Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.04.2014 19:55 - РУСКАТА „ЦИВИЛИЗАЦИЯ” И ЗАПАДЪТ: втора част - Глобална, Световна Диктатура, Любомир Чолаков, Автор: zaw12929
Автор: grigorsimov Категория: Политика   
Прочетен: 1335 Коментари: 0 Гласове:
8


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
В този смисъл става разбираемо наблюдението на Самюъл Хънтингтън, което той прави в последната си книга «Кои сме ние? Промяната на американската национална идентичност»: «Американското християнство е християнство без Христос.» И привежда пример с пастор (!), който прави забележка на президента Джордж Буш, задето бил споменал името на Иисус Христос. Очевидно има нещо сбъркано в едно християнство, което не иска да бъде споменаван Христос, нали? Но какво по-конкретно означава християнство без Христос? Означава нещо много просто: отхвърлянето на Новия завет с неговите послания и завръщане към Стария завет – на територията на вечната война на един народ, който смята себе си за «богоизбран» до реализиране на крайната цел: покоряване на всички други народи. И ако отново се завърнем към съвременната терминология, означава всъщност установяването на една глобална, световна диктатура, основана на принципите на етнорелигиозната дискриминация – само един народ е висш и «богоизбран», всички други са второстепенни по простата причина, че Бог не е избрал тях за «свои». Отхвърлянето на тази дискриминационна теза е едно от главните завоевания на Новия завет, където всички хора са равни – а «ненаучените» просто трябва да бъдат «научени». И нищо повече не трябва да им бъде сторено, нито завоюване, нито покоряване, нито подчиняване и пр. Ето защо Западът начело със САЩ, отхвърляйки Христос от своето т. нар. «християнство», прави неимоверна крачка назад не само в своето развитие, но и в развитието на цялото човечество, доколкото все още представлява основната съвкупност от глобално влиятелни политически образувания. Той връща човечеството към древния закон «око за око - зъб за зъб», вместо провъзгласения от Христос: «Ако имаш две ризи, дай едната на ближния.» Така Западът от висините на християнските послания на Новия завет започва да рухва обратно в примитивната човекоомраза на Стария – и твърде лесно е да се проследят жалоните на това рухване, като се вгледаме в началото на секуларизацията, обхванала Европа след 1789 г., преди това основаването на робовладелската държава САЩ през 1776 г., революцията на Кромуел от 1640 г., реформацията на Лутер условно 1525 г., краткотрайния успех на католическа Европа срещу ереста на тамплиерите от Ордена на Соломоновия храм със забраната на тази антихристиянска организация през 1307 г., опитите да бъдат унищожени православните държави през 1204 г. – превземането на Константинопол, атаките срещу Русия по времето на св. Александър Невски, практическата окупация на почти цяла Западна Европа все от същите рицари от Ордена на Храма на Соломон – фактически първата масова наднационална военизирана организация, от която днес съвременните масони изкарват произхода си… и отново стигаме до фаталната 1054-та, годината на разделението. Днес вече може да се каже – спасителното за християнството разделение. Защото какво щеше да стане, ако католиците не бяха отпаднали от истинското християнство? Очевидно материалната (а и финансова) енергия на католицизма щеше да подкопава отвътре вече целия християнски свят, не само неговата католическа част – а да не забравяме коя диаспора, чиито лидери са известни с неприязънта и направо омразата си към християнството, успя да съсредоточи в ръцете си паричните потоци на Запада и така да финансира антихристиянските процеси там, включително от формалното им начало, с основаването на ордена на тамплиерите...
Русия и православният свят, групиран около нея, остават в света на Новия завет, остават при Христос.
