Честването бе организирано от фондацията на бившия президент Петър Стоянов „Център за политически диалог” и СДС.

На рожденика бе връчена папка с подбрани отзиви, писани от читатели на „Медиапул”, на сайта „Свободата” и на списание „Диалог”, в които читателите говорят с уважение и възхищение за неговата личност.

Залата на „Раковски” 134 в София бе препълнена предимно с възрастни хора и журналисти. Приятели, съмишленици, членове на съюзите на репресираните от комунистическия режим и обикновени хора бяха дошли да изразят уважението си към достойния асеновградчанин.

Стоян Алексиев, актьор и режисьор от Народния театър, откри честването като представи юбиляра и благодари на всички присъстващи.

Аз съм от онези деца в края на 50-те години – развълнувано сподели г-н Алексиев - които очакваха с трепет дали техните близки ще се завърнат от затворите и  концлагерите... Някои имаха късмета да се върнат, други - не. Никога няма да забравя как мама ни извика рано една сутрин - мен и сестрите ми и как наобиколихме върналия се наш вуйчо, преминал през ада на Белене и Ловеч. А той беше със счупени ръце, счупени крака, беше страшно отслабнал...сякаш идваше от Освиенцим. Нека не се забравя, че много българи тогава се молеха за онези, които са несправедливо хвърлени по затворите, по лагерите, за онези, които се борят са достойнството си.

Петър Стоянов също говори за достойнството:

Събрахме се да почетем Стефан Вълков и да отдадем дължимото на всички онези десетки хиляди достойни българи, които предпочетоха да преминат през ада на комунистическите лагери и затвори, но не и да се разделят с достойнството си и доблестта си.

Достойнството на тези хора опровергава баналното оправдание „такова беше времето”. Очевидно не зависи от времето – зависи от хората. Защото „такова беше времето” не само за доносниците и нагаждачите, но и за бай Стефан Вълков, и  за Илия Минев, за почти всички ви в тази зала. Ако приемем тезата „такова беше времето”, значи да обезсмислим героизма и морала на тези, които са лежали с години в комунистическите затвори.

Николай Галев разказа един епизод от живота на Стефан Вълков „в онзи комунистически ад”:

- Когато бях най-младият политзатворник, станах свидетел как българските политзатворници вследствие на терор, глад и унижения започнаха да се палят като живи факли в знак на протест. Всички са чували за Ян Палах, но колко от вас знаят за Николай Зефирев и за Станимир Гълъбов? И когато се запали Станимир, Стефан Вълков хвърли чука и каза в лицето на надзирателите: ”Аз повече няма да работя! Вие принудихте на това младо момче да посегне на живота си, за да не стане подлец. Тръгвам към наказателната килия!” И много достойни хора го последваха.

http://bulgaria1989.wordpress.com/2010/03/26/vyl8/

http://www.mediapool.bg/show/?storyid=136499&p=1

http://dilmana.web-log.nl/mijn_weblog/2010/01/post-1.html

Още за Стефан Вълков: