Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.12.2014 20:18 - Живата вода на Промисъла Божий - "Откровения” на света Богородица, logoslovo.ru, първа част, повторна публикация
Автор: grigorsimov Категория: Политика   
Прочетен: 9712 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 06.05.2015 09:55

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Повече от две десетилетия минаха от кончината на приснопаметния монах Давид. Но и до сега той за мен е жив, като приятел, като брат и като несъмнен дар Свише. Животът му беше образец за мен, а смъртта му - пример. Самоотричането, дълбокото покайно чувство на сърцето, безкомпромисността и мъжеството, бяха характерните му черти. Но главното е – детската простота на душата и пълното, “безогледно” доверие в Бога. Как са ни нужни тези качества днес, при все по-усилващия се сред християните, дух на униние, малодушие и маловерие!...


Неволно си припомням младостта – терзанията, мъченията, горчивите размисли и молитвите към Бога. И... срещата ни с Михаил, моя бъдещ събрат - монах, и неговия разказ...

Пред мен беше представена удивителната история на обръщането към вярата на две млади, заблудени души, възпитани в безбожното съветско училище, в средата на 60-те години на 20-ти век, на моя приятел Михаил (р. 1950 г.) и родната му сестра Нина (1956 г.). Много назидателен ми се стори и начинът на спасение на неговите родители Павел и Юлиана, а също, дядо им Михаил и баба им, която също се казвала Юлиана.

 

Когато чух този разказ, усетих, че Господ Бог и Преблагословената Царица Небесна (Света Богородица), и Раят, и Небесните Сили, са също реални, близки и лесно-достъпни за нас, както и преди хиляда години. За мен това беше, като Жива Вода за умираща душа. Радостно беше да се види и осъзнае, че и днес, въпреки всичката суетност, нечестие и злоба на този свят, Господ не ни оставя. По Божествения Промисъл се извършва спасение и на днешните грешници, даже и най-последните – и на този, който е изгубил всяка надежда за спасение.

"Вярвайте в Бога и в Мене вярвайте... Вярващият в Мене, и да умре, ще оживее”, – казал Христос, защото “Аз съм възкресението и животът” (Ин. 14, 1; 11, 25).

 

Ето за тази милост Божия и ми се искаше да започна разказа сега – за това, как Господ е устройвал спасението на семейството на моя брат по дух, раба божий Михаил, в монашеството – Давид. И Мисля, че ако и една душа, от хиляди, прочитайки това повествование, почуства Животворна Роса върху своето жадуващо и съхнещо от маловерие сърце, то и на това ще се радвам, защото и една душа е по-скъпа от всички съкровища на света.

* * *
Тази история можеше да бъде предадена и устно – като се преразкажат думите на събрата. Но по волята Божия тя се оказа записана от самия монах Давид, две години преди смъртта му. А то се случи така:

Веднъж, някак си при нас дойде от Краснодар, млад човек, раб Божий Йоан, който беше наш приятел и благодетел. Между него и Давид, при разговора, стана дума за спасението, и Давид сподели, какъв нелек е бил неговият път към Бога. Разказа също и за голямата роля, който изиграла родната му сестра Нина, при избора на жизнения му път. По необяснимите съдби Божии, тя се обърнала към вярата, чрез някакво Божествено видение. Това се случило 1969 г., когато моничето още не било навършило 14 години. После Давид разказа накратно на нашия приятел, за видението на сестра му, а също и за това, по какъв начин, чрез това събитие той “се вразумил”.

 

Като се върнал вкъщи, Йоан предал, това, което бил запонил от разказа, на майка си Нина Григориевна, която не много преди това се била обърнала към вярата, чрез сериозна болест. Нина се заинтересувала и помолила Давид да опише тази история, по-пълно, в писмо. Давид се съгласил. “Писмото” заело 48 листа от тетрадка. Малко по-късно, отговаряйки на въпросите на жената, Давид написал почти още толкова. А Нина Григориевна препечатала тези две писма, в отделна брошура, в неколко екземпляра, един от които изпрати и на нас в пустинника.

Без съмнение това е били по Промисъл Господен. Скоро след това монах Давид си отиде от този свят, в другия...

