Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.11.2010 19:38 - Християнство или ЮДЕО-ХРИСТИЯНСТВО? Истините за юдейската религия. Автор: samvoin
Автор: grigorsimov Категория: Политика   
Прочетен: 1976 Коментари: 0 Гласове:
4



Огромната част от смятащите се за християни изглежда нямат никаква представа за същността на юдаизма, а дори и за религията, която изповядват -християнството, като дори понякога в християнските среди се допуска да се говори за юдео-християнство. Предлагам на вниманието ви няколко материала по този изключително важен въпрос, защото е крайно време да се разбере огромната разлика, която съществува между юдаизма и християнството. В последните години България затъва все по-здраво в блатото на безумния и циничен материализъм, безчестието и престъпността на всички нива и затова смятам, че всеки, който иска да е наясно с християнството и с това в какво вярва, би следвало добре да се запознае с историята на своята религия и манипулациите, чрез които векове наред определени кръгове се опитват да заложат в съзнанието на християните погрешни и вредни идеи, като напоследък правят това все по-безскрупулно и нагло. Човек не може да се бори със злото, ако не го познава и ако не познава начините, чрез които то се стреми да властва над умовете и сърцата на хората.

Първият материал е откъс от книгата на проф. Израел Шахак – “Еврейска история, юдейска религия: бремето на 3000 години”.

Една завършена утопия?

НАСТОЯЩАТА КНИГА, независимо от това, че е написана на английски език и е адресирана до хората, живеещи извън Държавата Израел, в известен смисъл е продължение на моята политическа активност като израелски евреин. Тази моя дейност започна през 1965-1966 г. с един протест, който по онова време предизвика сериозен скандал. В Йерусалим лично бях свидетел как един ултрарелигиозен евреин не позволи използването на неговия телефон в събота
, за да повикаме линейка (Третата Божия заповед в Стария завет гласи: "Пази съботния ден, за да го освещаваш според както Господ твоя Бог ти заповяда. Шест дена да работиш и да вършиш всичките си дела, а седмият ден е събота на Господа твоя Бог; в него да не вършиш никаква работа, ни ти, ни синът ти, ни дъщеря ти..", Библия, "Второзаконие", гл. 5, cm. 12, 13 и 14, б. р.)  Понеже негов съсед неевреин бе припаднал. Освен, че в печата дадох гласност на инцидента, поисках да бъде свикана среща с главните равини на Държавата Израел. Попитах ги дали подобно поведение съвпада с тяхната интерпретация на юдейската религия? Отговориха ми, че въпросният евреин е постъпил правилно, напълно в духа на вярата и подкрепиха изявлението си с меродавен цитат от талмудските закони, писан този век (XX век, б. пр.).

Съобщих случая на основния всекидневник на иврит "А"арец". Публикацията му предизвика обществен скандал. Резултатът от него за мен бе no-скоро отрицателен...
...Когато расизмът, дискриминацията и ксенофобията преобладават сред евреите и са насочени срещу неевреите посредством религиозни мотиви, естествено е да се очаква и обратното - антисемитизъм с неговите религиозни мотиви. Все пак днес, докато второто е обсъждано, самото съществуване на първото е напълно игнорирано, дори повече извън Израел, отколкото вътре в страната. Без дискусия за преобладаващото отношение на евреите към неевреите няма как да бъде разбрана даже концепцията за Израел като "еврейска държава", както Израел се самоопределя формално.
Широко разпространеното погрешно схващане, че Израел, ако не бъде взет под внимание неговият режим на окупираните територии, е истинска демокрация, произлиза от отказа да се погледне в очите многозначителността на термина "еврейска държава" за неевреите. Според мен Израел като еврейска държава представлява опасност не само за себе си и за своето население, но за всички евреи, и за всички народи и страни в Близкия изток и отвъд региона. Освен това смятам, че другите близкоизточни държави или нации, които се определят като "арабски" или "мюсюлмански", както Израел се самодефинира като "еврейска", представляват заплаха по същия начин. Ала, докато тази заплаха е широко обсъждана, опасността, присъща на еврейския характер на Държавата Израел, не е.
Принципът на Израел като "еврейска държава" бе от върховна важност за израелските политици от самото начало на държавата и бе втълпен на еврейското население по всевъзможни начини. Когато в началото на осемдесетте години, се появи съвсем нищожно малцинство от израелски евреи, противопоставящи се на тази концепция, през 1985 г., с огромно мнозинство в Кнесета (парламента на Израел, б. р.) бе приет Конституционен закон (който е закон, превъзхождащ параграфите на останалите закони, и чиито разпоредби не могат да бъдат отменени, освен чрез специална процедура).
Според този закон
, на нито една партия, чиято програма открито опонира на принципа за "еврейската държава" или предлага неговата промяна с демократични средства, не е позволено да участва в изборите за Кнесет. Лично аз силно се противопоставям на този конституционен принцип...

Даже само този епизод показва, че Държавата Израел не е демокрация, което се дължи на приложението на юдейската идеология пряко срещу неевреите и срещу онези евреи, които опонират на тази идеология. Ала опасността, която тази идеология представлява, не е ограничена само във вътрешните работи. Тя влияе и върху израелската външна политика. Тази заплаха ще продължи да нараства, докато двете текущи тенденции продължават да укрепват: нарастването на еврейския характер на Израел и увеличаването на неговата мощ, по-специално - на ядрената му мощ.

Друг злокобен фактор е, че израелското влияние в установения политически елит на САЩ също се увеличава. Следователно, акуратната информация за юдаизма и особено за начина, по който са третирани неевреите от Израел, днес не само са важни, но са и политически фатални.

