Кралят бил осигурявал своето “препитание” от поданиците си… Интересно, а "демократичният" президент от кого го осигурява? Ами демократично избраният парламент? Ами демократичното правителство, избрано от демократично избрания парламент? Определено, ако се сумират всички разходи за препитание на краля или който и да било друг монарх, и разходите за прехрана на многобройните паразити от т. нар. “демократични институции”, разходите за паразитите ще надминат многократно тези за монарха.

Русо продължава: “Някои ще кажат, че тиранът (колко бързо се преминава от “крал” към “тиран” – б. а.) осигурява на своите поданици гражданско спокойствие. Дори да е така, какво печелят те от това, щом войните, които им докарва неговото честолюбие, ненаситната му алчност и притесненията на неговите чиновници ги съсипват повече от собствените им раздори?”

Може. Но интересно, какво спечелиха поданиците на диктатурата демокрация например в същата тази Франция, когато кралят и кралицата бяха заклани през 1792 г., а държавата потъна отначало в “притесненията” и “ненаситната алчност” на новите властници, пък сетне честолюбието на Наполеон я довърши? Или се вгледайте в историята на Русия след октомври 1917 г., когато тя тръгва по вече утъпкания кървав път, прокаран от преките наследници на Русо от времето на Френската революция – и ще видите толкова “честолюбие”, “ненаситна алчност” и “притеснения”, колкото не може да си представи и най-развихреното въображение на който и да било монарх.

“Какво печелят те, щом самото това спокойствие е едно от техните нещастия?” – любопитства Русо.

Очевидно според него е по-добре хората да живеят “неспокойно” – тоест в обстановка на терор, престъпност и други подобни прелести на демократичната диктатура, осигурявани от самата държава, за да “печелят” нещо. Русо не може да съобрази елементарния факт, че когато бъде свален монархът и на власт дойде любимата му “демокрация”, може да бъде подложена на същото обвинение в случай, че установи «спокойствие». Впрочем, той е прекалено прагматик, за да се вгледа толкова далеч в бъдещето – независимо, че това “далеч” може да е съвсем близо. За него важното е непосредствената задача: да се отреже главата на монарха. Това вече се е случило веднъж – в Англия през 1642 г. Защо да не стане отново, във Франция? И той се опитва да оправдае убийството на монарха с всички аргументи, които успява да изсмуче от пръстите си.

“Спокойно се живее и в затворите – нима това е достатъчно, да се чувства човек добре там?”

Тоест, Русо препоръчва неспокойствието, тормоза, социалната несигурност, само и само човек да не се чувства като в “затвор”.

И това не е случайно. Той просто е обзет от маниакалната идея, че нестабилността и трусовете в обществото са за предпочитане пред стабилността и спокойствието (Г.С: относно "стабилността и спокойствието", и евреите, ето какво е казал Гьоте: "...За тази изтънчена мошеническа раса има един принцип: – където има ред, там за тях далавера няма“!); липсата на конфликти превръща обществото в “затвор”. Тази идея ще бъде подета от неговите кървави идейни рожби; и неслучайно навсякъде, където съвременната демократична диктатура успее да вкопчи пипалата си, настават различни типове революции, започват сблъсъци и войни. Нищо случайно няма в тези процеси – те са закодирани дълбоко в самата същност на диктатурата демокрация и кодът за това непрестанно възпроизвеждане на кофликтите идва именно от разрушителните идеи на Русо. Той се грижи конфликтите в бъдещото демократично общество да бъдат постоянни и самовъзпроизвеждащи се – за да не би случайно да настъпи спокойствие, което да попречи на “демокрацията”: “За да бъде едно неограничено управление законно, би трябвало при всяко ново поколение народът да има право да го приема или отхвърля; но по този начин управлението не би било неограничено.”

