Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
26.05.2015 23:18 - Разказът на пазача на православен храм в Канада. logoslovo.ru
Автор: grigorsimov Категория: Политика   
Прочетен: 2931 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 27.05.2015 01:01

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

По време на едно от моите посещения на църквите в моята епархия, в една от тях имах забележителна среща, за която искам да напиша, защото според моето дълбоко убеждение, напълно неочаквано Господ, с устата на обикновен неграмотен човек, благоволи да ми отговори на въпрос, който силно вълнува всички нас.

След божествената литургия и обичайния обед в дома за посетители на храма, слязох да огледам подземното помещение на храма и там срещнах църковния пазач, който ползва в това помещение, малък скромен ъгъл и живее там подвижнически живот, повече от петнадесет години, без да приема от никого, ни стотинка, и без да похарчи за себе си, и един грош, но се хранел и обличал само с това, което му донесат посетителите на храма.

Историята на този удивителен старец е изключително поучителна за всички нас, и макар че езикът на неговата чудна повест да беше някаква смесица от руски, украински, полски и изкривени английски думи, но силата и изразителността им, ме поразяваше с библейската си красота, и самият той, без да съзнава това, често говореше с думите на древните пророци и на Псалтира.

Аз неволно си припомних удивителното житие на преподобната Мария Египетска, в което, Великата пустинница, не можеща да чете и никога не чела Библията, отговаряла на светия старец Зосима,  буквално с думи от Светото Писание, защото, както и самата тя е казала, Словото Божие е живо и действено, и само учи
човека на знание.

И така, да започнем нашата повест.

Благочестивият старец дошел в Канада преди 40 години.

Както и повечето от нашите съотечественици, тогава и сега, изумен от богатството на страната и от възможноста да забогатее, той неудържимо се отдал на този стремеж и започнал да се отклонява от Божиите пътища.

Трудейки се на сечищата в гората, той не давал на тялото си никакъв покой, работейки от зори, до здрач, без да отпуска ръцете си, даже и в неделя, и в празничните дни.

Била пролет, настъпвали прекрасни дни, и изведнъж той си спомнил за Великден – за Пасхата Христова, от който не може да се откаже никое православно, руско сърце, даже и в най-мрачните греховни дни от живота си.

Но грабнат от водовъртежа неистовия труд и живеейки в гората, той изгубил представата за дните и календара, и само дълбоко в сърцето си почувствал близостта на Великия Ден.

Той питал колегите си по работа, кога ще е Великден, но те, като друговерци, не можали нищо да му кажат.

И ето, че някак си, по работа, той попаднал в едно селище и там срещнал свои съотечественици, от които разбрал, че Православният Великден бил минал още преди две седмици.

Тази вест страшно го поразила и той, с простотата на сърцето си започнал да си мисли: «Щом Бог не ме е наказал, че съм работил на този велик ден, значи — няма Бог».

Тази мисъл не го напускала, ни денем, ни нощем, и придобивала огроми размери.

Тя го погълнала изцяло и като чук, с някякъв дяволски ритъм, биела в главата му: «Няма Бог, няма Бог, няма Бог»…

И тогава с него се случило странно произшествие.

Бил прекрасен слънчев ден. Той излязъл на горска поляна и се вгледал в чудното, бледо-синьо канадско небе, и изведнъж, някой внезапно го ударил, от горе, с такава сила, че той даже приседнал.

И веднага почувствал, че не е сам, и че някой мрачен и подтискащ, неразделно бил с него и като че го обгръщал с цялото си същество.

От този ден той изгубил съня си, изгубил и апетит, а в душата си чувствал истински ад. Адското състояние ставало все по-лошо и по-лошо, и той започнал да говори несвързано.

— Аз, — казваше старецът, — не бях изгубил разсъдъка си и прекрасно разбирах всичко, което се говореше и вършеше около мене.

