Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
26.10.2008 20:29 - ...4-та част, Принудително връщане в България, – за трети път! – 1974 г.
Автор: grigorsimov Категория: Политика   
Прочетен: 3549 Коментари: 2 Гласове:
0

Последна промяна: 24.12.2008 20:28


 Оставаше вариантът, да нападнем и обезоръжим конвоиращите ни към България милиционери, в някакъв напълно отчаян и обречен "щурм", но въобще не можехме да знаем, каква ще е реалната обстановка, за да имаме какъвто и да е план и готовност! В такива случаи, се разчита на всяка случайна възможност!...  

Чаят "трепач" и връщането ни в България

Веднъж Гошо каза, че ако се накиснат в гореща вода два пакета цигари и престоят, не помня колко дни, и след това "водата" се изпие, се получава жълтеница (или симптоми на жълтеница)! И понеже жълтеницата е заразна, най-вероятно ще карат "болния" в болница, а от там, естествено може да се избяга по-лесно!

Реших да опитам. Така и така, реален шанс за бегство нямаше. Не помня колко дни киснаха цигарите, и на местоработата си, почнах да пия "чая трепач"! Сигурно подобен чай, само с една цигара е вреден, а какво остава, с 40 ?!

Още с първите глътки усетих, че това чудо, много пари и стяга устата и гърлото, и макар да бях решен да го изпия, без да се замислям, все пак си помислих: Ако изпия целия буркан, или ще се отровя, или изобщо няма да мога да ходя, а камо ли да бягам! Тревожното парене в стомаха, ми помогна да се откажа, макар и с малко закъснение, от неразумния експеримент, и колкото можах, повърщах за да намаля пораженията от ужасната отвара!

Слава Богу, в следващите дни не забелязах никакви последствия, но покрай машината, на която работех, и зад която повръщах, цял месец се носеше ужасна смрад!

Вече минаваше година и присъдата ни свършваше! Почти се бях отказал от варианта, да си издействам по-голема присъда, поради отрицателното мнение на по-стария затворник от Ловеч, а и затова, че трябваше да извърша реално престъпление, за да заслужа присъда, примерно от 5 години, каквато ми беше нужна! Оставаше варианта, да нападнем и обезоръжим конвоиращите ни към България милиционери, в някакъв напълно отчаян и обречен "щурм", но въобще не можехме предварително да знаем, каква ще е реалната обстановка, за да имаме какъвто и да е план и готовност! В такива случаи, се разчита на всяка случайна възможност!

В цеха за тракторни и автомобилни джанти, в който работехме в затвора, – направих "кама" от парче ръчна ножовка! Ножовките им бяха твърди и златисти на цвят, но много чупливи, – което разбрах по-късно!

Получихме цивилните си дрешки, които предишната година ни бяха дали колегите от нишкия затвор, и а зскрих камата в чорапа, под десното си стъпало! Трябваше да отидем, – от сградата, в която ни дадоха дрехите, и ни снимаха, – до основната сграда в рамките на затворническия комплекс. Гошо вече бе там. Мен ме съпровождаха двама надзиратели, и за беля, още с първите крачки, поради прегъването на стъпалото, камата се пречупи на две и парчетата започнаха да дрънчат едно о друго, при всяка крачка! Получи се ужасно положение! Ако откриеха камата, естествено щяха да ме пребият! Опитвах се да ходя така че да не се чува дрънченето, и някак си успявах! Стигнахме "благополучно" в сутеренния етаж на основната сграда, където заварих Гошо! Останахме сами, и докато чакаме да ни извикат за конвоирането, се събух и с облекчение изхвърлих двете парчета от ножа!

Бях облечен изцяло в черно, и Гошо прие това, за лоша поличба! Той пък нямаше горна дреха и затова му дадох, нова, бяла, домашна, вълнена жилетка, с дълъг ръкав.

Пред портала ни чакаше малко милиционерско микробусче (викаха му, Мбрица), което отпред имаше два реда седалки, а отзад закрита кабинка за арестанти. Бяхме с белезници, с ръце отпред. Мен ме "разположиха" на задната седалка, между двама милиционери, а Гошо остана сам отзад в кабинката. Мислех че ще ни карат на гарата, но те бяха измислили друго! Щяха да ни карат директно с колата, около 300 километра, до Димитровград (Цариброд), на българската граница! Това беше изненада и нов удар за нас, защото силно намаляваха, и без това нищожните шансове за бегство!

След неколко часа път, започнахме да се преструваме на гладни, с надежда да се отбием в некое крайпътно заведение! Това не стана, а ни купиха храна с малкото пари които бях изкарал в затвора. Спряха колата и ме преместиха отзад при Гошо, за да хапнем. Бяха ни купили хлеб, наденица и по една бира! На мен въобще не ми бе до ядене и пиене, затова въобще неможех да преглътна нито един залък, но накрая, насила отпих една глътка бира, понеже ни наблюдаваха и щяха да разберат, че симулираме.

Преди пак да ни разделят, казах на Гошо: – "Аз съм до Димитровград"! А той: – "Аз стигна ли в България, в знак на протест, ще си извадя очите"!!

Неговя "избор" ми се видя доста по-откачен и неприемлив, но не случайно е казано: "Не намирай кусури на другите, а гледай своите"! (Споменавам това, заради последвалото развитие, с мен, неколко години по-късно!)

"Наядохме се" и заехме пак местата си. По-нататък измислихме нов претекст. Искахме да спрат некъде, да ходим по нужда! Но конвоиращите ни милиционери, бяха добре инструктирани и никъде не спряха, а чак когато влязохме в Ниш, ни вкараха в Милицията!

В Ниш, след като ни качиха отново в катафалката, явно, не са затворили добре вратата на кабинката, където бе Гошо! Вече се беше стъмнило и на светлината на уличните лампи, той забелязал, че в процепа на вратата, вече не се вижда резето!

Движехме се по "Съчевачката клисура", между Ниш и Бела паланка. Само скали и много тунели, като от десно долу някъде бе река Нишава. Изведнъж чухме силно трясване! Милиционерът, зад когото бе прозорчето към кабинката, се опита да запали лампата в кабинката, за да види какво става, но лампата не светна. Продължиха да карат още малко, докато намерят отбивка. А като спряха и отвориха задната врата, вътре нямаше никой!

Гошо бе скочил в движение, с белезниците на ръце, макар че колата караше много бързо, и едновременно бе бутнал та затворил вратата, и това трясване бяхме чули!

Обърнаха колата и тръгнахме назад, но неможаха да видят нищо, защото фаровете осветяваха само асвалта! От десно, високи скали и нагоре не се виждаше, а от лево пак скали и долу някъде бе реката, но в пълна тъмнина!

Въобще нямаше смисъл да се опитват да го търсят и затова се върнаха още назад за да излязат от клисурата и да могат да се свържат по радиостанцията, за да съобщят за бегството. Попитаха ме как е облечен, и аз, естествено, "промених" цветовете на дрехите му!

