В атеистичното време и особено сега, когато страшната буря на безбожието отминава, оставила след себе си опустошения, Бог чука на всяка човешка душа по някакъв начин. Отваря му този, който търси смисъла на краткото си земно странстване, а душата му изгаря от копнеж за непреходното, вечното”.

С тези думи монахиня Валентина завършва последната си книга за българските новомъченици в най-ново време. Безспорно тези думи важат най-много – за отец Георги от Жегларци, за чийто изповедническият подвиг тя е писала не в един, а в два тома...

Има хора които трябва да се видят на живо, хора за които трудно може да разказваш, хора които можеш да почувстваш напълно само в личен контакт. Затова реших да напиша няколко думи за отец Георги, вместо да преразказвам гостуването си при отеца, заедно с други вярващи...

Житейския път на свещеноиконом Георги Стоянов Пеев е наистина много интересен и изпълнен с много събития, но едно преразказване на житието му, не може в пълнота да ни открие величието му. Заради доблестното отстояване на вярата в атеистичното време и заради примерния му живот на ревностен йерей на Църквата Бог го е удостоил с велики дарове. Отец Георги е бил закърмен с християнските добродетели, още от малък - лелята на баща му е била монахиня. Самият той казва „От дете радостта на живота ми бе вярата”.Общуването с него е много благодатно. Думите които използва са прости и разбираеми за всички, а размислите му за духовния живот са чудни:

 

„Духовното дело е много трудно. Аз съм вадил пясък, чукал съм чакъл, тухли съм пекъл, мъкнал съм тежести, но като се умориш, почиваш си. 

 

А за духа почивка няма. Аскезата е ежечасна и ежеминутна. Какво да кажеш, как да постъпиш, как да разпознаеш духовното край теб, да следиш за храната си, за телесната чистота, за чистотата на помислите и на сърцето... Ами молитвата! Това е тежък труд. Дяволът най-много се старае там да ни удари, защото там е пряката връзка с Бога. Мисълта ти все бяга, сещаш се за „многоважни" неща, омалява ти да стоиш в съсредоточие... А най-трудно е да събереш ума и чувствата си и да влезеш в сърцето с чиста безпределна вяра, че Бог е с тебе и те чува, и тогава да молиш от все сърце и душа... Е-е, нима е лесно всичко туй! И няма край, и няма спирка. Но, когато заживееш така, то ти се услажда и вече не можеш по друг начин...”.

Още от малък вярата му била много силна и искрена и затова Бог винаги му е помагал. Ето няколко случая от детството му за които обича да си спомня:

 

„Нашият Бог като добър Баща не само се вслушва в молитвите ни, но и чете в сърцата ни. През 1953 г. брат ми Атанас беше войник. Получихме писмо, че ще ги уволняват чак през януари другата година. Беше по Димитровден. Исках за Коледа да си дойде. Вечерта се помолих на Бога простичко, от сърце: Господи, за Тебе няма нищо трудно и невъзможно. Моля Те - по един или друг начин направи тъй, щото бате Атанас да си дойде по-скоро. Имах силна вяра в Бога. Толкова силно вярвах и чувствах Бога, че щях да хвръкна. След три дни, като видях бате Атанас на входната врата, краката ми омаляха и седнах. Разплаках се и мислено благодарих на Бога. „Боже. Боже, аз съм голям грешник, а какво направи Ти за мене грешния...”.

 

Като се успокоихме, бати разказа как по човешки са се наредили нещата за три дни. Разбирате ли сега, аз на Димитровден, като получих писмото, нали се помолих. Молитвата вече е чута и Бог действа. Човешкият ум е духовна субстанция, свързана с Бога. Той реди нещата и ний по човешки ги приемаме. Още на другия ден след Димитровден събрали ротата, където служел бате, и дружинният казал: „Атанас Стоянов Пейчев, пет крачки напред, марш!". Заедно с друго момче ги пратил в болницата, където лежали, да ги прегледа лекарят. Те се приготвили, взели си багажа, защото можело да ги задържат там. Намерили ги здрави. Оставало им още четири месеца, но им казали: „Айде, отивайте си. Свърши се службата ви”.