Но всеки път, когато исках да кажа нещо разумно, езикът, и гърлото ми, и устата ми, не ме слушаха, и изпълняваха чужди заповеди и произнасяха безумни думи, преплетени с ругатни.

Всичко това аз прекрасно разбирах и виждах, и безкрайно страдах.

Особено ми беше тежко, когато започвах да се моля в сърцето си.

Тогава цялото ми тяло започваше да се извива и изкривява, и често бивах принуден да прекъсвам молитвата, за да прекратя явното си безумие.

Когато събирах пръсти за кръстния знак, тогава не можех и да ги доближа до челото си, нито челото си, към тях можех да наведа.

Както и да се напрягах, както и да се насилвах да, се прекръстя, само пот избиваше по челото ми и аз чувствах, как някаква невероятна, гъвкава и мрачна сила, не ми позволяваше да се прекръстя със светия кръст.

Понякога ми ставаше по-леко, и аз забързано се кръстех, все едно, че го крадех от някого.

.....................
По свидетелствата на светите отци, бесът не може да влезе в самата душа на човека, и да проникне в самата и същност, защото тя е създадена по образа и подобието Божие.

По Божие допущение, той може да се всели, като разбойник, в обзетия от него човек, в областта, между душата, даваща заповедите, и органите на тялото, изпълняващи заповедите на душата - тяхната  господарка.

Тази област на дяволската засада, можем спокойно да наречем - нервната система, която привежда в движение цялото тяло.

Затова, напълно справедливо и самата медицина нарича такива обзети хора – нервно болни.

Но да не се отклоняваме от разказа.

Старецът имал някакви спестявания, всичко около 300 долара, което по онова време не било малка сума.

Това му дало възможност да ходи по разни лекари, които молел, или да го излекуват, или да го умъртвят.

Понякога излизал на работа, но повечето време лежал.

— И ето че веднъж, докато лежал в постелята, изведнъж чул глас, глас не човешки, глас, който чувал с цялото си същество, но това все пак бил истински глас — звучен, остър и точен:

— Твоят лекар е там, на небето. Ти трябва да кажеш, с кого искаш да си: с Бога или с този, който сега е с тебе?

В отговор на тези думи аз като че целия се превърнах във вик и жалосто завиках:

— С Бога. Искам да съм с Бога.

И същият глас отново зазвуча:

— За да си с Бога, трябва да изпълняваш заповедите му и да се каеш за греховете си, а греховете ти са твърде много.

Не знаейки на кого говоря, аз отвърнах:

— Господи. Аз се изповядвах не веднъж за греховете си

— Не. Ти не си се разкаял за своите грехове. ти само разказваше на свещеника греховете си, без покаяние. Свещеникът е само Мой свидетел, и ти трябва да му казваш греховете си, да отваряш сърцето си и да се каеш пред Бога, пред Божията майка и пред светците. Имаш много грехове, спомни си ги и размисли.

— Тук аз се обърнах към паметта си, — продължаваше разказа си старецът, — но колкото и да напрягах ума си, не можах нищо да си спомня, и отговорих на говорещия ми, че нищо не помня. Три пъти гласът ме караше да си спомня всичките грехове, три пъти аз напрягах ума си, но не можах нищо да си спомня

Тогава страшно и заповеднически, като огромна камбана, започна да звучи в цялото ми същество гласът, като че ли на Самия Бог:

— А помниш ли, когато беше детенце и не послуша майка си. А когато беше юноша, помниш ли, че извърши този грях (и Той назова греха ми).

И гласът започна да изрежда всичките ми безбройни грехове.

А с мене ставаше нещо наистина чудно, защото, всеки път, когато гласът назоваваше даден грях, за мен времето изчезваше и аз се озовавах на мястото, където, като че ли сега извършвах този грях отново.

Аз не само не можех нищо да възразя в мое оправдание, но докато всичко това се случваше, започнах да се повдигам от леглото си и в трепет паднах ничком на земята, обливайки се в сълзи.

