Прочетен: 4093 Коментари: 4 Гласове:
Последна промяна: 26.05.2015 01:32
В Мюнхен по време на строителството на Олимпийското село, 1972 г. когато вече всичко трябвало да е готово, възникнали трудности с отчуждаването на неголям парцел земя. Трудностите не се удало да бъдат отстранени от представителите на Олимпийския Комитет, защото такава била Божията воля, понеже там се подвизавал православен подвижник - прозорливият старец Тимотей.
1990 година Василий Жданкин отишъл в килията на подвижника. Ето извадка от спомените му:
«...Вървя зад стадиона, в самото сърце на Олимпийското градче, и пред мен се открива следната картаина… Не вярвам на очите си, че изобщо може да има такова нещо. Посред цялото модерно великолепие, в дворче с оградка до коленете, стои проста къщурка, каквито има в Украйна, с параклис от дъски, с кръст на върха, украсен по детски …
Мюнхенският отшелник - |
Влизам в дворчето, чукам, и чувам «амин» – което значи, че може да влизам. От всичките ми сувенири, които бях донесъл, ми остана само едно боядисано яйце, (перашка) с образа на Пресвета Богородица. И понеже ми бяха казали, че землякът ми е християнин, затова го и понесох, като основателно предположих, че ще е подходящо. Отворих вратата и виждам в лекия полумрак, силуета на човек, но лицето му не се виждаше. И още преди да успея да го поздравя, той каза: «Влизай, Василий, сядай и разказвай, какво става там в Украйна». И аз в началото се учудих, но после помислих, че вероятно германците са предупредили дядката, че ще дойда, защото добре ме познаваха». И така, внимателно започнах да разказвам: Еми, храмовете отварят, строят нови. А той ме оглежда, от главата, до петите, а после каза: «Храмовете ви върнаха, но истина там вече няма». – «А в кои храмове има истина?» – «В тези, в които са опазили мощите на светците, и не са дали да ги изхвърлят. И в тези, които са построени от благочестиви ръце». После ме погледна и каза: «Ти така ли си ходиш, бос?». А аз, с гордост: «Да»... «Нищо, нищо, – каза, – ще се обуеш». А аз си помислих: «С каква ли пък власт може да ми заявява това?»» (По това време Василий бил последовател на П. Иванов: винаги ходел бос, във всякакво време, - с леко облекло, и гладувал. Но срещата му с православния подвижник преобърнала целия му живот. Днес Василий Жданкин изпълнява старинни православни песни.)
«Разговорът ни продължи и аз му подадох боядисаното яйце. Да бяхте видели, как се зарадва, как целуваше образа на Богородица и говореше: «Майчице родна…» Аз в началото се зачудих, защо ли целува картинката? А после, като се разплака, разбрах, че това го е засегнало дълбоко...»
В онези години украинският певец Василий бил на гастроли в Германия, но след удивителната му среща с прозорливия старец, той намерил истинския път. И след почти 20 години Василий Жданкин разказа на читателите, на сайта «Православие.ру», за православния подвижник, подвизавал се в Германия (Разговора водеше Ирина Медведева.) Предлагаме на вниманието ви откъси от разказа:
«1944 година той (отшелникът) воювал в Червената Армия. (Мобилизирали го към края на войната.) Когато германците вече отстъпвали, той попаднал в плен, но през нощта избягал от лагера. И нощем, по пътя му към дома, му се явила Света Богородица и казала: «За тебе няма път назад, ти трябва да отидеш в Германия и там да построиш църква». А той я замолил: «Майчице, аз имам жена и три деца, а с четвъртото дете е бременна…»
А тя казала: «Иди там, където те пращам, за децата не се тревожи». И той тръгнал с някакъв обоз, който отстъпвал с германците. В Австрия проверявали документите, а той нямал... Арестували го и го държали в затвора, около година, и не знаели какво да го правят... Разбрал, че положението му не е розово и решил да започне строг пост, докато не се реши съдбата му. И започнал да пости, без храна и вода. И постил двадесет дни. Мислел да продължава, защото вече бил „влязъл” в поста и се чувствал нормално. Но на двадесет и първата нощ му се явила Света Богородица и казала: «Прекратявай поста. Всеки трябва да носи кръста си, който е по силите му. Тебе скоро ще те пуснат – молитвата ти е чута, а мястото ти е в Мюнхен. А за всеки ден от поста си, ти преживя сто години»…
«И ето от този момент, – каза старецът, – аз вече знаех, кой и за какво идва при мене». Той вече притежавал прозорливост.
