Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
28.02.2016 15:06 - Женитба. Цани Гинчев. Автентичен разказ за живота в Търновско от средата на 19-ти век
Автор: grigorsimov Категория: Политика   
Прочетен: 2861 Коментари: 0 Гласове:
4

Последна промяна: 28.02.2016 18:00

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

В среднята махала Св. Никола в Лясковец преди четиридесет и четири години още беше жив дядо Стоян Узуната. Той беше доста заможен человек, имаше трима синове и две дъщери; и баба Стоеница беше жива и още държелива. Той ореше с две рала, караше две кола, имаше нивя – коренежи и лозя, садени от него и от баща му, дяда Добря; напълваше два хамбаря с жито и един с черна храна, наливаше две бъчви, по сто ведра всяка с вино, и една шестдесет ведра – за питие. У него всякога се заваряше по едно черничево буре 5–6 ведра пращиняна ракия, от нова до нова; другата я продаваше на Биня Ракаджията от Казанлък, който всяка година дохождаше у Христа Гинчев, прекупуваше от цялото село сурова ракия, преваряваше я, пълнеше я във возилници и я изпроваждаше у Добруджа, дето я продаваше на кръчмарите по селата и градовете – по цели бъчви, – които пък я харчеха на населението, а най-вече на татарите, които живееха тогава из цяла Добруджа. Двамата синове на дяда Стояна ходеха на бахча в Сърбия, в Бялград, гдето работеха на една от правителствените градини в Топчидере; те бяха Добри и Петър, а Първан, по-малкият, стоеше у село и заедно с двете си сестри Мара и Маруша помагаха на баща си в кърската работа. Големият му син Добри беше спечелил добри пари; той беше работил три години при майстор и четири самостоятелно – на своя глава – с брата си и осем момци ортаци, с две ратайчета, пазарени да карат долапя на градината. В 1848 г. през есента, когато се завърна от градината, Добри донесе на своя си пай двеста минца печалба. Тогава всичките градинари в Сърбия, а най-вече в Бялград, спечелиха добри пари, защото през тая година беше маджарската буна и много народ из Банат беше прибягнал в Сърбия за спасение, а най-вече сърби от банатските; затова през лятото наводнението на бежанците направи скъпотия на зарзавата и на другите за ядение неща, а най-вече в Бялград, дето бяха го препълнили. Братята се бяха настигнали: Добри имаше около тридесет години – стъкмоглав момък. А и сестрите им бяха вече моми: баба Стоеница ги имаше през година.
През зимата намислиха да оженят Добря.
– Аз искам – му казваше един вечер при огъня майка му – да си избереш булка – чевръста, хубава, пъргава и весела: аз веселите хора обичам и ако не знае да пее, хич не ми я води вкъщи. Аз между песнопойки съм пораснала: майка ми – баба ти, бог да я прости, и сестрите ми – лелите ти – бяха прочути певици и аз с песни съм ви люляла и отгледала. Най като ми е мъчно, аз викна, та запея и песента ми занесе тъгите във вятъра.
Мене ми казваха, че ти си либел Цвята Николчина Капниловата. Ако е истина, и аз я харесвам; здрава, хубава, бяла и червена като моравянка ябълка, тънка и висока като топола. Гласа й аз зная. Кога копайме на Ръта, на горньото лозе, тя ме весели с песните си. Не зная приказвал ли си ти с нея, рачи ли та, ама аз я одобрявам. Какво ще кажеш ти? – се обърна баба Стоеница към мъжа си и го попита.
– Какво има да казвам аз – рече дядо Стоян, – да си я избира самси; ако бъде добра за него, и за мене е добра. Момичето е твърде добро и работно; баща му, майка му и родовете му са хора почетни и работни, в соя им всички са здрави. Като одобрявате вий, аз съм съгласен – рече дядо Стоян и гледаше Добря в очите за отговор.