Каквото и да кажа, след гибелта на приятеля ми, въобще не ми беше леко. И тогава “Писмото” послужи за добра служба. Препрочитайки го, аз се подкрепях с мисълта, че в живота на моя събрат, очевидно се проследява водителството Божие, и въпреки жестоката война от страна на духовете на злобата, монах Давид, все пак, устоя до края във верност към Бога и придоби милост пред лицето Му.

Аз бързо предадох Давидовия ръкопис на Светейшия Патриарх Илия II, а също и на духовния си отец схиархимандрит Виталий (Сидоренко), желаейки по точно да удостоверя истинността на това свидетелство. ТЕ, прочитайки “Писмото” се отзоваха доста одобрително за него, а отец Виталий даже ме укори за маловерието ми. СШлава Богу, душата ми постепенно се умиротвори

Годините минаваха. Понякога в разговори с хора се налагаше да си спомняме за монах Давид, за духовния му път, за изпитанията му, за духовното му мъжество и верност на Господа. При възможност давах на събеседниците си да прочетат Давидовото “Писмо”. И обикновено ставаше така, че прочитайки ръкописа, хората ме убеждаваха, да не го държа без полза, а да го издам в печатен вид. На което, да си призная честно, аз не се решавах. Защото, за да е разбираемо цялото това огром но писмо, в което Давид опосва своето и на сестра си Нина, обръщане към вярата, бяха нужни допълнителни пояснения. Трябваше да се напишат коментари, а също, по съвета на един известен свещеник, повествование за нашето, с Давид, напускане на света. Т.е. неизбежно трябваше да пиша и за себе си. А едно такова дело е доста нескромно, което въщност бе и причината, да не се захвана с този труд, който всеки път се отлагаше, за “после”...

 

Но времето не чака. Ето вече минаха двадесет години, от деня на смъртта на моя другар. Наближава часът и на моята кончина. Как ще застана пред съда Божий? Съзнавайки това, ме е страх да не се уподобя на неразумния евангелски раб, който скрил дарения му талант в земята на забравата и нерадението, и да не бъда осъден заедно с него. Но сега, с Божията помощ, по архиерейското и на духовния ми старец, благословение, ще се опитам да предам това съкровище, което незаслужено ми се падна, след смъртта на монаха Давид, духовния търговец, смирения труженик, печалбарят, в духовния живот.

Но преди да премина към повествованието, ми се иска да се спра на един детайл. Монах Давид, описвайки виденията на сестра си, често ги наричаше “откровения”. В некои читатели може да възникне въпроса: а справедливо ли е това да се нарича “откровение”? Моето мнение е, че е напълно основателно и правилно. Първо, понеже Давид, чувайки го веднъж, напълно променил живота си, посвещавайки го изцяло на Бога. При това, разказът незаличимо се запечатал в паметта му, – явно, под действието на благодатта на Светия Дух. А комуто е поверено съкровището, на него, естествено, е дадено и правилното му наименование. И второ, мен ме убедиха думите на апостол Павел: “Непрестанно благодаря за вас на Бога, споменавайки ви в молитвите си, та Богът на нашия Господ Иисус Христос, Отецът на славата, да ви даде Духа на премъдростта и откровението, за Неговото опознаване” (Еф. 1, 16).

И ето че, по великата Си любов и по молитвите на Царицата Небесна, на Михаил (бъдещия монах Давид) Господ дал тази милост – духа на откровението, в познаването на Бога, истинността на величието Му, и силата на нашата Православна вяра.

Слава на милосърдието Ти, Господи!

И така, Боже в помощь мою вонми, Господи помощи ми потщися» да предам този небесен талант (монета - жълтица) на духовните купувачи, за спасение на душите им и за слава на Святото Име Твое.



Писмо на монаха Давид, до рабиня Божия

Нин
а Григориевна и брат Йоан

Преславната Божия Майка, и светите Ангели на Светейшата,

гласно да възпеем със сърце и уста, Богородица исповедващи,

като наистина родила ни Бога въплътена, и молеща се непрестанно за душите

 

наши.



Мир на дома Ви!

С земен поклон към тебе, брате Йоане, и към Вас, Ниа Григориевна, грешният монах Давид.

Нина Григориевна, като получих Вашето писмо, с молба да опиша виденията на моята сестра, аз,със значително закъснение изпълнявам Вашата молба.