 

Виждате ли как по човешки се нареждат работите. Някой може да рече, че случайно е станало, но вярващият друго знае. Бог чува молитвите ни, когато са от душа и от чисто сърце.”

Другата случка е свързана с поста:

 

„Телесният пост с голяма сила. Той очиства тялото и сближава душата до Бога. Постът дава голяма сила. На мене как не пречеха, какво ли не ми правеха невярващите управници в селото, но Бог ме запази. Не допусна нещо да ми се случи. Даде ми сили, дух да говоря истината и да не отстъпвам от правдата. Но аз не изоставих поста...

 

Постът и молитвата са светила, които водят към Бога. Аз на три пъти съм предупреден от нашия Господ за значението на поста. Когато живеехме в Северна Добруджа, ми се случи следното: Тогава бях на 15 години. Край нашето село Караманкьой минаваше река с много риба. Един ден бате наловил много риба от бялата. Баща ми и всички се изкушихме, дояде ни се, а беше през Великия пост. Тате каза: „Айде опечете да хапнем, дядо Господ ще ни прости? Вижте, пак е вяра го казва! Нали апостол Павел пише, че който яде, за Господа да яде, които не яде, за Господа да не яде...

 

Така направихме и ние. Бяхме голямо семейство, 7-8 деца, баба, дядо, баща, майка. Едни ядоха, други не ядоха. Аз бях в групата, която яде. Нахранихме се и си легнахме. Като ме започна една болка в стомаха. Не мога да я опиша. Не минава от нищо. Дойде ми наум и се помолих в себе си: „Боже, прости ми. повече няма да ям риба през пости". Болката ми моментално изчезна. Оздравях.

 

Но за жалост се оказах слаб. На другия ден брат ми пак опече риба и ме кани.

 

- Геньо, хайде да ядеме.

 

- А-а, аз снощи си изпатих.

 

- То батевото, е било от друго, бездруго щяло да те боли, яж уверявам те.

 

Пак се изкуших и ядох. Играхме до вечерта, нищо ни нямаше. През нощта уж заспах, но по едно време отново иде болката, три пъти по-силна. Мислех си, че умирам. целият бях във вода. Мама и баба ме лекуваха, но нищо не помогна.

 

Тогава пак се обърнах с молитва към Господа: „Моля ти се Господи прости ми и този път". И изведнъж чувам шум, като от много води, фучи като издън земя. Нещо мина през мен и ми отне болката. Просветна пред очите ми. Виждате ли, колко милостив е Бог!”

Желанието му да стане свещеник било голямо, а вярата пламенна.В семинарията учил заедно със сина си. Обичал молитвеното пеене. През лятото работел тежък труд, за да спечели пари - вадел пясък от пясъчната кариера край селото. Случвало се, че тъкмо когато излезел от тунела, пясъкът се свличал, и го запушвал. Той си направил в пясъчната стена долапчета и там си държал учебниците. Всяка свободна минута се упражнявал да чете и пее. Като се изморял, оставял количката и започвал умствената работа. Още преди да отиде в семинарията си направил в къщата „домашен клир”. От махалата идвали да четат „правилото”. Молитвата и любовта към Бога били неговата най-съкровена същност...

Един от най интересните дарове които притежава о. Георги, който на мен ми направи голямо впечатление бяха неговите сънища. Бог много често му е „говорил” чрез сънища – а те не са били нещо специално един или два, а като, че ли някакъв съвсем нормален начин за общуване – да му даде пророчество за бъдещо събитие, да му разкрие някаква духовна тайна или просто да го укрепи духовно. Ето един от тях:

 

„Когато беше в разгара гонението на Църквата и свещениците, когато властта ме гонеше и търсеше всякакви начини да затвори храма в селото, да запуши устата ми на проповедник, сънувах следния сън: Вървя по пътя към къщи и виждам голям триглав змей. Незнайно откъде в ръката ми се появи мотика. Замахнах отляво, отдясно да го поразя, но не можах. Прекръстих го и казах: „В името на Отца и Сина, и Светия Дух". Когато втори път го прекръстих със същите думи, той се превърна в трима разбойници, черни и грозни, с брадви в ръце, които се насочиха към мене да ме посекат.