Пуснали го след два дни и той тръгнал за Мюнхен. А Мюнхен бил разбомбардиран. На празно място, в покрайнините на града, той започнал да строи къщичка и параклисче. Естествено, че се молел, и на молитвите му започнали да прииждат хора. И германци, и англичани, и американци, и какви ли още нямало там!
…Това било в американската зона. И той всичките ги привеждал в Православието. А в началото на 1970-те, там проектирали Олимпийско градче. Идват при него... от Олимпийския комитет и казват: «Тази земя ни трябва, Ще ти дадем шикарна вила, на другия край на града». А той отговорил: «Мене Господ ме е поставил тука». Те се засмяли и си отишли. А той оградил мястото, 30 на 40 метра, и всеки ден обикалял оградката с кръстно шествие… Кръстен ход...
След неколко дни идват два булдозера да събарят къщичката му, но около нея вече се били събрали осемстотин негови духовни чада, от целия свят. В това число, и от Америка. Имало и дипломати, и юристи… Даже и някой от американския Конгрес. Скандал. От Олимпийския комитет разбрали, че нямат изгледи за успех и започнали да строят около дворчето. Така старецът се оказал в центъра на събитията. И, разбира се, стотици хора можали да общуват с него, по време на Олимпиадата 1972 г...»
За духовното си проглежане Василий разказа така: «Не разбирах какво става с мене и не усетих, как почнах да му се изповядвам. Всичко това беше толкова неочаквано и мълниеносно. А после той започна да ми разказва за моя живот, чак от самото ми детство. И чак тогава разбрах, че никой нищо не му е говорил за мене, и че това е нещо съвсем друго…
Той каза: «Нали не живееш със осбствената си жена». А аз, действително, точно тогава оставих жена си…, защото, според системата на Иванов, ако жена ти не споделя възгледите ти, трябва да си намериш «духовна половинка»… И аз бързо намерих… Тя не беше «ивановка», но разбираше, че ако ме поддържа, всичко ще е наред. И аз започнах да се оплаквам от жена си, че е такава, онакава… А той се усмихва и каза: «Еми, жена». Т.е., какво може да искаш от нея? И от него се излъчваше такава любов, която с нищо не може да се сравни…
... Помня, че той седна пред фисхармонията и започна да пее някакви детски песнички за Бога… Свиреше си нещо и пееше, и беше толкова умилително.
…А и аз носех със себе си инструмент, и исках да му изпея нещо, като предварително се порових в паметта си, помня ли нещо свързано с християнството. И си спомних песничката за Киево-Печорската Божия Майка. Той послуша и каза: «Ти, като си отидеш у вас, кажи на своите украинци, че не трябва да се отделят от Русия». А защо, попитах го аз? – «В голямо семейство е по-лесно да се преживее». Даде ми книжка за древни подвижници, първите пустинници, и каза: «Иди си с Богом». А аз го попитах: «Може ли да идвам пак при вас?» – «Може, разбира се», отговори той и ми напомни молитвата «Богородице Дево, радуйся». Каза и, че трябва да постя, а аз му отговорих, че аз и така постя – три дни нищо не ям и не пия, по системата на Иванов, което вече беше определена степен на посвещаване. «Гладуването е от сатаната» - каза той. – «А с какво се различава постът от гладуването, попитах го аз?» – «В поста има молитва. Ако молитвата не живее в душата, там влиза сатаната».
След един ден прочетох на един дъх, цялата книжка… Побързах веднага при стареца и заявих: «Отче Тимотей, искам до попуча безстрастие». А той се смее, и аз го питам: «Защо се смеете, аз сериозно го искам». – «Попости, – каза, – четири дни за Христа, без храна и вода, а аз ще се помоля, и ти се моли, и може да се получи нещо». Аз си отидох и си мисля: каква безсмислица – четири дни да постя! А ми се е случвало, по шестнадесет дни нищо да не ям и да не пия… Но още първия ден така ме сви! И стомаха, и главата… Ввъобще, бързо разбрах, че това е нещо друго. И разбрах, с какво се различава поста, от гладуването.
