Какво представлява демокрацията? Отговорът на пръв поглед е лесен. Всички знаят: тя има много недостатъци, но нищо по-добро не е измислено.

Най-напред нека уточним, че под термина "демокрация" ще разбираме това, което днес се смята за "съвременна демокрация". Иначе казано, не визираме старата, антична демокрация от времето на Древна Гърция, нито първобитната от времето на пещерите и саблезъбите тигри.

И така, какво представлява демокрацията?

По въпроса има две основни мнения.

Първо мнение: демокрацията е най-жестоката, кървава, безмилостна, лицемерна, цинична и разрушителна политическа система.

Второ мнение: демокрацията е най-добрата политическа система. Чърчил го бил казал най-добре: “Демокрацията има много недостатъци, но нищо по-добро не е измислено.”

Всъщност той казва не точно това, а нещо подобно на 11 ноември 1947 година в реч пред Палатата на общините:

Indeed, it has been said that democracy is the worst form of government except all those other forms that been tried from time to time.

(Демокрацията е най-лошата форма на управление с изключение на всички други форми, които създават от време на време.)

След подобно категорично твърдение, превърнало се с времето в умствен шаблон, ни остава само да въздъхнем с облекчение: каквото и да е, но все пак живеем в най-доброто общество, измислено някога от човечеството. Звучи утешително. Каквото и да се случва в това най-добро общество. Презумпцията е, че може да протестираме срещу много неща, които се случват в него, но не и срещу самата «демокрация». Щом е «най-лошата с изключение на всички други» – значи е най-добрата.

Но, разбира се, не бива да се вярва априори на нито едно от тези две мнения. Нито, че демокрацията е най-лошата форма на управление. Нито, че е най-добрата. За всяко твърдение трябва да се потърсят доказателства. Това го изисква елементарната коректност.

За да не търсим доказателствата напосоки, трябва да тръгнем от началото. Както вече казахме, засега няма да се връщаме към античната или пещерната демокрация. Ще останем в съвременността – за да потърсим началото на днешната демокрация, в която сега живее една немалка част от света. Ще стане дума и за античната, доколкото си заслужава.

Когато някой иска да докаже предимствата на демокрацията, обикновено се позовава на вече цитираната мисъл на Чърчил. Вярно, някои твърдят, че той само е повторил известния израз, изречен преди него от някое от другите светила на световната демократична мисъл. Но това не променя същността. Същността е в смисъла: “Демокрацията има много недостатъци, но нищо по-добро не е създадено.”

Тази умопомрачителна мисъл се повтаря, преповтаря и потретя, и се набива в съзнанието на милиони и милиарди хора от вестникарските страници, телевизионните екрани, радиоефира и интернет. При това има силно профилактично въздействие срещу всякакви антидемократични настроения. Щом някой реши да укори демокрацията за някой неин недостатък, веднага му припомнят успокояващо: “Вярно, тя има не само този недостатък, а и още други. Още много други. Но какво да се прави: нищо по-добро не е създадено.”

И край. Разговорът приключва. За какво може да се спори и разговаря, щом може и да има много (впрочем, колко? Два-три? Или няколко хиляди?) недостатъци, но нищо по-добро... и т. н.

Преди да преминем към неубедителната хипотеза за някакво тотално превъзходство на демокрацията над всички други обществено-политически форми, създадени от човечеството, нека се вгледаме поне малко в човека, за когото казват, че дори и да не е оригиналният автор на зашеметяващата сентенция, поне е нейният най-усърден повтаряч.

Чърчил е сладкодумен. В качеството си на историк е великолепен – неговата “История на Британия” се чете със затаен дъх като приключенски роман. Освен това речите му по време на Втората световна война наистина са образец на ораторско изкуство – и с право повдигали духа на съвременниците му. Добър историк. И оратор.

Но като политик е с доста съмнителна стойност. Дори може да се каже, че е отрицателна величина: защото на неговата сметка се пишат онези 250 хиляди английски, австралийски и канадски войници, загинали заради идеята му да бъдат превзети Дарданелите. Защото през 1915 г. Чърчил, тогава военноморски министър, решава да завладее проливите между Черно и Средиземно море. Операцията завършва катастрофално. После чак до 1940 г. той не успява да се добере до управлението на страната. Не го искат. И с основание, естествено. Едва когато след половин година война Британия е обзета от пълно отчаяние, изправена е пред поражение и никой друг не желае да поеме отговорността за предстоящата катастрофа във войната с Германия, той вижда въможност отново да дойде на власт. Надали някой ще му я повери в една нормална ситуация... Оттук нататък Чърчил е изцяло в пасивна роля по време на войната – пише речи, среща се с Рузвелт, понякога и със Сталин, за да усети, напълно оправдано, как го обзема комплекс за малоценност в сравнение с тези свои двама съюзници. Прочута е фразата му от конференцията в Техеран през 1943 г. как жалко се е чувствал като дребно английско магаре между руската мечка и американския орел.

И ето, че възниква един интересен въпрос: защо трябва да вярваме на един не твърде успешен политик, когато се изказва по политически въпроси?

Добре, нека решим, че личната му кариера в политиката няма нищо общо с неговите сентенции. Случва се. Човек може да е не особено надарен практик, но пък великолепен теоретик и мислител. И ето, че неособено сполучилият в политиката Чърчил изказва една чудесна, прекрасна, великолепна и без малко вярна мисъл: демокрацията има много недостатъци, ама нищо по-добро не било измислено.

Това се повтаря милиони пъти в милиони броеве вестници, хиляди книги, филми и радио- телевизионни предавания. И никой не се сеща да попита: добре, може и така да е, колкото и наивно и високопарно да звучи. Да речем, че никога не е било измислено нищо по-добро; но щом се признава, че има и недостатъци, защо не зададем елементарния въпрос кои са те?

Обикновено, когато попитате т. нар. “демократи” за това, настава мълчание. Някои мълчат стреснато, защото досега не са се сетили, че е възможно да се зададе такъв въпрос. Други – гузно, защото са се сетили, но благоразумно са предпочели да скрият отговора, понякога дори и от самите себе си.

Защото този отговор, ако бъде разгласен, може да струва службата, кариерата, доброто бъдеще на човека, който го разгласи. А понякога и живота му.

Причината е проста: нали съществува възможност, да речем засега само теоретична, да се стигне до извода, че въпросните “недостатъци”, така небрежно подхвърлени и подминати от Чърчил, може да се окажат толкова много и от такова зловещо качество, та да се направи коренно противоположно умозаключение. Например, че в човешката история демокрацията е проляла такива морета от кръв, причинила е ужаси и кошмари на границата на човешкото въображение – а и отвъд него, че нищо по-лошо от нея не може да се измисли. Запознавайки се с изчисленията на демокрацията, някой може да реши, че тя само за два века и половина е унищожила повече хора от всички деспоти, тирани и диктатори на всички времена, взети заедно. Така може да направим заключението, че няма по-кървава и ужасяваща политическа система от демокрацията, оставяща зад изминатия от нея път планини от трупове. Нищо чудно някой, след като разгледа нейните “недостатъци”, да реши, че това е най-жестоката, корумпирана, развратна и гибелна политическа система. Ако искате да унищожите едно общество – направете го демократично. После можете да си почивате. То ще се довърши само.

За да проверим коя от двете хипотези е вярна – тази на Чърчил, че демокрацията била най-добре измисленото нещо, или другата – че тя е най-страшният, реализиран кошмар на човечеството, нека да се вгледаме в това, което той подминава като нещо маловажно. Недостатъците на съвременната демокрация.

Тези недостатъци, естествено, се зараждат още с нейното начало. От изворите й.

А при тези извори стоят, разбира се, основателите. Ако използваме американския израз – “бащите-основатели”, независимо от неприличния му подтекст, който би накарал някого да потърси както “майката”, така и механизма на акта, чрез който е заченато съвременното демократично общество.

Да започнем с първия основател на съвременната демокрация. Така да се каже, нейният първи баща – пак независимо от вулгарния намек. Най-великият демократ на всички времена и народи.

Самият създател на самата демокрация.

И понеже говорим за баща, нека продължим в този смисъл.

Представете си баща. Не, не идеен, философски или политически. Най-обикновен млад баща. Току-що му се е родил син. Бебе, което врещи, хленчи, нааква и препикава пелените. Щастливо събитие, нали? Щастливо поне по принцип. Понеже, кой знае защо, щастливият баща веднага дава новороденото в приют. Да се оправят с него там, както могат. Е, нищо, случва се. Младежът иска да си поживее, необременяван от такива досадни житейски грижи. Грехове на младостта.

Такива неща се случват във всички времена и общества.

Не, не във всички общества. Включително и днес има общества, където практически няма деца, изоставени доброволно от родителите им – и тези общества, естествено, нарастват и се подмладяват за разлика от обществата, в които е позволено децата да бъдат изоставяни на произвола на съдбата... Но да продължим с нашия разказ. Младият баща, независимо, че явно не е много радостен заради щастливото събитие, е логично поне да се ожени за майка му. Той има тази възможност. Не е много богат, но и не е бедняк. Напълно е в състояние да издържа едно семейство.

Обаче младият баща отказва да използва и тази възможност. Не се жени. Оставя майката на милостта на махленските клюки. Е, нищо. Пак случва се. Пак грехове на младостта. Още повече, че днес, в 21-ви век, такива неофициални интимни връзки се приемат за в реда на нещата.