Бегството на Гошо, доста ме зарадва и ободри, и само си виках: Дано успее да се крие по-дълго време, защот страшно неприятно ми беше, не толкова че ни връщат, а че ще зарадваме комунистите!

В милицията на Цариброд влязох за трети път с белезници! Веднага ме настаниха в познатата ми килия, и тук трябваше да намеря начин да се самоубия! Повдигнах се на мускули, на прозорчето, за да разгледам, и там намерих парчета стъкла. Взех едно и го пречупих, за да е по остро! Исках да разрежа артериятя на една от ръцете си, – там където се проверява пулса! Там налягането е по-високо и няма опасност кръвта да спре да тече, след като изпадна в безсъзнание!

Започнах да търкам надлъжно, където е пулса, с парчето стъкло, но кожата също се движеше и неставаше нищо. Опитах да опъвам някак кожата на китката, пак нищо! Пречупих стъклото още веднъж, опитвах и на другата ръка, но не ставаше, защото търках не напреко, през сухожилията, а по дължина на артерията. Напреко през сухожилията щях да прережа само некои малки вени и предполагах, че нямаше да се получи нищо, понеже вече знаех за много подобни неуспешни опити.

Свалих от прозореца друго парче стъкло и продължих опитите, но със същя успех! Така опитвах около 5 – 10 минути, и отведнъж ми се доспа така тежко, сякаш съм изпил конска доза приспивателно! И още в момента прецених, че това е някаква екстремна, защитна реакция на организма!

Вече неможех да правя нищо. Ще спя, си рекох, и без това вече немога нито да мисля, нито да правя каквото и да било, а утре сутринта, ще видим! (А драскотините от стъклата, и след 30 години, още личат на ръцете ми!)

Сутринта, с по-ведър ум, реших все пак да видя "как ще ме посрещнат наще", след като Гошо бе успял да избяга!

Годината беше 1974-та, около 24-ти Юни. За трети път югославските комунисти ме връщаха насила в България!

"Посрещането"

"Наще" хубаво ме посрещнаха! Още докато ме караха с джипа, към заставата в Калотина, командващият граничарите (под)полковник, неколкократно с викове нареди на шофьора да спира, с цел да ме принуди да сляза, та да ме разстреляли! Намерил с какво да ме плаши! Аз седях невъзмутимо, и не слязох доброволно, за да не му правя това удоволствие, а те не ме свалиха насила, и джипа продължи.

Вечерта обаче, явно същият полковник, ми организира голям бой! В умивалнята на заставата в Калотина, където пренощувах след всяко връщане от Югославия, слязоха десетина войници – граничари, водени от един пълничък ефрейтор. Застанали в кръг около мен, и както бях с белезници отзад, започнаха да ме удрят с юмруци! Най активен бе ефрейтора и още двама-трима, а останалите, симулираха че удрят. Аз се държех на крака, с лека презрителна усмивка на лицето, въпреки силните удари (включително и "саблени", по врата) от които се олюлявах. Усмивката ми помръкна, чак когато един много силен удар в гръдите, ми предизвика аритмия! Стана ми тешко, – гърлото ме стягаше и пред очите ми притъмня, но още се държех на крака!

Поумориха се момчетата и един по един, гузни, се изнизаха. Остана само ефрейтора, който преди това ми бе разказал, че били много уморени, понеже току що се връщали от границата, където заровили едно германско семейство (А источногерманци постоянно правеха опити да избягат на запад, и през България)! Беше ми казал също, че жена му била от едно трънско село, та затова след боя, ме попита: – "Ще ме търсиш ли, като излезеш от затвора?" Отговорих му прямо: – "Ти въобще не ме интересуваш!" И действително, никога не съм мислел за лично отмъшение. Тези хора: – следователи, милиционери, надзиратели; – като представители и изпълнители, на престъпната комунистическа власт, – за мен бяха, нещо като "неодушевени предмети". Много добре съзнавах, че вината е в системата, а вината на всеки отделен изпълнител, е вторична. Затова, мислех само за смяна на системата! Знаех и виждах, че лошата политическа система, прави от нормални хора, – зверове!

Сега не помня, но вероятно този бой ме е амбицирал, та затова вече не мислех да се самоубивам! В ареста на Гранични войски, в Драгоман, престоях неколко дни. Един от охраняващите ареста, войници, дълго ме разпитва за Югославия и запада, и накрая каза, че и той ще бяга, щом се уволни. А по повод мои неволни изрази на сръбски, каза: – "Скоро от тук мина един, който беше напълно забравил български, и говореше само на сръбски"!

Без съмнение, ставаше дума за българина от Ловеч, изкарал около 7 години, юго-затвор! Това бе последното, което чух за него! Дано е още жив и здрав!


Седмо отделение 1974 – 75 г.

Този път в ареста на ДС, на Развигор, ме държаха само десетина дни. Там разбрах, че имам издадена задочна присъда, – 3 години, за бегството ми от затвора. Но междувременно бил подпален софийският районен съд и много дела, включително и моето, – за бегството ми от затвора, били изгорели. (След десетина години бяхме заедно в затвора с подпалвача на съда, – "Ван дер Любе", – както му викахме, но името му не помня)

След Развигор, пак се намерих в 7-мо отделение на Софийския затвор, и направо, в "подготвителната" килия за карцера! Там заварих ... Гошо Чепинеца! След като изскочил от югославската камионетка, скочил в река Нишава, с ръце в белезници, и без да умее да плува, в пълната тъмница, някакси подскачайки по дъното, от камък на камък, преминал пълноводната река, но неуспял да отвори белезниците и след три дни го хванали!  

В подготвителната килия, се чака заповедта за наказание, – карцер! Това бе законен начин да се удължи карцера, който иначе бе максимум, 2 по 14, т.е. 28 дни. Разликата от карцера е само това, че в карцера дават през ден малко чорба, а в "подготвителната", всеки ден, както на всички неработещи затворници. Всичко друго е еднакво, включително това, че се спи на пода, без никаква завивка или постелка! Само вечер дават за през ноща, по едно одеало.

Още първите дни дойдоха началниците на затвора да ни видят и да преценят дали да наредят на надзирателите да ни бият! Единственото нещо, което ни питаха бе: – "Биха ли ви в Югославия"? – "Оо, много!" отговорихме! И след кратко шушукане, началниците си отидоха с доволни физиономии. А всъщност, от големия бой ни спаси само факта, че от бегството ни бе изминало година и нещо, и повечето началници, по някакъв повод бяха сменени. И то, май точно заради редовните жестоки побоища над затворници в 7-мо, при така наричаната – "операция варел", – след някаква издънка с пребит затворник, който се оказал с връзки на високо ниво!