Нека започна с официалната израелска дефиниция на термина "еврейски", която илюстрира съществената разлика между Израел като "еврейска държава" и повечето от останалите държави. Чрез тази официална дефиниция Израел "принадлежи" на индивидите, които са определени от израелските власти като "еврейски", независимо от това къде живеят и само към тях. От друга страна, Израел официално не "принадлежи" на своите нееврейски граждани, чието положение дори официално се определя като нисше. На практика това означава, че ако членовете на едно перуанско племе приемат юдаизма и по този начин вече ги възприемат като евреи, те начаса имат правото да станат израелски граждани и да се облагодетелстват от близо 70 на сто от земята на Западния бряг (и от 92 на сто от същинския Израел), официално обозначена единствено за ползване от евреи. На всички неевреи (не само палестинците) е забранено да извличат полза от тази земя. (Забраната се прилага дори спрямо израелските араби, които служиха в израелската армия и достигнаха високи чинове.) Случката с перуанците, приели юдаизма, действително стана преди няколко години. Новопръкналите се евреи бяха настанени на Западния бряг, близо до Наблус, на земя, от която неевреите са официално прогонени. Всички израелски правителства поемат невероятни политически рискове, включително риска от война, та такива поселища, съставени изключително от личности, които са определени като "евреи" (а не "израелци", както невярно твърдят повечето от медиите) и могат да бъдат обект единствено на "еврейската" власт. Подозирам, че евреите в САЩ и Британия биха разглеждали като антисемитизъм факта, ако християните предложат САЩ и Обединеното кралство да станат "християнски държави", принадлежащи само на гражданите, официално определени като "християни". Последиците от такава доктрина са, че евреите, които приемат християнството, биха станали пълноправни граждани, благодарение на тяхното покръстване. Трябва да се припомни, че облагите от обръщането на вярата са добре познати на евреите от тяхната собствена история. Когато християнските и мюсюлманските държави прилагаха дискриминация срещу хората, непринадлежащи към официалната държавна религия, включително евреите, дискриминацията срещу евреите отпадаше веднага след като се покръстеха. Но един неевреин, дискримиран от Държавата Израел, ще престане да бъде третиран зле от момента, в който той или тя приемат юдаизма. Това само показва, че същият вид изключителност, разглеждана от мнозинството евреи в диаспората като антисемитска, се приема от повечето или от всички евреи като еврейска. Противопоставянето на антисемитизма на еврейския шовинизъм е широко възприемано от евреите като "само-омраза", едно схващане, което аз разглеждам като безсмислено. Така в контекста на израелската политика значението на термина "еврейски" и на неговите производни, включително "юдаизъм", става толкова важно, както значението на "ислямски", щом се използва официално в Иран или на "комунистически", както официално бе прилаган в СССР. Ала значението на термина "еврейски", както популярно го ползват, не е ясно нито на иврит, нито когато го превеждат на други езици. Затова този термин трябва да бъде официално дефиниран.
Според израелското законодателство един човек е възприеман като "евреин", ако поне неговата майка, баба, прабаба и прапрабаба са еврейки по религия; или ако човек е приел юдаизма по начин, удовлетворяващ израелските власти и в случай, че човекът не е обръщал вярата си от юдаизма в някоя друга религия. В случай като последния Израел престава да го приема като "евреин". В трите случая, първият представя талмудската дефиниция за това "кой е евреин", определение, следвано от юдеите ортодокси. Талмудският и постталмудският равински закон също признават приемането на юдаизма от неевреин (както и придобиването на нееврейски роб от страна на евреин, последвано от друг вид обръщане на вярата) като начин някой да стане евреин. За да стане някой евреин обаче е задължително приемането на вярата със сигурност да бъде извършено по подходящия начин от равин, който има правото да го стори. Този "точен метод", приложен спрямо жените, включва удостоверяване чрез преглед от трима равини, докато жените са голи в "банска чистота", един ритуал, който, макар и известен на всички читатели на еврейската преса, не е споменаван често от англоезичните медии, независимо от техния несъмнен интерес към подобни четива. Надявам се, че тази книга ще бъде началото на един процес, който ще коригира това противоречие.
Ала съществува друга неотложна необходимост от официално дефиниране на това кой е и кой не е "евреин". Държавата Израел официално дискриминира в полза на евреите и срещу неевреите в много области на живота. Сред тях откроявам като най-важни три: правата за пребиваване, правото на труд и правото на равнопоставеност пред закона. Дискриминацията по отношение пребиваването се основава на факта, че около 92 на сто от земята на Израел е държавна собственост и се управлява от Израелската поземлена власт съгласно правилата, създадени от Еврейския национален фонд (ИНФ) и от филиала на Световната ционистка организация. В своите правила ИНФ отрича правото на пребиваване, за започване на бизнес и често на труд
, на някой, който не е евреин, само защото той не е евреин. Същевременно на евреите не се забранява да се заселват или да развиват бизнес, където и да е в Израел. Ако това се приложи спрямо евреите в която и да е друга държава, подобна дискриминационна практика незабавно и справедливо би била определена като антисемитизъм. И без никакво съмнение щеше да възпламени масови обществени протести. Когато се прилагат от Израел, като част от "еврейската идеология", тези неща обикновено се пренебрегват или биват оправдавани в редките случаи, когато бъдат посочени.
Отказът на правото на труд означава, че на неевреите е забранено да работят върху земя, управлявана от Израелската поземлена власт, както е според правилата на ИНФ. Без съмнение тези правила не винаги, но все пак често са нарушавани, ала все пак съществуват. От време на време Израел предприема кампании за промяна на правилата чрез държавните органи, както например, когато Министерството на земеделието взе да действа срещу "забраната да се позволява реколтата от овощни градини, принадлежащи на евреи и разположени върху Национална земя (т.е. на земя, собственост на Държавата Израел), да бъде прибирана от арабски работници", дори когато споменатите работници са израелски граждани.
Също така Израел стриктно забранява на евреи, настанени на "национална земя", да преотдават под наем даже и парче от тяхната земя на араби, дори и за кратък срок. А онези, които го сторят, биват наказвани обикновено чрез тежки глоби. Не съществуват забрани спрямо неевреите, да отдават под наем своя земя на евреи. Това в моя случай, благодарение на това че съм евреин, означава, че аз имам правото да давам под аренда на друг евреин една овощна градина, за да бъде прибрана отгледаната й реколта, но нямам правото да сторя същото с неевреин, независимо дали е гражданин на Израел или чужденец.
Неевреите граждани на Израел нямат правото на равнопоставеност пред закона. Тази дискриминация е намерила изражение в много израелски закони, в които, вероятно за да бъде избегнато неудобното положение, термините "евреин" и "неевреин" обикновено не са изрично заявени, както са записани в съдбоносния Закон за завръщането.
Съгласно този закон само личности, официално признати за "евреи", автоматично придобиват правото да влязат в Израел и да се заселят там. Също така те автоматично получават "имиграционно удостоверение", което още с пристигането им осигурява "гражданство по силата на това, че са се завърнали в еврейското си отечество" и им предоставя множество финансови облаги, които варират в зависимост от страната, от която са имигрирали. Евреите, които имигрират от републиките на бившия Съветски съюз, получават приемно дарение в размер на повече от 20 000 щатски долара на семейство. Според този закон всички евреи, които имигрират в Израел, незабавно придобиват правото да гласуват на избори и да бъдат избирани в Кнесета - дори да не могат да обелят и дума на иврит. Други израелски закони заместват по-тъпите изрази, като "всеки, който може да имигрира в съответствие със Закона за завръщането" и "всеки, който не е добил правото да имигрира според Закона за завръщането". В зависимост от въпросния закон доста облаги се предоставят на първата категория и систематично се отказват на втората. Рутинното средство за засилване на дискриминацията във всекидневния живот е личната (идентификационната) карта, която всеки е длъжен да носи през цялото време. В личната карта е записана официално националността на персоната, която може да бъде "еврейска", "арабска", "друзска" или подобна, със забележителното изключение, описано като "израелска". Опитите да бъде принуден министърът на вътрешните работи да позволи на израелците, желаещи официално да бъдат записани в техните лични карти като "израелци" или даже като "израелски евреи", пропаднаха. Онези, които се помъчиха да го постигнат, получиха писма от Министерството на вътрешните работи, в които се заявяваше, че "е решено да не се признава израелска националност". Писмото не уточнява кой и кога е взел това решение.
В Израел съществуват толкова много закони, които дискриминират в полза на хората, определени в Израел като онези, "които могат да имигрират в съответствие със Закона за завръщането", че темата изисква отделна разработка. Тук можем да разгледаме един пример, който изглежда тривиален в сравнение с ограниченията за жителство, но въпреки това е важен, тъй като разкрива истинските намерения на израелския законодател. Израелски граждани, които са напуснали страната за известно време, но са дефинирани като онези, "които могат да имигрират в съответствие със Закона за завръщането", при тяхното завръщане са удостоявани с щедри митнически облаги, имат правото да получат субсидии за обучението на децата им в средните училища и да вземат или дарение, или кредит при облекчени условия, за да се сдобият с апартамент, както и да ползват други облаги. Граждани, които не могат да бъдат дефинирани по този начин, с други думи - не-еврейските граждани на Израел, не получават нито една от тези благини. Очевидната цел на тези дискриминационни мерки е да намали броя на нееврейските граждани на Израел, за да превърне Израел в още "по-еврейска" държава.