– Какво ще речеш – проговори баба Стоеница към Добря, – ний се съгласяваме, ама ти ще видиш: най-подирнята дума остава тебе.
Добри, при всичко че беше ходил по чужди вилаети, че се беше срещал с много и различни хора и беше, както се казва, и варен, и печен, но пак се причерви, захвана да гледа надолу и с тих глас проговори:
– Абе, че либим се уж и се лъжем, ама за искание още не съм й споменувал тъй здравата. Подхвърлял съм й някоги по някоя дума, а тя, като всяко момиче, казва: мамини знаят, и се изчерви като божур.
– Е тъй, ами как – рече баба Стоеница, – момичето колко да те обича, не се впуща тъй изведнъж да ти каже явно: „Обичам те и ще те земна”, но щом хване да казва: „Мамини знаят, знам ли аз”, то половин „ще те земна” ти е казало. Утре е понеделник, всяка мома в понеделник се надява за сватове; аз ще се нарека за абяни нищелки и ще ида у тях. И като ми се падне реч, ще им подхвърля две-три думи. Какво ще кажеш ти? – питаше сина си и го гледаше в очите полузасмяна и радостна.
Добри я погледна крадешком ухилен и пак си наведе очите, като мислеше, че майка му не го е забележила. Но от бабиното Стоенчино око такова нещо лесно не се скриваше, тя го забележи.
– Какво ме погледваш тъй ухилено – му рече тя, – да не мислиш, че се шегувам?
– Кажи, кажи – рече му и дядо Стоян, – тука за срам няма място; и нас тъй са ни питали едно време. Мене чичо Иван, бог да го прости, като щях да пращам за майка ти, като ми седна на врата, че догде не му казах правата-здравата, не ме остави на мира. Такова нещо, синко, с хора става: няма за какво да се срамуваш.
– Недейте толкова бърза – им рече Добри, – почакайте да се срещна йоще веднъж с нея. През тази неделя ще има тлъка у Каралиеви; тя ще бъде там – роднина са – и аз ще се разбера накъде ще отиде работата, че тогава ще ви дам отговор. А мама, като има работа с нищелки, може да иде да ги иска и да им види къщата, уреда и да види Цвята и вкъщи как се носи, но да не им споменува йоще за момичето: те ще се усетят, я!... Да я види нея Цвята, онзи планински сокол, че да не се усети?...
– Толкова по-добре – рече баба Стоеница, – аз аслъ искам да се усети и да приготвя работата отнапред, че като се срещнете и й загатнеш, да те запита: „Затуй ли дохожда онзи ден майка ти у нас, уж за нищелки?!” Ти недей кри: кажи й, че затуй, ама не можали да отворят дума за нея, че си останала само с думата за нищелките.
В това време се отвори вратата и двете Добреви сестри си дадоха от кладенеца с кобилците и захванаха да качат пълните котли на водника1. Разговорът се пресече и дядо Стоян излезе да нагледа натъкмили ли са добитъка в хлява, а пък баба Стоеница започна да разравя жаравата, да я чука с ръжена, защото щеше да мята пресенчена пита да се пече за вечеря; след това тя захвана да тъкми недогорелите главни около гърнето, в което се вареше яхния от кокошка. Добри влезе в собата и като седна на одъра, захвана да крои в главата си планове за срещата си с Цвята; много мисли му минаха през ума както за сполука, тъй и за несполука и всяка го вълнуваше.