И така, какво е мнението ви за този човек?

Разбира се, не много положително.

За да бъдем снизходителни, нека да кажем деликатно, че засега не можем да имаме мнение. Нали все още не знаем причините, които са го подбудили да изостави детето си? Може наистина да е бил притеснен материално. Или пък му се налага да замине за някъде – и няма кой да се грижи за бебето. Може майката да е болна, или е жена с, да речем, предосъдително поведение. В този случай решението да остави сина си в приют може да е най-умното и добро решение на новоизлюпения баща. Така да се каже, извършил е хуманна постъпка. Поне за приюта се е погрижил.

И така, нека засега да не си съставяме отрицателно мнение за този човек.

А сега да си представим, че му се роди второ дете. От същата жена – за която той, между другото, все още не се е оженил. И след второто бебе също не се жени.

Този път нещата се усложняват. За първото, изоставеното дете може и да се търсят оправдания. Но какво да кажем, ако същият този мъж захвърли и второто в приют? Явно най-безобидният извод, който може да се направи в такъв случай е, че му липсва чувство за отговорност. Хайде, не се оженил – ще си затворим очите. Но поне да не прави деца, нали? Щом не иска да се грижи за тях…

На всичко отгоре нека да уточним, че жената, майката на двете му деца, не е с предосъдително поведение, както хипотетично допуснахме. Тя е скромна, трудолюбива, грижи се за бащата на двете си деца, не хойка по други мъже.

Тогава защо този човек оставя и втората си рожба в приют? И защо все още не се жени за майката?

После се ражда трето дете.

Ражда се по същия начин – от същия баща, от същата майка. Каква ли е съдбата му?

Е, вече се досещате: бащата го праща в приют.

Майката си стои все така без законен съпруг. Грижи се за бащата на трите си деца. Не, не се грижи за самите деца. Те по волята на същия този баща са в приюта. И следите им се губят. Тя все така не се оглежда по други мъже. Двамата живеят заедно – но неженени.

Да, в западната цивилизация днес съжителството на мъж и жена без брак не прави никому впечатление – но да не забравяме, че все пак говорим за история. За началото на съвременната демокрация. Тоест, за времето преди два-три века. Тогава нравите са по-строги от днешните. Много по-строги. Лесно е да си представим какво е мнението на околните за въпросната майка на три деца, на всичко отгоре дадени в приют от собствения им баща. Който упорито не иска да се ожени за нея. Фактически я изоставя сама. Е, не съвсем, защото няма нищо против тя да му готви, да го пере и да прави всичко, за да се грижи за него. А какво прави той?

Вече знаем какво прави. Прави деца.

Прави четвърто дете. Може би е излишно да уточняваме съдбата и на тази рожба на нашия най-велик демократ. Впрочем, тя и не е известна. Защото вече знаем процедурата – бащата на съвременната демокрация дава детето си в приют. Не, не дава демокрацията. Дава бебето. Обикновеното бебе. Оттук нататък можем само да си представяме съдбата на едно дете в сиропиталище отпреди два-три века. Дори днес, в 21-ви век, съдбата на много от тези деца е ужасяваща. От време на време някоя холивудска звезда-милионер(ка) ни умилява с поредното рекламно осиновяване на африканско или азиатско сираче (в никакъв случай европейче или американче – не е прието да се полагат грижи за деца-християнчета). И всички се радваме, че поне едно дете от десетките милиони изоставени се е спасило от немилостивата съдба. Тази съдба е немилостива днес, когато съществува организация на ООН специално по въпросите на децата, както и стотици, хиляди правителствени и неправителствени организации със същата цел.

И независимо от това се стряскаме, щом по телевизията видим кошмарните условия в някой детски приют, условията в който са по-подходящи за концлагер.

А какви ли са били условията преди два века и половина? Когато боят с пръчка, тояга и камшик се е смятал за нормално възпитателно средство…

После на щастливия баща, дето захвърля рожбите си в приют, му се ражда пето дете.

Няма смисъл да се измъчваме с въпроса каква е съдбата му.

Да, веднага в приют. Бащата продължава да си прави удоволствието с майката – а в очите на обществото отдавна вече я е превърнал в полупроститутка. Женска отрепка. Може би поради тази причина не се жени за нея. За да не наруши репутацията си на благонравен член на същото това общество. Сигурно затова и бърза да се отърве от децата си като от досадни мухи – ще му отнемат прекалено много време, което иначе може да използва, за да се представя за човек с добра репутация.

И той използва добре това време. Пише книга, която нашумява. Скоро цяла Европа говори за нея. Вярно, след като знаем отношението му към неговите пет деца, заглавието на книгата звучи малко странно. Поне от морална гледна точка: “За възпитанието”.

