Докарваха продукти: хлеб, ориз, моркови, месо — и тя хранеше работниците. Но дойдоха Великите пости. И пак си докарват, както обикновено, месо, ориз — и всичко останало. А Анна пита: — Нали сега вече са Великите пости, а вие сте вярващи!? Как ще ядете месо през постите? На мен даже не ми е удобно да го варя. А бригадирът казва: — Това не е твоя работа. Вари, — мъжете работят и трябва да се хранят. А ти, ако не искаш, не яж! Идват мъжете на обед, те бяха десет човека, а Анна вече е сварила супа с месо, както и бяха заповядали.

Но все нещо в душата, не и е на място: — Как ще ядете? Нали сега са пости. И си влезе в кухнята, където над масата висеше икона. Мъжете се посмутиха, и само Иван, «смелчагата», взе кърпа, качи се на пейката и се смее: — Еми, ето ние сега ще завържем очите на “Богчето“, и Той няма да види, че ще ядем месо. И така няма да имаме грях! Каза, и превърза очите на иконата. А стопанката не видя нищо от това, което каза и направи Иван.

След обяда «смелчакът» започна да развързва иконата, с думите: «Ето, Богчето нищо не видя!» А Анна Ивановна го видя и викна: — Какво правиш Иване? Откачил ли си?! Бързо се моли за прощение… И му се накара, както умееше. А Иван само се смее: — Ако има Бог — нека ме накаже. Ето, на нас всичко ни взеха, и всички ни изпоизселиха — и Бог никого не наказа. И къде е тогава Той, - Бог?.. Аз вече не вярвам, че Го има.

Когато Иван си отишъл у тях, разказал на жена си Евдокия, какво е направил. — Леле, лелеее! Какво си направил! Моли се за прошка! Кай се! — изплашила се тя. А той и на нея повтарял същите думи, които казал след обеда: — Еми, ако има Бог, нека ме накаже.

— Какви ги дрънкаш?! — започнала да плаче жена му.

— Не плачи, Евдокинка, ако пастрадам, да пострадам, но поне ще разбера, има ли Бог.

Ето до какво умопомрачение може да се стигне, да моли наказание от Бога!..

Итака, Иван си легнал да спи. Сутринта стопанката става, да си върши кухненската работа, а след нея става и стопанинът Иван, щрака клечки кибрит и се опитва да запали керосиновата лампа… А жена му се чуди: — Защо палиш лампата бе Иване? Не виждаш ли че слънцето вече изгрява и е напълно светло. — Какво ти светло — тъмно си е! Клечката му гори в пръстите, а той не я вижда и вади друга клечка. Тогава жената му взема кибрита, запалва лампата пред очите му и го пита: — А сега виждаш ли? А той само опипва масата, на която е лампата. И нито кибрита, нито слънцето, — нищо не вижда. За него настъпила тъмна нощ.

Жена му изтръпнала и заридала: — мъжът ми ослепя! Тогава Иван разбрал: Господ му е отнел зрението. И заплакал Иван: значи има Бог!

— Да отиваме веднага в болницата! — казва жена му. — Защо да идем в болница? — Бог ме наказа и болницата няма да помогне… Евдокия паднала на колене, да се моли пред иконите, за мъжа си. — Какво плачеш, — казал Иван, — аз сам си го изпросих, и ето че наказанието дойде.

А следващата нощ, на сън той вижда, точно от същата икона, над която се бе присмял, - Спасителя, Който му казва: — Ти ми завърза очите — и Аз на тебе ти завързах очите… Ето, това е.

А когато минаха 40-те дни на постите , — очите му се отвориха. Явно, жена му усърдно се е молила. А Иван стана такъв проповедник, че не можете да си представите!

Това се случи 1932 или 1933 година, на север, в Томска област — в Наримския край, където изселваха хората.

http://www.logoslovo.ru/forum/all_1/topic_14077/

Превод, Григор Симов