Тлъката-преденка се събра у Каралиеви в четвъртък срещу петък. Добри се приготви още от през деня и вечерта, след вечеря, додоха двамата му другари Никола Гецов и Христо Страшилата и заедно заминаха за тлъката. На тлъката подир всичките игри, веселби, шеги и запридания2 Добря припяха за Цвята. На предпоследньото хоро, като играеха, той шепнеше нещо на Цвята, но какво й е казал, ще видим после. След припевките стопанката на тлъката сложи вечеря, за да нагости както момите, така и момците: такъв беше в онова време обичаят. Когато вечеряха, всеки момък седеше срещу оная мома, за която го бяха припели. И като се захраниха като младоженци с хляб и сол най-напред, захванаха да вечерят. Вечерята беше весела, шеговита. Някои момци се срамуваха и ядяха по малко, като затапяха от крайчеца на паницата, а най-вече се срамуваха, кога се захранят, защото момъкът най-напред й даваше в устата една хапка, натопена със сол, която, ще не ще, и подир различните гевезелици трябваше да приемне. Това срамувание се забелязваше най-вече у новите моми и даже момци. Момата, която изядаше солената хапка, натопяваше и тя друга и я даваше в устата на момъка – припевника си. Някои по дявол моми натопяваха хапката и у червен пипер, който се слагаше при солта на купчина на дървен танур. Момците, за да се покажат юнаци, често пъти се излъгваха и си изгаряха устата от лютивия прах на чукания червен пипер, но се преструваха, че уж не им люти, но все пак смигаха да покарат гърнето с резливото ново вино. След вечерята изиграха още едно хоро на двора на изпроводяк, разпростиха се с „лека нощ”, дето се чуваха отговори и „като воденичен камък”. Тлъката се развали, момците се разотидоха, а момите, които бяха отблизо, някои ги заведоха братята им, някои майките им, а някои сам стопанинът на тлъката, Димитър Каралията, ги поведе с фенер и ги предаде на родителите им. Далечните моми, които бяха от другата махала и повечето роднини на Димитра, както беше и Цвята, останаха да спят у стопанката на тлъката, която ги настани в голямата соба на одъра, дето беше тлъката, и сама си легна при тях. На сутринта, догде се разсъмне, момичетата си отидоха на дружини.
В неделя следобед, когато Добревите сестри Мара и Маруша отидоха на хорото, а братята му – у другарите си, да се готвят и те да идат на хорото да гледат и които не са коритани, да си поиграят и да си земнат по една китка от любовниците си, дядо Стоян, баба Стоеница и Добри бяха седнали пак около камината на триножни столове и нещо говореха за домашните си работи. Като се свърши разговорът за стопанските наредби, баба Стоеница попита сина си: „Неделята се мина, ти ходи на тлъката и трябва да си се срещнал с момичето, какъв джевап ще ни дадеш? Аз си стоя на думата, искам да те задомя, времето ти доде. Ей ги, да са живи, братята ти те стигнаха, а момичетата са стъкмоглави моми: аз не ща да ги видя да ми се чумрят!...”
– Аз щях да те викам на трема да ти кажа – рече Добри на майка си, – пред тетя се свеня, но нали ме питате, аз ще ви кажа всичкото право. На тлъката аз играх до нея и трите хора, припяха ме за нея и като й казах, че ще пратя да я искам, тя тозчас ми отговори: „Хъ! Сега се усещам защо дохожда майка ти онзи ден” – и се изчерви като божур.
– Затуй дохожда – й рекох аз, – ама отворила ли е дума, не е ли, не зная. Истина, каза ли ти нещо за тази работа?
– Не каза, не каза, ама мене все ми тупаше сърцето и все чаках да чуя нещичко, затуй все се навъртах около – намярвах си работа... Не зная, ако е казала скришом на мама, то друга работа, но аз, вярвай бога, не мога си огреши душата – не съм я чула.
– Не е, не е – й рекох аз, – не е казала, Цвято, ама втори път като доде, ще каже...
– Я се бягай оттука – ми рече, – ти все тъй се шегуваш...
– Вярвай бога, заклевам ти се в бога и в слънцето, дето е над нас и вижда вред, че сега не се шегувам. Тя ще каже, ами вашите какво ще кажат, а най-вече ти?... Кажи ми, ти какво ще кажеш?
– Аз ли какво ще кажа? – рече тя и като се позапря, изчерви се и със заеквание проговори: – Кога кажа... тогава ще чуеш...
