Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
02.04.2012 12:29 - ЦЕНАТА НА ДЕМОКРАТИЧНИЯ РАЙ, Глава 7 от романа-есе на Любомир ЧОЛАКОВ 'ДЕМОКРАТУРА'
Автор: grigorsimov Категория: Политика   
Прочетен: 2309 Коментари: 1 Гласове:
6

Последна промяна: 02.04.2012 15:28

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Приписват на демокрацията заслугата за постигнатото ниво в материалното развитие на Запада. Тоест, ако не беше се появила тя като основен политически механизъм на икономическата система, наричана "капитализъм", не биха се освободили производителните сили на обществото от задушаващите окови на феодализма, материалната съзидателна енергия на това общество щеше да бъде погубена нахалост и днес нямаше да имаме цветни телевизори. Нито тефлонови тигани. Цветните телевизори и тефлоновите тигани, и всички други чудеса на технологиите сме получили само защото през 1789 г. основоположниците на съвременната западна демокрация са избили 100 хиляди селяни във Вандея, още 5 милиона души във Франция, а после още няколко милиона в цяла Европа. Сетне само за един век са унищожени европейските монархии, оцелелите са превърнати в оперетъчни пародии, Европа тръгнала по пътя на демокрацията – и като награда за тогавашните кланета днес си готвим в микровълнови печки, гледаме безкрайно интересна телевизия и на следващите избори гласуваме за следващите честни, почтени и морални политици. Ами ония хора, избитите и изкланите? Е, няма значение, то е било отдавна, кой ще ги мисли…
Квазиисториците по времето на комунизма ни учеха, че след Френската революция войните на Наполеон, макар да били завоевателни, имали това достойнство, че разнесли «светлината на прогреса, на свободата, равенството и братството» по цяла Европа. Интересното е, че днес квазиисториците на демокрацията ни учат същото. Но все пак трябва да припомним, че ако някой не знае какви са ги вършили основоположниците на съвременната демокрация и как са разнасяли «свободата, равенството и братството» например в Испания, може да погледне гравюрите на Гоя. Човекът го е нарисувал това разнасяне доста нагледно… Само дето не е за хора със слаби нерви. Но няма значение какви са ги вършили, важното е, че масовите кланета, познати под името «Френска революция» (макар, че хората, които ги организират и ръководят, не са французи) отприщват «прогреса», т. е. великолепната републиканска система на управление с всичките й демократични красоти – и днес в резултат имаме интернет, безкрайно интересна цветна телевизия и безкрайно честни, почтени и морални политици, за които да гласуваме…
Горе-долу това са в обобщен вид твърденията на демократичната пропаганда по отношение на въпросните исторически процеси.
И все пак да не забравяме, че преди 1989 г. това бяха твърденията и на комунистическата пропаганда по отношение на въпросните исторически процеси. И понеже тази пропаганда все още е оцеляла като израз на съответната идеология в съзнанието на отделни обществени сегменти, твърденията й продължават да звучат тук-таме. Само дето трудно се различават от демократичните твърдения, защото по този въпрос напълно съвпадат. Вече отделихме известно внимание на интересните и крайно подозрителни съвпадения в аксиомите и хипотезите на комунистическата и демократичната пропаганда. Няма как да не отбележим с учудване странното единодушие на комунистическите и демократичните агитатори при трактовката в разрушаването на т. нар. «феодализъм» и заместването му с т. нар. «капитализъм». И едните, и другите твърдят, че това било прогресивен акт. Тоест, «феодализмът» задържал прогресивните сили, а «капитализмът» ги отприщил. Само, дето комунизмът твърдеше, че тепърва ще построи истинския, тоест комунистическия, рай върху земята – а демокрацията твърди, че вече го е построила и повече няма накъде. Фукуяма дори озаглави цяла книга точно така: «Краят на историята». И сложи точка по въпроса. Каква ти история оттук нататък, след като имаме щастието да се озовем насред либералната демокрация? Вярно, някои съвременни икономисти смятат, че това, което бива наричано «капитализъм», си е чиста проба робовладелски строй с всичките му присъщи икономически и политически атрибути, ама кой да обръща внимание на гласове в пустиня…
А сред политическите атрибути на първо място е все тя, демокрацията. Къде ти прогрес без нея?
В този ред на мисли не бива да забравяме, че античната, оригиналната демокрация е построена именно върху гърбовете на робите. Без тях, без демократичните роби, тя няма как да съществува. И веднага се появява интересният въпрос: а върху чии ли гърбове е построена съвременната демокрация? Но това само така, между другото…
И ето сега, след като се насадихме в рая на демократичното щастие, би трябвало да сме съответно райски доволни и щастливи. Нагъваме синтетични бройлери с нитратна салата, сготвени в тефлонова тенджера, гледаме поредния педераст или травестит по безкрайно интересната телевизия и гласуваме за безкрайно честните и морални политици. А демократичната пропаганда е представена от честните, почтени и обективни медии, както и от честните, почтени и въобще некрадливи неправителствени организации, ратуващи за «отворено общество», «толерантност» към нетолерантните и мулти-културализъм с монокултурните (впрочем, това «мулти-култи» вече май го забравиха, защото монокултурните се оказаха прекалено «моно»). И тази пропаганда все така, взела на «копи-пейст» дивотиите на комунистическите идеолози и агитатори, бълва ли, бълва внушения, че живеем в най-справедливото и най-добре устроено общество, че ние сами си избираме кой да ни управлява (безкрайно честните, почтени и морални политици) и въобще няма какво толкова да му мислим, защото това е краят на историята. Ако пък някой не е съгласен с целия този идеологически тюрлю-гювеч и се опита да възразява на практика, при него пристигат бомбардировачи «стелт», крилати ракети «Томахоук», «тюлени», чуждестранният легион или английски командоси, преоблечени като «въстаници» – и въпросът е решен, и отново започва краят на историята, и отново оставаме с тефлоновите тигани или тенджери, и с травеститите по телевизията, и с безкрайно честните, почтени и морални политици. Какво повече да искаме, след като сме толкова задоволени, та чак преситени – и материално, и духовно? Край на историята.