Идеологията на възвърнатата земя

Освен това Израел разпространява сред своите еврейски граждани идеологията на изключителността при изкупуването на земя. Неговата официална цел за минимизиране броя на неевреите може да бъде доловена добре в онази идеология, която се втълпява на еврейските ученици в Израел. Тях ги учат, че тя е приложима върху цялата територия на Израел или след 1967 г. върху онова, към което се отнасят като към Земята на Израил. Според тази идеология земята, която бе "придобита", е земята, която премина от нееврейска собственост в еврейска собственост. Собствеността може да бъде или частна, или да принадлежи на еврейската държава. Земята, която принадлежи на неевреи, обратното, е разглеждана като "непридобита". Така, ако евреин, извършил най-черното престъпление, което межете да си представите, купи земя от почтен неевреин, чрез тази сделка "непридобитата земя" става "придобита". Ако честен неевреин обаче придобие земя от най-лошия евреин, бившата чиста и "придобита" земя отново става "непридобита".
Логичното следствие от тази идеология е експулсирането на всички неевреи от района, чиято земя трябва да бъде "придобита", наречено "преместване". Ала утопията на "юдейската идеология", възприета от Държавата Израел, е постигането на една земя, която е изцяло "придобита" и нито едно парче от нея не е собственост на неевреин, и дори не се обработва от такъв. Лидерите на ционисткото лейбъристко движение (ционистите-социалдемократи, б. р.) изразиха тази крайно отблъскваща идея с най-голяма яснота. Уолтър Лакуър, предан ционист, разказва в неговата "История на ционизма"
, как един от тези духовни бащи - А. Д. Гордън, който почина 1919 г., "по принцип се противопоставяше на насилието и одобряваше самозащитата единствено при екстремни обстоятелства. Но той и неговите приятели искаха всяко дърво или храст в еврейското отечество да бъдат посадени от никой друг, освен от еврейските пионери." Това означава, че те желаеха всички останали просто да се пръждосат и да оставят земята да бъде "придобита" от евреи. Наследниците на Гордън използваха повече насилие, отколкото той възнамеряваше да бьде използвано.
По същия начин кибуцизмът (изграждането на селища-комуни, в които се прилагат почти всички принципи на разделението на труда и разпределението на благата, формулирани от комунистическите идеолози, б. р.), приветстван широко като опит за създаване на страната Утопия, бе и е една утопия на ексклузивистите (евреи, убедени в изключителността, богоизбраността на тяхното племе, б. р.). Даже, ако е съставена от атеисти, тя принципно не допуска за членове
араби, и задължава потенциалните си членове от други националности първо да приемат юдаизма. Затова не е учудващо, че момчетата от кибуците могат да бъдат разглеждани като най-милитаристичния дял от израелското еврейско общество.
По-скоро тази идеология на изключителността , а не всички
те "изисквания за сигурност", прокламирани от израелската пропаганда, наложи завземането на земи от Израел през петдесетте години и отново в средата на шейсетте, и присъединяването на Окупираните територии след 1967 г. Същата идеология освен това диктува официалните израелски планове за "юдеизация на Галилея". Този куриозен термин означава да бъдат насърчавани евреите да се заселват в Галилея, като им се предоставят финансови облаги. (Чудя се каква би била реакцията на евреите в САЩ, ако в страната им бъде предложен един план за "християнизация на Ню Йорк" или дори само на Бруклин (още в началото на XX век първият милиардер в човешката история, автомобилният магнат Хенри Форд, нарече Ню Йорк "новия - Йерусалим", а Бруклин е смятан за почти напълно еврейски квартал на "голямата ябълка, както на жаргон наричат най-големия град в САЩ.  Но придобиването на земя съдържа в себе си повече от регионалната "юдеизация". В останалата част на Израел ИНФ, енергично подкрепян от държавните израелски агенции (особено от тайната полиция), пръска огромни суми от обществените пари, за да "придобие" всяка педя земя, която неевреите желаят да продадат и да предотврати всеки опит от страна на евреин, да продаде своята земя на неевреин, като му заплаща по-висока цена.