При щателно четене на повествованието можете да извлечете не малко душевна полза за себе си. В частност, ясно, по най-достоверен начин ще узнаете, какъв е Всемогъщият, Премъдър и Всеблаг Промисъл Господен, за нас грешните. Ще се убедите, че всичките неприятности, скърби и болести ни се допускат Свише, за очистване на душите ниако понасяме всичко случващо ни се с благодарност, като достойни за всичко това (знаейки, че основната причина за всичко скърбно и неприятно, са нашите, а не бесовете и злонамерените хора.

Също и други душеполезни истини ще можете да усвоите от тези свидетелства за укрепване на вярата, към която Ви е призвал поради което и не реших да скривам това духовно съкровище. Откривайки го на Вас, за вразумяване, укрепване и спасение на вашите души.


Да бъде всичко това за слава, чест и благодарност на Единосъщата и Неразделна Троица, и на Всемогъщата Застъпница и Господарка наша, Света Богородица, Дева Мария!

Януари 1983 година



Добро дело е да благославяме Бога, да превъзнасяме Името Му и благоговейно да проповядваме за делата Божии; и нека не ви мързи да Го прославяте.


Добро дело е да пазите царските тайни, но да разгласявате делата Божии е похвално. (Тов. 12. 6-7)


За да са Ви по-разбираеми чудесните събития, случили се с моята сестра (мисля, че с право можем да ги наречем – откровения), ще се постарая предварително да ви запозная с лицата, за които ще става дума. Ще дам кратки характеристики на всички членове на нашето семейство.

Едно от най-заслужаващите особено внимание лица, които ще бъдат споменавани в откровенията, е нашата духовна възпитателка и учителка – баба ни Юлиания. Тя беше някак особена. Имаше много-рядко срещани качества на човешката душа. Доколкото я познавам, не се пом ни случай, някога да е поставила себе си, над другите, или да е настоявала на своето. Но това се отнасяше само за житейското, а в духовните неща и понятия, тя стоеше доста здраво, понеже мъжът и (моя дядо), бидейски с противоположно на нейното, устроение, не й повлия. През целия си живот тя не усвои нищо душе-вредително от него.

 

Баба ни винаги мислеше повече за благополучието на другите, отколкото за своето собствено. И въпреки че имаше големи дарования, никога не се превъзнасяше с тях, пред ближните си. (Едно от дарованията й беше забележителния глас – толкова красив и силен, че всички слушащи бабиното пеене, биваха запленени).

Със смирението и кротостта си, баба ни привличаше всеобщото внимание. Когато почина мъжът й, всички живеещи сами мъже от цялата околност, започнаха да я да я искат за жена. Но, въпреки че имаше голям избор, и можеше да се ожени доста удачно, тя отказа на всички, казвайки: “Нататък ще доживявам сама, какво ти тепърва омъжване, за мене?”

Всичките и думи и дела бяха чужди на каквото и да е лицемерие и престореност. Тя всичко вършеше искрено, от душа.

Виждал съм много благочестиви жени, живеещи, и в света, и в пустинята, но подобна на баба ми, не срещнах. Тя беше мирянка, с ангелска душа.

Когато напусках дома, на път за пустинята, семейството ми не знаеше нищо. Все едно, че е нещо обикновено. Но щом влязох в кухнята, за да се простя с баба ми (което правех винаги), този път, тя заплака и, като ме целуна, каза: “Повече няма да се видим с тебе в този свят...”


Откъде го е знаела?..

Дядо ми (Михаил), по душевните си качества, беше напълно противоположно, на нея, устроен. В него силно господстваха страстите, особено гордостта и самолюбието. Той беше взискателен и настойчив (което, наистина, не му пречеше да обича силно своите внуци). Вярата на дядо ми беше слаба, понеже в младостта си, доста силно се е съблазнявал от свещениците.

 

Ще кажа и неколко думи за нашата майка. Тя беше жена, красива и способна, във всяко житейско дело, но бече чужда на всяка духовност. Баща и не е имал и най-малкото намерение да възпитава дъщеря си в религиозен дух. Всичките и помисли и действия бяха само за плътското и земното.