Но кому е полезно завръщането на Запада към Стария завет? Естествено, не на християните, понеже няма логика един истински християнин да отхвърля собствената си религия. Логично е да се смята, че отхвърлянето на християнството и завръщането в старозаветния свят може да се приветства само от антихристиянски настроени общности – социални, етнически и религиозни. А от какви други? Християните няма как да приветстват и подкрепят собственото си унищожение, нали? Целенасочената координация на антихристиянските тенденции в развитието на западното общество, която координация никога не е била особено прикривана след кланетата във Франция през 1789-1794 г., високопарно наричани «революция», сега вече е повече от очевидна. Ето защо днес подсигуряващите антихристиянизацията западни медии вече не просто атакуват християнството с шаблонните и омръзнали до втръсване «аргументи», изработени през 18-19 век– но и се стремят да обосноват и аргументират идеологически, най-вече с манипулационни и направо лъжливи квази-исторически постановки, отхвърлянето му. Между другото, ако се вгледаме в идеологическите постулати на тоталитарния и на «демократичния» атеизъм, ще останем поразени от еднаквостта в начина на мотивация, в терминологията, в манипулирането на историческия материал. Тази еднаквост сама по себе си е не просто подозрителна - но и самото й наличие направо изумява. Защото какво общо може да има между една антидемократична система като тоталитаризма и «най-справедливото» общество на всички времена и народи – либералната западна демокрация? Та нали по адрес именно на тази либерална демокрация един толкова широко скроен в мислите си политолог като Фукуяма дори използва ласкателното внушение, че е така съвършена, та повече няма накъде, и я обяви за «край на историята»? По-нататък историята просто губи смисъл и няма защо да съществува… И изведнъж в «най-съвършената демократична система» се откриват преки и буквални аналогии с тоталитарни идеологически постулати, внушения и дори еднаква терминология? Как е възможно «демокрацията» и тоталитаризмът да имат не просто допирни точки, а еднакъв начин на мислене? Впрочем, мисълта на Фукуяма не е за пренебрегване, независимо от идейните намерения на нейния автор. Защото спиране, застой, замръзване, вцепеняване на обществото – каквото вцепеняване подразбира той като идеално състояние на същото това общество, може да има само при една диктатура. Тя затова е диктатура, защото се стреми да вкамени господстващото си положение завинаги, с всички средства, с които разполага. Така неволно Фукуяма разкрива с нашумялото си заглавие самата същност на т. нар. «либерална демокрация» - диктатура от краен, глобално-тоталитарен тип, която поради етнорелигиозната си самодостатъчност и затвореност вижда себе си като увековечена веднъж завинаги. И тук не е зле отново да си спомним старозаветните реминисценции за господството на един-единствен «богоизбран» народ над света. Виждаме как и най-беглия анализ събира разпилените на пръв поглед по страниците на историята нишки все в една точка: отказът от християнството, заставането на антихристиянски (а ако акцентираме върху автентичността на християнството, трябва да подчертаем: на антиправославни) позиции води до етнорелигиозен деспотизъм и установяване на такава глобална тирания, в сравнение с която всички досегашни диктатури в човешката история изглеждат като невинна детска игра. Ето защо, за да не оставят време и място за появата у обикновения човек на подобни разсъждения, западните медии търсят някакво идеологическо обосноване за натрапването на нова религия на мястото на християнството. Образувалият се идеен вакуум трябва успоредно да бъде запълван с нещо, което да придаде някакъв, макар и фалшив смисъл на живота – в противен случай рискът от възникване на носталгични настроения и стремеж за завръщане към изгубените християнски религиозни корени е твърде голям. Оттук и усиленото пропагандиране на източните медитационни практики и екзотични учения; и постоянното, натрапчиво внушение, че висшият смисъл на живота е стремежът към материални ценности; и хипнотичното убеждаване на западния човек, че трябва да се откаже от собствените си права, за да осигури права на другите, обикновено т. нар. «малцинства», набедени, кой знае защо, за преследвани – без никой да ги преследва, и за дискриминирани – докато всъщност дискриминирани са именно християнските мнозинства (там, където все още са мнозинства). Нали не кой да е, а ООН потвърди в своите изследвания, че днес 80% от религиозните гонения в света са срещу християни? Прочутите книги на Ориана Фалачи, преследвана до смърт от «неправителствени организации» и принудена от тях до края на живота си да живее в Ню Йорк, без да да смее да се върне в родната си Италия поради страх от съдебна разправа заради собствено и неподчинено на официалната пропаганда мнение, разкриват в немалка степен механизмите, последиците и тенденциите на този процес. Разбира се, изниква въпросът: след като християнството на Запад и без това е вече до голяма степен обезсмислено в своята католическа и протестантска разновидност, защо трябва да бъде преследвано чак до такава степен, че дори самите европейци, огромната част от които вече нито са християни, нито изпитват някаква сантиментална носталгия по религията на предците си, да бъдат унищожени демографски - а останалото малцинство от тях след време очевидно да бъде принудено да търси убежище извън родните си страни, както вече са принудени да постъпват немалко хора там, притиснати