Израелски експанзионизъм

Главната опасност, която Израел като "еврейска държава" поставя пред собствения си народ, пред останалите евреи и пред неговите съседи, е идеологически мотивираното преследване на териториалното му разширение и неизбежната серия от войни, които са резултат от тази цел. Колкото повече Израел става еврейски или, както човек казва на иврит, колкото повече той "се завръща към юдаизма" (един процес, който се разви в Израел поне след 1967 г.), толкова повече актуалната политика се ръководи от еврейските идеологически съображения и по-малко от рационалните. Използването от мен на термина "рационален" тук не се отнася до моралните измерения на израелската политика или до предполагаемите нужди, свързани с отбраната или сигурността на Израел, а още по-малко до обмисляните необходимости на "израелското оцеляване". Аз отварям дума за израелската имперска политика, основана на нейните предполагаеми интереси. Независимо колко морално неструваща или груба е тази политика аз разглеждам възприемането на политика, базирана върху "еврейската идеология" във всичките й разновидности, като още по-лоша. Идеологическата защита на израелската политика обикновено се основава на еврейските религиозни вярвания или в случая с нерелигиозните евреи - на "историческите права" на евреите, които произлизат от тези вярвания. Те придобиват догматичния характер на вярата в религията.
Ранното ми политическо преобръщане от почитател на Бен Гу-рион (Ben-Gurion) (Давид Бен Гурион, виден ционист, роден в някогашната Руска империя, първоначално убеден социалист, първи президент на Държавата Израел, б. р.) в негов последователен опонент, започна точно с тази тема. През 1956 г. пламенно поглъщах всички политически и военни обосновки за израелското нахлуване в зоната на Суецкия канал, които Бен Гурион изтъкваше, докато той (независимо, че бе атеист, горд от това, че пренебрегва заповедите на юдейската религия), на третия ден от войната не произнесе в Кнесета, че истинската причина за нея е "възстановяването на царството на Давид и Соломон" в неговите библейски граници. В тази част на речта му почти всички членове на Кнесета ската форма на шайгетс авторът представя с оригиналната дума на иврит "шекетц" ("sheqetz") (или в нейната транслитерация - ше-кеш - sheques). И определя значението й на иврит като "позор", "петно". Това е гола лъжа, както добре знае всеки, който говори иврит. "Съвременният иврито-английски речник на Медиго" ("The Megiddo Modern Hebrew-English Dictionary"), издаден в Израел, коректно дефинира "шекетц", както следва: "нечисто животно"; "гнусно създание", "ненавист", "погнуса" (разговорно произнасяна "шайгетс"), "несретник", "жалък човек", "необуздан младеж", "младеж-неверник".
Моят последен по-общ пример е още по-шокиращ от другите, ако това е възможно. Той засяга отношението на хасидското движение към неевреите. Хасидизмът - едно продължение (и подправка) на еврейския мистицизъм, е все още живо движение, със стотици хиляди активни привърженици, които са фанатично предани на техните "свети равини", някои от които са придобили твърде съществено политическо влияние в Израел сред лидерите на повечето партии, а също така и във висшите ешелони на армията.
Тогава какви са вижданията на това движение по отношение на неевреите? Като пример, нека вземем известната "Хатания" ("Hatanya"), фундаменталната книга на хабадското движение, един от най-важните клонове на хасидизма. Според тази книга всички неевреи са сатанински създания, "в които няма нищо добро". Дори нееврейският ембрион е качествено различен от еврейския. Самото съществуване на неевреина е "необходимо", тъй като всички създания са сътворени единствено в интерес и в полза на евреите.
Тази книга се разпространява в безбройни издания, а нейните идеи се пропагандират по-нататък от многобройните "проповеди" на сегашния унаследен фюрер на "Хабад", така наречения равин на Любавичи
(градче в Украйна, б. р.) - М. М. Шнеерсон (М.М. Schneurssohn) (Вж. подробности е: Эдуард Ходос - "Еврейский синдром", "Свитовыд", Харьков, 2001 г., продавана и у нас, б. р.), който води тази могъща, разпростряла се върху целия свят организация, от нейната главна квартира в Ню Йорк. В Израел тези идеи са масово разпространени сред широката публика, в училищата и в армията. (Според свидетелствата на Шуламит Алони -Shulamit Aloni, член на Кнесета, тази хабадистка пропаганда бе специално засилена преди израелското нахлуване в Ливан през март 1978 г., с цел да внуши на военните лекари и сестри да оттеглят медицинската помощ от "ранените неверници". Този, наподобяващ нацизма съвет, не се отнасяше единствено за арабите или палестинците, а просто за "неверниците", гоите - говедата.) Един бивш израелски президент - Шацар (Shazar), бе ревностен привърженик на "Хабад", а много най-висши израелски и американски политици начело с министър-председателя Бегин публично го ухажват и подкрепят. Това е положението - независимо от относително ниската популярност на равина на Любавичи, в Израел той е широко критикуван, защото отказва да дойде в Свещената земя даже на посещение и се укрива в Ню Йорк поради някакви мъгляви, месиански причини - докато в Ню Йорк неговите становища против чернокожите са прочути.
Фактът, че независимо от тези прагматични затруднения "Хабад" може да бъде публично подкрепян от толкова много високопоставени политически фигури, се дължи на внимателното, лукавото и подвеждащото отношение от страна на почти всички учени, които са писали за хасидисткото движение и за неговото разклонение "Хабад". Това важи специално за всички, които са писали или пишат за това на английски. Те сподавят очевидното доказателство в старите хасидски текстове, както и най-пресните политически недомлъвки, които произтичат от тях, дето са прицелени в обикновения читател на израелската преса на иврит, в чиито страници равинът на Любавичи и други хасидски лидери постоянно публикуват най-яростните и кръвожадните изявления и призиви срещу всички араби.
В този случай главен измамник и добър пример за силата на лъжата бе Мартин Бубер