Бидейки красива и талантлива, тя привличаше вниманието на мнозина, и често изневеряваше на баща ми. Поради това у нас имаше чести скандали. Баща ни започна да пие. Животът ни стана непоносим. Майка попдаде молба за развод. Разделиха се. Ние със сестра ми останахме с майка.

Когато делиха имуществото, на майка ни се падна недостроената ни къща – само стени и покрив. Наложи се, тя сама да я достройва... Живеехме на сухари, защото, освен че трябваше да се храним и обличаме, трябваше и да се строи. И всичко това, на малката заплата, на Мама. Това не беше живот, а мъчение. Когато строежът, с мъка, беше наполовина завършен, стана малко по-леко.

И ето че, баща ни, който живееше в същото селище, женен за друга жена, като видя, че синът му Миша “расте”... тогава, поради бащините си чувства към оставените и вече растящи деца, въпреки предишните грешки на майка ни, дойде при нея, с молба да го приеме отново. След осемгодишна самота, изпитала до насита вдовишката участ, майка го прие с радост.

След което, животът ни тръгна другояче. Но ние бяхме дотолкова отвикнали от баща ни, че той ни изглеждаше чужд. Когато, като студент, си идвах в неделя у дома, се радвах, ако не го заварех и нас. Трябваше да полагам големи усилия, за да преодолея развилото се през осемте години чувство за отчужденост.

Понеже за баща ни (който тогава още не беше кръстен) в откровенията не бе казано нищо, затова няма да се спирам на него. Ще кажа само, че той по-сериозно се отнасяше към живота, отколкото майка ни. Когато бях още малък, той всячески се стараеше да поддържа в мен религиозните чувства, заложени преди това от баба ни (неговата тъща).

 

С особено чувство за любов и уважение съм пропит към своята сестра Нина. На нея, заедно с мен, се наложи да изпита всичките скърби на сиротството, от най-ранно детство. То не и дари радостите, присъщи на нейната възраст, но гладът, студът, и полу-голотата, бяха нейната участ...

По необходимост, ще напиша нещо и за себе си.

 

Въпреки, че животът ми не е многолетен, той беше богат с различни интересни случки. Но по-подробно описбане на моята биография ще ви отвлече вниманието от главната тема, и затова ще се постарая да разкажа за себе си, възможно най-кратко. Ще се спра само на отделни моменти, които имат пряко отношение към откровенията, дарувани на сестра ми, за нейното обръщане към Бога.

 

Ранното ми детство мина далече от родителите, при дедо и баба. Баба ме водеше в храма, прочастяваше ме. Когато поодраснах, родителите ме взеха при себе си. Преди да тръгна на училище, баща ми ми каза да сваля кръстчето, което постоянно носех, за да не го видят учениците.

В първите дни на заниманията в училище, вярата ми беше увредена един с атеистичен урок. От тогава започна моето духовно охлаждане...

След охлаждането, последва период на отстъпление. А след като минаха неколко години, ме постигна внезапна болест.

На това, последното, ще се спра по-подробно. Когато бях в девети клас, напълно се отклоних от пътя на истината, и станах годен само за всичко лошо. Заложените от детството стремежи към Бога, угаснаха напълно.

И ето, в един прекрасен ден, преживях непонятен случай. Изведнъж, без видима причина, ми стана лошо. Появи се отвращение от всякаква храна. Започнах да се прозявам и се появи силна жажда. Почти целия ден, или се прозявах, или пиех вода. Вечерта започна повръщане, след което ми стана много зле. Следващия ден всичко се повтори по същия начин. Принудих се да ям насила, но след това пак повръщах и в сомаха не оставаше нищо.

След две седмици майка ми каза: “Така не може да продължава, трябва да се иде в болница”. Имах предчувствие, че болницата няма да ми помогне, но за успокоение на мама, се съгласих на изследване. И наистина, не можаха да ми поставят никаква диагноза...

Ставаше ми все по-зле и по-зле. Ежедневно, след хранене (примерно, след час, час и половина, след хранене) започвах неудържимо да повръщам, след което чувствах разбитост и слабост. Но колкото и да е странно, всичко това не се отрази на външния ми вид. За страничен наблюдател изглеждах цветущ...