 

Тогава прекръстих себе си, като казах: „В името на Отца и Сина, и Светия Дух”. Вдигнах ръце молитвено към небето и запях Великото славословие на осми глас. Запях и полетях, започнах да се издигам с вдигнати ръце към Бога, сякаш земята не ме задържаше с нищо. Така се избавих от бесовското видение. Както летях към небето, виждам, че то се отваря. А там има една жена в бели дрехи, протяга ръце към мене и ми вика: „Ти си моят годеник”. Това беше Чистотата! С призоваване на Светата Троица и с кръстния знак се прогонват злите сили. Те са огън за тях”.

 

По молитвите на отец Георги са се случвали много чудеса. Не отказва да говори за тях, смята, че не трябва да мълчи, защото така се укрепяват слабите. „Цял свят да ме разубеждава, това което видях с духовните си очи, не се отказвам от него и ще го разказвам докато съм жив”. Смирението му е много дълбоко и искрено. Той твърди съвсем чистосърдечно „Аз съм една нищожна прашинка и чудото не е човешко дело, а Божие. Бог много си служи с простите хора и чрез тях прави чудеса, за да поучи умните, а това което е от Бога, се помни като че е станало сега. Дивни са делата Божии!”

А Бог се разкрива на чистите но сърце. На едно вечерно богослужение в храма дошло 7-годишно момиченце. Осветлението загаснало и пред тях се виждало ясно отворените царски двери и осветения олтар. Картината била чудна. Служещите свещеници били около престола. Отец Георги казал на момиченцето: „Виж там е царството небесно!” Детето се загледало с широко отворени очички, пълни с възхита, и отговорило: „Да, а това са пазачите му!”

Заради чистата му и непоклатна вяра и високия му молитвен живот отец Георги е получил дара на прозорливост. Ето няколко истории разказани от хора ходили при него да търсят духовен съвет:

Боряна Петрова разказва, че с приятелката си Христинка отишла в Жегларци при него. Тя представила пред него спътницата си, която за първи път идвала, той нищо не знаел за нея. Казала му, че тя е много вярващо и благочестиво момиче. От години приела да чисти и поддържа църквите в града, където я повикат. Отец Георги я погледнал, леко се усмихнал, и казал: „Много хубаво, много хубаво! Да чистиш храма Божи е много богоугодно нещо, но без покаяние и изповед нищо не струва! Покаянието и изповядването на греховете е най-угодно пред Господа. То чисти храма на душата...". Като си тръгнали обратно, дълго мълчели. Разговорът не вървял. И двете били покрусени от случилото се. припомняли думите, с които се обърнал към Христинка, погледа му, начина по който казал поучението. Развълнували ги неговата благост и любов, но и премерената строгост. А думите, с които отец Георги се обърнал към непознатото му момиче, били умилително точни и в „целта". Борянка знаела, че това момиче имало сериозен духовен проблем. Не можела да се реши да се изповяда и това я измъчвало. Ту изповедниците не я предразполагали, ту я разочаровали. Друг път не знаела как да се изповяда. От единадесет години била кръстена. Проявявала голяма ревност за чистотата на храмовете, но станело ли въпрос за изповед, моментално се отдръпвала...

Веднъж при него Боряна завела Станислав и Марина, родни брат и сестра. И двамата били мълчаливи по характер и още нищо не били казали за себе си. А о. Георги често подхващал темите на разговор „предузнавайки” духовните нужди на събеседниците си. Отец Георги повел разговор, обръщайки се към Станислав, с примери от физиката и астрономията, употребявайки научни термини. А Станислав бил геодезист, човек на математиката и точните науки. Той дълго търсел аргументи и искал от научна гледна точка да обясни религиозните въпроси Явно за него било много важно да намери „мост” за преход от светското мислене към християнската вяра. След това отецът прехвърлил вниманието си към Марина и Казал: „Маринке, виж колко дивно ни е сътворил Бог, с два крака да стоим прави стабилно на земята, с две ръце - да се обслужваме добре. А всяка ръка си има по пет пръста, а не по един или два. Какви чудесни творби извайва човек с ръцете си... Ами природата... Чудо! Има всякакви насекоми за чистачи, за украса...". А Марина била тогава доста неуверена, борела се със съмнението, изкушавало я унинието. Така естествено отец Георги между другото й дал полезен урок да не изпада в маловерие.