И в тези неистови либерастки възхвали на демокрацията, естествено, както обикновено, се включва в действие един от стандартните технологични похвати на пропагандата: пропускат се някои на пръв поглед дребни, но съществени подробности.
Първата такава подробност е елементарният факт, че ние просто не знаем как щеше да изглежда светът и по-специално Западът, и по-специално Западна Европа, ако не се беше възцарила т. нар. «демокрация». Ако обществото беше оставено да се развива нормално, еволюционно, без кошмарите на всякакви революции и революцийки, като се започне от английската през ХVII-ти век, мине се през ужаса на кланетата в Франция през ХVIII-ти, през всякакви там карбонарско-гаврошовски превратчета, терори и барикади на ХIХ-ти и се стигне до кървавия апотеоз на Руската революция през ХХ-ти. Впрочем, колкото френската революция е френска, толкова и руската е руска, но за това друг път…
Не знаем каква щеше да е картината на света днес, ако обществото се беше развивало нормално, без перверзиите на демокрацията.
Може би щеше да е много по-зле и сега нямаше да имаме компютри, интернет, телевизия и противозачатъчни хапчета.
А може би обратно – щяхме да имаме още по-съвършени компютри, по-бърз интернет, по-интересна телевизия и жените въобще нямаше да се нуждаят от противозачатъчни.
Може би да. А може би не. Няма как да разберем.
Затова и не е логично непременно да свързваме демокрацията с по-висок жизнен стандарт, или да го кажем по-точно, с по-висок материален жизнен стандарт. (Въпросът за материалния компонент на жизнения стандарт е изключително важен, затова трябва от време на време да се акцентира върху него…) Ако разгърнете «Златната клонка» на Дж. Фрейзър, ще прочетете за множество примитивни племена с изключително високо развита демокрация – чак дотам високо развита, че избраният управник направо губи главата си в съвсем буквален смисъл, ако се окаже недостоен за длъжността, на която са го избрали. Обаче тази високо развита демокрация не пречи на онези племена да си палят огън, като търкат две сухи клечки.
Има и друг пример, доста по-актуален: съвременен Китай. Комунистическа държава. Следователно, по дефиниция недемократична. Но същата тази недемократична държава се очаква през 2015 г. да надмине САЩ по произведения брутен вътрешен продукт. И материалният стандарт на живота там непрекъснато се повишава.
Изводът е елементарен: високият материален стандарт на живот не е свързан непременно с демокрацията и тя не е свързана непременно с него. Германия при Хитлер също е имала висок жизнен стандарт, нулева безработица и почти нулева престъпност – което не означава непременно, че е била демократична. Макар Хитлер да идва на власт по съвсем демократичен начин.
По въпроса за високия жизнен стандарт в условията на демокрация пропагандата премълчава и още едно важно обстоятелство.
Всъщност – най-важното.
Цената.
Не, не става дума за изтощените ресурси, озоновата дупка, глобалното затопляне и другите пропагандни глупости, с които демократичните агитатори се опитват денонощно да ни пълнят главите от телевизионните екрани. Целият този пълнеж има една-единствена задача: да отклони вниманието от главната цена, която демократичното общество тепърва ще плати за материалното изобилие и консумативното презадоволяване.
А главната цена вече се очертава. Горе-долу става ясно дори кога Европа ще я плати – някъде около края на този век или началото на следващия. Което в исторически план е доста къс срок. Някой да прави разлика между Древен Египет, да речем, в 1399 г. пр. Хр. – и Древен Египет в 1301 г. пр. Хр.? Все древен, все Египет, фараони, пирамиди, пясъци… А става дума за сто години. Цял век, през който са се сменили няколко поколения с целия им живот, с всичките им болки, надежди, страдания, радости, тъги... Всичко това днес обозначаваме с едно тире между две години, просто защото от историческа гледна точка се е побрало в много къс период.
Ето защо, когато говорим за края на този век и началото на следващия, е добре да се отърсим от представата, че това е много време. Зависи откъде и накъде се гледа. Един век… Гледано отсега към бъдещето – да, много време е. Гледано отсега назад към миналото – не чак толкова. И колкото повече време изминава след даден период, толкова по-кратък ни изглежда той. Така и в края на ХХII-ри век оцелелите европейци (ако тогава все още са останали такива), прогонени по Южна Америка, Австралия или сврени в ескимоски иглута отвъд Северния полярен кръг, ще си спомнят само като ехо от легендарно минало, че всъщност не чак толкова отдавна, само допреди един век, техен е бил цял един континент с прекрасния му климат, с високоразвитата му цивилизация, с катедралите и църквите, дворците и замъците, с градовете и магистралите, с театрите, концертните и музейни зали, с парковете и блестящите витрини – а техните прадеди, водени от умилителна толерантност и възхитително уважение към правата на малцинствата са проявили великата глупост сами да напъхат в него афро-азиатските нашественици, които са им го отнели.