от агресията на враждебните имигрантски общности? Очевидно страхът на етнорелигиозните кръгове, управляващи и подкрепящи с финансови, идеологически, медийни, законови и силови ресурси този процес, е, че ако християните не бъдат премахнати физически от Европа, винаги ще има риск от носталгичното завръщане към религията им, изоставена под влияние на хипнозата на Златния телец и на жестокото медийно-манипулативно промиване на съзнанието. Ето защо процесът на физическо изтласкване на християните от Западна Европа и заменянето им с общности, които традиционно лесно се поддават на тиранично-диктаторско управление, продължава с усилената подкрепа на властовите и идеологически структури, стремящи се към установяването на етнорелигиозна глобална диктатура. В същото време от другата страна на «пропастта», в Русия забелязваме, че макар и с трудности, преодолявайки с големи усилия информационните препятствия, клеветите, нападките в старателно организираните и координирани медийни атаки, а понякога и директните нападения и убийства както на свещеници, така и на обикновени православни християни, при това в дадени моменти в масов мащаб (да си спомним избитите десетки хиляди мирни православни в Чечня през 90-те), християнството укрепва и развива своя духовен, културен и материален потенциал. Този процес не остава незабелязан от антихристиянски настроените медии в Западна Европа, където отскоро дори се говори вече за «клерикализация» на руското общество, каквото и да означава това според грижливо дресираната западна журналистика. Това са двете страни на «пропастта» в техния съвременен аспект. Ето защо, говорейки за нейното предоляване, тоест за преодоляване на разликата в трактуването на околния свят и на отношението към него, трябва да си дадем сметка, че става дума за преодоляване на разликата между християнския и антихристиянския мироглед. Очевидно е, че това е възможно само по два начина: или антихристияните да променят мирогледа си и да станат християни в смисъла на православни, или православните да се откажат от своята вяра и да се превърнат в антихристияни, независимо под каква форма – дали като приемат друга религия или като, стремейки се единствено и само към материални блага, останат въобще без религия и по този начин се върнат назад в еволюционната стълбица, превръщайки се в консумативни полу-животни, към каквато тенденция клони самоунищожително съвременният западен човек. Очевидно за православните е неприемливо да преминат от другата страна на пропастта. И също така нежеланието на западноевропейците да преминат отсам «пропастта» и да се присъединят към автентичното християнско общество ще отслабва с времето. Принудени от агресията на разрастващите се имигрантски «малцинства», те ще се изправят пред необходимостта или да приемат друга религия, или просто животът им да бъде застрашен чисто физически. И човешките потоци ще се насочат в обратна посока – от Запада към Русия. Разбира се, за мнозина подобна перспектива звучи странно, защото до този момент, естествено, поради съществената разлика в материалните стандарти на живот, потокът на движението на човешките маси е по посока «натам» - към лъскавите витрини, към достойното заплащане за труда, към осигуреното социално битие. И това движение е нормално, разбираемо и трудно укоримо. В момента все още Западът е спасението за онзи човек от Русия и Източна Европа, който иска да избяга от трудните понякога до непоносимост физически и материални условия, обобщавани с названието «стандарт на живота». Може ли да се прогнозира с някаква приблизителна точност докога ще продължава това движение на човешки маси в посоката Изток – Запад? Да, може. Докато социалната сигурност, предлагана от Запада, все още е налице. Тоест, докато афро-азиатските имигрантски маси наберат достатъчно количествен потенциал, за да направят невъзможно съвместното съществуване с европейските си съседи. В момента, в който социалната сигурност изчезне, движението натам ще спре по един съвсем естествен начин – и ако процесът на дехристиянизиране продължи, както по всичко личи, че ще се развият събитията, съвсем логично е, колкото и сега да изглежда странна една такава прогноза, да започне обратният процес – едно движение, по-скоро - бягство на хора от Западна Европа на Изток в желание да съхранят поне донякъде своята култура, традиции, вяра, а несъмнено и живота си. Не е необходимо да градим изкуствени модели за подобна прогноза, защото имаме пред очите съвсем реални събития, макар и в по-малки мащаби, които превърнаха Балканите в полигон за изпробване, развитие и усъвършенстване на антихристиянски технологии – информацонни, демографски, военни, етно- и религиозно-прочистващи. Именно Балканският полуостров в лицето на разпадналата се Югославия, превзетото от албанците по чисто демографски начин и с военната подкрепа на Запада Косово, циганизираната България и албанизираната Македония е макетът, полигонът, върху който могат да се проследят, прогнозират и предвидят тенденциите, по които ще се развият аналогичните процеси в цяла Западна Европа. Отначало – демографско превземане на отделни региони и превръщането им в антихристиянски анклави. Това в по-голямата част от Западна Европа вече е реализирано, оттук нататък броят на анклавите само се увеличава. Втори етап – териториално разрастване на анклавите. Реализацията на този етап върви успоредно с увеличаването на броя на анклавите. Трети етап – усилена кампания в медиите за идеологическото оправдаване на този процес предвид неизбежните