 

Интересен е и разказът на монахиня Валентина: „Лично аз пожелах за втори път да посетя отец Георги в Жегларци. Упорито звънях, но не можех да направя връзка по телефона. Тръгнах. без да съм сигурна, че е там. Като пристигнах с едно благочестиво християнско семейство, той беше до портичката. Първа се затичах към него, а той с блага усмивка ме посрещна с думите: „Знаех, че днес ще имам гости. Сутринта ми дойде тази мисъл в ума и сложих да сваря фасул на трапезата".

 

Още повече се изненадах, когато на младото семейство, което той не познавате, започна без всякакъв повод ла разказва за своя син и за неговия път в живота. Всичко до буквата съответстваше на точния отговор на въпросите, които те възнамеряваха да му зададат. Прозорливостта на отец Георги е несъмнена.”

Чудесата на прозорливост о. Георги обяснява просто и с голямо смирение. Казва: „Аз не мисля какво да кажа. Господ слага думите в устата ми. Нали знаете как го пише в Евангелието: „...не мислете какво да говорите". При отец Георги всички с естествено, като че ли някак ей между другото.

Вярата на отец Георги, пък е жива, дълбоко осмислена и непоклатима и затова не е била сломена по време на атеистичния режим. Когато го повикали в общината той им качал: „Пред вас стои свещеник стомана. Аз съм свещенослужител на Българската православна църква!” Запитан за неговите събратя които не са устояли по време на гоненията на комунизма – той не премълчава. За техните немощи разказва с много топла обич. Често в разказите му се преплитат думите: „Хубави хора бяха! Не устояха на сатаната”, и добавя: „За мене всички човеци са мили и драги"”. Не ги съди. Като слушаш разказа му за тях, имаш чувството, че той ги милва мислено и страда за тях. Комунистите принудили трима свещеници от района да си свалят расата, а отец Георги „произвел" осемнадесет. Църквата в Жегларци, построена в бащиния му дом, станала духовна школа. Отец Георги като дете се радва, че Бог го е призовал за такова „царско" служение на Божия олтар. Той казва, че Бог избрал своите ученици между рибарите от Галилейското езеро, а него от Караманкьойското. (край родното му село Караманкьой, Тулчанско, имало малко езеро и той много обичал от малък да лови риба там).

Когато искали да затворят храма в Жегларци той смело отговарял:„Това си е лично наш дом. Всеки стопанин си има право над къщата. Може да я направи кръчма или друго нещо. Аз като свещеник нямам ли право да си отворя един кабинет"? Не съм ощетил никого...” Притесненията били големи, постоянни, с години, но той не се „огънал". Поискали ключовете на църквата, за да я затворят, а той казал: „Вземете по един кол да строшите главата ми, иначе няма да вземете ключовете". Запечатили я, но той скъсал печата. Възразил: „Вашите печати пред мене не важат. Сто печата да сложите - все тая!”. На съд го викали в Добрич и това не сломило духа му... Не е осъдил нито един човек през живота си и тези, които го притеснявали за вярата. Наричал ги „братя”, за разлика от повечето християни сега, които не обичат дори събратята си по вяра, а какво да кажем за другите...

Служението на литургия от отеца, пък е безспорно онова нещо, което направи впечатление на всички. На колкото величествени или прочувствени литургии да е присъствал човек, то тези които ги води о. Георги са някак по-различни, някак по-благодатни. Всеки който е присъствал при него признава, че е усещал „по-истински” молитвата. Може би е така, защото каквото казва или прави по време на света Литургия о. Георги, го прави като че ли за първи път, внимателно с благоговеен трепет. Прави го още като че ли за последен път, като че се разделя с нещо много скъпо. Влага всичките си духовни сили...