В седмо оделение, почти всеки ден биеха някого! Боевете ставаха обикновено, когато на смена са надзирателите Илия и Здравко! Те бяха "щатни" биячи! За бой ползваха телескопичните милиционерски палки или тежки кабели! От преживели тази процедура знам, че са ги връзвали за една стълба или за парапета в коридора, или ги събаряли на пода, ритали ги и скачали върху гърдите им! За последното, са ми разказвали, най-често!

В умивалнята в седмо, стоеше постоянно един голям варел, пълен със студена вода. От него гребехме с кофа и плискахме в тоалетните, защото в тях нямаше вода. В този варел, след боя хвърляли пребитите, за да се свестят, и ако искат, – продължават боя! Това си продължаваше десетилетия и преди мен, и през цялото време докато бях по затворите!

В седмо, се разминах с боя. Само веднъж надзирателят Илия, докато биеше някого в килията ни, се обърна и към мен с думите: – "И на тебе съм ти мераклия, но се пазиш"! (т.е. не съм му давал повод, макар че те биеха и без повод!)

Но най-известен бияч в софийския затвор, беше Боян Мечката! Славата си е придобил през педесетте и началото на шеесетте години, когато седмо е било буквално претъпкано с политически, а по мое време, не се проявяваше. (Говореха, че се "занимавал" само със смъртните, при извеждането им за разстрел. Тях просто ги удряли с тежка бухалка и ги извличали, полу-мъртви!)

Осъдените на смърт бяха също в седмо, но с тях неможехме да имаме никакъв контакт. Тях изкарваха до тоалетната на бегом, един по един, и то само нощно време! Вероятно голяма част от битите са били смъртните, а между тях имаше и политически! Явно, затова ги извеждаха до тоалетна, само нощно време, за да немогат да разберат, за какво им отварят килията през нощта! А ние, от затворените килии неможехме да видим, нито кого бият, нито кои точно, и колко са биячите, а само слушахме плющенето и охканята!

В Централния затвор, както се казваше Софийския, всички килии са, два на четри метра, а във всяко оделение има по 40 килии. След 1944 г. и през педесетте, по време на масовите комунистически кампании, за арестуване, измъчване, съдене и избиване на всички, посмяли да дигнат глава, или само да споменат за свобода и демокрация, – килиите така са претъпквани с политически затворници, че не е били възможно да се седне! – "Краката ни отичат и се подуват от непрекъснато стоене и само ако некой умре, тогава сядаме върху него!", казваха стари затворници!

А доктор Васил Пеев, за държани при такива условия, свещеници, казваше:

"Бледи и изтощени, но вярата им сияе в лицата"!

Ще завърша темата за редовните побоища в седмо, със запечаталя ми се спомен, за Ангел Стратиев, от село Елов дол, Пернишко: В 35-та килия, където ме преместиха след карцера, есента на 74-та година, докараха Ангел. По време на пореден бой в коридора, виждам че кожата на ръцете му е настръхнала, понеже беше с къси ръкави, и му викам, на шега: – "Страх ли те е бе?"

– Не бе, не ме е страх, но ме е яд, че немога да направя нищо!

Ангел бил граничар на гръцката граница. Там, по време на една лекция на политически командир, "за недопускане на ненаказани нарушения на границата", публично казал, че ако види нарушител с деца взети за заложници, няма да употреби оръжие, за да не убие децата.  И заради това изказване му взели автомата и 6 месеца бил в немилост, като целодневен бакар. Но веднъж взел оставения наблизо автомат на друг граничар (за да се предпази от евентуален секретен пост), и с автомата преминал в Гърция.  А гърците, не след дълго, го върнали на комунистите в България. Тук го осъдиха за "шпионаж" и изкара присъдата си в Старозагорския затвор!

В Седмо, както почти винаги и навсякъде в затворите, се говореше за амнистия, а един надзирател даже ни сподели тихо, че скоро на някакъв пленум, щели да преименуват България, на "Социалистическа република България", вместо дотогавашната "Народна република", и намекна, че по тоя повод ще има амнистия!? И когато в килията коментирахме тази новина, казах, че това ще се направи, за да може после да се добави, само думата, – "Съветска", и да станем, "Съветска социалистическа република България"! Но замисляното "преименуване", така и не се осъществи.


Вътрешна присъда за "шпионаж"

Есента на 74-та година, ненадейно ме вдигнаха от седмо и ме закараха на Развигор! А там докато ме преобличаха и записваха, ми попадна едно голямо тапицерско кабарче. Прибрах го скришом и в килията грижливо го забодох в един перваз, със съвсем сериозното намерение, ако работата излезе дебела, както подозирах, да опитам с него да се самоубия!?

Опасенията ми се оказаха основателни! Цял ден ме разпитваха за събираните с Угринов сведеня през 72-ра година. Отричах всичко, но късно вечерта ми пуснаха запис, от малък ролков магнетофон (тогава нямаше касетофони), в който Угринов си признаваше и ме посочваше, като негов помощник!

Продължих да мълча, но не ме и питаха повече, а ме прибраха в килията. Там взех кабарчето и дълго го въртях в пръстите си, мислейки какво мога да направя! Неможех да измисля нищо, и се учудих на себе си, как съм си представил, че може да се самоубия с него?

Гледах кабарчето, в безисходното положение, мислейки трескаво как да се самоубия, и сигурно от напрежението така горех, все едно че имах 42 градуса температура! Това продължи около час, и пак "смъртно" (или спасително) ми се доспа, както неколко месеца преди това в Цариброд, и вече не бях в състояние да правя нищо!

През нощта размислих и погледнах на положението по друг начин. Понеже за другите участници в "шпионското дело", Угринов не каза нищо, а и следователите също, – си казах, че все пак, "ще е победа", ако не разкрият останалите, а ще пострадаме само двамата с Угринов! Но ако продължа да мълча, ще се разровят повече и може да ги разкрият! (Много по-късно разбрах, че в нашето дело е замесен и д-р Васил Пеев, който в това време е бил следствен в ДС, за опит за бегство през граница!)

Поради тази логика, по време на двумесечното следствие, започнах да си приписвам много по-голяма дейност, за да не проличи, че и други са участвали! Това правех защото допусках че ДС може да разполагат със записките на Угринов, а от тях може да се усъмнят, че и други са участвали! А Угринов ме бе издал, защото е знаел, че съм избягал от затвора и е бил сигурен, че вече съм на запад.

В записаните на магнетофона признания, Угринов, освен другото, каза, че това е вършел "за пари"! Незнаех дали е така, но мислех че е казал това, само по "тактически" съображения, затова и аз повторих в общи линии, това което чух той да признава! А иначе, поне за мен, за никакви пари неможеше да става и дума.

По средата на следствието ме дигнаха от ареста, и с Чепинеца ни закараха в Монтана (Михаиловград), на дело за преминаването на границата, след бегството ни от затвора. Това щеше да ми е трета присъда за бегство и очаквах да ми дадът максимума, – 5 години. Когато на делото, един по един ни попитаха: – "Признаваш ли се за виновен?", И двамата отговорихме: – "Не!", и естествено, ни осъдиха на по 5 години, при "Усилено строг режим"!

След делото, разрешиха свиждане с моите близки, които беха дошли с две коли, и аз, "за да успокоя" старата си майка, ъ казах: – "За мене повече не се грижи! Аз вече съм "отписан". Чака ме и друга, още по-голема присъда, най-малко 10 години, а ти не си сама, имаш още 4 деца.

Но майка ми (Бог да я прости), с тридесет лева земеделска пенсия, за тринадесетте години, които прекарах по затворите, и година и половина, изселване, – не е пропуснала нито едно свиждане, независимо в кой затвор на България бях!

(Тук вмъквам текст, написан малко по-рано!)
Не всичко е забравено, "господа"; 
не е забравен и Борис Арсов

Есента на 74г. на една страница на вестник “Работническо дело” бяха поместени две малки статийки. По-отгоре пишеше “Хуманен Акт”, където тържествено се съобщаваше, че по случай годишнината от “социалистическата революция”, се дава амнистия на емигранти “невъзвръщенци”, които доброволно се завърнат в родината !

В другата статийка със заглавие “Демагогски ход”, пишеше, че по повод една година от преврата, – президентът на Чили, Пиночет, дава амнистия на всички задържани след преврата срещу комуниста Алиенде, които се съгласят да напуснат страната!

Набиваше се в очите, че ако заглавията на двете статии се разменят, щяха да си дойдат на място, защото по амнистията от “хуманния акт” пуснаха показно от затвора, само един-двама, явно техни хора, и толкова! А пет-шест души, повярвали на уловката, дълги години търкаха наровете на родните затвори, след наивното си завръщане от запад ! Такъв беше "Хуманият акт"!

Но от “демагогския ход” на Пиночет, – стотици, ако не и хиляди задържани чилийци – комунисти, бяха освободени и радушно бяха приети в много европейски страни, включително и в България! А в същото време, в “социалистическата ни родина”, – хиляди младежи, без да сме извършили каквото и да е престъпление, ни мъчеха години в затворите, само за това, че искахме да видим свят и да напуснем режима, превърнал родината ни в "строго охраняван затворнически лагер"! Обаче, на комунистическата ни власт, и през ум не ъ минаваше да ни амнистира, а още по малко, да ни разреши да напуснем страната, както бе направил Пиночет! Така че, нека всеки сам да разсъди, за “хуманния акт на Живков” и “демагогския ход на Пиночет”!

Същата есен бе оповестено, че бил задържан некой си Борис Арсов, опитвал се от чужбина да организира борба против комунистическата власт в България. Търсел помощ от различни правителства и пращал обръщения и декларации! – Дейност, напомняща за времето на Раковски!

Тогава неможехме да разберем нищо повече от това което писаха в комунистическите вестници, но с течение на времето научих доста неща !

По това време, мен и още двама души (Христо Угринов и доктор Васил Пеев) ни съдеха за “шпионаж” , затова че като затворници 1972г. по инициатива на Угринов, записвахме номерата на колите в “Школата на Държавна сигурност” в Симеоново, където ни караха да работим. Групата ни “за събиране на сведения” бе от пет души, но останалите останаха неразкрити !

По това дело, Христо Угринов получи присъда 12 г., аз 8, а доктор Пеев бе осъден на 3 години, защото “знаел но не казал”! Неколко пъти ни караха “на дело” в Съдебната палата, и там, в една от по-отдалечените килии за арестанти, където по стечение на обстоятелствата, ме затвориха, попаднах на следния надпис на стената: 
Бор. Ар. осъден на 15 г. за рев. дейност.

А доктор Пеев е бил в една килия с Борис Арсов, по време на следствието им, на “Развигор”. Там Арсов му е разказал следното: Идват един ден в жилището му, в Дания (ако не се лъжа), неколко непознати. – "Как си бай Боре, какво правиш?" – докато влезнат! После го връзват, качват го на една кола, и на пристанището, направо с колата, го качват на кораб! Така Борис Арсов се озовава на “Развигор”!

След около година, чухме, че Арсов се “обесил” в пазарджишкия затвор! Беше ясно, че са го убили, но още не се знаеше нищо конкретно!

Десет години по-късно, – 1984, когато бях пак в Софийския затвор, осъден за “подготовка за създаване на противодържавна организация”, ме заговори един колега, който през 1975 г. е бил в Пазарджишкия затвор, в наказателното отделение, точно срещу килията на Борис Арсов.

Този колега, специално ми разказа как видял през процепа за "сигналната палка" (или през шпионката?), следното: Една вечер надзирателите пускат в отделението двама цивилни и им отварят килията на Арсов! Той като ги вижда, явно ги познава и се отдърпва назад в килията си. Двамата цивилни влизат в килията му и затварят вратата зад себе си! Сутринта намират Борис Арсов в килията, обесен с чаршаф за решетката на прозореца!

(Вече не съм сигурен, но май, очевидеца каза, че намерили Арсов, обесен надолу с главата?!) 
ВЕЧНА ПАМЕТ И ПОКЛОН НА БОРИС АРСОВ ! (май 2001г.)

 
д-р Васил Пеев и ненаписаният български "ГУЛАГ"

Васил Пеев познавам от кремиковския зтвор, където беше зъболекар, но тогава не бях близък с него. През 72-ра година, Угринов криел събираните от нас "шпионски" листчета, под балатона в зъболекарския му кабинет, разбира се, с неговото знание! Незная за какво беше тогава в затвора, но вероятно и той е бил за бегство. Помня, че на окачената на стената на кабинета му карта, по негово настояване, му "начертах" маршрут за минаване на границата, през Трънско!

Пеев, без да знае, че и аз съм в групата на Угринов, каза: – "Тоя Угринов е луд! Събира некакви сведеня за "кисело млеко", и само ще направи некоя беля" А то си беше почти така, но аз си премълчах, все едно незнаех нищо.

След излизането си от затвора, Угринов пренесъл "листчетата", в дома на Пеев, а той в последствие ги изгорил! Това научих по време на процеса, и най-вероятно, е било така!

Макар че с Пеев след това бяхме заедно, и в осмо отделение, и в първи отряд, на Старозагорския затвор, – незная колко години беше лежал в затвора! Но от разговорите ни, зная че е бил в повечето затвори на социалистическа България, включително и в Белене! Мечтата му бе, да напише български "Архипелаг ГУЛАГ", пред който, този на Солженицин, щял да бледнее, защото Пеев е бил свидетел на безброй затворнически съдби и одисеи, на масови жестокости и диващини, а и целенасочено разпитваше и помнеше много случки и драми!

Последните два пъти, Пеев лежа за опити за бегства, и най вероятно и предишните му присъди са били затова, но до 68-ма година, за бегство са "давали" от 5, до 15 години.

Заради стремежа си да опише нописуемата епопея на българските комунистически затвори и лагери, Пеев често повтаряше: – "Аз трябва да оцелея ! Аз трябва да оцелея"!

От други затворници, разбрах, че по време на последната му присъда за бегство, комунистите умишлено затворили Пеев в седмо отделение, с криминални мародери, които неколко месеца го малтретирали жестоко (Така направиха и с моя приятел Огнян Ченгелиев)! Там Пеев заболял от рак, и малко елед като излязъл от затвора, починал!

Доктор Васил Пеев, не оцеля, и най-вероятно не е успял да напише българския "Архипелаг ГУЛАГ"! Но дано все пак има запазени някакви негови записки! Дано!

Първи слухове за "Хелзинки"!

Когато ме върнаха в седмо, след следствието за шпионажа, казах в килията, че ще ме съдят за шпионаж, по член 104, който предвижда от 10 до 20 години затвор, или смърт, а Асен, – криминален от Монтана, ми каза: – "Ти трябва да се гордееш че си политически"! А аз действително бях донякъде горд и доволен, и си казвах, че вече поне ще знам защо съм в затвора(!?), понеже щях да се броя за политически затворник, макар че официално, политически затворници в България нямаше!!

Към края на годината, или в началото на следващата, в килията ни, докараха Огнян Ченгелиев. Той и съпроцесника му Румен Панков, са били "Ди-Екс-ери"! Това ще рече "слушатели на далечни, късовълнови радиостанции". Това е отдавна утвърдено международно движение на радиолюбители, които улавяйки предаване от далечна радиостанция, пишат до нея писмо с деня, часа и предаването което са чули, и от там получават картичка – потвърждение, които картички, радиолюбителите колекционират с гордост! И колкото по-далечна е радиостанцията, например от Нова Зеландия, Южна Африка илиТаити, толкова картичката в колекцията им е по-ценна! Това движение издава и международен бюлетин със списък на честотите на всички възможни радиостанции по света, и часовете на тяхното предаване. Особен интерес за всички тях, са представлявали "нелегалните" радиопредаваня, със все още неуточнени координати.

Нашите радиолюбители, с транзисторните си приемници, набързо уточнили приблизителните координати на неколко излъчващи от България, на чужди езици, радиостанции. Уведомили международния бюлетин, и затова бяха осъдени за шпионаж! Огнян на 8, а Румен, на 11 години!

В началото на 75-та година, за първи път разбрах от Огнян Ченгелиев, че в Женева се водели някакви преговори за сигурност и сътрудничество, в които имало и специален раздел, за човешките права! Огнян вярваше и ме убеждаваше, че скоро ще можем да слушаме западни радиостанции, ще получаваме западни вестници, а и вероятно, и ще можем да пътуваме през граница!

Веднага му възразих, че това е невъзможно и абсурдно, защото, и да подпишат договор, комунистите няма да го изпълняват, понеже комунистическата система е напълно несъвместима с човешките права, така че, само едно от тези права да е налице, системата ще рухне, и те го знаят много добре, затова никога няма да го допуснат! Така казах на Огнян, и в това не се съмнявах! Може би недооценявах, че ако се подпише подобно споразумение, това би ни дало някакво легитимно основание за "настояване", за човешки права? Но нали и до тогава си имахме "Международна харта за правата на човека", приета от ООН, и задължителна за всички нейни членки, но всеки който се е позовавал на тази харта, – от източна Европа и СССР, – обикновено е завършвал дните си в затворите и лагерите! Така че, какъвто и договор да се подпишеше, ако няма реален международен натиск (а такъв дотогава нямаше), нищо не би се променило!

На основата на тези преговори, следващата, 1975-а година, бе подписано "Хелзинкското споразумение, за сигурност и сътрудничество в Европа", третият раздел, от което, – т.н. "трета кошница", макар и със закъснение, изигра огромна роля за рухването на комунистическия блок, но само благодарение на западния натиск, и специално, на Рейгън!

Килията ни в "седмо"

Килиите в седмо бяха 4 х 2 метра. Прозореца с дебела железна решетка е високо, така че за да погледнеш през него трябва да подскочиш за да се хванеш за ръба; да се набереш на мускули и да се хванеш за решетките. Но в действителност няма какво да видиш, защото от источната страна на затвора, всички прозорци бяха закрити с ламарини и се виждаше само "късче небе"! Освен това рискуваш да те види надзирателят!

На пода има нар, повдигнат десет сантима над бетонния под, но в едни килии нара бе до половината на пода, а в други, почти върху целия под. Върху нара, а където нара е къс, и върху циментовия под, са наредени 3-4 дюшека. В килия средно бяхме по 7-8 човека, но ограничения за вместимост нямаше.

В килиите обикновено имаше и по едно малко, старо дървено шкавче, в което си държехме половинката хлеб, който ни се полагаше на ден, както и по една алуминиева чиния и лъжица на човек. Други "мебели" не се разрешаваха и нямаше, – освен „тоалетната“ кофа, и пластмасовата дамаджана за вода!

Помня когато за първи път отворих шкавчето в 35-а килия и видях парче хлеб, върху който се бяха натрупали кафяви хлебарки, като пчели върху пита! Веднага започнах да тръскам хлеба и да гоня хлебарките, а бай Тодор, когото заварих в килията, ме успокояваше: — "Не ги закачай, те не са лоши!"

Храната бе за "т.н. неработящи" (за 22 стотинки, на ден). Сутрин даваха по черпак "чай", – с вкус на парцал за миене на съдове, и по лъжица възкисел мармалад, от подменяните военновременни запаси, или по малко конфитюр, или халва. За обед и вечеря, един ден е чорба от ориз, на следващия от фиде и на третия, от боб. Аз ядех само когато е боб чорба, а в останалите дни само хлеб, от който ни се полагаше по половинка на ден.

Рядко се намира нещо останало от свиждането, което за мен бе през 3 месеца, когато можех да получа от близките, – общо 5 кг. храна и плодове. Но не на всеки има кой да дойде на свиждане, а който получи храна, обикновено се изяжда колективно за ден - два!

Другият източник на допълнителна храна е лавката, където веднъж седмично, може да се купи нещо за ядене, но месечната сума е ограничена на 8 лв. за осъдените на строг режим, и 5 лева за "усилено строг режим" (като мен), а и не всеки има пари. Повечето бяха осъдени на строг режим и който е пушач, парите не стигат само за цигари!

Когато бяхме много гладни, имахме една голема паница, в която дробехме хлеб с вода и захар, и насядали в кръг, кусахме! Още помня как бай Тодор Циканделов, от Петрич, подканяше: 
– "Айде кусай! Нема я мбкьати да те покани" !

Бай Тодор беше от една македонска група, възрастни хора от петричко, замисляли някаква дейност за обединение на Македония! Ако не съм точен, се извинявам, защото не всеки смееше да казва истината, за какво е съден, но на мен бай Тодор каза, че целели обединение на Македония, която в последствие да се присъедини към България ! По техния процес, Тодор Циканделов бе осъден на 1 година, а останалите, на по 4 – 5! От тях помня името само на бай Пандо, който впоследствие бе и в Стара Загора.