 

В такива мъчения минаха девети и десети клас. Но завърших училище, и трябваше да кандидатствам някъде. По рано имах намерение да постъпя, или в политехнически, или в институт за чужди езици, но сега трябваше да променям плановете си. Сега ми се прииска да постигна лекарска мъдрост, за да узная причината и начина на лечение, поне на моята тежка и непоносима болест.


Но когато желанието ми се осъществи, и аз се сблизих с така наречените “светила” на медицината, разбрах, че даже и те, при помощтта на съвременната апаратура, с нищо няма да могат да ми помогнат...


По това време случайно научих, че в едно от близките селища живее някаква баба, която, по някакъв начин лекува различни болести, което не е по силите на лекарите...

Разбира се, като млад студент, ми беше неудобно и срамно да ида да се лекувам при някаква бабичка. Но тежкото душевно и физическо състояние ме принуди да се реша, иа пробам това последно, както м и се струваше, средство за избавяне от този недъг.

,
(Тук и нататък, инициалите М.К. и текстът в синьо, са на приятеля, и събрата в монашеството, на монах Давид (в света - Михаил), който основателно е преценил, че за да се разпространи и да се публикува духовното преживяване на сестрата на монах Давид, на много места се налага добавянето на коментари или пояснения! бел. Г.С.)
М.К.: Тук е мястото да си спомним думите на апостол Павел: “Кой е познал ума Господен? Или кой Му е бил съветник?” (Рим. 11, 34). Защото, колко вреди, душевни и телесни, нанасят на хората магьосниците и разните “целители”! Колко душИ, поради тях, са попаднали под властта на демоните и са се оплели в здравите мрежи на смъртните грехове, в това число: суеверието, неверието, кощунството и богохулството. От общуването на човека със света на падналите духове, директно или чрез хора – техни служители – добро не може да се чака. Но в случая с младия Михаил, злото (обръщането към “бабата”), Господ, със Своя Всепремъдър Промисъл, превърнал в добро (връщене на заблудената душа към истинната вяра в Бога).

Просветлението на духовните очи на юношата, разбира се, не станало изведнъж. Както се вижда от откровеното писмо, отначало той мислел, че бабата – “лечителка” помага на хората с молитвите си към Бога и Божията Майка. После Михаил разбрал цялата тази духовна плетеница (кой и с каква сила “помага”, защо чародеите понякога се “молят” и в какво се заключава истинското изцеление) и искрено се покаял за зблужденията си. Но в първия етап от пътя му, от неверие, към вяра, именно това, макар и не съвсем правилно разбиране, се оказа решаващо. „Значи, реално съществува свърхестествения свят; съществува Бог, Божията Майка, ангелите, светците...“ – направило извода си момчето, възпитан в традициите на безбожното съветско училище. И в душата му изведнъж се запалила искрата на живата вяра: „Царице небесна, сега вече вярвам, че Те има. Прости ми и ми помагай!..“ С този сърдечен вопъл в душата му влязъл лъчът на просвещаващата и животворяща благодат Божия, която го и по-на далече от тъмнината, към светлината, по пътя на спасението.

 

На Михаил му се наложило, дълго и скъпо да плаща за „услугата“ на чародеите, защото невидимата борба с дявола, в различни форми, продължаваше в него, до самата му смърт. Но той, съзнавайки тежкия си грях, мъжествено и търпеливо носеше кръста на борбата с бесовете, със здравото упование на милостта Божия и на Света Богородица. И вярата му не бе посрамена (както го е и засвидетелствала Самата Света Богородица), защото цялата тази бран, за монаха Давид, се оказала величав подвиг в борбата за верност на Бога и за любов към Бога.


...Много може да се пише за отиването ми при „бабата“, но няма да отвличам вниманието ви от основното повествование, а ще кажа само най-главното.

Когато отидох при бабката и седнах настола, тя седна до мене. После, като да говореше с някой невидим, попита: „Не съм ли му го направила аз?“ И после, изведнъж каза: „Не съм аз, не съм аз!“

Ле-лее, – мина ми през ума, – къде попаднах? Щом казва: „Не съм ли му го направила аз?“ – значи, тя прави и такива злини на хората, а аз съм дошел при нея да се лекувам! ... Какво да правя?.. Да седя и да чакам, какво ще стане, или да бягам, докато не е късно?.. Не, ще поседя и ще послушам, какво още ще каже“.

