А аз веднага си спомних как в събота, 14 февруари, се събудих в Горловка. Стоеше загадъчна тишина. Пушех на балкона, гледах как хората изнасят от съседния пететажен блок останките на стените на някакъв злощастен апартамент, обърнат с хастара навън от пряко попадение на снаряд. Остатъци от мебели, парчета пиано, разкъсан диван…

Закусихме (бяхме шестима), надянахме бронежилетките и започнахме един зад друг да слизаме по стълбите. Първи отворих желязната врата на входа и веднага я затворих – в този миг на двора падна първата мина. Около два часа, докато ни обстрелваха, не можехме да излезем навън. Седяхме под стълбището на първия етаж. За да си запълня времето, позвъних на военния лекар „Ангел”. В Горловка по време на обстрелите те работят вместо бърза помощ, а тъй като обстрелите са постоянно… разбрахте ме. „Ангелът” ми каза, че снарядите току що са уцелили катедралния храм на Горловка. Той бе на около 800м. Зарязахме всичко и хукнахме нататък.

Снарядите попаднаха в трапезарията на храма. Там ежедневно хранеха точно хиляда души — старци, чиито пенсии Киев отне преди шест месеца. Пак започнаха да стрелят по храма и ние се катурнахме към мазето – там бе помещението за молитви, като  първите христиански катакомби. Там на пода седеше момченце на около десет, а майка му го галеше по главата, когато горе бумтеше особено силно. И момченцето затваряше очи в някакъв блажен унес.

Следващата серия снаряди падна на около сто метра от храма, зад детската площадка, нацелвайки фасадата на ъгловата къща. Там на първия етаж имаше магазин за женски дрехи. Запомних как собственичката на магазина стоеше пред разрушения вход сред разхвърляните манекени и плачеше силно, треперейки с цяло тяло, а мъжът ѝ я прегръщаше и галеше по главата като дете. А наоколо продължаваха да падат снаряди…

Впрочем, обезпокоените киевски „просветени” това не могат да го разберат. Техните деца никога не са ги бомбардирали и никой няма намерение да го прави. За сметка на това те прекрасно знаят, кой НАИСТИНА бомбардира донецките, луганските и горловски деца. Не, не ги е срам за това, но те страшно се боят: ами ако един ден им се наложи да отговарят за това. Затова и разиграват поръчаната  от майдан-правителите виртуална истерия, вбивайки даже в мозъците на малките, че тях уж толкова жадува да ги бомбардира Русия…

За сметка на това в Горловка, Донецк, Луганск — в целия Донбас — и децата, и възрастните със сигурност ще запомнят не „учебните тревоги”, а истинските свирепи бомбардировки на украинските вояки. Завинаги ще ги запомнят. Ако оцелеят…