И единственото, което можах да кажа, беше: «Господи, помилуй».

Не зная, колко време лежах, ридаейки на земята. Но гласът отново ме събиди:

— Сега си иди и се кай. Но в началото се затвори в стаята си, три дни нищо не яж и със силен глас казвай на Бога всичките ти показани грехове.

В края на третия ден отиди при свещеник, изповядай се пред него и пред Бога, и се причасти със Светите Тайни.

След това ще страдаш още 3 години, но не толкова много, а после седем години Самият Аз ще те насочвам.

— Всичко това аз изпълних старателно, както ми каза гласът. И да ти кажа свети Владико, колко трудно ми беше да пристъпя към светата изповед! Но милосърдният Господ ми помогна и аз избълвах греховете си от душата. И свещеникът плака, и аз, и двамата плакахме заедно. И на другия ден пристъпих към Светите Тайни.

Мене и тук ме преследваше злата сила, но не толкова упорито. Накрая се причастих и неизказана радост започна да влиза в мене, очиствайки ме постепенно, от главата, до петите.

Целият бях обзет от такова щастие и блаженство, та не издържах, и там пред всички в църквата паднах ничком и започнах да ридая.

Мене вече ме знаеха, като изгубил разума си и затова поведението ми, този път не предизвика никакво учудване, и само на малкото молещи се, които още не ме познаваха, им направих впечатление, но им казваха: «Той е побъркан».

После, като станах, устремих погледа си към иконата на Спасителя, но по чуден начин светото лице се закри от мене с някакво покривало, и същият глас отново прозвуча:

— Спомни си, какво ти казах — ти трябва още три години да се каеш и малко да страдаш, защото в тебе има още грехове, от които трябва да се откажеш. Помни, че сега ти вече не си (украински) „самостийник”, а си руски човек.
Ето Аз ще възвелича Православието в земята руска и оттам то ще възсияе над целия свят.

— Господи, — дързнах аз да възразя на говорещия ми, — как ще стане това, когато там е комунизъм?

— Комуната ще изчезне и ще се разсее, като прах от вятъра.

— Но защо тя съществува сега, ако трябва да изчезне? — попитах аз.

— За това, да направя в Русия един народ, с едно сърце и една душа, и като го очистя с огън, ще го направя Мой народ, втори Израил.

Но и тук аз посмях да възразя:

— Господи, но как би могло да стане това, когато толква години там хората не чуват Божиите думи, даже нямат книги и нищо не знаят за Бога?

— Ето това е добре, че те нищо не знаят, защото като чуят словото Божие, тогава с цялото си сърце и с цялата си душа, ще го приемат. А тук много от вас ходят на църква, но всеки вярва по своему и в гордостта си не приемат чистата православна вяра. Горко им, защото те се подготвят за съжжение.

Ето Аз ще протегна десницата Си и Православието от Русия ще възсияе над целия свят, и ще настане такова време, когато деца там ще носят камъни на плещите си, за строежи на храмове. Ръката Ми е силна и няма такава сила, ни на земята, ни на небето, която да и се противопостави.

— Ето гледай:, — прозвуча глас и аз изведнъж видях цяла Русия и всичките и граници, осенени и оградени с големи дъбови, блестящи кръстове.

— А с тебе Аз ще направя така, че ти ще си всеки ден в църквата и от нищо няма да се нуждаеш, докато не излезеш от тялото си и не дойдеш при Мене. Не бой се, тебе никой няма да те докосне. Вдигни ръката си и Ме пипни. И както ти не можеш да Ме докоснеш, така и тебе никой няма да те пипне.

Тогава аз питах Господа, в каква църква да ида. Попитах Го, понеже в този град имаше много различни църкви: униатска, украинска и други. А гласът ми каза:

— Аз тези църкви не ги познавам, защото в тях не живее Моят Дух.

— И гласът ми посочи този храм, в който живея и до сега.