Както самите ние днес си спомняме за китните български села отпреди 50 години, много от които вече не съществуват, а в много от онези, които съществуват, вече не се говори на български…
Именно това се очертава да бъде цената на «демократизирането» на западното общество. Цената на неговия прехвален материален «просперитет».
Собствената му гибел.
Причината за гибелта на западната демокрация, очертаваща се в близко по историческите мерки бъдеще, на пръв поглед се свежда до нещо много просто и елементарно: ниската раждаемост на европейците. Съответно до високата раждаемост на афро-азиатците, нахълтали на континента и вече разпореждащи се върху все по-нарастваща част от територията му.
Средният коефициент на раждаемост на една европейка във фертилна възраст е 1,4. За просто въпроизводство на населението е необходимо този коефициент да бъде 2,1.
При афро-азиатките в Европа е различно – от 3 до 7 за различните племена и етноси. В момента Европа се населява от 570 милиона души, като цифрите за афроазиатските имигранти се колебаят около 30 милиона. Този информационна несигурност е логична, като се има предвид, че в много страни се води статистика само за това колко имигранти прекосяват границата, но по всякакъв начин се пречи на статистиката за онези, които се раждат и израстват в имигрантска среда, оставайки чужди и враждебно настроени на европейската култура. Тези чуждост и враждебност за пореден път бяха демонстрирани от дивашките изстъпления на имигрантските тълпи неотдавна в Англия и преди това във Франция. В Гренобъл през септември 2010 година имигрантите крещяха съвсем откровено: «Смърт на белите!» Чуждостта и враждебността бяха съвсем нагледно демонстрирани и чрез вълната от групови изнасилвания на ученички в Норвегия, за които се разбра едва след терористичния акт на масона Брейвик, понеже тогава вече медиите не можеха да ги прикриват. Разбра се и това, че в същата тази по европейски благополучна, кротка, подредена и толерантна Норвегия все повече жени боядисват косата си черна, защото русите са предпочитани обекти на агресия от страна на явно не толкова толерантните банди афро-азиатски изнасилвачи…
И след като именно ниската раждаемост на европейките служи за оправдание на либерално настроените управляващи кръгове в Европа не само да пускат, но и направо да канят все повече африканци и азиатци да превземат континента, логично е да се запитаме защо е така? Не, не защо ги пускат и канят. Това е ясно: защото в управляващите либерални кръгове в Европа са се промъкнали персони с яростно антиевропейски начин на мислене, които използват дори трагедиите на обикновените хора, за да доунищожат европейската цивилизация. Върхът на политическата простотия, поне засега, беше изказването на норвежкия премиер след престъплението на Брейвик: че щял да пуска още повече имигранти от Африка и Азия и така мулиткултурализмът щял все повече да процъфтява. Нещо в този смисъл беше, няма смисъл да се помнят дума по дума идиотските умопомрачения на главозамаяни от власт либерасти…
Няма и смисъл да се питаме защо такива индивиди с извратен начин на мислене, докопали се до властта, искат да унищожат Европа и да я превърнат завинаги в афро-азиатска колония. Просто те мразят европейската цивилизация по някакви си техни, извратени причини. И понеже я мразят, правят всичко възможно, за да я унищожат. Тези индивиди са ясни.
Другото е по-сложно за разбиране и анализ: ниската раждаемост на европейките. Защо не искат да раждат? И то до такава степен, че това им нежелание се превърна в основната опасност от такъв мащаб, с каквато европейската цивилизация не се е сблъсквала от времето на Великото преселение на народите и нашествието на Атила?
Независимо, че строго контролираните западни медии се стараят всякак да заобикалят и премълчават този въпрос, все пак има коментари по него. Не може да бъде все премълчаван и заобикалян, след като все по-застрашително надвисва над бъдещето на европейската цивилизация.
Който иска да се занимава с изчисления за бъдещия край на Европа, може да вземе за модел България, която в момента е на 5-то място в света по застаряване на населението. През 2015 г. ще бъде на първо място.
През юни 2010 година в Русе се проведе научна конференция по демографската политика, на която беше припомнено, че според статистическите данни след Освобождението ни от турско робство досега броят на циганите се удвоява на всеки 20 години. Тоест, расте в геометрична прогресия. Имайки предвид, че в момента е около 1 милион (вземаме приблизително средната величина между твърденията на някои цигански т. нар. «лидери», които твърдят, че циганите са милион и половина, и неубедителната официална статистика, която ги изкарва около 350 хиляди), може да се стигне до извода, че днес циганите в България се увеличават с около 50 хиляди годишно. Тоест, след 20 години ще си имаме още 1 милион. В същото време обаче общо населението на страната намалява с около 40 хиляди души годишно – това означава, че етническите българи в България намаляват с 90 хиляди, а прирастът от циганите свежда общото намаление на населението до вече споменатите 40 хиляди. Като имаме предвид, че турците и помаците също увеличават броя си, макар и не с такива темпове като циганите, дори може да се стигне до извода, че етническите българи в България се топят със скорост 100 хиляди души годишно.
