Аз съм руска жена. На мен никога не ми дадоха да изпълнявам моето предназначение. – Орди половци, монголо-татари, тевтонски рицари, полски и фашистски окупатори, - убиваха родените от мен синове, палеха засятата от мен пшеница, разрушаваха дома ми.

Аз съм жена на руската земя, и аз зная че трябва да защитавам това, което обичам, това което ценя и това, за което живея. Затова заставах наравно с мъжете на отбранителните кули на Козелск и Киев, на Рязан и Новгород. Аз варех смола и точех ножове, и отрязвах косите си, да правя прашки за мятане на камъни. Биех се до последно, защитавайки своя дом и огнище. Аз отивах в партизанските отряди, горях в самолети, извличах ранени от полето на боя. Аз учех децата в партизанските землянки и топех стомана в уралските заводи. Аз се впрягах, вместо конете във плуга, за да засея със зърно изранената земя, за да нахраня децата.

Аз съм жена на руската земя. Не се плаша от нищо. В горяща къща ще вляза, препускащ кон ще хвана и спра, раните си ще бинтовам и с меч ще застана. И никому няма да дам моята земя.

Аз съм жена на Новорусия. Аз съм на блок-постовете. Аз уча децата под грохота на канонадата. Аз бинтовам раните на бойците. Аз тръгвам в атака за всичко което обичам.

Не ми оставиха избор. – Ако мъжете се крият по домовете, тогава жените ще излизат на бой.

Мислите ли че не ме е страх? Мислите ли, че не искам да се скрия зад мъжка гърбина? Страх ме е, и ме боли. Но зад мен са моите деца, моето огнище, моят дом, моята земя.

Аз съм жена, и не мога да предам това, което обичам. Не мога да оставя дома си, когато толкова дълго съм го създавала. Не мога да предам паметта на своите предци. Не мога да оставя да разкъсат децатата ми, които съм родила.

Благославям синовете, мъжете, братята и бащите си, за страшната война. И се моля за тях всеки ден. А ако няма повече, ни синове, ни мъже, ни бащи, тогава сама ще отида на бой.

В душата ми бликат сълзи.

В душата му тупти страх.

В душата ми живее надежда.

В душата ми живее вяра.

Аз вярвам че войната ще свърши.

– Ще почистя дома си, ще запаля огнището, ще опека хляб, ще прикуткам децата и ще посрещна мъжа си на прага.

Тази вяра и надежда ми дават сила да издържа в боя, да устоя на кървавата атака, да не се изплаша, да не се предам.

Аз съм мадона на Новорусия. Във военна форма съм, а не със забрадка. Държа автомат, а не букет цветя.

Закрилям земята, децата, и дома си, и ще премина през тази война, като ангел хранител. Ще пренеса през войната вярата и любовта. Ще омия раните на бойците. Ще успокоя децата, и няма да се изплаша от вражеския огън и от взривовете на снарядите им.

Аз съм мадона на Новорусия, и ще съм редом с мъжете на земята си, – до края.

Нас ни чака победа или смърт!

http://novorus.info/news/interesno/30882-plach-yaroslavny-2014-stihi-tatyany-dugil.html

Превод, Григор Симов