. Неговите многобройни трудове, превъзнасящи цялото хасидистко движение (в това число и "Хабад"), никога дори не намекват за истинската доктрина на хасидизма по отношение на неевреите. Престъплението на заблудата е още по-значително от гледна точка на факта, че Буберовите възхвали на хасидизма бяха публикувани за първи път в Германия, през периода на надигането на германския национализъм и встъпването на нацизма на власт. Но, докато уж привидно се противопоставяше на нацизма, Бубер прославяше едно движение, притежаващо и преподаващо доктрини за неевреите, не по-различни от нацистката доктрина за евреите. Разбира се, човек може да спори, че хасидските евреи отпреди седемдесет или петдесет години бяха жертви, а "една бяла лъжа" в полза на жертвата е оправдана. Но последиците от измамата са неизчислими. Творбите на Бубер бяха преведени на иврит и бяха превърнати в мощен елемент от еврейското обучение в Израел. Те значително повишиха властта на кръвожадните хасидски водачи и по този начин бяха важен фактор в надигането и нарастването на израелския шовинизъм и на еврейската омраза към неевреите. Ако се замислим за множеството човешки същества, които умряха от своите рани, понеже израелските военни медицински сестри, подтикнати от хасидската пропаганда, отказаха да се погрижат за тях, тогава тежкото бреме на тяхната кръв лежи върху главата на Мартин Бубер.
Тук следва да спомена, че в своите хвалебствия на хасидизма Бубер далеч изпревари други еврейски учени, особено онези, които пишат на иврит (или по-рано - на идиш) или даже на европейски езици, но изключително за еврейска публика. От гледна точка на вътрешноеврейския интерес, по едно време съществуваше огромен дял от справедлива критика на хасидското движение. Хасидската омраза към жените (далеч по-крайна от обичайната за цялото юдейско православие), хасидското отдаване на алкохола, фанатичният култ на хасидите за унаследяване на "светите равини", които изтръгваха пари от тях, многобройните предразсъдъци, характерни за привържениците на движението - тези и много други отрицателни черти бяха критично обсъждани. Ала сантименталната и лъжливата романтичност на Бубер надделяха, по-специално в САЩ и Израел, защото бяха в тон с тоталитарното възхищение от всичко "истински еврейско" и, понеже определени "леви" еврейски кръгове, сред които Бубер имаше особено силно влияние, бяха приели тази позиция.
Бубер не бе единствен в това негово становище, макар че според мнението ми, той далеч не бе най-лошият по отношение на злото, което проповядваше и на влиянието, което остави зад себе си. Имаше ги твърде влиятелният социолог и библейски изследовател Йехецкиел Кауфман, защитник на геноцида по образеца от "Книгата на Исус Навиев" (в Библията - наследникът на Мойсей, познат и като Исус Навин, чиято "книга" е изпълнена с нечовешки жестокости, изтребления на цели народи и много мъст, б. р.), идеалистичният философ Хуго Шмуел Бергман, който твърде отдавна, още през 1914-1915 г., адвокатстваше за прогонването на всички палестинци в Ирак, както и много други. Всички те бяха външно "като гълъби", но използваха формули, които можеха да бъдат манипулирани в най-екстремисткия антиарабски смисъл.
Всички те клоняха към този религиозен мистицизъм, който насърчаваше разпространението на лъжите. И всички те изглеждаха благонравии личности, които, дори когато защитаваха прогонванията, расизма и геноцида, сякаш не бяха способни да наранят и муха. И точно по тази причина ефектът от техните заблуди и измами бе най-значителен. Трябва да се борим против прославата на нехуманността, прокламирана не само от равините, но и от онези, които се предполага да бъдат най-великите и следователно - най-влиятелните учени по юдаизъм. И заради битката с тези съвременни наследници на фалшивите пророци и на безчестните жреци, сме длъжни да повтаряме, даже в лицето на най-единодушното мнение вътре в Израел и сред мнозинството от евреите в страни като САЩ, предупреждението на Лукреции против капитулирането на мнението на един отделен човек пред патетиката на религиозните водачи: - "Хората са тласкани от религията към такива върхове на злото." Религията не винаги е (както казва Маркс) "опиум за народите". Но тя често може да бъде точно това. А когато е използвана в този смисъл, чрез извъртане и изопачаване на нейната истинска природа, учените и интелектуалците, които изпълняват тази задача, придобиват характера на контрабандисти на опиум.
Но от този анализ можем да извлечем друг, по-общ извод за най-ефективните и ужасните средства на принудата
, да се причинява зло, да се лъже, мами и докато човек пази едната си ръка съвсем чиста от насилие, да покварява всички народи и да ги тласка към насилие и убийство.
(Защото повече не може да има никакво съмнение, че най-ужасяващите действия на подтисничество на Западния бряг са мотивирани от еврейския религиозен фанатизъм.) Повечето хора изглежда приемат, че най-лошият тоталитаризъм използва физическо насилие, и биха се позовали на художествените образи в "1984" на Оруел (Orwell), като на образци, илюстриращи такъв режим. Но на мен ми се струва, че това "широко разпространено възприятие е изцяло погрешно и, че интуицията на Айзък Азимов (Isaac Asimov), в чиято научна фантастика най-тежкият гнет винаги е превърнат в обичай (Азимов също е по произход евреин, б. р.), е по-правдива по отношение заплахите за човешката природа. За разлика от опитомените Сталинови учени, равините и даже далеч повече упрекнатите тук изследователи, а с тях цялата банда от еднакво мълчащи псевдоинтелектуалци, такива като писатели, журналисти, публични личности, които лъжат и мамят повече от тях, не са изправени пред заплахата от смърт или концентрационен лагер, а само от обществен натиск. Те лъжат от патриотизъм, понеже вярват, че това е техен дълг
- да мамят заради онова, което си представят, че е еврейският интерес. Те са патриотични лъжци и същият патриотизъм е онова, което ги кара да мълчат, когато се сблъскат с дискриминацията и подтисничеството над палестинците.
В настоящия случай се изправяме пред друга групова лоялност, онази, която идва извън групата и понякога е даже по-зловредна. Твърде много неевреи (включително християнски клерикали и религиозни и вярващи миряни, както и марксисти от всички марксистки групи) притежават любопитното мнение, че един от начините за "изкупване" на вината заради гоненията на евреите е да не се говори открито срещу злините, извършени от евреи, а де се участва в "белите лъжи" за тях.
Грубото обвинение в "антисемитизъм" (или в случаите с евреи - в "самоомраза") към всеки, който протестира срещу дискриминацията на палестинците или посочва някой факт за юдейската религия, или еврейското минало, който противоречи на "утвърдената версия", идва с голяма враждебност и сила no-скоро от нееврейските "приятели на евреите", отколкото от евреите. Тъкмо съществуването и силното влияние на тази група във всички западни страни и по-специално в САЩ (както и в другите англоговорещи страни) е, което позволи на равините и на учените юдаисти да разпространяват техните лъжи не само без да срещнат опозиция, но и със значителна помощ.

Фактически, много преструващи се на "антисталинисти", почти намериха заместник на своя идол, когото да почитат и са склонни да подкрепят еврейския расизъм и фанатизъм даже с по-голяма жар и безчестие, отколкото се срещаха сред най-преданите сталинисти в миналото. Макар че този феномен на сляпата и сталинистката поддръжка на всяко зло, още повече ако е "еврейско", е особено силен още от 1945 г., когато стана известна истината за изтреблението на европейското еврейство, грешно е да се предполага, че той започна едва тогава. Тъкмо обратното, той датира твърде отдавна, по-точно - още от социалдемократическите среди. Един от ранните приятели на Маркс -Мозес Хес, широко познат и уважаван като един от първите социалисти в Германия, впоследствие се разкри като краен еврейски расист, чиито виждания за "чистата еврейска раса", публикувани през 1858 г., не бяха по-различни, сравнени с брътвежите за "чистата арийска раса". Но германските социалисти, които се бореха с немския расизъм, останаха безмълвни за техния еврейски расизъм...

Убийство и геноцид

СПОРЕД ЮДЕЙСКАТА религия убийството на евреин е най-тежко престъпление и един от трите най-ужасни гряха (другите два са идолопоклонничеството и прелюбодеянието). На еврейските религиозни съдилища и светските власти е наредено да наказват даже отвъд границите на обичайното правораздаване всеки, виновен за убийството на евреин. Евреин, който причини непряко смъртта на друг евреин, обаче е виновен в онова, което талмудският закон нарича грях срещу "небесните закони", и трябва да бъде наказан по-скоро от Господ, отколкото от човека.
Когато жертвата е неверник, положението е съвсем различно. Евреин, който убие неверник, е виновен само за прегрешение спрямо небесните закони, но не подлежи на наказание от съд. Непрякото причиняване смъртта на неверник въобще не е грях.
Така един от най-изтъкнатите коментатори на Шулхан Арух пояснява, че когато се отнася до неверник, "човек не бива да вдига ръката си", за да му причини зло, но може да му навреди непряко. Например като махне стълбата, когато неверникът е паднал в яма..., тогава няма никакво нарушение, защото нищо не е сторено пряко. Той посочва обаче, че действие, което води непряко към смъртта на неверник, е забранено, ако поради него може да се разпространи неприязън спрямо евреите. Убиец-неверник, който е под еврейска юрисдикция, трябва да бъде екзекутиран, независимо дали жертвата е евреин или не. Все пак, ако жертвата е неверник, а убиецът приеме юдаизма, той не бива наказан.
Всичко това има пряка практическа връзка с действителността в Държавата Израел. Независимо, че държавните криминални закони не правят разлика между евреин и неверник, такива различия се зачитат от ортодоксалните равини, които като водят и напътстват паството си, следват Халака. От особено значение са съветите, които те дават на религиозните войници.
След като даже минималната забрана срещу убиването на неверници се прилага категорично само спрямо "неверници, с които ние (евреите) не сме във война", в миналото разните равински коментари вадеха логичния извод, че във военно време всички неверници, принадлежащи към вражеското население, трябваше да бъдат избивани.
След 1973 г. тази доктрина се пропагандира публично, като ръководство на религиозните израелски войници. Първият подобен призив бе включен в брошура, издадена от Централния религиозно командване на Израелската армия, на което са подчинени и в Западния бряг. В тази брошура главният свещеник на Командването пише: "Когато по време на война в разгорещено преследване или при нападение, наши части минат край цивилни, доколкото не съществува увереност, че тези цивилни не са способни да навредят на нашите сили, тогава, съгласно Халака те дори могат да бъдат избити... На арабин не бива да се вярва при никакви обстоятелства, даже ако той оставя впечатлението, че е цивилизован... При война, когато нашите сили атакуват врага, им е позволено и даже се насърчават от Халака да убиват дори добрите цивилни, което ще рече граждани, които са привидно добри.
Същата доктрина се изяснява в следната размяна на писма между млад израелски войник и неговия равин, поместени в годишника на един от най-престижните колежи в страната - "Мид-рашийят Но"ам", където получиха образование мнозина от лидерите и активистите на Националната религиозна партия и Гуш Емуним.
Писмо от войника Моше до равина Шун "на Вайзер":
"С Божия помощ, до Негова чест, моя скъп равин, Първо, бих желал да попитам как сте вие и семейството ви. Надявам се, че всичко е наред. Аз, благодаря на Господ, се чувствам добре. Не съм писал отдавна. Моля ви, извинете ме. Понякога се сещам за стиха "кога ще дойда и се явя пред лицето Божие!" Надявам се, без да бъда сигурен, че ще си дойда по време на една от отпуските. Трябва да го направя. (Обърнете внимание, как войничето обожествява равина, б. пр.)
По време на една от дискусиите в нашата част се проведе спор за "чистотата на оръжията" и ние обсъждахме, доколко е позволено да се убиват невъоръжени мъже или жени и деца? Или дали трябваше да отмъщаваме на арабите? Тогава всеки отговаряше според своите схващания. Аз не можах да достигна до ясно заключение дали арабите следваше да бъдат третирани като амелкити, което означава, че на човек му е разрешено (така) да ги убива, докато споменът за тях под небето бъде заличен, или може би човек би следвало да постъпва като на война, в която убива само войниците?
Втория проблем, който имам, е дали ми е разрешено да се излагам на опасност, като позволявам на жена да остане жива? Понеже имаше случаи, в които жени хвърляха ръчни гранати. Или дали ми е позволено да давам вода на арабин, който се е предал и е с вдигнати ръце? Защото съществуват доста причини да се опасявам, че той само има намерение да ме измами и да ме убие, а такива неща се случват.
Приключвам с топли привети към равина и неговото семейство. Моше"