Макар и съвсем приблизителни, тези цифри дават известна представа за общата демографска перспектива през страната ни. На русенската конференция през 2010 година беше посочена друга цифра за намаляването на етническите българи в България – 70 хиляди души годишно, и понеже тази цифра е изнесена от специалсти, очевидно е по-точна от току-що нахвърляните набързо приблизителни изчисления.Твърде характерно е, че когато тези данни бяха публикувани в медиите, никой не ги отрече; само една дамичка, добре позната с агресивната си позиция спрямо българското (засега!) мнозинство, се задоволи да избърбори, че въпросното изследване било политическа поръчка. Сякаш, дори да е така, това автоматично означава, че не е вярно. И сякаш нейният немощен опит да замаже ситуацията не е политическа поръчка. Всъщност, тя самата не посмя да твърди, че цифрите не са верни...
А какви ще са последиците от този процес?
Последиците вече ни ги показаха англичаните, които след първоначалния процес на еуфорично устремяване към България вече бягат и отчаяно разпродават имотите си тук, прогонени от крадливите и агресивни етнически глутници, вилнеещи в измиращите български села…
И понеже споменахме изтерзаните български англичани, нека се върнем в Европа. Демографският полигон България ни дава доста ясна представа за това какво ще се случи със самите европейци след немного дълъг период от време. Раждаемостта на афро-азиатските имигранти е съпроставима с тази на нашенските цигани. Това означава, че ако в момента те са приблизително 30 милиона в Европейския съюз, след 20 години ще бъдат 60 милиона, след 40 години – 120 милиона, след 60 години – 240 милиона, след 80 години – 480 милиона. В същото време, ако темповете на намаляване на коренното европейско население са сравними с тези на етническите българи в България – тоест около 1 процент годишно (всъщност при българите е повече, около 1,5%, но в момента си служим само с ориентировъчни цифри), то след въпросните 80 години коренните европейци ще са се стопили до около 150 милиона. В сравнение с 500-те милиона афро-азиатци в Европа тогава. При това 150 милиона в мнозинството си немощни и болни пенсионери, затворени в гета, обградени с бодлива тел и пазени от умиротворители с бронетранспортьори. Дори тези предположения да бъдат коригирани в оптимистична за европейците насока, едва ли корекциите ще бъдат значими. Няколко десетки милиона нагоре или надолу в сравнение с посочените цифри – какво значение?
Може би някому тази картина се струва фантастична?
Препоръчвам на този някой да се заинтересува как живеят сега сърбите в Косово. И как децата им ходят на училище с автобуси, придружавани от бронетранспортьори. И да си припомни, че днес в Лондон най-разпространеното име за новородени момчета е Мохамед. В Париж е Али. В Берлин – Хасан…
Как ще живеят европейците в тази обстановка? За това пък може да попита родителите на норвежките ученички, които се самоубиват сред груповите изнасилвания от страна на горките дискриминирани, нещастни и измъчени афро-азиатци. Впрочем, тези афро-азиатци още отсега са 10% от населението на Осло и, както личи от бодрите и много либерални заявления на тамошния премиер, очевидно ще стават все повече.
А причината за цялата тази кошмарна перспектива е нежеланието на европейките да раждат. Ако бяха раждали не по 1-2 деца, а по 3-4 и повече, както афро-азиатките (и както собствените им европейски баби), нямаше да има оправдание за поканите към имигранти и днес тази заплаха нямаше да виси над европейската цивилизация.
Но ниската раждаемост все още не е обяснение. А само констатация на факт. Който факт тепърва трябва да бъде обяснен. Тоест, да се дири отговор на въпроса: защо европейките не искат да раждат?
Ако човек потърси съответната информация, ще установи, че общо взето, обясненията се свеждат до две.
Първо обяснение: европейската жена от грижи за кариерата си и за по-свободен личен живот просто няма време да мисли и да се грижи за повече деца.
Второ обяснение (то е валидно повече за Източна Европа): европейците искат да осигурят добро образование и бъдеще на децата си, но понеже финансовите средства не им позволяват, се въздържат и да ги създават. С една дума: беднотията.
Лесно е да се констатира, че тези обяснения сами по себе си всъщност не обясняват нищо. Това за бедността дори не заслужава да се коментира: много по-голямата бедност в Африка и Азия не пречи на тамошните жени да раждат много деца. А колкото до кариерата – очевидно е, че има много жени, които с готовност биха се отказали и от кариера, и въобще от работа, ако имат възможност да си стоят в къщи, да си бъбрят с приятелки и да си гледат дечурлигата. Да, сигурно има и такива, които предпочитат другия начин на живот, извън дома, с кариерата, с напрежението и с емоциите от бизнеса или политиката. Но несъмнено не са малко и онези, за които домът и семейството са важни.
Обаче, ако недостатъчните обяснения сами по себе си не обясняват нещата, това не означава, че те като констатации въобще не са верни. Просто са недостатъчни.
Да, вярно е, че децата представляват пречка за една жена, която иска, казано деликатно, да има повече социални контакти. И, още по-деликатно: да се чувства свободна и независима. Явно е, че децата ограничават свободата и независимостта. Няма как да си свободна и независима, ако две са се хванали за полата или за крачолите на дънките ти, трето пълзи по пода, а четвърто наднича от проходилката.
