократизма» си «отворено» западно общество при по-внимателно вглеждане се оказва една изключително затворена идеологическа система, чийто тоталитаризъм е много по-жесток, ретрограден и свиреп в разправите си с инакомислещите, отколкото прословутия със своята диктатура някогашен «социалистически лагер» начело с СССР – който лагер, разбира се, също беше диктатура, но абсолютно несравнима със съвременния западен тоталитаризъм.

 

 

В такъв случай логично е да се запитаме: а защо тази тоталитарна същност на Запада не излиза наяве и не може да бъде осъзната от милиони и милиарди хора? Отговорът е прост и се корени в две обстоятелства: до определен момент западната система създава материален комфорт за средния гражданин, който безропотно приема нейните правила. И второто обстоятелство: в течение на два века след 1789 г. западната пропаганда е изработила изключително ефикасни механизми за въздействие върху общественото съзнание, с цел да бъде внушено на това обществено съзнание, че въпреки очевидните си недостатъци западното общество е най-доброто, с което в дадения исторически момент човечеството разполага.

 

 

По този начин се очертава интересен паралел: по времето на комунизма хората в определен смисъл бяха роби на една идеологическа диктатура, но осъзнаваха това, знаеха, че са роби и това осъзнаване им даваше сили за вътрешна, духовна съпротива – именно тази вътрешна съпротива доведе до рухването на комунизма.

 

 

В съвремения Запад хората също са роби на една идеологическа диктатура, но поради материалната си задоволеност (повтаряме, тя е само до време – ще обясним защо), която отслабва желанието им да размишляват и анализират проблемите на битието си, съсредоточавайки духовната им енергия в придобиване на материално благосъстояние, както и поради тоталната, ежедневна и ежечасна обработка на съзнанието чрез различните средства за пропаганда, не могат да осъзнаят робското си положение. А малцината, които го осъзнават, предпочитат това си състояние предвид, именно, на материалната задоволеност, отколкото да предприемат някакви активни мерки за макар и само словесна съпротива. Случаите на такава съпротива мигом се пресичат брутално и без никакво колебание, съпротивляващите се нерядко, освен че биват дискредитирани в очите на общественото мнение, биват и направо вкарвани в затвора, дори не при съпротива, а при изразяване на съмнение в твърденията на официалната пропаганда – например при един такъв чисто исторически въпрос, какъвто е изчисляването на жертвите във Втората световна война, в «демократичната» Австрия се предвижда наказание до 20 години (!), ако някой историк си позволи да се усъмни публично в официалната версия. На фона на подобни наказания прословутите 2, 3 или 5 години «за анти социалистическа агитация» в Източна Европа преди 1989 г. изглеждат просто като погалване с перце.

 

 

Ето защо, ако съвременното западно общество се разглежда просто като общество на атеизъм, в такъв случай се пропуска обстоятелството, че съвременният социум, изграден въз основа на едни, по формата си, атеистични идеологически постулати, всъщност прекрасно се вписва в начин на мислене и действие, характерен за определена религия – и няма защо да ходим през девет планини в десета, за да открием нейните старозаветни корени.

 

 

Християнството се опитва именно да прекрати процеса на старозаветна несправедливост, като на мястото на стария «завет», чиято глава идея е: «и овладеет семя твое городами врагов своих» (Бытие 22:17) поставя новото, казано със съвременна терминология, послание: «Итак идите, научите все народы, крестя их во имя Отца и Сына и Святаго Духа.» (Мат. 28:19).

Ако се погледнат в този религиозен аспект съвременните глобални процеси, лесно се долавят очертанията на полосата, в която тече политиката на големите западни участници в световната политика. И това е именно полосата, начертана от Стария завет – побеждаване, завладяване, покоряване на «враговете». В посланието на Стария завет ясно е очертано противопоставянето на «свои» и «врагове», чиито «градове» трябва да бъдат покорени. В идеята на Новия завет звучи съвсем новото за времето си послание, незагубило актуалност и до ден-днешен: народите трябва да бъдат не побеждавани, не завладявани и покорявани – а именно научавани. Старозаветното послание предполага една вечна, непрестанна война до завладяването на целия свят – защото врагове са онези, които все още не са покорени. Как да ги завладяваш без война, под каквато и форма да се води тя: дали чрез копието на Мойсей, крилатите ракети «Томахоук» или телевизионното студио на беснеещите в Русия антихристиянски манипулационни екстремисти? Завладяването на народите предполага задължителна война. Новозаветната идея, напротив, предполага мир – защото мирът е задължително условие, за да бъдат народите «научени». Как да ги учиш по време на война? Тогава се воюва, не се учи.                         


следва

автор  Любомир Чолаков

 




Гласувай:
5



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: grigorsimov
Категория: Политика
Прочетен: 15665251
Постинги: 3954
Коментари: 6980
Гласове: 7983
Архив
Календар
«  Юли, 2022  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031