Под “неограничено управление” той подразбира монархията. Разбира се, не днешните кукленски монархии – а абсолютната. Впрочем, няма неограничена монархия, колкото и да е абсолютна. Както, между другото, няма и неограничено управление. Всяко едно управление, независимо дали представлява открита диктатура – като тиранията и деспотизмът, или прикрита – като демокрацията, има някакви формални правила, които го “ограничават”. Като се започне от първата форма на монарх: вожда на първобитното племе, към когото впрочем има най-сурови изисквания, нарушението на доста от които завършват с летален изход. Всеки може да разгърне “Златната клонка” на Дж. Фрейзър, там има доста примери по въпроса. В сравнение с изискванията към племенния вожд тези към някой съвременен президент са детска играчка. Известни са случаи, когато вождове са осъждани на смърт заради това, че си счупват зъб – и понеже вождът е отговорен за състоянието на природата, всеки негов дефект влияе отрицателно върху целия космос. Ето защо при счупен зъб вождът бива преселван в отвъдното и идва наследникът му, който също трябва да е в безукорна физическа форма. Това за формата означава във всяко едно отношение – например, ако не успее да задоволи сексуално 12-те си жени, пак същото: преселване в отвъдното чрез удушаване и идва наследникът... Очевидно е, че ако демокрацията имаше също такива строги изисквания към своите държавни глави, направо ще си останем без президенти.

Ето защо твърдението на Русо, че монархът априори “не живее с малко”, преписано от Рабле, просто не е вярно. Зависи от монарха. Мнозина средновековни монарси, следвайки старинния принцип “Пръв между равни”, имат доста по-малко права от съвременните президенти. Тогава всеки граф или херцог може да се разбунтува, ако се почувства засегнат – и никой не вижда нищо нередно в това. Пък на бойното поле каквото мечът покаже. Ама я днес губернаторът на Калифорния да се разбунтува, защото се бил почувствал засегнат? Ще му се види демокрацията нанагорнище, както САЩ проявяват достатъчно здрав разум, за да не отменят смъртната присъда. Впрочем, каква ти Калифорния, питайте Фидел Кастро с 218-те опита на ЦРУ да го убие…

Така, че историята не познава “неограничено” управление, както твърди Русо. Всяка монархия е ограничена. И, напротив, колкото повече демокрация – толкова по-малко ограничения за властта.

Демокрацията е връх на неограниченото управление и кулминация на световните диктатури.

Залагането на принципа за постоянната и всеобща конфликтност вътре в обществото се спазва от последователите на Русо и до ден-днешен, при това в много по-разгърната форма от самия него. Той препоръчва “всяко следващо поколение” да има правото да “приема или отхвърля управлението” – а днес, както виждаме, този властови мандат е максимално сбит: обикновено в рамките на 4 години.

Именно тази мандатност, която разкъсва последователността в управлението и превръща демокрацията в късогледо политическо чудовище, е и първият недостатък от онези, за които говори Чърчил. Разбира се, “недостатък” от гледна точка на човек, който би искал да живее в нормално общество, отхвърлило всички демократични утопии и заблуди. А от гледна точка на демократичните властници мандатността е най-удобният инструмент за манипулиране на общественото съзнание и създаване на печеливши политически интриги.

В своя стремеж да докаже застрашителните си умопостроения Русо стига до направо глуповати изявления, разчетени не толкова да разкрият логиката в историческия процес, колкото да направят впечатление с фалшива “оригиналност”: “Войната възниква от отношението между нещата, а не между хората.”

Между кои неща? Висят си две пушки на стената и внезапно между тях избухва война? Или, хайде да го кажем по-смислено, съществуват си две държави – две “неща”, и по едно време оръдията в едната започват да стрелят срещу другата без участието на хората? А кой обявява войната? Кой дава заповедта за стрелба? Русо се опитва да аргументира тезата си с това, че “частните лица стават врагове случайно, не като хора и дори не като граждани, а като войници, не като членове на обществото, а като негови защитници”. Явно за него войниците не са хора, нито членовете на обществото могат да бъдат защитници на същото това общество. Просто на моменти желанието да впечатли читателя с куха оригиналност предизвиква най-обикновено умопомрачение в мозъка на “великия философ”.

Русо твърди, че “феодалната власт е най-абсурдната система, която някога е съществувала, противоречаща на принципите на природното право и на всяко добро управление”.

Тоест, призовава към разрушаване на съществуващия политически строй – деяние, което във всички времена, включително и днес, е престъпление и се наказва обикновено със смърт.