От бай Тодор помня и части от две песни. От едната помня само строфата: "Танкове минават, мрежите късат и заминават за Скопие!" А от другата: "Линда е мома, мома еврейка, а люби българин. Брат ъ недава, брат ъ недава да люби българин!"

На каре (разходка) ни изкарваха по един час на ден. Карето в софийския затвор беше във формата на табло за "игра на дама", три квадрата, един в друг. Движехме се на групи, по килии, на разстояние 5 – 10 метра едни от други, за да не можем да си говорим! На каре не се изкарваха само намиращите се в карцера и в "подготвителната" килия, както и осъдените на смърт!

До умивалнята и тоалетните ни пускаха три пъти на ден, за две-три минути, по две-три килии едновременно. Имаше обаче един висок надзирател, Ефтим, – ако на се лъжа, – който щом е на смена, отваряше почти всички килии едновременно, което бе рай за нас! Тогава за десетина минути, в умивалнята, се виждахме със съпроцесници, с приятели и познати! Обменяхме новини, информации и цигари, научавахме кой за какво е и откъде е. В седмо имаше и доста чужденци, предимно немци, – главно за опити за бегство през граница, и постоянно чувахме как надзирателите подвикват, когато ги пускат до тоалетната: – "Блес, блес!", като си мислеха че викат: – "Бързо, бързо", – защото само това знаеха!

През повечето време, докато бях в затвора, учех по малко английски, защото виждах, че английския ще е "световен" език, а и защото имах намерение да бягам за Америка. Нямах учебник или речник, защото в затворите постоянно се правеха "тараши" от надзирателите и се вземаше или изхвърляше всичко "съмнително". Докато бях в седмо, от съседна килия ми попадна английско-български речник. Седейки на пода, за около месец, преписах речника (на тетрадка и половина – голям формат), за да го имам и за да науча нещо, по време на преписването!

Преписаният речник, съдържащ 10 000 думи, по случайно стечение на обстоятелствата, съм запазил. ( В старозагорския затвор преписах още един такъв речник, понеже предишния вече се намираше у нас, на село! За втория преписан речник, бях напълно забравил, но при следващото ми "постъпване" в старозагорския затвор, Антон Запрянов ми го показа и ми припомни, че аз съм му го оставил. Този речник остана при него!)

От седмо помня и едно момче избягало в западна Германия. Там е бил на военна служба при американците и си сменил името, на, – Джон Фостър, и така съм го запомнил. Та както той ни казваше, от западен Берлин, американските войници многократно, легално преминавали в источен, но веднъж него го задържали и го върнали в България! Бях вече забравил, но Огнян Ченгелиев ми припомни, че Джон, вероятно заради това че не искаше да отговаря на българското си име, за което го биеха и тормозеха, се беше барикадирал в килията си (което се правеше често). Надзирателите разбиваха вратата с лостове и го плискаха с врела вода от противопожарна кофпомпа! От тогава не съм чул нищо за него и най-вероятно са го убили, защото беше сериозен и твърд, макар и дребен на ръст!

В седмо оделение споделях и това, че: — Комунизмът е световна мафия, в сравнение с която, сицилианската е "благотворителна организация" !

Осмо отделение, – шивалната

Юни 75-та година, след 1 година в седмо, ме изкараха на работа в осмо отделение, – шивалната. Това бе отделение за по-тежки престъпления и за рецидивисти. Вече ми се бяха натрупали присъди от общо 20 години и 2 месеца, които евентуално, след т.н. "кумулация", щяха малко да се намалят, но това не беше сигурно!

В осмо, за кратко се сближихме с Христо Гамджалиев от София и Гюлейдин, от Свищов. Христо, след опит за бегство през граница, се озовава във военния арест в Плевен, където организира бунт и превземат ареста! Обезоръжили караула и избягали с оръжието. Но за ден-два, след преследване и стрелби из чукарите и лозята, северозападно от Плевен, един по един, били задържани всички, и Христо бе осъден на 14 години.

А Гюлейдин, турче от Свищов, не помня за какво бе осъден, но важното е, че и той беше бунтовно настроен, и още щом разбра, за какво сме в затвора аз и Христо, ни предложи, след излизането си от затвора, да ни измъкне и нас! Това трябваше да стане, когато нас с Христо ни подкарат с влак на инсценирано дело, на което ние да сме свидетели или подсъдими. Ние знаехме много добре какъв е редът при конвоиране с влак, затова Гюлейдин щеше да организира обезоръжаване на конвоя!

Въобще не си въобразявахме, че това е просто и има голям шанс да се успее, и не подтиквахме Гюлейдин, към такова самоубийствено начинание, но по принцип бяхме готови на всякакъв риск, защото целта ни бе, борба против комунизма, за свобода и демокрация!

В килиите имаше радиоточки (говорители), по които пускаха само радио София, и от управата на затвора, всяка сутрин четеха дълги заповеди за наказания. Добре помня как с Гюлейдин слушахме с въодушевление, от "радиоточката", македонската бунтовническа песен, за "Таке Даскалот и неговата верна дружина", от която помня следните строфи:

..."Тогаж им викна Таке Даскалот, 
на неговата верна дружина: 
Фърлайте бомби, тиран сопрете,
живи во рбка, не се давайте! 

Откачи бомба, на нея легна,
жив на тиранот не се предаде.
 Таке Даскалот славно загина
за слободата на Македония!

Тази бунтовническа песен много ни "импонираше", но изглежда, още от онези години е негласно забранена и не съм я чувал повече !?

С Гюлейдин говорехме за непрекъснатата експанзия на комунизма и неспособността, а и нежеланието на западната демокрация, да му се противопостави ефективно! Изглеждаше, че най-вероятно, съветският комунизъм постепенно ще завладее целия свят! А аз изказвах убеждението си, че "и да завладее целия свят, и 100 години да го владее, коминизмът ще рухне от самосебеси, поради своята античовешка същност и явната си ирационалност"!

Тогава, около 1975-та, съветският комунизъм бе в експанзия и продължаваше почти безпрепятствено, с пропаганда и сила, и с негласната подкрепа на запада, да разпростира своето влияние! И от моя гледна точка, това бяха най-мрачните години за бъдещето на света и за световната демокрацята!

Наскоро след това ни разделиха, като само аз останах в осмо, но от идеята си, Гюлейдин не бе се отказал!

По това време, в дъното на коридора на осмо оделение, имаше неколко килии с чужденци, предполагам всичките криминални, с които не ни смесваха. Едно пълничко момче, за опит за бегство, от град Бяла, русенско, с когото бяхме близки, контактуваше с един немец, на име Волф. Веднъж, момчето каза, че немецът предлагал някакъв фотоапарат, за около 150 лева, който можел да прави снимки и нощно време. Позаинтересувах се, защото счетох, че няма да е лошо да се направят снимки на "забележителностите" на затвора, но парите трябваше да се вкарат отвън. Наскоро щеше да си излиза Гошо Чепинеца, който също бе в осмо и на когото адвоката бе успял да направи кумулация на присъдите. Та той, обеща да намери парите и да ги вкара в затвора.