… А и, както можех, се молех. На другия ден малко ми поолекна. («Богородице Дево, радуйся» и «Отче наш» ги помнех.). През нощта сънувах ужасни сънища. То беше нещо страшно. И след три нощи на «ужасии», четвъртата сънувам покойната си майка, която никога не бях сънувал, докато се занимавах с «ивановството». Тя ме благослови и ме целуна. И аз чувам глас, силен глас, който не знам защо, на немски ми каза: «Grоss Got» – «Велик е Бог», по-баварски. Това е баварско приветствие. И се събудих. На петия ден усещането е такова, че все едно нямам тяло, и като че ходя, без да се докосвам до земята. Обичах всички: и полицаите, и арабите, и негрите… И ми беше все едно, какво ям. Хапна нещо и се наям – не правех никаква разлика. Но ми стигаше за целия ден. А вечерта „осъдих” някого, и почувствах, като че кожата ми се свлича. Почувствах, как благодатта си отива. Защото, естествено, аз не бях готов за такова съсътояние, а просто старецът ми бе дал, да изпитам това, към което трябва да се стремя…
Отидох при него за трети път и чак тогава вече започнах да се интересувам, как е попаднал в Германия…
Помня, как ми го разказа, и като ме гледаше, ме попита: «А ти какво правиш тук?» А аз: «Така и така, дошел съм да изнасям концерт». – «Пари ли да печелиш?» – «Еми, да, и пари». – «Нямаш работа тука, – каза, – отивай си в Украйна». И ми нареди, да не стъпвам повече на Запад, и не само на Запад – но и въобще, в чужбина. А аз го попитах: «А при вас да не идвам ли?» – «Не трябва». В този момент при него влезе германка, която явно му чистеше и го переше… И ето че тази германка се прощава с мене и ми казва, на ухо (на руски): «При нашия отец, в килията му, всяка вечер има сияние». После излизаме с него от къщата, приближихме оградката, той ме прекръсти, а аз го помолих да ме изпрати още малко, защото исках да съм повече време с него. А той каза: «Не мога». – «Защо?» – «Изляза ли зад тази оградка – бесовете ще ме разкъсат». Така че, явно, оградата има и друго, особено предназначение...
Старецът Тимотей преобърна всичко в моя живот, и преди всичко, в мене.
Какво стана по-нататък? Върнах се при жена си. И естествено, започнах да мръзна, защото бесовете ме напуснаха, по молитвите на стареца. Бесовете излязоха, по неговите молитви, аз си обух краката, и започнах да ходя в църква, но само формално. Още ми беше трудно да отида на изповед... После тръгнах за Почаев и там срещнах друг старец, моя бъдещ духовник (Отец Димитрий – вече покоен) Отец Димитрий също веднага ме захапа.: «Ти брат, навярно си артист». Да, - казах: «Да, а на сцена пееш ли?». – «Да». «А хората ръкопляскат... и ти се радваш, нали?» – «Да». – «Не ти е там мястото, бягай от там». – «А защо? Аз такива песни пея…» А той: «Или душата ще си продадеш, или главата ще ти вземат». И ми забрани пеенето, за пет години.
Аз малко се разстроих от тези забрани и даже започнах да роптая: «А какво ще правя?» – «Учи се нещо да вършиш с ръцете си», – каза отец Димитрий... А моя отец имаше дърводелска работилница, но не ме пускаше там, понеже се боеше, да не се нараня...
И ето ме, че вървя по коридорите из монашеския корпус, целият разбит, а главата ми се пръска от мислене. Нямам никакви спестявания... И ето насреща ми монаси водят едно старче, което се оказа отец Богдан, сега вече – схиархимандрит Тихон. Аз се приближих към него за благословение. Той ме благослови, погледна ме и каза: «Ти брате, наверно си дърводвлец». А аз го питам: «От къде ви дойде пък това?» – «Нещо така ми се стори», - рече той и продължи нататък...