Отговор от Шуи "на Вайзер" до Моше:

"С помощта на Всевишния, драги Моше, поздрави.
Начевам това писмо тази вечер, макар да зная, че не мога да го довърша сега. Понеже съм зает и защото бих желал да напиша дълго писмо, напълно да отговоря на въпросите ти, за което ще трябва да препиша някои от сказанията на нашите мъдреци, благословена да е паметта им, и да ги разтълкувам.
Нееврейските народи имат обичаи, според които имат и своите правила, каквито са правилата на игрите, като правилата на футбола или баскетбола. Но съгласно сказанията на нашите мъдреци, благословена да е паметта им, за нас войната не е игра, а жизнена необходимост. И само с това мерило трябва да решаваме как да я разпалваме. От една страна... ние изглежда сме научили, че ако евреин убие неверник, той е разглеждан като убиец, и с изключение на факта, че никой съд няма правото да го накаже, относителното тегло на деянието е същото като при всеки друг убиец. Ала ние намираме абсолютно същата правна норма на друго място, в това, което равинът Шим"он обичаше да казва: "Най-добрия от неверниците - убий го; най-хубавата сред змиите - смачкай й главата."

Навярно може да се спори, дали изразът "убий" в сказанието на равина Шим"он е само метафоричен и не бива да се възприема буквално, а в смисъл на "потисни" или с някакво подобно значение. А по този начин избягваме и противоречие с властите, цитирани по-рано. Или човек следва да оспорва, че това наставление, макар и в буквалния му смисъл, е (просто) негово собствено лично мнение, опровергано от други мъдреци (споменати по-рано). Но ние намираме вярното тълкувание в Тосалот (трактат от Талмуда) Оттам научаваме, следния коментар на талмудската разпоредба, че на неверници, които са паднали в кладенци или ями, не бива да се помага да излязат, но също така не бива да бъдат тикани надолу в бездната, за да бъдат убити. Което означава, че те нито трябва да бъдат спасявани от смъртта, нито да бъдат направо убивани. А Тосафот (също част от Талмуда) пише както следва: "А, ако се оспорва (защото) на друго място бе казано "най-добрия от неверниците - убий го", тогава отговорът е, че това (нареждане) се отнася за време на война."
Според коментаторите на Тосафот трябва да се прави разлика между военно време и мир, така че, макар през мирно време да е забранено да се убиват неверници, в случай, който възниква по време на война, е мицва (неотменен и безусловен, религиозен дълг) да ги убивате."
И това е разликата между евреин и неверник: независимо, че правилото "Който идва да те убие, убий го ти първо" се отнася до евреин, както бе казано в трактата (на Талмуда) Санхедин, страница 72а, той все още се отнася само до него, ако съществува (действително) основание за опасение, че той идва, за да те убие. Но по време на война се предполага, че неверникът винаги идва затова, като изключим случаите, когато е съвсем ясно, че той няма никакви лоши намерения. Това е правилото за "чистотата на оръжието" съгласно Халаката, а не далечната концепция, която сега е приета в Израелската армия и бе причината за множество (еврейски) загуби. Слагам в плика изрезка от вестник с речта на равина Калман Кахана, произнесена миналата седмица в Кнесета, която показва по един твърде жив - и затова болезнен - начин, как тази "чистота на оръжията" причини смърт.
Тук завършвам, като се надявам, че не ще намериш дължината на това писмо отегчителна. Тази тема бе обсъждана и без твоето писмо. Но писмото ти ме накара да опиша цялата материя.
Бъдете в мир - ти и всички евреи, и (надявам се) да те видя скоро, както казваш.
Твой Шим"он"

Отговор на Моше до равина Шун "на Вайзер": До Негова чест, моя скъп равин, Преди всичко се надявам, че вие и вашето семейство сте здрави и добре.
Получих дългото ви писмо и съм благодарен за вашия личен надзор над мен, защото разбрах, че пишете тъй много и по-голямата част от времето ви е заета от вашите изследвания по собствената ви програма.
Тъкмо затова моята благодарност към вас е двойно по-дълбока
. Колкото за самото писмо, разбрах го, както следва: По време на война на мен не просто ми е позволено, а е желателно да убивам всеки арабски мъж и жена, когато имам възможност, ако има причина да се опасявам, че те пряко или непряко помагат за войната срещу нас. И доколкото се отнася до мен, трябва да ги убивам даже, ако това доведе до нарушаване на военния закон. Мисля, че този въпрос за чистотата на оръжията би следвало да се пренесе в образователните институции, най-малкото в религиозните, за да имат позиция по този проблем и да не се скитат из обширните поля на "логиката", специално по тази тема. И правилото трябва да бъде обяснявано такова, каквото следва да се прилага в практиката. Понеже, съжалявам, че трябва да го кажа, тук съм виждал различни видове "логика", даже и сред религиозните другари. Надявам се, че ще бъдете активен в тази насока, така че нашите момчета да знаят ясно и недвусмислено линията на техните предци.
Тук приключвам, като се надявам, че когато курсът (за обучение) свърши след около месец, ще имам възможността да постъпя в йешив
а (талмудско училище).
Поздрави - Моше"


Разбира се, тази доктрина на Халака за убийството се сблъсква по принцип, не само с израелския криминален закон, но също -както бе загатнато в току-що цитираните писма, и с официалните военни устави. Обаче, може да има малко съмнение, че практически тази доктрина оказва влияние върху правораздавател-ната администрация, особено чрез военните власти. Факт е, че във всички случаи, в които евреи във военен или паравоенен контекст бяха убили невъоръжени араби, в това число и случаите на масови убийства, като този в Кафр Касим през 1956 г., убийците, ако не бяха пуснати
, получаваха изключително леки присъди или спечелваха важни и огромни помилвания, които намаляваха наказанията им до почти нищо.