Поусъмних се във версията на Волф, и когато Чепинеца, както се бяхме уговорили, дойде заедно с моите близки, на свиждане, му казах че се отказвам от идеята за фотоапарата!

В по-късни години чух, че имало някаква "разкрита" сделка с фотоапарат, но не разбрах имало ли е действително апарат, или е било само някаква уловка?

От 74-та, – 75-та година забелязах, че вече имам сериозни проблеми с паметта! Предполагам, от постоянното пренапрежение и липсата на време за припомняне на преживяното, усещах, че понякога ми се губят месеци, от близките години, и впоследствие с мъка успявах да си припомням и възстановявам по-важните събитя! Тук трява да уточня, че забравях, и забравям, само "сивото ежедневие", но съзнателно запомнях събития и факти, които съм считал за твърде важни, и които нетрябва да бъдат забравени! Но имена на хора, даже на близки приятели, често пъти въобще и не запомням! Така забравих и името на по-възрастен колега затворник, с когото неколко месеца бяхме в една килия, в осмо отделение и много се сближихме!

Този мой колега и приятел (може би се казваше Кольо) е бил по затворите още петдесетте или началото на шеесетте години (заедно с Илия Минев), и още от тогава е правел опити да избяга! Той ми сподели идеите си за бегство през граница с балон, за което имал събрано оборудване и бил правел доста опити, а аз му обясних моите идеи за малки двувитлови вертолетчета, с по два мотоциклетни двигателя, което доста го въодушеви! Вертолетчетата предвиждах, като едно от самоделните "транспортни" средства за партизанска борба!

Моя приятел беше едър и рунтав, но добродушен, смел и открит. Но за съжаление, след една неразумна "раздумка" с доносници, го преместиха в затвора в Белене, където, както разбрах по-късно, от Илия Минев, е "починал"! За него зная само, че преди последния затвор, е живеел в град Рила при съпругата си!

Докато бях в югославския затвор, прочетох и за изобретен в Австралия, двигател с вътрешно горене, който бил във формата на "торта"! И от тогава често се замислях, какъв може да е принципа на този двигател, и дали не мога, на базата на тази идея, и аз да измисля нещо.

Голям стимул за търсене на някакво ново техническо решение, беше мисълта ми, това да е един от начините за финансиране на борба срещу комунизма!

Така, в началото на 1975г., и аз "измислих" принципа на работа, на такъв двигател, заедно с основните съпътстващи го, технически решения, – в четиритактов и двутактов вариант! Давах си сметка, че понеже не знаех нищо по въпроса, – е вероятно, наистина да измисля нещо ново, но и досега не съм проверил, има ли нещо оригинално в моето "изобретение"! А този род двигатели, както доста по-късно научих, се наричали: "роторни, постъпателно-възвратни".

В осмо отделение отново се събрахме и с Данчо Мурука (Йордан Александров Лозанов), от Кремиковци. С него, както и в кремиковския затвор, споделяхме за "съпротива", за землянки и за начини на екипиране и укриване. По това време вече бях обобщил за себе си, идеите и "лозунга", под който мечтаех да отпочнем отчаяна борба против комунистическата диктатура в България. — "Свобода, истина, любов"! А тези лаконични думи, са напълно актуални и днес! Тогава вече знаех за Християнската любов, но за съжаление, още незнаех Христувите думи:    — "Ще научите истината и тя ще ви направи свободни"!

Бях вече зле със здравето и плюех кръв, затова известно време бях и в "Болницата на затворите", намираща се в двора на Софийския затвор, където докторите препоръчаха да ми се направи "цветна снимка" в цивилна болница. Но разрешение за това, така и не бе дадено. Това споменавам само заради един друг "пациент" в затворническата болница, който по това време бе напълно сляп и казваше че е бил началник на "идеологическия" отдел на Це Ка (Централния комитет на БКП). А "Полит бюро", – казваше съседа ми по легло, – "ни беше само през една стена"! Та този човек, – "идеологическият стожер на Партията", – често пееше следната песничка, която вероятно помнеше от детството си (а аз запърви път чувах религиозна песен):

"Неделя, неделя; камбаните бият, камбаните бият: бим, бам, бум; бим, бам, бум. 
Канят ни на черква, Богу да се молим, Богу да се молим; бим, бам, бум; бим, бам, бум"!

Някъде около Юни, 76-та, започнаха да привикват, един по един затворници, извикаха и мен! По-късно разбрах, че викащият ни, е бил началник по Държавна сигурност на затвора. Той правеше "сондажи" за вербуване на доносници! С мен разговора му не потръгна и се отказа, но все пак ми каза: – "Ако те питат защо са те викали, ще кажеш че (някаква) женска организация, настоявала за помилване на затворници"!?

Въобще не се съобразих с хитрото им прикритие, а казвах на всеки който пита, че са пробвали, дали след големите ми присъди, съм "узрял" за доносник!

Между виканите беше и едно високо момче, заловен след бегство през прокопан тунел от старозагорския затвор! Когато и той се върна от "срещата", каза това което бяха искали и от мен да казвам! Но това не значи, че той се е съгласил да е доносник.

След ден-два, "преведоха" голяма група от софийския, за ловешкия затвор. В групата бях и аз. Донякъде се радвах, че ще преживея поне някаква промяна, но промяната, както ме предупреждаваха, не бе към по-добро!

Ловешкият затвор

В софийския затвор имаше доста голям либерализъм в отношенята между затворниците и надзирателите, а в Ловеч надзирателите бяха надменни и високомерни! Макар условята в некои отношеня да бяха по-добри, като, – престоят на открито бе повече и при по-свободни условя, –имаше много по-голям произвол в отношенето към затворниците, а оплакваня и жалби, както казваха тамошните затворници, не се пропускали да излизат от затвора.

Първото ми впечатление от ловешкия затвор бе от "приемната"! Вкарват ни цялата софийска група в едно сутеренно помещение, през което минава спуканата канализация на тоалетните от горните етажи. Вътре, купища боклук, дупки в стените, и ужасен смрад и задух! Първоначално помислих, че ни вкарват за малко, докато ни разпределят, и си мислех, че няма да издържа повече от 5-10 минути! Но на големя примитивен нар, подпрян на криви дървета, заварихме едно момче, което за наш ужас, каза, че тук бил от неколко дни! Върнал се от дело и чакал да го извика началника на затвора, за да може да се прибере в отделението! – Такъв бе редът! Показа ни и ушите си, нагризани от плъховете, през ноща. А дупки от плъховете имаше навсякъде, даже и покрай дюшеците над нара. – "Те излизат, – вика, – на глутници! Първо излезе един, направи една бърза обиколка и се върне в дупката. След него изскачат всички и ако си заспал, ще ти оглозгат ушите и лицето".