Но нали цялата идеология на Запада по отношение на жената вече повече от век е насочена именно към това: да й внуши, че трябва да бъде «свободна и независима»? И еманципирана – каквото и да значи това, сигурно пак същото… Вече повече от век, откакто знаменоските на феминизма развяват знамената му из целия Запад и не може да се отрече, че постигнаха сериозни успехи. Научиха жените да пушат, да носят гащи и да седят по столчетата пред баровете в очакване на поредния клиент или ухажор.
И да раждат по-малко.
Свободата е великолепно нещо. Чудесно. Прекрасно. Дори съвсем не е лошо. Има само един недостатък: никой не знае какво представлява.
Може ли някой да каже какво е свободата?
Досега са най-популярни две дефиниции: че била «осъзната необходимост» (тази теза се била поддържала от Маркс, затова и комунистическите идеолози или поне онези от тях, които искрено вярваха в марксизма, с присъщата им мания за непогрешимост се опитваха да ни я внушават) и «съзнателно поета отговорност за избор» (тази е предпочитана от демократичните идеолози, също с присъщата им мания за непогрешимост). Естествено, че и двете дефиниции не обясняват нищо по въпроса какво е свободата, само дето й лепват етикети: «необходимост», «отговорност»… Ала що за свобода е това, щом се подчиняваш на необходимостта? И що за свобода е това, ако трябва да отговаряш пред някого за постъпките си, тоест да си му подчинен? А може би свобода е точно обратното: пред никого да не отговаряш и да не се отчиташ за постъпките си?
Така се оказва, че никой не знае какво представлява свободата, за която толкова се говори. Всеки си има своя представа за нея: един една представа, друг – друга.
Ето защо, след като установихме, че свободата е твърде относително и размито понятие, нека продължим да си говорим за жени…
Какво означава една жена да е свободна, независима и еманципирана? И, в края на краищата, след като тези свобода, независимост и еманципираност карат жените да раждат по-малко деца до степен да бъде заплашено самото съществуване на обществото, няма ли нещо сбъркано (съзнателно или несъзнателно) в самия модел на свободната, независима и еманципирана жена, който модел ни сервират демократичните агитация и пропаганда?
Всъщност нека да видим какво по-точно означава една жена да е «независима».
Означава нещо много просто: да избира сама с кой мъж, колко време и под каква форма да живее. Е, разбира се, или пък да избере да живее сама – но все пак този тип жени са пренебрежимо малцинство.
И в този смисъл първият модел за независима, свободна и еманципирана жена е кралица Гуинивер.
Повечето хора, които се интересуват от проблема, смятат, че убийството на съвременна Европа е започнало от Джовани Бокачо с неговия «Декамерон». Именно този полупорнографски (а за времето си напълно порнографски) сборник новели според тях прави първия пробив в представянето на европейската жена като развратница и проститутка. Казано по-разбираемо – курва. Уличница. И оттогава лавината е започнала да набира скорост…
Интересното е, че самият Бокачо в по-зряла възраст се отказва от книгата си, разкайва се за написването й и прекарва остатъка от живота си в създаване на солидни научни трактати. Тоест, донякъде е осъзнал какво е сторил. Но стореното – сторено…
Разбира се, «Декамерон» нанася първия сериозен, тежък удар върху европейското схващане за жената като възвишен образ и я показва като обикновена уличница. За следващите автори, които по различни съображения искат да си опитат перото в темата, вече става много по-лесно – има готов модел, на който да се опрат. Но проблемът е не само литературен. Защото, показвайки един модел на, да го кажем, леко поведение на жената като общовалиден еднакво за низшите и висшите слоеве на обществото, тази книга започва разрушаването на дотогавашия модел, предписващ на същата тази жена грижи преди и над всичко за семейството, както и активен живот главно в рамките пак на семейството. Не бива да се забравя, че моделите на поведение влияят отгоре надолу, а не обратното. И когато обикновеният човек разбере, че всичките тези графини, херцогини и принцеси в интимния си живот се държат като обикновени уличници, естествено, че уважението му към социалната структура на обществото ще намалее. И уважението му въобще към дотогавашния «възвишен» образ на жената ще намалее. И в съзнанието на самите жени започва да се развива бавен, но необратим процес: аха, щом тези дами от висшето общество са такива, значи всъщност това именно е нормалният начин за поведение на една жена… Всичко останало е само въпрос на време – и Бокачо явно добре е осъзнал това, щом се е разкайвал. Е, за нас остава само да констатираме, че наистина е било само въпрос на време, защото както е речено, и времето е в нас, и ние сме във времето (написано е в Книга «Еклисиаст» на Библията, Левски само го повтаря). Разбира се, неотвратимостта на процеса бива умело подпомагана чрез рекламиране на въпросния сборник новели, като се стига дотам, днес да го изучават в училищата като литературна класика. Всъщност, в университетите изучават и педофилския роман «Лолита» на Набоков като един от върховете на съвременната литература, така че какво да се учудваме? И понеже споменахме Набоков, не може да отминем показаната наскоро твърде нагледно връзка между моделите за поведение, създавани от литературата, и живота: само преди месец една френска модна фирма пусна еротично бельо за… момиченца от 4 до 12 години.