Изведнаж бабата започна да изброява всичките ми болести, въпреки че преди това не ме разпитва за нищо (даже и не попита, защо съм дошел при нея). Това много ме учуди и предизвика интереса ми.

След това започна да се моли: „Царице Небесна, Ти на всички помагаш, помогни и на него... помогни и на него. Той е кръстен и се моли“

Когато бабата каза „той се моли“, мен започна да ме гризе съвестта, защото много отдавна бях престанал да се моля.

И тогава си помислих: „Щом при тази бабичка идва да се лекуват толкова народ, и щом, обръщайки се към Света Богородица, помага на нуждаещите се, значи, наистина има Света Богородица, Която, по думите на старицата „помага на всички“. И тогава казах на ум: „Царице Небесна, сега вече вярвам, че Те има. Прости ми и ми помогни. Али нали знаеш, колко ми е тежко. Помогни ми...“

Когато се помолих така, на ум, веднага почувствах, че областта на стомаха започна някакво движение. Това движение беше толкова забележимо, че изглеждаше, че някаква невидима ръка премества нещо в мене...

Изпращайки ме, бабата каза: „Нещо, много трудно ти минава. Помогна само на половина. Ще дойдеш още веднъж, по-добре, вечер. Отивай си, и Бог да помага“.

След това посещение, болестта ми беше, кото с ръка, премахната. Но вместо нея, ме постигна друго зло – за тялото и душата. (В какво се изразяваше лошото за душата, няма да описвам, но ще кажа само, че това страшно душевно състояние ме преследваше дълги години и си отиде, чак след приемането на монашеския подстриг).

А лошото за тялото беше следното: струваше ми се, че съм погълнал горещи въглени – толкова силно ме пареше в стомаха. Освен това ме налегна непреодолима сънливост. Въпреки че спех по 12 часа на ден, едвам се държех да не заспивам на лекциите. Освен това, започнаха прескачания в сърдечния ритъм. Неколко пъти, за неопродължително време, сърцето ми спираше напълно... А това е много опасно...

След като мина известно време, се наложи да ида при бабата втори път, след което разбрах, че е по-добре да не отивам при никакви „баби“. Думите и поведението й, ме тревожеха. Впоследствие разбрах, че макар тези разни баби и да четат понякога църковни молитви и да призовават святи имена, това съвсем не значи, че те са Божии угодници, и че към тях може да се обръщаме за помощ...

След второто посещение, ме налегнаха тъга и униние. Разбрах, че не живея, както трябва; разбрах, че реално съществува свърх-естествена сила. Възгледите м и за живота и земното предназначение на човека, коренно се промениха. Разбрах, че не материята е първична, както непрестанно ни набиваха в главите, по време на учението, а съзнанието. О, горчива измама!.. Сега вече ццелипт ми предишен живот ми се стори празен и безсмислен. Всичко трябваше да преразглеждам и преустройвам, отначало... Къде е пътят, по който ще мога да се сблизя с Нея?“

В мен се появи непреодолимо желание, колкото може повече да разбера за Света Богородица, Която ме избави от толкова тежка болест...

М.К: И именно Тя го е избавила, – Тази, към която бил възнесен сърдечният му покаен вопъл: „Света Богородице, прости ми и ми помогни!“, а не баенето и „молитвите“ на бабата - „лечителка“.


Много исках да намеря човек, който да ме просвети със светлината на Истината, но не знаех, къде да намеря такъв. В мен се появи твърдо желание да отида в храма, да се помоля на Бога, но за голямо съжаление, не знаех нито един храм в Киев, а ме беше срам да питам някого...

В такова мъчително състояние мина известно време. Но ето че при хазайката ми, където живеех на квартира, веднъж дойде съседката, и казва:

Знаете ли, Мария Сергеевна, миналата неделя с Володя бяхме във Владимировския събор (храм). И ни хареса!

 

Аз също съм ходила в събора – отвърна хазайката –но от както получих този апартамент, не съм ходила нито веднъж. И даже на зная как да стигна до там.

Много е лесно, – каза съседката. – Трябва да се качиш на трамвай 29 за да стигнеш до метростанция „Университет“, и там вече е близо.