Русо, без да подозира, естествено, че неговите последователи в бъдещето ще радикализират още повече възгледите му заради користните си пропагандни изгоди, пише: “Чужденецът, бил той крал, частно лице или народ, който краде, убива или задържа чужди поданици, без да е обявил война на владетеля, не е неприятел, той е разбойник.”

Интересно, какви от тази гледна точка са американците, които в името на демокрацията нахлуха в Ирак и Афганистан без обявяване на война и там “убиват и задържат чужди поданици”?

И в тази глава Русо, изказвайки мнението си за начина на водене на война, заявява: “Тези принципи не се основават върху авторитета на разни поети, а произтичат от природата на нещата и се основават на разума.”

Когато някой не разполага с аргументи, за да докаже хипотезите си, най-лесното е да се изплъзне, като се позове на “природата на нещата” и на “разума”. Защото “природата на нещата” и “разумът” може да диктуват различни неща. Включително и съвсем противоположни. Например, след като победиш в една война, да изтребиш всичките си противници. Така постъпва например революционна Франция след 1789 г. в една от първите си демократични крачки: избива 100 хиляди мъже, жени, деца и старци във Вандея. Защо масовите демократични кланета там да не се обосноват с “природата на нещата” и “разума” – нали такава е “природата на войната”, противниците да се убиват? Още повече, че и разумът диктува това: откъде да са сигурни демократичните главорези, че народът на Вандея ще посрещне с радост премахването на “абсурдната” феодална власт и настъпването на светлото демократично бъдеще? Естествено, “разумът” и “природата на нещата” са можели да продиктуват и друго решение: демократичната сган да бъде обуздана, християнските свещеници да не бъдат избивани, жените и децата да не бъдат удавяни със стотици и хиляди в шлепове, а бебетата да не бъдат приковавани с щикове към църковните иконостаси. Но, разни хора – разни идеали. Идеалите на демократите предполагат бебетата да бъдат нанизвани на щикове.

Ето защо позоваването на Русо на “природата на нещата” и на “разума” означава само едно – нашият велик демократичен мислител просто няма аргументи, с които да защити разрушителните си идеи. Тези идеи се свеждат единствено и само до едно: да бъде свалено законното управление на държавата и властта да бъде предадена в ръцете на палачи, блюдолизци и хладнокръвни убийци, които ще я тласнат по кървавите демократични коловози. И между другото, ще положат основите на онова, което днес се нарича “полицейска държава” – спомнете си биографията на “първия демократичен полицай” Фуше, така живописно разказана от Стефан Цвайг.

Книга І

Глава V – в нея Русо твърди: “Законът за мнозинството на гласовете е споразумение, което означава поне веднъж наличие на единодушие.”

Пределно ясно е, че “законът за мнозинството на гласовете” въобще не е никакво споразумение по простата причина, че ако зависеше от малцинството, то никога нямаше да признае правото на мнозинството да налага волята си чрез силата на собственото си количество (ама нали ужким силата не се превръщаше в право?!). На всичко отгоре практиката, в която се превърнаха идеите на Русо, показа, че както въпросното “споразумение”, осигуряващо “закона за мнозинството на гласовете”, така и целият му “обществен договор” вземат властта само чрез щик и я удържат чрез гилотина – независимо в какви модификации се трансформират тези два инструмента с течение на времето. Самолетоносачът “Нимиц” и гилотината имат едно-единствено предназначение: да осигурят “доброволното споразумение” за “мнозинството на гласовете”, прокламирано от Русо. Както в основата на демокрацията, така и в нейното развитие, лежи само една идея, простодушно и откровено формулирана от Бронщайн-Троцки през 1918 г.: “С желязна ръка ще заведем народите при щастието.” Е, комунистите го заведоха – с цената на 120 милиона човешки живота. Жертвите на демокрацията никой не ги е броил. Може би защото все още не им се вижда краят. Пък и демократичната цензура не е много склонна да окуражава подобни изчисления...