Да, имало е за какво да се разкайва Бокачо.
Но все пак, макар и с най-сериозен принос за разрушаването на европейската ценностна система, той не е първият.
Първият, който издига «разкрепостения», «еманципиран» модел за поведение на една жена, е Кретиен дьо Троа през ХII-ти век с неговия цикъл романи за крал Артур и рицарите на Кръглата маса.
За мен лично това е най-красивата легенда, създавана някога от човечеството. Артур, Ланселот и Гуинивер, Тристан и Изолда… И това посвещаване на борбата срещу световното Зло, и странстването по далечни и непознати пътища, за да се влиза в постоянни битки с него, издигането в култ на храбростта, доблестта, верността, честността – все понятия, захвърлени като ненужни отпадъци в днешното ни демократично общество.
И култът към дамата на сърцето, разбира се.
Именно от тогава, от четените по дворци и замъци написани на ръка романи на Кретиен дьо Троа, Волфрам фон Ешенбах и по-късните им следовници (някои от тях любознателният читател може да прочете в списъка на книгите от библиотеката на Дон Кихот) тръгва по света понятието «кавалерство», производно от «шевалие» или «кавалейро» в романските езици, т. е. конник, рицар (още от времето на античността благородниците се сражават в конницата): преклонението пред красивата дама, стремежът да й се «служи», да се изпълняват нейните желания, да бъде издигана на пиедестал…
Споменахме най-известните жени в цикъла легенди за Камелот – кралиците Гуинивер и Изолда. И наред с възхищението си от легендите за тях няма как да не отбележим, че и двете са представени в романите фактически в една и съща роля: на съпруги, които изневеряват на съпрузите си.
Което означава нещо много просто: рицарските романи представят модела за поведение на идеалния мъж именно като странстващ рицар, като човек, който активно се бори със злото и е член фактически на една организация – събраните около Кръглата маса рицари от Камелот. Това е моделът за поведение на мъжа, въплътен в Артур, Ланселот, Тристан и останалите рицари.
А моделът за поведение на една жена? Е, да: това са уличниците Гуинивер и Изолда. Които, независимо, че носят кралски корони, си остават уличници.
Любопитен паралел между историята и света на легендите: когато се подготвя т. нар. «френска революция», едно от обвиненията на заговорниците е, че кралицата развратничи и е любовница на кардинал от обкръжението на краля. И скоро след това отсичат главата й. Преди т. нар. «руска революция» обвиняват императрицата в разврат с Распутин – и скоро след това разстрелват императрицата заедно с императора и цялото им семейство. И ако продължим паралела със Средновековието, можем да се окаже, че «Червеното колело» на Солженицин се завъртяло толкова рано, та и самият му автор вероятно би останал изненадан.
Хронологично погледнато, образът на Гуинивер от романите на Кретиен дьо Троа, писани между 1160 и 1180 гг., е първият образ на «разкрепостена», «еманципирана» и «независима» жена в европейската литература.
Остава само да се добави, че самият Кретиен дьо Троа загива в мистериозен пожар през 1180 г. И, че написването на неговите романи е спонсорирано от Ордена на бедните рицари на Храма на Соломон – иначе казано, от тамплиерите, покровителствани по онова време от друга прочута дама, пак кралица – Елеонора Аквитанска, съпругата на Хенри II Плантагенет. Образите на двамата са великолепно пресътворени от Катрин Хепбърн и Питър ОґТуул във филма «Лъвът през зимата», препоръчвам го на любителите на историческите картини. А за значението на Ордена на тамплиерите може да се дъди дори само по това, че според мнозина автори една от най-влиятелните днешни организации – масоните, са техни наследници; а сред тези автори има и немалко такива, които сами признават, че са масони. Книжният пазар е наводнен с подобна литература. За значението на тази организация е писано достатъчно: масони създават държавата САЩ през 1776 г., масони организират т. нар. «френска революция», масони са начело на Февруарската революция в Русия през 1917 г. Турските масони – «младотурците», организират и ръководят арменския геноцид през 1915 г. Масонските сайтове в интернет с гордост съобщават, че от 28 министър-председатели на България в периода 1878-1944 гг. масони са 19.
С две думи – сериозна организация с дълбоки исторически корени. И според мнозина изследователии, тя е наследница на ордена на странстващите рицари. Дори имало такава степен в масонската йерархия – «рицар-тамплиер».
Защото свободни и волни, скитащи накъдето им хрумне странстващи рицари съществуват само в света на литературата. В реалния свят те са си имали съвсем конкретно название – тамплиери. Няма други странстващи рицари. Всички останали рицарски ордени – на хоспиталиерите (днес Малтийски), Тевтонски, «Калатрава», «Сант-Яго» и пр., се създават също със съвсем конкретни цели, но странстването не е между тях. Защото Орденът на тамплиерите се основава (поне официално) именно с такава цел – да странстват по пътищата на Палестина и да охраняват поклонниците по пътищата към Божи гроб. А колкото до бедността им, за нея може да се съди по факта, че по време на акцията за арестуването им на 13 октомври 1307 г. от пристанището на Ла Рошел отплават 16 тамплиерски кораба, натоварени със съкровища. Любителите на историческите хипотези и до ден-днешен гадаят какво се е случило с тях.