Аз безкрайно се радвах, че така неочаквано ми се представи възможност да разбера как да отида в събора. Този разговор беше в събота, а следващия ден, неделя, се приготвих и без да казвам нищо на хазайката, се отправих по указания маршрут.

Когато излязох от метрото, се огледах, но никъде не видях никакъв храм. Тогава реших да наблюдавам хората, та според насочването на старците и бабите, да разбера, накъде е храма. Но за за голямо мое съжаление, пред очите ми не попадна, нито един старец, и нито една баба, а навсякъде бяха младежи. Оглеждах се и мислех, какво да правя нататък? И изведнъж... забиха камбаните!.. И почти бегом се насочих натам, от където идваше този жадуван звън.

И ето ме, накрая, в събора. Беше отворен тържественият вход, и през него, тъкмо минаваше митрополитът. След митрополита тръгнаха и стоящите пред вратите, хора. Аз бързо се присъединих към тях.

Когато влязох в храма, ме обзе някакъв страх. Гледах в пода, и се боях да се огледам встрани. Струваше ми се, че всички погледи са насочени към мене, и непремення ще се случи нещо страшно: ще ме види тук, някой от преподавателите или студентите. Навеждайки глава, в опит да остана незабелязан, започнах вавно да се придвижвам напред.


М.К.: Сега този страх в храма може да изглежда странен, но да не забравяме, че тези събития са се случвали през 60-те години на 20-ти век, по време на хрушчовския натиск над Църквата. Тогава, млад човек – студент, да покаже своята вяра в Бога, беше, все едно, че нещо главата „не му е в ред“, и с това да си навлече постоянен прихически тормоз, от страна на съкурсниците и преподавателите, и и въобще, да бъде изключен от учебното заведение.


Стигнах вече почти до средата на храма, и изведнъж почувствах върху себе си нечий вторачен поглед. „Край, свърши се!.. – помислих си. Това непременно е некой познат!..“ От което ми стана още по страшно. Не с,еех да погледна в посоката, от която ме гледаше някой. Но погледът беше толкова силен, че не издържах.

Някой ме гледаше, някъде, от горе. Вдигнах глава, и очите ми се срещнаха очите на някаква Жена, Която, от икона, гледаше право в мен. Ясно видях, как тя се обърна към мене. Видът и се измени... Тя гледаше именно мене... После се усмихна...

От това напълно неочаквано събитие, бях много поразен. Мина ми мисълта: „Да! Това е Тя! Това е Царицата Небесна, Която помага на всички (по думите на старицата), и на мен също помогна. Това е Тази, Която ме избави от непоносимата тежка болест!“

Очите ми се изпълниха със сълзи. Искаше ми се да викам: „Хора, аз намерих истината! Ето я!.. Намерих я днес, сега!.. Вчера, подобно на вас, безцелно бродех по улиците, а сега намерих, най-ценното от всичко!.. Не се суетете напразно, елате тук, само тук е Истината!“

Сълзите се търкаляха като градушка и ми замрежваха очите. Аз вече не виждах нищо около мене, а навел надолу глава, стоех и беззвучно плачех. Внезапно се разкри цялото безумие на моята „мъдрост“. Моята глава, винаги гордо вдигната нагоре, сега се наведе. Почувствах се нещастен и жалък. Хвана ме срам, че в безумието си, бях започнал да отричам съществуването на Бога. Предишните проживяни години се показаха пусти и безцелни. Поиска ми се да заживея напълно различно. Разбрах, че още не е изгубено всичко, и че все още може всичко да се поправи. Утешаваше ме и ми даваше надежда за спасение, приветливата усмивка на Царицата Небесна (Света Богородица).


Когато след известно време отново погледнах този образ, той вече беше такъв, както обикновено. (Това е този образ, който се намира в централната апсида, тоно над олтара). Минавайки напред, внимателно следях хода на службата. Всичко много ми харесваше. Стори ми се, че съм попаднал там, където отдавна е трябвало да бъда...

Дойде ваканцията. Нито в квартирата, нито у дома, не казвах никому нищо: нито, че съм ходил при бабата, нито, че ходих в събора на служба. Семейството ми, виждайки, че съм са изчезнали болките ми, се зачуди, но не много. Всички мислеха, че както е започнала без причина, така си е и отишла...