 

За светата Литургия той самият казва: „Големи чудеса има на земята, велики творения. Погледнете слънцето, луната, звездите! Те са творение на Бога. А в светата Литургия е самият Бог. По-велико дело от нея няма. Бог дойде на земята да ни покаже как се съчетават тленното с духовното. Дойде чрез светата Дева Мария безсеменно, възкръсна от гроба, без да повреди печата, влезе при светите апостоли с тялото, без да отвори вратата. Това се казва ново творение. При Второто пришествие такива ще станат човеците - нетленни. Стена, врата, няма да им пречи, както на ума не пречи нищо...

 

Седим си тука, телесните ни очи виждат баира отсреща, а с духовните виждаш София, Америка и какво ли още не. Бог дойде да очисти, да спаси човечеството, та като дойде времето, това тленно временно тяло да стане ефирно, вечно. Туй чакаме. На това се надяваме... Така и ние в светата Литургия разкриваме вярата си в Бога и водени от нея, забравяме трудностите, дори ако сме хулени, добиваме сили и се молим. Горко на ония, които са били свидетели на чудеса и не са повярвали. „Горко ти, Капернауме...". В Капернаум Бог направил най-много чудеса и пак поискали личби от небето.

 

Бог, като дойде на земята, научи хората да се покайват за греховете си. Ние се каем и се молим най-силно в светата Литургия. Небето и земята се съединяват в неразривна връзка. Светият Дух претворява виното и хляба, в Кръв и Тяло Господне. Велика тайна! Велико чудо! Небе и земя са в едно. Бог е с нас... Бог не дойде да спаси човешкото тяло от страдания и мъки. Те са очистващи. Той дойде да спаси човечеството от смъртта, от дявола. Затова вярата ни е спасение за вечен живот. Хлябът го ядем всеки ден, но пак сме гладни. Така е с душата. Днес се молиш, утре тя пак иска. А светата Литургия засища душата и я храни за вечен живот...”

Ревността по Бога прави отец Георги не само благочестив и смирен, но и строг и много взискателен в духовните дела. С особено внимание се отнася към литургичните текстове и съвестното изпълнение на задълженията на църковните служители.

 

Сам разказва как мъмрил своите църковници. „ама  здраво". Клисарят дошъл с голямо закъснение и казал: ,Е, е, свършихме си домашната работа и вече можем да отидем в църква да си починем. Нали няма хора, сами сме си". Отец Георги възразил: „Ами Бог! Нашият Господ Иисус Христос не е ли тук? Литургията е свято дело. Сам Господ ни посещава. От Него срам нямате ли? Нямало хора. Ами ние какво сме? Другите ги няма, а ние какво правим тука? Ние по-голям грях правим от тях, защото сме тука и недостойно служим. Това да не се повтаря!”

Литургията на която присъствахме, и после разговора с отеца, със сигурност оставиха дълбоки следи във сърцата на присъстващите. Отец Георги безспорно е един съвременен подвижник. Въпреки, че е на 84 години живота му в духовен и телесен пост и постоянна молитва не е загубил своята динамика, а енергията и усърдието което влага в служението си като свещеник е достойно за благородно завиждане от по-младите му събратя. На лицето му винаги сияе една усмивка облагодатена свише...

Това което ми остана като най-голяма поука от срещата с о. Георги беше, че най-важното за един християнин, за да се чувства щастлив, като такъв, е да осъзнае значението на призванието си в Църквата, независимо дали е свещенослужител или обикновен вярващ. И когато се отнасяме сериозно към него, непременно ще почувстваме Божията благодат в пълна сила...

Използвани са откъси от книгата на монахиня Валентина Друмева „Български свещеници пострадали за вярата в най-новото време” том 7

автор и снимка Явор Георгиев

Сега са на изчезване. Моля автора да се помоли, да отмине тая беда. Всъщност, авторът "вижда" как вярата се завръща. Да. Особено при безбройните бездомници и просяци, и мутри, и престъпници. И в продънените, рушащи се църкви. Лъжата не е от Бога.