След две седмици владиката Августин Лвовский ми предложи да пътувам до Гроба Господен в Йерусалим. Естествено, безплатно. А на мен първата ми мисъл беше: «А нали старецът Тимотей ми забрани да излизам в чужбина». Но после се успокоих: «Щом владиката благославя, и то, за такова свято място…» Но в деня на отпътуването ми, моя отец се парализира и умираше. Разбира се, никъде не отидох. Той почина и остана дърводелската му работилница...
Е, в началото, първите неколко месеца, аз само хабех дърветата, после започна да излиза по нещо, а след половин година ме извикаха в женския манастир в град Кременец…
Започнах да правя киоти на икони, а след известно време си купихме нова къща, но там нямаше дърводелска работилница.
В началото се поубърках, но тогава отец Геннадий ме покани на Рождественски /коледни/ четения. (Отец Геннадий Ботенко, бе настоятел на храма на Архангел Михаил в Киев)
... Аз още нямах пари, а сме в нова къща, и всичко трябва да се доработва… А как да ида до Москва?! И точно тогава владиката Сергий, нашият епископ Тернополский и Кременецкий, ме покани за коледното празненство в епархията. Казаха ми, че участието ми ще е без хонорар, а само пътя ще ми платят. И аз си казах: «На мен ми забраниха да излизам на сцена, но, първо, самият владика ме кани, а и второ, нищо няма да ми плащат, и покупко-продажба фактически няма да има. Значи, може и да изпея нещо». И така, отидох и изпях.
Седя след изпълнението си, пия чай на масата и мисля: «Явно няма да се получи да отида до Москва». И ето че идва при мене млад човек и ми подава плик с пари, и бързо си отива. В плика имаше 200 долара – доста пари за онова време. И аз реших, че трябва да тръгвам за Москва. И от тогава отново започнах да участвам в концерти, но вече в друго качество. Само се стараех да спазвам, да не излизам на светска сцена и на телевизия...
След случилото се с пътуването ми до Йерусалим, аз се опитах да ида до Света Гора - Атон. Но и този опит приключи също така плачевно: изгубих всичките си документи. А последният опит беше, когато ме поканиха в Сърбия. И аз си рекох: «Това вече не е чужбина, а са наши хора»... Извадих виза, купих билет и се приготвих... Но влиза в стаята жена ми, и виждам, че нещо не е наред. «Какво има?» – питам. А тя: «Вася, само да не ме биеш... Изпрах задграничния ти паспорт». И това вече ми беше достатъчно…»
2005 година Василий узнал от приятел, който чул съобщение по радио «Свобода», че старецът - отшелник Тимотей починал, на възраст 112 години, в деня на празнуването Покрова на Пресвета Богородица.
Продължение от разказа на Василий Жданкин: «Историята имаше продължение. В Москва, на трапеза при отеца Артемий Владимиров, срещнах жена, която била протестантка и живеела в Германия. Нея старецът Тимотей я отпратил при отец Николай Гурянов, на остров Залит…
Ясно е, че само по духовен начин старецът е можел да знае за него. Ни радио, ни телефон имаше той. А парцелът му земя не беше никак узаконен. И то, в един от столичните градове на Германия… А същата година, на Успение имах концерт в село край Кременец. Организатор беше местен фермер. Той ме взе направо от концерта, за да ме закара до влака, защото трябваше да ида в Москва. И ето че по пътя той започна да ме разпитва, как съм стигнал до Православието и защо съм напуснал сцената, и други подобни, понеже той бил мой стар почитател и следял изявите ми още от 1980-те години. Разказах му за стареца Тимотей, а на него очите му се ококориха, и ми каза: «Днес чух по радиото, че някякъв немец подарил на Русия парче земя в центъра на Мюнхен. Излиза че "тази земя трябва да принадлежи на Русия, защото там е живял руски светец"».
И още един интересен факт... Старецът Тимотей и сега ми помага… Аз се обръщам към Господа така: «Господи, по молитвите на Твоя старец Тимотей, помилуй ме грешния»».
2. radostinalassa
3. zahariada
4. mt46
5. varg1
6. leonleonovpom2
7. wonder
8. sparotok
9. kvg55
10. planinitenabulgaria
11. rosiela
12. bven
13. apollon
14. getmans1
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. dobrota
8. ambroziia
9. vidima
10. milena6
2. geraltofrivia
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. simonata
7. metaloobrabotka
8. djani
9. iw69
10. rosiela