опити за съпротива на християнското население. Тези опити, които ще бъдат насочени главно срещу развихрената криминална престъпност на имигрантите срещу коренните европейци, ще бъдат окачествявани в медиите (чиито собственици и основни акционери на Запад са, между другото, винаги членове на антихристиянската диаспора) като «расизъм», «дискриминация», «ксенофобия», «език на омразата» и прочие вече добре познати ни медийни шаблони. Очертавайки така с бързи щрихи политологическите, външни, чисто физически измерения на обществено-социалните и религиозни процеси на Запад, не бива да забравяме, че външните форми на конфликта с християнството, в който конфликт е въвлечен Западът, са само материалният израз на определени идеи. Разбира се, можем твърде лесно да обобщим тези идеи с термина «антихристиянство», но това обобщение не ни облекчава, напротив – задължава ни да навлезем навътре в така очертаните контури на явлението и да се опитаме да анализираме поне накратко генезиса, развитието и перспективите му, за да потърсим в крайна сметка отговора на въпроса относно преодоляването на мирогледната пропаст между Запада и Русия. Естествено, антихристиянството възниква веднага с появата на християнството. Достатъчно е да си спомним първите мъченици, целенасоченото въздействие на антихристиянската диаспора в Римската империя за оформяне на негативно мнение на тогавашните власти спрямо новата религия и като последица – за гоненията срещу християните, приключили при Константин Велики. Всъщност, достатъчно е да си спомним реакцията при самата поява на Божия син, последвалите събития, описани в Евангелията и как се стига до Разпятието, за да се уверим: антихристиянски настроена общност се оформя незабавно още при идването на Христос сред хората, очевидно почувствали заплахата за своите интереси от страна на новото учение. Ересите, появили се като гъби след дъжд още през Ранното средновековие, и дори преди него (за техен родоначалник може да се смята персиецът Мани, чието дуалистично учение бива поето от византийските павликяни, българските богомили и прехвърлено чрез тях в Западна Европа, където дава началото на ересите на катари, албигойци, патарени и пр.) продължават тенденцията за борба срещу  християнството. Католическата църква не успява да намери удачен идеологически отговор срещу тях и, напълно в тенденциите, оформили се в нея след 1054 г. като повече светско-политическа, отколкото духовно-религиозна структура, залага на външния, физическия, въоръжен отпор чрез създаването на Инквизицията през ХIII в. Протестантството, възникнало като реакция именно на нейната «светскост» (достатъчно е да си спомним описанията на разгула на папите по времето на Борджиите), нанася последен, гибелен удар на западното християнство, като отначало го разделя на две, а после самото протестантство се раздробява на секти, които днес само в САЩ са няколко хиляди, като никой не може да установи точния им брой. Тези напомняния са не само обръщане и взиране в исторически факти, а нещо твърде актуално, защото до ден-днешен един от основните козове на информационната война против християнството е именно изопачаването на историята. По западните телевизионни канали, специализиране се в нейното манипулиране и поднасянето й в антихристиянски дух, непрекъснато се излъчват предавания, филми, сериали, възхваляващи ересите като проява на «свободомислие» в противовес на «ретроградното» християнство. Именно внушенията за «назадничавост», «ретроградност», «изостаналост», «скованост», «догматичност» вече в продължение на повече от 200 години са основните оръжия в антихристиянския идеологически арсенал. В противовес на тези понятия, прилепени към изкуствено създавания на Запад информационен облик на християнството (които понятия, да напомним, бяха използвани с пълна сила от тоталитарната комунистическа пропаганда), същите западни медии предлагат не по-малко изкуствено създавани положителни образи на други религии, често дори в определено неправдоподобен «страдалчески» аспект. Класически случай са например обвиненията срещу католицизма за «унищожаването» на индианските идолопоклоннически култове в Южна Америка – като скромно се премълчава обстоятелството, че човешките жертвоприношения в някои от тези култове са били нещо обичайно и масово; хрониките разказват как ацтеките убиват 80 хиляди пленници в един-единствен ден, като разпарят гърдите, изтръгват сърцето на все още живия човек и го показват пред очите му. Неслучайно се надигна такъв вой в западните медии след излизането на екран на филма «Апокалипто» на Мел Гибсън, който с впечатляващите средства на киното разказа за тези «културни» традиции. Така, анализирайки, макар бегло и твърде обобщен вид, основните понятия «Руска цивилизация», «Запад» и «мирогледна пропаст» в поставената тема, можем да направим следните изводи. «Мирогледната пропаст» между Русия и Запада е главно и преди всичко пропаст между различни религиозни мирогледи, които могат да се обобщят като християнски и антихристиянски. Под «антихристиянски» в случая се разбира мирогледа на силите, които са успели да подчинят западния свят, включително самата католическа църква и да я превърнат де факто в институция с антихристиянска насоченост, независимо дали нейните служители и паство осъзнават това.
(следва)



Гласувай:
8



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: grigorsimov
Категория: Политика
Прочетен: 28315099
Постинги: 4287
Коментари: 7547
Гласове: 8239
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031