Спасяване на живот

ТОЗИ ПРОБЛЕМ - за върховната важност на човешкия живот и задължението на всяко човешко същество да направи всичко възможно, за да спаси живота на ближния - е от очевидно значение сам по себе си. Това е също от особен интерес в еврейски контекст от гледна точка на факта, че след Втората световна война еврейското мнение в някои случаи справедливо, в други не, заклейми "целия свят" или поне цяла Европа, задето не си мръдна пръста, докато евреите бяха избивани.
(Тази тема отдавна не е спорна за всички честни хора - тя е изяснена. Легендата за шестте милиона умъртвени с газ "Циклон" и кремирани евреи е разобличена, ала не и у нас, б. пр.)

Нека все пак проучим какво има да каже Халаката по този въпрос.
Според Халака задължението да се спаси животът на друг евреин е първостепенно. То превъзхожда всички други религиозни задължения и забрани с изключение на запрещенията срещу трите най-ужасни гряха - прелюбодейството (включително кръвосмешението), убийството и идолопоклонничеството.
По отношение на неверниците основният талмудски принцип е, че техният живот не бива да бъде спасяван, независимо че е забранено да бъдат направо убивани. Самият Талмуд изразява това с максимата: "Неверниците не бива нито да бъдат изваждани (от кладенец, яма, пропаст, цепнатина), нито бутани надолу (в тях)." Маймонид пояснява: "Колкото до неверниците, с които не сме във война,... тяхната смърт не следва да бъде причинявана, но е забранено да бъдат спасявани, ако са на ръба на смъртта. Ако например някой от тях бъде забелязан да пада в морето, той не бива Да бъде спасен, защото е записано: "нито ще се опълчиш срещу кръвта на твоя ближен, - но неверник
ът не ти е ближен."
Например еврейски лекар не трябва да се отнася към неверник Като с пациент. Маймонид, сам знаменит лекар, е съвсем категоричен за това. В друг пасаж той повтаря различието между "ближния ти" и един неверник и заключава: " от това узнава
ш, че е забранено да лекуваш неверник, дори и срещу заплащане..."
Ала отказът от страна на евреин, особено на еврейски лекар, да спаси живота на неверник може, ако стане известно, да противопостави властни неверници и така да изложи евреите на опасност
. Където такава заплаха съществува, задължението да я избегнеш, заменя забраната да помогнеш на неверника. Така Маймонид продължава: "... но, ако се плашиш от него или неговата враждебност, излекувай го срещу заплащане, тъй като ти е забранено да го извършваш безплатно." Самият Маймонид бе личният лекар на Саладин. Неговото настояване за изискване на заплащане, навярно с цел да се увери, че действието не е свързано с човешката благотворителност, а е неизбежен дълг, все пак не е абсолютно. Защото в друг откъс той разрешава неверник, от чиято недружелюбное! се плашат, да бъде лекуван "дори гратис, ако това е неизбежно."
Цялата доктрина - забраната за спасяване живота на неверник или лекуването му и отмяната на тази забрана в случаи на страх от неприязън, е повтаряна (очевидно дословно) от други главни авторитети, включително Арба"ах Турирн от XIV век, Бейт Йосеф Каро и Шулхан Арух18. Бейт Йосеф допълва, като цитира Маймонид: "И е разреш
ено да се изпробва лекарство върху езичник, ако това служи на целта." А това е повторено също и от прочутия равин Мозес Исерлес (Moses Isserles).
Капацитетите по Халака са единодушни, че терминът "неверник" в горната доктрина се отнася до всички неевреи...

Отношение към християнството и исляма

ПО-ГОРЕ БЯХА дадени няколко мимолетни примера за равинското отношение към тези две религии. Ала ще бъде от полза, да обобщим това отношение тук.
Юдаизмът е пропит с много дълбока омраза към християнството, комбинирана с пренебрежение спрямо него. Явно това отношение бе усилено от християнските гонения на евреите, но е доста независимо от тях. То датира от времето, когато християнството бе все още слабо и преследвано (не само от евреите). То се споделяше от евреи, които никога не бяха преследвани от християни или на които християните даже бяха помагали. Така Маймонид бе обект на мюсюлмански гонения от режима на Алмохадите и избяга от тях, като първо отиде в Йерусалимското кралство на кръстоносците. Ала това ни най-малко не промени неговите схващания. Това дълбоко отрицателно отношение се основава на два главни елемента.
Първо, на омразата и злонамерените клевети по отношение на Исус. Традиционното разбиране на юдаизма за Исус, разбира се, трябва да бъде разграничена от безсмислените спорове между антисемити и юдейски апологети, отнасящи се до "отговорността" за неговата (с юдейска надменност авторът се отнася неуважително спрямо Христос, като не употребява главно "Н" в думата "Неговата", б. пр.) екзекуция. Повечето съвременни изследователи на онзи период признават, че акуратното историческо познание на обстоятелствата около екзекуцията на Исус е невъзможно, поради недостига на оригинални описания от съвременници, късното съставяне на Евангелията (учените доказаха късното съставяне и на Библията от юдео-ва



Тагове:   юдаизъм,


Гласувай:
4



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: grigorsimov
Категория: Политика
Прочетен: 15648207
Постинги: 3954
Коментари: 6980
Гласове: 7983
Архив
Календар
«  Юни, 2022  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930