Очевидно, че един мъж, който дава петте си деца в сиропиталище и превръща майка им в жена, отритната от обществото, е морален изрод. За какъв друг да го смятаме? За възвишен и благороден? Няма как. Само морален изрод. За такъв ще го смятат всички народи, във всички времена и на всички континенти. Само в Африка някога имало племе, в което хората изоставяли новородените си в пустинята, за да не се натоварват с грижите за тях. Но, естествено, това племе вече не съществува. По чисто физически причини.

В случая обаче не говорим за Африка. А за Европа през ХVІІІ-ти век. И ето, че през този век – великия век на т. нар. “Просвещение”, гореспоменатият морален изрод, след като изхвърля петте си деца, пише книга със заглавие “За възпитанието”.

Честно казано, може би някъде в човешката история е възможно да се намери и друг пример за подобен цинизъм. Споменатото африканско племе не е пример за цинизъм. Такива са били обичаите им. Ако те знаеха, че е лошо да изоставят децата си – сигурно нямаше да го правят. Но в Европа през ХVІІІ-ти век вече е било известно и установено като морална норма, че е лошо да изоставиш детето си. Едното си дете.

Ами пет?

И, значи, този петократен морален изрод (или шестократен, ако включим жената със съсипан живот – за която все пак се жени, когато грохва съвсем и няма вече кой да се грижи за него, така чрез женитбата я задържа като слугиня) зарязва своите деца на произвола на съдбата и пише книга, в която ни учи как да възпитаваме нашите деца.

Днес тази ужасяваща персона, въпросният морален Франкенщайн, се намира в парижкия Пантеон, където са погребани великите личности на Франция. Или поне такива, които днес са смятани за велики. Очевидно тази оценка, приложена към някои от тях, е недоразумение. Как иначе да си обясним, че сред тях се срещат подобни, меко казано, грешки?

А персоната с петте зарязани деца днес е смятана за велика. Пък и как да не я смятат? Нали това е бащата на днешната демокрация…

Моралният изрод и един от най-видните палачи на Европа – Жан-Жак Русо.

Пълното заглавие на цитирания негов труд е: “Емил или за възпитанието”. Прието е да се смята, че това книжле поставя основите на идеологията на съвременното западно демократично общество.

Тъжно, нали?

Естествено, че е тъжно.

Защото се оказва, че в основите на демокрацията, в която живеем, са положени цинизмът и аморалността, стигащи до очевидна наглост. Как иначе да определим поведението на такъв човек, който на всичко отгоре има нахалството да ни учи как да възпитаваме деца? Нищо, че не сме му съвременници. Нали всеки автор се надява, че книгата му ще остане във времето? Значи, е осъзнавал, че от мнението му по въпросите на възпитанието ще се поучават и следващите поколения.

Но нека да приемем, че Жан-Жак Русо, понеже се е отървал от собствените си многобройни деца, е получил необходимото време, за да размишлява върху проблемите на битието. И на възпитанието също. И да пише книги, с които, така да се каже, е изкупил личната си вина. Дал е на обществото пример, макар и измислен, с който да посочи на същото това общество верния път към оформянето на високи нравствени ценности. Един вид, пожертвал се е както за съвременниците си, така и за идните поколения – с цел да ги ощастливи чрез високоумните си разсъждения.

Лошото е, че жертва не себе си, а други хора. И не само прислужницата си Тереза, която му ражда петте деца. Нито само тях.

Защото той пише и друга известна книга – “Изповеди”. Поредната му книга – поредната му подлост. Сред жените в тази книга главната роля се пада на мадам дьо Варан. И той се хвали как е успял да влезе в сексуална връзка с тази жена. Колкото и да е бил “напредничав” и “просветен” ХVІІІ-ти век, тогава все още подобни мъжки откровения са цапали репутацията на жена, позволила си лукса да има доверие на подобни съмнителни личности.

Така, че в основата на съвременната западна демокрация стои една морална отрепка, с която няма как да се гордеем.

По-добре да потърсим други поводи за гордост относно демокрацията.

Ще потърсим.

Но преди всичко трябва да изчистим въпроса с Русо.

Когато твърдим, че в чисто личен аспект той е морален изрод и етичен боклук, някой може да възрази: личното си е лично, но може би като политически философ е създал такива идеи, които са довели човечеството до нещо велико?

Това е вярно. За съжаление в не много положителен смисъл. Какъвто е в личния си живот, такъв се оказва и в обществено-политическия.

Защото Русо полага основите на най-жестоката, кървава и нечовешка политическа, религиозна и фанатична диктатура в историята на човечеството.

Тази диктатура днес се нарича “демокрация”.