– Аз зная, че ще чуя, ама не ща да чуя зло. Кажи ми: да пратя ли сватове, или хич да не споменувам никому?
– Прати – ми рече тихо и побягна вкъщи.
– Тъй правят те, момичетата – рече баба Стоеница, – и аз тъй съм правила. Момиче е то, не може да се облещи напреде ти и да ти каже туй, каквото му е на сърцето. Като ти е казала и толкова, то стига.
– Да похлопаме – рече дядо Стоян радостен, – че ако ни отворят...
– Добре – му отговори Добри, – ами ако не ни отворят...
– Не вярвам – додаде майка му, – аз като че ми шепне нещо на ума, че ще ни отворят и ще ни подложат биля и шарената възглавница.
– Дай боже – й отговори син й весело, – чул те господ.
– Абе и аз да загатна на баща й малко по-отдалеч – рече дядо Стоян, – ама не зная да не побъркам на работата...
– Чакай да опитам аз брода, че ти после гази – му отговори баба Стоеница, – че аз, като разбера от жените, ще ти кажа бива ли, или не да загатваш на баща й.
– Като е тъй, аз оставям на тебе работата, върши я, както ти стига умът най-добре.
– Сутре е понеделник, от понеделник се захваща сватовщината; аз ще се нарека пък сега за абяно бърдо и покрай бърдото ще отворя дума и за момата.
– На добър час! – рече дядо Стоян весело. – Знаеш ли колко ще ми бъде драго да видя снаха в къщата си? Първа рожба женим – рече той и тупна бабата си по гърба, скокна като момче и като че беше всичко свършено, извика: – Хайде иди сега на хорото и я сгледвай. Ти няма ли да идеш? – рече и на сина си.
– Ще ида, ще ида, и аз ще ида, ами другарите ги няма още.
Догде говореха това, Арапа залая къде вратника и един глас извика: „Хей, Добре! Тука ли си? Ела ни проводи, че тази ламя, дето е зинала насреща ни, иска да ни гълта...”
– Ето ги, че идат – извика Добри и изскокна на двора, за да въведе другарите си, а баща му и майка му излязоха на чардака да ги посрещнат.
Когато дойдоха на хаята, и двамата Добреви другари поздравиха Добревите родители с обикновеното „добър ден” и влязоха в собата заедно с Добри. В собата беше започнало да се смрачава, защото прозорците й бяха от стария крой, малки и с хартиени черчевета.
– Да излезем на чардака – рече Иван Дачов, – тука не е светло, а ти хайде бърже се стягай, че хорото се събра.
– Вън, вън да излезем – додаде и Дони Капнилов, чичовият син на Цвята, с когото Добри беше работил две години на бахча и двамата другаруваха от малки и досега.
– Излезте – им рече Добри, – догде се пременя – и като изскокна бърже, даде знак на майка си да се разпореди да почерпи другарите му.
Баба Стоеница, преди да й каже синът й, беше наточила зеленото гърне с вино и дядо Стоян нарязал една паница пастърма. Когато излязоха Добревите другари на хаята, баба Стоеница ги покани да се качат и да седнат на одъра, на шарените възглавници, които бяха наредени околовръст, и одърът беше постлан с една пъстра вълнена четворна черга.
– Заповядайте горе – им каза Добревата майка, – догде се стъкми и Добри, че ще идем и всинца на хорото.
– Ще седнем – рече Дони Капнилов, като се качаше на одъра, – ама Добри трябва да побързва, че окъсняхме; хорото трябва вече да е заиграло – и извика: – Побързвай, брей, Добре, побързвай, че окъсняхме; чувай, гайдата свирна!


1 Водник се казва мястото, дето са забити кукести клечки в стената, на които се качат котлите с вода, отгдето си е получил и името – водник.
2 Момците чешат дреб и вретено и дават на момите да им запредат, а после те сами се мъчат да предат.