Имахме достатъчно време да се убедим, че това е точно така, но понеже бяхме десетина човека и по принуда дежурехме, понеже нямаше място на нара, нямаше друг ухапан, по време на нашия престой, продължил около седмица!

Отначало, сериозно се задушавах от смрада и затова се придвижих по-близо до прозореца, където влизаше малко свеж въздух. Вечерта вързах двата края на едно одеало, за преминаваща над нара тръба, и легнах в него като в койка, защото на нара беше тясно. Но одялото се отвърза откъм главата ми, и паднах по гръб върху нара, та от удара си изкарах въздуха и дълго време неможах да си поема дъх.

От софийската група с която пристигнах в Ловеч, помня само прекора на "Шестака"! Той и още едно момче, след "приемната", отказаха да излязат на работа и ги наказаха с, 2 х 14 дни, карцер. Не помня, но май отказаха да работят, именно заради "условята" в приемната.

"Фашисткият" карцер, както му викаха, се намираше също в сутерена, като прозореца му бе навътре към коридора. Върху решетките на прозореца, комунистите бяха сложили гъста телена мрежа! След като вкараха обаче, двамата софиянци, закриха плътно прозореца със шперплат, и продължаваха да му викат, "Фашисткия карцер", а не, "комунистическия", какъвто си беше!? В този карцер било още по-задушно отколкото в "приемната", казваха предишни обитатели! А може да си представите, какво е станало след като затвориха плътно единствения прозорец !!

Мен ме разпределиха в дърводелната, а отделението (или отряда) ни, бе на първия етаж на затвора. Вторият етаж, беше – лудницата на затворите!

Незная как беше в цели затвор, но в нашето отделение килиите бяха големи помещения. Леглата бяха на три етажа и бях пресметнал, че на човек се падаше по 0.8 кв. метра площ, от помещението. Аз бях на третия етаж и можех само да лежа, но не и да седна, защото тавана бе ниско над леглото и нямаше място! Нарочно избирах втория или трети етаж, ако има такъв, защото горе е по-топло, и защото по-спокойно можех да се занимавам с рисуване, чертаене и учене на чужди езици, предимно, от преписи в тетрадки или листа.

Обикновено съм мълчалив и въобще не обичам безсмислените спорове и скандали, но понеже в помещението бяхме триесетина души, не исках да търпя, когато некой, от незнание или умишлено, заблуждава и затъпява всички!

Бях много по-запознат, от останалите, по политическите въпроси, и винаги вземах отношение, когато станеше дума, – като без заобиколки изразявах мнение, или цитирах факти. Това малко хора си го позволяваха, пред такава "широка аудитория", но аз нямаше какво да губя!

С неколко момчета, осъдени също за бегство, и там се сближихме, и започнахме да обсъждаме различни идеи за бегства, за укриване и за съпротива, но сега не помня имената им. Ако не се лъжа, едното момче се казваше, Дъне, и бе от кюстендилско село!

Не помня и името на "Ушко". Викаха му така, заради клепналите уши. Той казваше, че е татарин и ми предлагаше да се включа в неговата или тяхната, турска тайна организация, – "Свободата си искаме"! Незнам дали е имало такава, или това е било само идея.

Не приех предложението му и не го разпитвах, защото имах свои идеи и стремеж за организиране на някаква българска "демократична антикомунистическа съпротивителна организация"! Вярвах, че всеки човек, а и всеки народ, е дължен да се бори за свободата си! Затова считах, че непременно трябваше да покажем и да докажем, че и в България комунизмът не се приема доброволно, и че и ние не сме по-долу от другите европейски народи, по свободолюбие, борбеност и жертвоготовност! А комунистите, с масовия следдеветосептемврийски терор и с ликвидирането на нционалните лидери и организации, наистина доведоха България до незавидното положение, на "верен съветски сателит", което съвсем не бе добре за авторитета и бъдещето на България!

По това време в ловешкия затвор, но в друго отделение, беше Петър Пасков, виден политически затворник, земеделец ! Тогава за първ път чувах за него, и живо се интересувах от подобни хора, но не ми се удаде възможност да разговаряме, защото много скоро ме преместиха от Ловеч! Изглежда Пасков е прекарал най-много години в затвора, по политически причини, но за съжаление, пред Христо Цачев, откровено е споменавал за себе си и ДС, озадачаващи неща, които, най-малкото, следва да се проверят!

В софийския затвор не се разрешаваха стъклени буркани, затова много се зарадвах когато видях в лавката на ловешкия затвор, компот от праскови. Едва чаках да ми излезе месечния картон за лавка и купих за всичките полагащи ми се за месеца 5 лева, 5-6 буркана. Не съм много по яденето, но обичам плодовете и десертите, а такива работи в затвора нямаше! Но за нещастие тъкмо прибрах бурканите си в едно самоделно шкавче в дърводелната, и още не бях отворил нито един, когато вечерта получих известие, че утре ме превеждат, без да ми казват закъде и без да мога да си взема багажа от дърводелната! Така компота, който дълго след това, неможах да прежаля, остана в Ловеч, а мен ме подкараха неизвестно накъде!

Нали често споделях с много хора, "опасни" мнения, идеи и планове, затова очаквах да ме карат за следствие в ДС ! Споделях, не защото съм приказлив и непредпазлив, – точно обратното, – но за да разпространявам истините и да доказвам, между по-будните и смели момчета, че има начини да се борим против комунизма, въпреки формалното им могъщество и въпреки липсата на подкрепа от някъде!

Оказа се, че ме преведоха в Старозагорския затвор, което доста ме зарадва. Тук бяха докарани преди мен, доста мои приятели и познати, а и най-важното, щях да видя какво представляват политическите, и има ли сериозни хора между тях!

(Продължава в постинга  "Славяни или прабългари – ненужен спор"

Линк към книгата "Срещу течението" http://www.4shared.com/account/file/75229281/ff5d77da/Sreshtu_techenieto__2_.html?sId=grCDIIn1E02QBSbG



Тагове:   България,   път,


Гласувай:
0
0



1. aredhal - Хубаво е, че сте оцелял. Дано да има ...
26.10.2008 20:47
Хубаво е , че сте оцелял. Дано да има наказание за тези, които са ви съсипали животът.
цитирай
2. grigorsimov - Не се моля за наказание, а за истина, правда и добро!
26.10.2008 21:04
Най добре е да прощаваме, и то не само формално, а истински. А иначе, по един или друг начин, всеки получава онова което е заслужил.
В тази връзка вижте и постинга "Заключително заглавие"
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: grigorsimov
Категория: Политика
Прочетен: 14940233
Постинги: 3855
Коментари: 6839
Гласове: 7745
Архив
Календар
«  Септември, 2021  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930