Тайно от всики, започнах ежедневно да се моля. Молех се със свои думи, понеже молитвите, които знаех от детството, бяха къси и не можеха да изразят всичките мои чувства. За тези занимания ми се предоставиха неограничени възможности – родителите не ми даваха нищо да върша, за да си отпочина добре през ваканцията.


Сестра ми също беше във ваканция, и аз, използвайки възможността, реших и нея да просвещавам духовно. Наистина, и аз самият не знаех почти нищо, и затова нямаше какво особено да и кажа. Беседите ми с нея, градях на това, което някога съм чувал от някого, и от своите наблюдения.

Знаеш ли Нина, – започнах, – преди всички са били вярващи. Това личи от всичко. Погледни поне стиховете, които учим в училище. Въпреки че съвременните идеолози се стараят всячески да припишат на некои поети, че са били безбожници, от това, нищо не се получава. Да вземем например стихотворението „Смъртта на поета“, което е написал Лермонтов, след като бил убит Пушкин, на дуел. Там е написано така:

…Но има и Божий съд, напръстници на разврата!

Има страшен Съдия, Той чака;


Той е недостъпен за звъна на златото,

И мислите, и делата Той знае отнапред...


Може да се приведат примери от други известни поети, които в стиховете си ярко изразяват религиозните си чувства... И въобще, почти всички извтъкнати личности от миналите векове са били дълбоко вярващи, което личи, и от литературните източници, и от живописта, и от музикалните произведения. Само че, на всичко трябва да се гледа правилно, за да се види всико, както си е, а не, както ни го поднасят.


Или вземи, ако щеш, всекидневния живот. Ето, баба разказваше, че някога в един дом са живеели всички заедно: дядо, баба, баща, майка, неколко женени синове и омъжени дъщери с децата си – и никой никому не пречел. Нещо повече, всички се радвали, един на друг. Всички се подчинявали на най-стария. Между всички имало взаимно уважение и любов. И причината за всичко това е бил, страхът Божий, вярата...

А виж, какво става сега. Ето съседите н и. Имат един, единствен син, и поради него, за никого няма място. Ежедневно у тях има спорове и бой, почти всеки ден, всички обикалят къщата. И това се върши навсякъде. Защо е тази вражда и нанавист – не само в семействата, но и въобще, сред всички. Преди хората се обичали, един други, а сега се ненавиждат. И причина за това – липсата на вяра в Бога.
.........................

 


...Всичко може да се размине на човека, но смъртният час няма да подмине никого. Всекиму ще се наложи да умре. И когато човек умира, няма защо да мисли за земния живот – той остава назад, независимо от това, какъв е бил той, и как е живял. Ни пари, ни познанства, нито знания не могат да го предпазят от тази участ.... Хайде да вярваме, от това няма да станем по-лоши“!

Сестра ми охотно се съгласяваше със всичко и започна да си припомня различни литературни герои, които ярко свидетелстваха за своята вяра в Бога. Тя ми обърна вниманието на такива неща, които преди са ми минавали, както се казва, покрай ушите.

Беше много радостно, че сестра ми прие така лесно предложението ми:

"Хайде да вярваме, от това няма да станем по-лоши“!...
................

Край на първа част.


Ето адресите и на останалите 4 части:

 

втора част:
http://grigorsimov.blog.bg/politika/2013/11/20/otkroveniia-na-sveta-bogorodica-2-logoslovo-ru.1208936

– трета част:
http://grigorsimov.blog.bg/politika/2013/11/23/jivata-voda-na-promisyla-bojii-otkroveniia-na-sveta-bogorodi.1209652

– четвърта част:
http://grigorsimov.blog.bg/politika/2013/11/25/jivata-voda-na-promisyla-bojii-otkroveniia-na-sveta-bogorodi.1210673

– пета част:
http://grigorsimov.blog.bg/politika/2013/11/26/jivata-voda-na-promisyla-bojii-otkroveniia-na-sveta-bogorodi.1211201

 




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: grigorsimov
Категория: Политика
Прочетен: 28316141
Постинги: 4287
Коментари: 7547
Гласове: 8239
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031