2***image

– Готов съм, готов – се обади Добри из собата, – вий там слушайте дъртите какво ще ви кажат: ето и аз скоро ще дода.
– Канете се – рече дядо Стоян и сложи пастърмата с паницата пред момците.
– Ето ви и вино – додаде и старата, като турваше гърнето пред тях. – Вий сте наши хора, няма да ни подирвате, канете се... Да ида и аз да се стъкмя. Дядо ви Стоян ще ви придружава, ама не чакайте да ви кани: хапнете си, сръбнете си, да имате сила да играете – изрече бабата и влезе вкъщи.
Добревите другари бяха дохождали много пъти у тях и не се свеняха от къщните му, захванаха да закусват крехката пастърма, като канеха и дяда Стояна, който за компания не се отказа. След малко гърнето почна от дяда Стояна и обикаляше между троицата.
– Виното ви тази година – рече Иван Дачов – го бива; не ще ли му извъртим една сватба? Добри е две години по-голям от мене, да поведе крак, че да има и за нас ред.
– Ако е рекъл господ, и то ще бъде – му отговори дядо Стоян, – това сме говорили днес и ний с дъртата.
– Трябва, трябва да го обулчите – додаде и Дони Капнилата, – той тази година добри пари спечели, а господ даде и жито, и вино, и ракия, само здраве да е; женете го вий него, женете, че да не ви доведе някоя сръбкиня... Знаеш ли колко го обикалят?
– Ще го женим – се обади и баба Стоеница из пруста, – ами още не сме му отбрали мома. Похвали ми някоя, там от вашата махала или комшийка, или роднина – ти имаш и комшийки, и роднини.
– Да ви похваля, бабо Стоенице, ами кой знае ще я харесате ли. Ти си май махнаджийка, а и Добри не пада по-долу от тебе.
– Че нали е казано – додаде дядо Стоян, – „крушата не пада по-далеч от дървото си”.
– Не съм аз махнаджийка, ама искам нещо хубаво, умно и работно, дето ходи из къщи, все да пее, а като я поведе, който ги види, да хълцукне и да каже: блазе на тази майка, дето ги е отхранила.
– Бабо Стоенице – извика Капнилата от хаята, – чуваш ли?
– Чувам, чувам – се обади Добревата майка, – казвай!
– Чичовата как ти се струва?
– На кого ти чича?
– На Никола... Цвята бе, не се ли усещаш?
– Че отде я пък налучка? Сякаш че си бил на ума ми!
– Хъ!... Не ще я налучкам? Знаеш ли, че луда лудей за Добря.
– Що думаш? – се обаждаше баба Стоеница, като си опасваше шарената престилка.
– Истина ти казвам... Белким ти хич нямаш хабер от тази работа?
– Нямам, зер – казваше бабата отвътре, а по гласа й се познаваше, че й е драго.
– Де нямаш, де!... Ами какви нищелки си дирила преди няколко дена у тях?...
– Белким и туй знаеш? – му отговори баба Стоеница и хвана да се смее. – Нищелки, ами че ний, бабите, нали с нищелки, бърда, ватали, укрепалки и други женски джунджурии имаме работа? Ходих да им искам да заем бре, че моите се състригли, ваджиите.
– Знам аз, знам, ами хич не се бавете, че има и други да се готвят... Да не останете само с канението си?...
– Хайде бе, Добре, какво беше туй кичене? Белосваш ли се? Какво е това маило?...
– Бръснах се бе, че затуй се позабавих – рече Добри, като излязваше на хаята вече готов и стъкмен.
– Аз пък колко пъти съм се опитвал да се бръсна сам и не можах да се науча, и толкоз! Струва ми се, че все ще се порежа. Вярвай бога – завиждам ти...
– Бабо Стоенице – извика Капнилата, – готова ли си? Хайде, ний ще тръгваме...
