Пловдив става все по-тъжен и мрачен град. Не можа да изпрати по достойнство дори един от символите си – антикомуниста и поет Петър Манолов. Просто все по-малко автентични люде останаха под тепетата. Събрахме се едва петдесетина стари седесари и/внимавайте сега!/ никой, ама абсолютно никой от ръководството на общината или от областната управа! Това е положението  -  никой. Чест прави на президента на републиката Росен Плевнелиев, че изпрати своите съветници Мартин Иванов и Милен Любенов, които засвидетелстваха почитта и уважението на президента към Петър Манолов, който той награди с орден за „Граждански заслуги”.

            Все пак се намери една държавна институция, която изми срама от лицето на местните управници, защото Петър така си отиде с отворени очи и  не видя създаването на Музея за насилието в Пловдив, за който бе един от инициаторите.

Съпругата Вера/вдясно/ и синът Манол - заглъхнали и сломени от мъка.


Президентският съветник Мартин Иванов чете траурния адрес на Президента.


Малцината приятели пред църквата.           


Изпратихме последният от легендарните дисиденти на Пловдив, които създадоха Независимото дружество за правата на човека на 16.01.1988 год., после КТ „Подкрепа” и намериха сили и упоритост да представят борбата на българския народ срещу комунизма извън границите на страната. Бяха много релефни и чепати хора – бай Илия Минев, от. Благой Топузлиев, от. Димитър Амбарев, Петър Манолов. Сега оценявам какъв шанс ми е дарила съдбата да ги познавам, да запазим приятелството си дълги години след онези бурни времена.

            И затова ми е много, много тъжно за Петър. Гневя се на тоталната забрава на пловдивчани, на унизителната деангажираност на управниците ни, на апатията и равнодушието. Не мога да си отговоря защо така неглижираме близката си история – това е страховита карма на българите и няма да се удивя, ако повторим стила и практиката на комунизма под друга форма. „Режисираната свобода”, както се изразяваше Петър.

            Ще ми се да споделя с читателите още два спомена за Петър Манолов, които го характеризират като личност – релефна и неповторима. Името му нашумя преди 1988 год. и гладната стачка. Той се появи в Софийския университет и пред препълнена зала прочете поемата си „Сто кръпки” и още тогава в аулата настана нещо като спонтанен митинг – викове, тропане с крака, студентите желаеха да повтори поемата. По-късно се разпространяваха записи на черно от това знаменателно четене. От някъде се появи униформена полиция и разпръсна студентите, а Петър бе изведен и откаран за Пловдив от приятели. ДС тръгна по следите му. Но понеже са тъпи ченгетата видели, че е роден в с. Садово и помислили, че това е гр. Садово, Пловдивско, което през 1939 год. е било село. И се започна една. По това време бях даскал в община Садово и наблюдавах бесните изпълнения на милиционерите. Два или три дни привикваха всички с фамилията Манолов да търсят родата на поета. Един колега – Стефан Манолов – дойде един ден и ми вика: „Абе, какъв е този Петър Манолов от Пловдив? Цял ден ме разпитваха дали не сме роднини, луд ме направиха…” Отмина малко време и се разбра, че Петър е роден в с. Садово, Бургаско, но „издирванията” в Пловдивско го направиха още по-популярен. Разказвам му по време на неговата гладна стачка случая, а той се хили: „Абе цял живот ще ги тормозя, не искам да живея в мир с тях…”

            Друг случай от преди 3-4 години. Отиваме в Иракли в неговата бърлога, където той прекарваше по няколко месеца. Към средата на септември сме привършили всякакви парични запаси и караме само на сафрид и цаца. Събираме пари за влак до Пловдив и тръгваме да се прибираме. На гарата в Бургас решаваме да изядем по една шкембе чорба, защото сме издивели от глад. Пред закусвалнята Петър се спира и се разговаря с клошар, който продава на импровизирана сергия някакви стари книги по за лев-два. Още дояждаме чорбата, когато Петър вади някакви стотинки и съсредоточено започва да ги брои после ме пита с какви резерви съм останал. „С около два лева” – отговарям. Той ги иска и отива да се реди на опашката. Гледам го купува шкембе чорба, три кебапчета и четвъртинка хляб и си мисля, че ще си дояждаме. Но… Петър излиза навън с табличката и оставя храната на клошаря, даже му дава някакви дребни стотинки. Питам го какво става, а той с тъга ми отговаря: „Този човек е свят – продава книги, няма да отиде да краде, а ние след няколко часа в Пловдив ще се наядем. Направихме нещо добро днес…”

            Такъв човек бе безсребърника Петър Манолов. Сякаш не останаха такива птици под българското небе, сякаш загубихме чувствителността си и няма такива като Поета, които да бодат съвестите ни, да ръчкат и ни карат да се замислим…

            Сбогом Петре, сбогом приятелю!

.....................................

Последно сбогом и от мене - Григор Симов

Бог да те прости Петре!
Прощавай и ти, и на мене, и на всички нас!

Вечная Памят!

промените- такива титани като бай Илия Минев и Петър Манолов дори не бяха поканени на оная прословута кръгла маса. Нещата засмърдяха още от тогава и дълбоко в мен се загнезди подозрението, че червените мошеници са си изработили някакъв гнусен сценарий и ни разиграват по него...