Цялата тази дивна повест, старецът ми разказваше, обливайки се в сълзи, а и аз самият не можех да слушам без сълзи.

— На мен хората често ми казват, — продължи старецът, — че съм светец. Но какъв светец съм аз? Аз, Владико, съм най недостойният човек и непрестанно моля Господа, да ми позволи да легна в нозете Му, както куче лежи в краката на стопанина си. Аз казвам на Господа: «Господи, както човек, който се хвърля във водата за да потъне, така ми дай и Ти, да потъна в Твоята любов.

И ако някога грехът застане пред мене и аз поискам да протегна ръката си към него, тогава, моля Те да ме убиеш, но да не ми дадеш да съгреша». И когато се молех така, чух глас:

— Твоята молитва е угодна Богу, защото предпочиташ смъртта, пред греха.

Рассказа ми старецът също и това, че по време на покайните си усилия той дал обет Богу, никога де на приема никаква храна в петък и дълго време изпълнявал този подвиг.

Но веднъж бил в дома на един свещеник и му се наложило да му каже, че е обещал в петък да не яде и да не пие нищо.

Свещеникът започнал да го разубеждава, сочейки слабото му здраве и почти напълно го убедил да се откаже от този пост.

И като се върнал вкъщи, изведнъж много му се припила вода.
Взел чаша с вода, поднесъл я към устата си, но тогава с него станало нещо напълно невероятно — чашата с водата се допряла до устата му, но някаква неведома сила не му позволявала да пие.

И изведнъж чул глас: «Пий, защо не пиеш?».

— Ас се мъчех да накланям чашата, — разказваше старецът, — повдигах лакътя си, но ръката ми с чашата оставаше скована.

Три пъти гласът ми предлагаше да се напия и три пъти аз правех невероятни усилияа, но ръката ми си оставаше, като стисната в менгеме.

Тогава гласът ми каза: «Сега виждаш ли, кого трябва да слушаш?».

С тези думи старецът завърши чудния си разказ, и ние с него скоро се разделихме…

Разсъждавайки за последния случай, видях в него преподаден  ни на всички нас, пастирите, урок: в нашите дни на страшно отстъплене, от Христа и оскъдяване на вярата, ние трябва да подкрепяме всяко изразяване на благочестие в народа или в отделен вярващ човек, и не само да не го убеждаваме да изостави предприетия подвиг, но и да му помогаме със съвети и поучения, да го продължава, с цялата си разсъдителност и мъдрост.


И нека никой да не се усъмни в истинността на целия този трогателен разказ и да не си помисли, че всичко разказано е плод на болното въображение на стареца, изпаднал в прелест.

Всичко може да подмени дяволът, но никога няма да може да ни даде да почувстваме най-великите християнски добродетели: смирението, кротостта и умилението, защото бидейки самият той, неразкаян горделивец, пълен антипод на тези добродетели, той не е способен да предаде това, което самият той изобщо няма. В целия образ на нашия старец, и в целия му разказ, лежи Божият печат на смирението, дълбокото покаяние и кротосттта.

Всичко, което ми разказа той, аз записах.

Много думи се наложи да променя, но смисъла и строежа на всичко казано, предавам напълно точно, защото:

«Царската тайна е добре да се крие, но да се разкриват Божиите дела, е славно» (Тов. 12, 7).



Източник:
Православное обозрение. № 28, сентябрь 1959 г.; Православная Жизнь. №618, 2001 г. Стр. 7-13.

РПЦЗ, 1959 г.


http://floxasia.ru/rasskaz-storozha-xrama-odnogo-prixoda/

 

Превод, Григор Симов, от:

logoslovo.ru/forum/all_1/tag_7694_1/topic_4744/




Гласувай:
2
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: grigorsimov
Категория: Политика
Прочетен: 14942124
Постинги: 3856
Коментари: 6840
Гласове: 7746
Архив
Календар
«  Септември, 2021  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930