– Идете вий, идете; аз ще се позабавя – му отговаряше Добревата майка и като излезе вече пременена, каза им повтором: – Вий мене не ме чакайте, идете си вий ергенски, а аз ще дода по-подире.
– Хайде да те заведем и тебе – рече на шега Иван Дачов на дяда Стояна, – нали ще изгледваш снаха?
– Моето хоро аз съм го харизал на вас – на младите – му отговори Добревият баща. – Аз ще остана да вардя пък къщата и като се завърнат нашите от хорото, тогава ще изляза на пазаря, да чуя някоя нова; нашето хоро е пред Христовия дюкен, при черквата; там се събират вечер старците и чорбаджиите и си донасят новините.
Добри излезе с другарите си, а старите си останаха у дома. При излязванието баба Стоеница им каза:
– На добър час, хем добре изгледвайте, брей, че после да не намярвате махана на сватите!...
– С четири очи – изговори Капнилата, за да й допълни думата, и вратата хлопна подире им...
– Аз ще отида – рече баба Стоеница на мъжа си – у сестра си Пена и с нея ще идем на хорото да сгледваме, а ти недей оставя къщата сама...
– Иди – й отговори мъж й – и гледай да се срещнеш и с Николица, Цвятината майка, че ако ти се падне дума, загатни й.
– Знам аз – му отговори жена му, – знам – и като си натъкми басмата на главата и си обърса устните с бялата кърпа, тури я в джеба си, прекръсти се и замина.
Времето беше есенно, но сухо, а през тоя ден беше хубаво и ясно. Хорото се беше събрало на Сухата чешма от цялото село. Когато достигна Добри с другарите си, Цвята се беше вече уловила и беше на срещната страна, тъй щото погледите им се срещнаха през хорото. Тримата другари като стигнаха до хорото, по-младите ергени и коритановците се оттеглиха настрана и им сториха място, за да доближат до плетеницата на хорото. Герги Кехаята и Мустафа Сейменина, обръжени според тогавашния обичай, ходеха из хорото да вардят порядък и да не пущат всред хорото никого, тъй щото хорото изгледваше като един кръг, на който окръжността (играещите) се движи по такта на свирците, а около нея два-три реда хора от двата пола и от различна възраст стоят неподвижни – то бяха зрителите.
Цялото хоро със зрителите си се чернееше като галуново1 крило, защото в онова време както жените и децата, тъй и всичките моми, мъже и момци носеха сини димитни дрехи, а жените и момите – сини кичени осмополи сукмани, накитени като реса на дребни дипли и подплатени около долните поли или с шал, или със сукнен перваз, сшит от различни бои сукно, изшарено с коприна на цветя и разни птици или пък с клаподанена чипка, обнизана с разни пеперуди. Първите се зъвяха шеляници, от подплатата, а вторите – харджаници, от харджевите – чипките. Салтамарките на момите бяха от син тънък и мек шаяк, с тесни и до ябълките дълги ръкави; дрешката стигаше до долнята част на пояса. Под тях носеха или безръкавни елечета от китайка, с извити пазви, или доламички до пояса, тъй също с извити гайтанлии пазви и капаклии ръкави, на които шарените капаци се подаваха пред ръкавите и им закриваха ръцете до коленцето, отдето захващат пръстите. Както елеците, тъй и доламичките отпред бяха изшарени с черно копринено битме, на криволици и цветя. Тогава момите се опасваха с тревненски шарени колани и кимери, на които шарените три сукани ресни се спущаха от лява страна на бедрото и висяха както днешните офицерски сирмени пюскюли от поясите им. Престилките бяха червени, тъкани от тънка вълнена прежда и шарени с различни шарки при тъканието. На главите си носеха шамии – басми, които купуваха от Оряховица от търновските манифактураджии, които в онова време държаха цяла чаршия около джамията и Сахатя и се зъвяха купци, а стоката им – купе. На краката си носеха черни пантофи, зиме и есен, а лете жълти сафтенени чехли, на ръцете си гривни и връхели, а на пръстите – сребърни пръстени с разноцветни камъни. Тогава момите си плетяха косите на две и ги спущаха на гърба си. Имаше някои, които имаха много големи и дълги коси; те пък ги плетяха в една и нарочно ги носеха, за да им се чудят, но те бяха в цялото село няколко.