По-нататък Русо се впуска в пространни словоизлияния, в които се опитва да убеди читателите си колко добре ще е да бъде свалена тогавашната власт и да разкаже какви точно технологии трябва да се използват за това, както и какво би трябвало според него да дойде на нейно място. Начинът му на разсъждение е все същият: вместо чрез анализ и синтез да стигне до даден извод, прави точно обратното – предпоставя крайният извод (все същият краен извод: да бъде свалена властта, пък после ще видим!), и се опитва да намери доказателства, които го подкрепят, игнорирайки напълно онези, които му противоречат.

Като имаме предвид практическите последици от тези негови разсъждения, човек не може да не изтръпва от хладнокръвието и студената пресметливост, с които той начертава механизма за оправдаване на предстоящите масови убийства. Но като четиво не може да се каже, че е особено интересно. Дори е отегчително. Да четеш “За обществения договор” на Жан-Жак Русо е все едно да четеш “Комунистичекия манифест” на Карл Маркс – предпоставени хипотези и последващо търсене на доказателства за тях. Ето защо не бихме искали повече да отегчаваме читателите с въпросното творение. Всеки желаещ може сам да му се любува. Впрочем, потърсете сред запалените привърженици на демокрацията поне един, който да го е чел. Доста ще се поизпотите…

Но има един откъс, който е любопитен за съвременния човек, живеещ в условията на т. нар. “демокрация.” Това е Глава четвърта от Книга трета на “За обществения договор, озаглавена “За демокрацията”.

В нея Русо е пределно ясен и категоричен: “Ако вземем термина в неговото буквално значение, истинска демокрация никога не е имало и никога няма да има.”

“Ако вземем термина в неговото буквално значение...” Но в какво друго негово значение да вземем този термин? Пък и всеки друг? В преносния? Значи, демокрация няма и никога няма да има – ама може и да има в преносния смисъл на думата. Тоест: неистинска, фалшива, ерзац-демокрация може да съществува. Истинска – никога.

Най-после нещо, в което не можем да не се съгласим с Жан-Жак. Разбира се, че демокрация не може да съществува в смисъла на това, което означава: “народна власт”, “власт на народа”. Винаги при т. нар. “демокрация” народът гласува и на власт идват негови представители, а не самият той. Дори в образцовата “демокрация” на Атина е било пак същото.

Затова и измислят т. нар.“представителна демокрация”. Сиреч, понеже народът не може непрекъснато да вдига ръце или да пуска бюлетини за всяко решение, което трябва да се вземе при управлението на държавата, си избира “представители”, които управляват от негово име.

Това е най-важното – от негово име. Името на народа оправдава всички техни престъпления, корупция, привилегии, които те си позволяват. Нали са в името на народа... По времето на комунизма така се и пишеше в съдебните присъди: “В името на народа...” И в името на народа хората бяха изпращани в концлагери, където с труповете им хранеха свине.

Затова тук вече не можем да не се съгласим с мнението на Русо за демокрацията: “Нека добавим, че никое управление не е така изложено на граждански войни и вътрешни размирици, както демократичното или народното управление... Ако съществуваше народ от богове, той би се управлявал демократично. Толкова съвършено управление не е за хора.”

Но не мислете, че обявявайки се срещу демокрацията, Русо се е превърнал в радетел на хуманизма и свободата. Просто той предпочита откритата диктатура на група хора, дошли на мястото на индивидуалния монарх.

Обстоятелството, че новите диктатори, обединили се в колективи с високопарни наименования като “парламент”, “конгрес”, ”сенат” и т. н., се сещат да замаскират колективната си диктатура под формата на “демокрация” и заемат някои от недостатъците на истинската демокрация, а най-много вътрешната й задължителна конфликтност, която я превърща в аналог на дивата джунгла, е вече лично тяхно постижение.

Просто Русо не се досеща, че тази тотална диктатура, която той предлага да се появи на мястото на монарха, ще има нужда от доста по-сериозна маскировка от неговия “обществен договор”, който лесно може да бъде разобличен като указание именно за построяване на основите на тоталитаризма.

Последователите му разбират това. Те залагат точно на привидното “съвършенство”, което той иронично приписва на “народната власт”.

И решават, че съвършената маскировка на тоталната диктатура е думата “демокрация”.