Стигна до нас вестта, че Еди го нямало вече. След като дълго го мъчи болестта, Едуард Генов ни бил напуснал, там някъде далеч в Калифорния, без да го е напуснала мъката по Родината.
За разлика от мнозина живеещи зад желязната завеса, Еди не е мечтаел за Калифорния, а за честита, свободна и независима България, но подобно на Александър Солженицин и Владимир Буковски, партията-мащеха насила го отпрати далеч от Родината. Той не е  разобличавал комунизма с дълги писания, но жизненият му път беше сам по себе си достатъчно разобличаване на режима, и ако по онова грозно време свободния свят не беше забравил за съществуването на България, нищо друго не би попречило да бъде и той признат за “дисиденг”, редом с общопризнатите стожери на човешката съвест.

Наистина, освен с отсъствието на всякакво медийно покритие, благодарение протеста срещу смазването на Пражката пролет, на 20-годишния български студент и неговите съратници, страната ни с нищо не отстъпва по смелост и доблест, от няколкоминутната демонстрация, проведена по същия повод, от девет съветски гражлани на Червения площад в Москва.

Но днес вече не само нищо не би трябвало да пречи, а напротив, всичко задължава българското обществено съзнание да изрази своята благодарност към онзи, който тогава спаси пред света и пред поколенията, националната ни чест.

Заради разпространяване на позиви осъждат Едуард Генов на пет години лишаване от свобода, но поради достойното му непокорно поведение (участието му в бунта и превземането на затвора) той остави десет години от младостта си зад стените на Старозагорския затвор при изключително тежък режим. След затвора със Събина създават семейство, раждат им се две момчета. За да ги изхрани и възпита Еди приема всякакъв вид тежък физически труд тъй като му е отказано правото да завърши висшето си образование по история.  Несломеното му бунтарство го отправя обаче в Историята като един от основоположниците на организираната съпротива против комунистическия режим в България, защото Едуард Генов беше повече от дисидент, той беше воин в доспехи, винаги готов да влезе в сражение. В края на 1986 година той не се колебае да се присъедини към петима бивши политзатворници и с тях отправят до Виенската конференция за сигурност и сътрудничество в Европа (OSCE), “Открито писмо – апел” за човешки права, станал известен като “Апелът на шестимата”.  За пръв път тогава подобна инициатива от страна на български граждани е взета под внимание от международната общественост, което сериозно разтревожва най-висшите слоеве на Политбюро и респектира репресивните действия на политическата полиция.

На 16 януари 1988 година името на Едуард Генов се нарежда между основателите на Независимото дружество за защита правата на човека в България ( НДЗПЧБ) - единственото гражданско сдружение в комунистическа България, признато за член от международната Федерация за защита на правата на човека. След отказа му да предаде на агентите на Държавна сигурност притежаваната от него документация на Независимото дружество, Еди е отделен от семейството си и въдворен в село Михалково, Девинско, където успява в цеха за производство на каменно брашно, в който работи, да организира работниците в протест за по-лобри трудови условия.
Вбесената Държавна сигурност разкрива на 18.Х.1988 година същинският си лик и признава безсилието си като принуждава Едуард Генов със семейството си да напусне България за Виена.

10-ти ноември ги заварва в Щатите, където Еди продължава да агитира в полза на опозицията, но наложените й лидери не се сещат за него, а за него се сеща само болестта, която все по­-обхватно го сковава.

Всъщност, Еди не беше само войн, той беше вестител ­буреносец от соя на Ботев и Левски, от числото на тези невъзможни рицари, тези великолепни чапкъни възрожденци, без които историята на съвременна България би се оказала нам чужда и безлична.

Онези, които до него са трили наровете из занданите на Народната република, запазваме спомена за човека с открит характер и увереност, изключително духовит, самокритичен и даже самоиронизиращ се, без комплекси за малоценност или нарцисизъм - личност, напълно уравновесена и непретенциозно скромна.

С поведението си Едуард Генов опроверга робското суеверие, което гласи, че “срещу ръжен не се рита”, с което спомогна за разсейването на страха. Само това е достатъчно за да бъде той причислен към Праведниците, в библейския смисъл на думата, т.е. към малцината, заради които Бог търпи беззаконията ни и щади недостойния народ.

А праведниците са безсмъртни, затова ни е трудно да приемем, че Едуард Генов го няма вече. Жив е той, жив е в сърцата ни, и нека паметта му остане жива, за спасение и благополучие на българската нация.

За да бъде оказана заслужената почит към паметта и делото на Едуард Генов и на всички борили се за достойнството на България по време на тоталитарния режим, приканваме представителите на нацията, избранниците в Народното събрание, да запазят в тяхна чест минута мълчание в пленарната зала.

                                               Gloria Victis !

.............................

Този текст е част от некролога издаден от КТ Подкрепа и НДЗПЧ, за 40-те дни от как ни напусна Едуард Генов.

Текстът вероятно е написан от Петър Бояджиев, живеещ във Франция.