Свирците на днешното хоро бяха жеравненските цигани дядо Алия Петрито, син му Менко и братовият му син Ахмед, който биеше тъпана, а те свиреха с жеравненски гайди със затулени ручила. По-старите жени, от които повечето бяха дошле да сгледват, едни – моми за снахи, а други – момци за зетьове, и около тях – булките им, повечето с деца на ръце, и сестрите им – жени, се бяха наредили на южната страна на хорището, гдето в онова време мястото беше възвишено и от него се обгледваше цялото хоро. Малките момчета и момичета, които от възрастните зрители, що бяха обкръжили хорото, не можеха да гледат играещите, бяха се накачили по околните неполесени плетища и постоянно дигаха врява, за което често се усмиряваха от старите баби. А стопаните на плетищата ги пъдеха, да не им повалят плета, защото някои немирници, като се улавяха с две ръце отсам и оттатък в коловете, клатеха целия плет и се мъчеха да свалят другите. Някой път и самият кехая отиваше да ги разгони, но щом ги оставеше и влезеше в хорото, те пак се покатерваха като маймуни. Яла война водеха стопаните на плетищата с тая неразбрана боса команда.
Когато се възви хорото и Цвята с другарката си Звезда Мирчова минуваха край Добря, той се улови до нея, а до него и до Звезда се хвана другарят му Дони. Дони и Звезда се либеха още от малки, а Добри беше залибил Цвята преди две години.
В онова време беше обичай, че момите не даваха китките си на момците – това се считаше неприлично, – а момците сами си ги вземаха от главите им. Момците, като знаеха, че двамата другари либят двете другарки, никой от тях не се осмели да земне китките на Цвята и Звезда и освен туй на Добря и Доня твърде не им се газеше овесът. За малко оскърбление те бийваха человека, догде, както казват, прореве на господя магарето; затуй момците на всичките, току-речи, моми обраха китките, догде обиколи два-три пъти хорото, а Цветината и Звездината стояха на главите им, догде любовниците им не им ги взеха.
Когато се уловиха момците до либовниците си, майките им се събраха и взеха да си шушукат нещо. На момите майките се бяха събрали по-долу и си шушукаха и те. Какво са разсъждавали и критикували тези майки, и досега никой не знае, но като ги гледаше человек в лицето, виждаха се, че и двете групи са задоволни.
Хорото заигра, завъртя се, разшари се с моми и момци и свирците само обикаляха извътре, свиреха с удоволствие, а играещите още с по-голямо удоволствие играеха на крехнатите хороводни свирни; тъпанът оживяваше всеки слух със своето тактично думтение. Около хорото се гонеха малките деца и се ловяха, някои се спъваха и падаха, но не плачеха, а бабите им викаха: който падне сам, той не плаче...
Арнаутинът Махмуд Сватанака2 обикаляше хорото с паралията на глава и на пресекулки извикваше: „Халва – халва... медена халвица!” Няколко момчета, бакалски синове, и такива, които се готвеха за бъдещи бакали, продаваха около хорото мокрени стафиди с кратунени капуни и керемидени драми. Около тях и около халваджията често се намярваха деца, които хленчеха и теглеха майките си за престилките или бабите си за скута, за да ги заведат при халвата и стафидите и да им купят. Някои по-едри деца, купили вече, ядяха, а други, които нямаха с какво да си купят, молеха им се да дадат и тям, а някои си и грабваха нещо из ръцете им, като видеха, че с добро не им дават. Някои баби, които нямаха при себе си пари, за да купят на внуките си халва или стафиди, често се караха на халваджията и на момчетата, дето са дошле да им разплакват децата. А някои даже шепнеха на плачущите за халва: „Тя не е хубава, баби; той е въшкав и в халвата му има въшки.”