И когато Кретиен дьо Троа възхвалява «странстващите» рицари, обединени в една организация като Кръглата маса в замъка Камелот, той прави това не просто заради литературната метафора или понеже е напипал интересен мотив. Не. Просто хвали спонсорите си. Както виждаме, тази практика не е от днес или вчера…
Между другото, Сервантес в «Дон Кихот» (в епиграфа към романа той също хвали спонсора си, беше някакъв граф или херцог) многократно чрез устата на героя си споменава и възхвалява не просто «странстващите рицари». Не. Той подчертава изрично, че става дума именно за «ОРДЕНА на странстващите рицари». Макар в романите за Артур и Камелот никъде да не се споменава такъв «ОРДЕН» - странстващите рицари там са си просто такива, без принадлежност към някаква организация, ако не се смята за такава Кръглата маса. Впрочем, не бих се учудил, ако сред атрибутите на тамплиерското мебелно обзавеждане е имало и такъв задължителен атрибут, макар досега да не съм го срещнал в литературата по въпроса. И остава да вярваме, че когато Сервантес пише за «ОРДЕНА» на странстващите рицари, си е нямал хабер за какъв орден де факто става дума. Не е знаел, че възхвалява именно Ордена на тамплиерите. На всичко отгоре по негово време въпросният орден не съществува, поне официално, вече цели 300 години – и е логично да се предполага, че за един беден данъчен инспектор, какъвто тогава е Сервантес, е странно да притежава такава информация, в смисъл въобще да знае за него. Разбира се, тук може да си спомним, че само 40 години след Сервантес в Европа започват първите антимонархически трусове – Фрондата във Франция и превратът на Кромуел в Англия, предвещаващи нахлуването на парламентаризма като фундамент на демокрацията. Да не забравяме и хипотезите за активното участие на наследниците на тамплиерите в тях. Остава само да предположим, че Сервантес отнякъде е разполагал с някаква информация за ордена. И след като знаем, че «Дон Кихот» е писан под покровителството на висш благородник, който за целта дори измъква автора от затвора, тогава конспиративният пасианс започва да се намества…
Уви! Разбирам, че е много по-интересно да се чете за Камелот, за рицари, прекрасни дами и за световните конспиративни организации, но няма как – за съжаление трябва да се върнем сред гнилите перверзии на демокрацията, в които сме затънали до гуша.
Направихме това малко литературно отклонение от темата за демографията, за да посочим, че моделът на «свободната», «независима» , «разкрепостена» и «свободна» жена – тоест на жената, която априори е обречена да има малко деца, защото е обречена първо да бъде изведена от семейството в името на «свободата» си, а впоследствие обречена да работи наравно с мъжа за собствената си прехрана, е натрапван на европейките не от вчера. Защото не бива да забравяме, че не съществува «безкористно» литературно и въобще художествено произведение. Всяко едно такова произведение внушава определени идеи. Това е главната корист на автора, дори да предположим, че той не получава хонорар. Именно внушаването на идеи е всъщност неговият главен хонорар. Ако той не е налице, за самия автор става безсмислено да създава произведението. Съзнателно или не, но всеки творец, когато пише роман, рисува картина, вае скулптура или композира музика, се старае да промени съзнанието на хората, които ще четат романа, ще гледат картината или скулптурата и ще слушат музиката.
Тази промяна на съзнанието става чрез внушаване на идеи.
И още нещо много важно: всеки човек, който инвестира в дадено произведение, независимо дали е издател, собственик на галерия, на музикален салон или просто меценат, спонсор, очевидно също не би финансирал създаването на произведение, независимо от какъв жанр, ако то противоречи на собствените му идеи. Защо да си харчи парите за нещо, което е срещу убежденията му?
Това означава, че моделът на «еманципираната» жена, толкова време и с такава упоритост натрапван на европейското общество, е имал през вековете, има и сега, своите могъщи финансови покровители, които са заинтересувани от този модел.
Но кой може да е заинтересуван да изведе европейката от семейството под различни благовидни предлози? Както виждаме, тези предлози са разработвани майсторски в продължение на векове от наистина талантливи творци – независимо дали тези творци са осъзнавали последиците от творбите си или просто са се подчинявали на духа на собствената си епоха. Който пък дух се е оформял преди тях от предшествениците им, спонсорирани също от заинтересовани инвеститори в този модел, а духът пък на епохата на предшествениците се е оформял на свой ред от техните предшественици, спонсорирани от също заинтересовани инвеститори – и т. н., все в тази верижна реакция.
Тоест, въпросът може да се постави и по-директно: кой има интерес чрез упорито, постоянно и последователно развивани и внушавани модели на поведение да принуди европейските жени да раждат все по-малко до такава степен, че просто да бъде унищожена вече създадената европейска цивилизация?
Тук неизбежно стигаме до необходимостта да отговорим на въпроса: а всъщност какво ще бъде разрушено? Какво ще бъде унищожено чрез така изобретеното и направо съвършено оръжие за масово поражение – отказът да се раждат деца? Защото този отказ не може да бъде наречен другояче, освен оръжие за масово поражение. Нали така фактически децата са убивани още преди да бъдат родени? Дори преди да бъдат заченати!
