Синът служел в Чечня, в неголемо поделение, недалеч от Грозни. Войната не е щедра на радости, но ето и радост, - дошла майката не един войник. Командирът освободил момчето, да се видят с майка си, да поговорят и се поразходят из гората. И те говорели, ходили, и се отдалечили доста от военната част. А като се върнали, поделението вече го няма. Унищожили го чеченците, и зверски се разправили с войниците. А ако не била тази разходка...

Майката си отишла, сина превели в друга военна част, да дослужва. И ето, накрая, синчето се върнало. Радост голяма за майката и дълги разговори край масата.

Ех, майко, ако не беше дошла тогава, нямаше сега да седим заедно.

- Кога съм идвала, - с недоумение попитала майката. 

- Ами, тогава, когато унищожиха поделението ни.

- Какво говориш сине, - погледнала го със страх майката, - не съм идвала при тебе.

И наистина не била идвала. И не се били разхождали със сина си по гората, и не го прегърщала на прощаване. Но на този разказ може да се вярва, понеже самата майка го разказала на свещеника. Не била ходила в Чечня, но се молела непрестанно на Ксения Петербургска, която заради майчините молитви със сълзи, отвела сина и встрани от страшната беда. Тя самата се явила в образа на майката, и тя го спасила от верна смърт.  
От книгата "Святая блаженная КСЕНИЯ Петербургская"  
http://www.logoslovo.ru/forum/all_1/topic_21491/  

Превод, Григор Симов