Пред черковния дюкен, който държеше Марин Пуюв, на дебелия кириш бяха насядали старците и чорбаджиите, а в средата им – поп Нико Иконома. Те приказваха за селски работи, а най-вече за унгурската буна, според разказите на градинарите, и как Московецът победил генерала Гергея и ги разпръснал. В разказите имаше много чудесно, като: унгурите пущали дим, че упоявали русите, хвърляли чатал синджир кумбари, имали отровни куршуми и др. т.
– Тези нали от тях бяха, дето ги биха на моста, да ги земне дяволът – рече Иконома. – Те удариха поп Христа във веждата с бастун, но им платиха... догде отидат до Кесарево, двама умрели от боя3.
Други разказваха пък как сърбите ходили да помагат на немеца против унгурите и като се върнали, донесли много злати работи, а пък те биле пиринчени ключелници, които сърбите къртили и грабили от вратите из Унгария. Как Тасо черибашията от Бялград ходил с хиляда души цигани конници и конете биле обкичени с всякакви звънци, за да плашат унгурите, но маджарите като им хвърлили една кумбара, циганите писнали и се разбягали като яребици. Приказваха се и други, слушани от градинарите разкази, от които много бяха истински, а имаше и преувеличени от фантазията. Хорото този ден беше голямо, но пак като обикновените; извънредно нещо не стана, само че трая повече, защото имаше добри свирачи.
Хорото в онова време се разваляше, щом хване да засяда слънце. И този път, щом се скри слънцето зад Арбанашкото бърдо, момите се пуснаха и на тумби тръгнаха къде махалите си, а след тях – и старите, и децата. Някои от момците отидоха подире им, за да ги изпращат къде домовете им и да ги посрещнат, кога се връщат от кладенците с пълни бели менци; да им напият водата, защото тогава момите, щом си отидеха от хорото, грабваха кобилиците с белите котли, затъкваха пресни китки и отиваха на кладенците за вода, а момците ги посрещаха в улиците и често, без да им се пие вода, мъчеха се да пият от белите медници, като възпираха момите и да приказват.


1 Галун наричат черния гарван.
2 Махмуд Халваджията беше от скопските села, държеше в гр. Горна Оряховица дюкен, а продаваше и в Лясковец. Петнайсет зими той дохождаше редом в Лясковец и понеже наричаше всекиго сватанак и момите – свати, и него го зъвяха сватанак и тъй го викаше всеки. Той беше весел, свиреше като славей с листа в устата си, надскачваше се с момците, хлъзгаше се по леда, знаеше имената почти на всичките момци, моми и ученици и даваше често и на вересия халва и салеп. Хоро и сватба зиме не биваше без Сватанака. Добри пари спечели той от Лясковец.
3 Една чета унгури в 1849 г., бежанци из Австрия, додоха в Лясковец на Лазарската събота и искаха да им дадат коля, за да се возят до Кесарево. Хората бяха на работа, а субаша го нямаше в село. Чорбаджиите им казаха да чакат до утрината, те се разсърдиха и удариха поп Христа в челото с един бастун, но на моста селяните, като видяха попа окървавен, впуснаха се, разсипаха 3–4 снопа топоришки от дюкените и с тия сапове тъй ги биха, щото ще приказват и на оня свят. И така си заминаха пешки и пребити.



Продължението, на следния адрес:
http://www.znam.bg/com/action/showBook?bookID=1479&elementID=1407531778§ionID=5






Гласувай:
4
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: grigorsimov
Категория: Политика
Прочетен: 14950719
Постинги: 3859
Коментари: 6840
Гласове: 7747
Архив
Календар
«  Септември, 2021  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930