И няма защо да се заблуждаваме, че тези неща стават спонтанно и от само себе си. Спонтанно и от само себе си в човешкото общество стават само неща, за които не се плаща. Щом някой (или някоИ!) е решил да харчи сериозни пари, за да развива целенасочено определени процеси, какво им е случайното на тези целенасочени процеси? При това виждаме, че във въпросните процеси са замесени твърде влиятелни организации. Това веднага издига проблема на доста сериозно ниво. Защото отделният, индивидуален спонсор или меценат обикновено плаща, за да види резултата от инвестицията в рамките на собствения си живот. Както например плаща американският банкер от уолстрийт Якоб Шифт, за да бъде извършена Руската революция през 1917 г. … Разбира се, има и такива, които безкористно плащат за неща, които ще бъдат осъществени след дълъг период от време, а единствената им награда е само това, че потомците ще споменават имената им – но все пак повечето индивидуални инвеститори плащат, за да видят резултат.
Нещата обаче се променят, когато финансирането се извършва от организация. Една организация може да се позволи лукса да финансира дългосрочни проекти. Тук не е замесен нормалният и безхитростен човешки егоизъм да се види конкретен, осезаем резултат. Организацията е безлика и безчувствена, тя няма нужда да види резултат тук и сега, днес един човек я ръководи, след пет или десет, или петдесет години – друг, но проектът, ако е заложен стабилно, продължава да се развива, и организацията, ако е оцеляла, продължава да го финансира. Защото нали това е НЕЙНИЯТ проект?
И така: какво ще бъде унищожено чрез страховитата демографска война срещу Европа, която, както виждаме, не е от днес или вчера?
Лесно е да се отговори: ще бъде разрушена и унищожена европейската цивилизация. И отново лесният отговор не обяснява проблема. Понеже веднага изниква следващ въпрос: а защо трябва да бъде унищожена европейската цивилизация? Кои нейни отличителни черти я превръщат в обект на чак такава омраза, че да се цели да бъде заличена от лицето на земята?
Добре, нека да видим отличителните черти на тази цивилизация, които може би са я превърнали в обекта на такава злокобна историческа ненавист.
И така, какво я отличава от другите? Да речем, от африканската, от азиатските – китайска, индийска, японска, от северо- и южноамериканската? Арнълд Тойнби изброява 37 цивилизации, да не ги изреждаме… Всички те създават държави и ги управляват, строят пътища, воюват. Навсякъде сред тях монарси, поданици, градове, икономика, пазари, земеделие, култура, дипломация…
Какво й е толкова на европейската, та е нарочена за унищожение?
Едно-единствено нещо отличава европейската цивилизация сред всички останали – тя е изградена върху основите на християнството. Това е нейната отличителна черта. Разбира се, днес не може да се каже, че е християнска по простата причина, че след зловещата 1789 г. постепенно в продължение на малко повече от век в цяла Европа е извършена т. нар. «секуларизация» - Църквата е отделена от държавата и европейската цивилизация де факто се превръща в атеистична. Този процес не е спрял, продължава да се развива, и сега вече просто от атеистична се превръща в антихристиянска – тази година беше огласен фактът, че в целия свят 80% процента от преследванията по религиозни причини се извършват срещу християни. Картината в Европа е още по-трагична, тук очевидно може да се говори за 100%, защото поради насилствено налагания модел на «толерантност» на континента няма други преследвани религии освен християнската – да си спомним дори само опита за забрана на разпятията в училищата на Италия! Ориана Фалачи в «Силата на разума» правилно посочва, че унищожаването на Европа фактически ще означава край на християнството. Разбира се, остават Южна Америка, за която обаче не се очертават перспективи да поеме роля на световен лидер, и православна Русия – където демографската картина е също толкова плачевна, както и в Западна Европа.
Тръгнахме от материалния просперитет на Запада... Оказва се, че погледнато в не чак толкова дългосрочен исторически план, този просперитет е само упойката, инжектирана в съзнанието на западния човек, за да не се съпротивлява на собственото си унищожение. Апологията на консумативния егоизъм, чийто връх е отказът от раждането и отглеждането на собствени деца, защото ще пречат на консумативизма, е достигнала убийствени мащаби в прекия смисъл на думата размери. И с всички средства на този западен човек му се пречи да достигне до простата мисъл: каква полза от високия жизнен стандарт, след като няма на кого да го оставиш? Каква полза от луксозната ти къща, ако подире ти в нея ще влязат чужденци? Каква полза от високоскоростните магистрали, щом ги оставяш в наследство на пришълци, враждебно настроени към целия ти свят, към културата и ценностите ти и чиято цел е да завладеят този твой свят, за да наложат своята култура и своите ценности?

А чрез внушаваните му пропагандни модели, за някои от които видяхме, че се разработват от векове, западният човек бива отклоняван от простата мисъл, че за лъскавите джунджурийки от супермаркетите плаща с гибелта на цялото си общество, на собствените си потомци, което в края на краищата означава – със собствената си гибел.

Това е цената на демократичния рай.


Любомир ЧОЛАКОВ




Гласувай:
6



1. allvin - Потресаващо!!!
02.04.2012 15:11
Демокрация + толерантност = Демонизъм
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: grigorsimov
Категория: Политика
Прочетен: 15672669
Постинги: 3954
Коментари: 6980
Гласове: 7983
Архив
Календар
«  Юли, 2022  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031